Цикъл от 12 лекции изнесени в Дорнах

С К А З К А Д Е С Е Т А

Вчера Ви го­во­рих за от­но­ше­ни­ята на ан­т­ро­по­соф­с­ки ори­ен­ти­ра­на­та Ду- ховна Наука с фор­ми­те на на­ша­та сграда. Исках да обър­на вни­ма­ни­ето осо­бе­но вър­ху това, че от­но­ше­ни­ята на та­зи сгра­да към на­ша­та Духов на Наука не са външни, а, та­ка да се каже, духът, кой­то ца­ру­ва в на­ша­та Духовна Наука, се е влял в те­зи форми. И осо­бе­на стойност тряб­ва да се от­да­де на това, че, та­ка да се каже, мо­же да се твърди, ед­но дейс­т­ви­телно, до­ло­ве­но с чув­с­т­ва­та раз­би­ра­не на те­зи фор­ми оз­на­ча­ва ед­но про­ти­ча­не на външ­ния смисъл, кой­то съ­щес­т­ву­ва в на­ше­то Движение. Днес бих ис­кал да се спра още на ня­кои не­ща свър­за­ни с на­ша­та сграда, за да мо­га пос­ле ут­ре или в дру­ги ден да Ви из­ло­жа във връз­ка с то­ва ня­кои важ­ни не­ща от Антропософията.

Вие ще видите, ко­га­то раз­г­леж­да­те сградата, че ней­ни­ят план са два пре­си­ча­щи се един друг кръга, един по­-ма­лък и един по­-го­лям кръг, та­ка че бих мо­гъл да на­ри­су­вам схе­ма­тич­но хо­ри­зон­тал­на­та про­ек­ция на то­зи план как­то следва: /Виж рис. № 9/.

Цялата сгра­да е ори­ен­ти­ра­на от из­ток на запад. Вие ще сте ви­де­ли сега, че та­зи ли­ния с нап­рав­ле­ни­ето на из­то­к-­за­пад е един­с­т­ве­на­та ос на симе- трията, че следователно всич­ко е ори­ен­ти­ра­но си­мет­рич­но към та­зи ос. Иначе ня­ма­ме ра­бо­та с ед­но прос­то повторение, с ед­но ме­ха­ни­чес­ко пов­то­ре­ние на формите, как­то то­ва се сре­ща обик­но­ве­но в архитектура- та, ня­ма­ме нап­ри­мер ра­бо­та с ед­нак­ви ка­пи­те­ли и дру­ги подобни, а, как­то ве­че вче­ра обясних, има­ме ра­бо­та с ед­на ево­лю­ция на формите, с ед­но про­из­ли­за­не на по­-къс­ни­те фор­ми от по-предните.

Затваряйки външ­ния об­х­ват на­ми­ра­те се­дим ко­ло­ни от­дяс­но и се­дем ко­ло­ни от­ля­во И аз още вче­ра спо­менах, че те­зи се­дем ко­ло­ни имат ка­пи­те­ли и цок­ли и над тях съ­от­вет­ни­те архитрави, ко­ито раз­ви­ват сво­ите фор­ми в ед­на нап­ред­ва­ща еволюция.

Ако по­чув­с­т­ву­ва­те то­зи план, то­га­ва ще има­те в те­зи два пре­си­ча­щи се кръ­га нещо, ко­ето по­соч­ва раз­ви­тието на чо­ве­чес­т­во­то - оба­че тряб­ва да бъ­де схва­на­то то­ва с чувствата. Аз още вче­ра казах, че приб­ли­зи­тел­но в сре­да­та на 15-то сто­ле­тие тряб­ва да бъ­де от­бе­ля­зан един пъ­лен със зна­че­ние пре­лом в раз­ви­ти­ето на чо­вечеството. Онова, ко­ето се на­ри­ча оби- к­но­ве­но и външ­но "история", е са­мо ед­на ус­лов­на басня, за­що­то тя за­пис­ва външ­ни­те фак­ти така, че при то­ва би­ва пре­диз­ви­ка­на илюзията, ка­то че ве­че в 8-то, 9-то сто­ле­тие по­ло­же­ни­ето с чо­ве­ка е би­ло такова, как­во­то е би­ло в 18-то, 19-то столетие. Даже ня­кои по­-но­ви историци, като нап­ри­мер Лампрехт, са стиг­на­ли до там да разберат, че фак­ти­чес­ки ду­шев­но­то ус­т­ройс­т­во и ду­шев­но то нас­т­ро­ение на хо­ра­та са би­ли съ­вър­ше­но раз­лич­ни пре­ди и след по­со­че­ния период, че е ли­ше­но от сми­съл да се мисли, как­во те са би­ли ка­то днешните. И в нас­то­яще­то ние се на­ми­ра­ме в ед­но развитие, кое то мо­жем да раз­бе­рем са­мо ако осъзнаем, че се раз­ви­ва­ме към бъ­де­ще­то с осо­бе­ни ду­шев­ни си­ли и че онези ду­-

Такива не­ща се из­ра­зя­ват осо­бе­но там, къ­де­то хо­ра­та ис­кат да обър­нат пъл­ноз­на­чи­тел­но вни­ма­ни­ето върху онова, ко­ето чувствуват, ко­ето усе- щат. Нужно е са­мо да си спом­ним за ед­но не­що в раз­ви­ти­ето на ар­хи­тектурата, ко­ето ве­че сме из­на­ся­ли тук, вър­ху ко­ето оба­че ис­кам да объ- р­на вни­ма­ни­ето днес, за да по­ка­жа с един пример, как нап­ред­ва раз­ви­ти­ето на човечеството.

Разгледайте фор­ми­те на един гръц­ки храм. Как мо­жем да раз­бе­рем фор­ми­те на един гръц­ки храм? Можем да ги раз­бе­рем са­мо тогава, ко­га­то сме на­яс­но вър­ху факта, че ця­ла­та ар­хи­тек­тур­на ми­съл на то­зи гръц­ки храм е на­со­че­на към това, хра­мът да бъ­де ед­но обиталище, ед­но жи­ли­ще на бо­га или богинята, на ко­ито той и пос­ве­тен и чи­ято ста­туя е пос­ве­те­на вът­ре в храма. Всички фор­ми на гръц­кия храм би­ха би­ли ед­на не- възможност, ед­на глупост, ако не бих­ме схва­ща­ли то­зи храм ка­то оби­та­ли­ще на бо­га или на богинята, кои то би тряб­ва­ло да сто­ят вътре.

Ако пре­ми­нем по­-на­та­тък от фор­ми­те на гръц­кия храм към следващите, съ­що та­ка зна­ме­на­тел­ни фор­ми на архитектурата, сти­га­ме до го­ти­чес­кия храм. Който вли­за в един го­ти­чес­ки храм и има чувството, че с го­тичес­кия храм има пред се­бе си не­що завършено, цяло, той не раз­би­ра фор­ми­те на го­ти­чес­ка­та сграда, той ги раз­бира съ­що та­ка малко, кол­ко­то раз­би­ра фор­ми­те на гръц­кия храм онзи, кой­то мо­же да гле­да то­зи храм съ­що така, че в не­го не се на­ми­ра ни­ка­къв об­раз на един бог. Един гръц­ки храм без об­ра­за на оп­ре­де­лен бог - дос­та­тъч­но е са­мо да си го пред­с­та­вим вътре, но за да го раз­бе­рем по не­го­ва­та форма, тряб­ва да си пред­с­та­вим то­зи об­раз вът­ре - един гръц­ки храм без об­ра­за на оп­ре­де­лен бог вът­ре в не­го е не­що не­възмож­но за чув­с­т­ву­ва­що­то разбиране. Един го­ти­чес­ки храм, кой­то е празен, е съ­що ед­на не­въз­мож­ност за човека, кой­то дейс­т­ви­тел­но чув­с­т­ву­ва не­що подобно. Готическият храм е за­вър­шен са­мо тогава, ко­га­то мо­ле­щи­те се хо­ра се на­ми­рат вът­ре в него, ко­га­то е из­пъл­нен с хора, и всъщ­ност са­мо тогава, ко­га­то е изпъл­нен с хо­ра и се го­во­ри на хората, та­ка че ду­хът на сло­во­то ца­ру­ва над съб­ра­ли­те се в не­го хора, над сърца­та на те­зи хора. Тогава го­ти­чес­ки­ят храм е завършен. Но об­щ­нос­т­та при­над­ле­жи към него, ина­че не­го­вите фор­ми не са раз- бираеми.

Следователно, как­ва ево­лю­ция има­ме всъщ­ност пред нас от гръц­кия храм до го­ти­чес­кия храм? Другото са об­що взе­то меж­дин­ни форми, как­во­то и да мо­же да каже, по грешно, ис­то­ри­чес­ко­то тълкуване. Следова- телно, как­ва ево­лю­ция има­ме тук пред нас? Когато на­со­чим пог­лед вър­ху гръц­ка­та култура, то­зи цвят на Четвъртата Следат­лан­т­с­ка епоха, ние тряб­ва да кажем: в гръцкото съзнание още живееше нещо от пребива- ването на божествено-духовни същества между хората, само че хора- та бяха подбуждани да строят жилища на своите богове, които мо- жеха да си представят само образи. Гръцкият храм бе­ше оби­та­ли­ще на бо­га или богинята, за ко­ито то­га­ваш­ни­те хо­ра има­ха съзнанието: бо- говете ходят между хората. Без то­ва съз­на­ние за при­със­т­ви­ето на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества е не­мис­ли­мо пос­та­вя­не­то на гръцкия храм в гръц­ка­та култура.

Да пре­ми­нем се­га по­-на­та­тък от цве­та на гръц­ка­та кул­ту­ра към края на та­зи култура, към края на Четвърта­та Следатлантска кул­тур­на епоха, следователно към вре­ме­на­та на 8-то, 9-то, 10-то след­х­рис­ти­ян­с­ко сто- летие. Ние сти­га­ме то­га­ва до фор­ми­те на го­ти­чес­ка­та архитектура, на го­ти­чес­кия дом, кой­то изис­к­ва мо­лещи­те се хо­ра да се на­ми­рат вът­ре в него. Всичко от­го­ва­ря на чув­с­т­ве­ния жи­вот на хо­ра­та от оно­ва време. През то­ва вре­ме хо­ра­та бя­ха ве­че ес­тес­т­ве­но раз­лич­ни в тях­но­то ду­шев­но нас­т­ро­ение в срав­не­ние с та­зи от цъф­тя­ща­та гръц­ка мисъл. Сега не съ­щес­т­ву­ва­ше ве­че съз­на­ние за не­пос­ред­с­т­ве­но­то при­със­т­вие на бо­жестве­но­-ду­хов­ни­те Същества, бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Същества са пре­не­се­ни ня­къ­де ка­то цар­с­т­во от­пад­нало от бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Съще- ства. Материалното се счи­та ка­то нещо, ко­ето тряб­ва да бъ­де отбягвано, от ко­ето тряб­ва да се от­в­ръ­ща погледът, кой­то нап­ро­тив тряб­ва да бъ­де на­со­чен към ду­хов­ни­те Същества. И от­дел­ни­ят чо­век тър­си да се свър­же с дру­ги­те от об­щ­нос­т­та - тър­сей­ки та­ка да се ка­же гру­по­вия дух на чо­ве­чес­т­во­то - за да на­ме­ри за­ед­но с дру­ги­те ца­ру­ва­не­то на духовното, ко­ето с то­ва при­ема съ­що ха­рак­тера на не­що абстрактно. Ето за­що фор­ми­те на го­ти­ка­та пра­вят впе­чат­ле­ни­ето на не­що аб­с­т­рак­т­но­-ма­те­ма­ти- чес­ко в срав­не­ние с дейс­т­ву­ващи­те по­ве­че ди­на­мич­но фор­ми на гръц­ка­та архитектура, ко­ято има не­що от жи­лищ­но то об­х­ва­ща­не на бо­га или на богинята. В го­ти­чес­ки­те фор­ми всич­ко се стре­ми нагоре, всич­ко со­чи към това, че тряб­ва да бъ­де тър­се­но в ду­хов­ни­те да­ле­чи­ни онова, за ко­ето жа­ду­ва душата. За гръ­ка бе­ше на­ли­це един бог или богиня. Той един вид чу­ва­ше със сво­ето ду­хов­но ухо тех­ния шепот. Във вре­ме­то на го­ти­ка­та коп­не­еща­та ду­ша мо­же­ше да пред­чув­с­т­ву­ва бо­жес­т­ве­но­то са­мо във форми, ко­ито се стре­мя­ха нагоре.

Така по от­но­ше­ние на ду­шев­но­то нас­т­ро­ение чо­ве­чес­т­во­то бе­ше ста­на­ло та­ка да се ка­же копнеещо, строеше вър­ху копнежи, стро­еше на ос­но­ва­та
на търсенето, вярваше, че в то­ва тър­се­не мо­же да бъ­де по­-щас­т­ливо чрез включ­ва­не­то на об­щ­нос­т­та, но бе­ше ви­на­ги убедено, че онова, ко­ето тряб­ва да бъ­де приз­на­то ка­то Божествено-духовно, не е нещо, ко­ето ца­ру­ва не­пос­ред­с­т­ве­но меж­ду хората, а ко­ето се крие в пъл­ни с тайнстве­ност основи. Когато се­га хо­ра­та ис­ка­ха да из­ра­зят онова, към ко­ето се стре­мя­ха с копнеж, ко­ето тър­се­ха с копнеж, те мо­же­ха да го из­ра­зят са­мо така, ка­то го свър­з­ват по ня­ка­къв на­чин с не­що пъл­но с тайн­с­т­ве­но ст. Епохалният из­раз за ця­ло­то то­ва ду­шев­но нас­т­ро­ение на хо­ра­та е хра­мът или катедралата, бих­ме мог­ли да кажем, ко­ято в ней­на­та същин- ска, ти­пич­на фор­ма е го­ти­чес­ка­та катедрала. Обаче ко­га­то от­но­во това, към ко­ето хо­ра­та се стре­мя­ха с коп­неж ка­то към на­й-­вис­ше­то и пъл­но с тайнственост, би­ва­ше об­гър­на­то с ду­ховен поглед, имен­но във времето, ко­га­то ис­ка­ха да се из­диг­нат от зем­но­то в свръхземното, те тряб­ва­ше да пре­ми­нат от чис­то го­ти­чес­кия стил към не­що друго, което, бих­ме мог­ли да кажем, се­га не съ­еди­ня­ва­ше фи­зи­чес­ка­та общност, а це­лия съв­мес­т­но стре­мя­щия се дух на чо­ве­чес­т­во­то или на съв­мес­т­но стре­мя­щи­те се ду­ши и ду­хо­ве на чо­ве­чес­т­во­то към един център, към един пъ­лен с тайн­с­т­ве­ност център.

Ако си пред­с­та­ви­те нап­ри­мер це­ло­куп­нос­т­та на чо­веш­ки­те ду­ши ка­то съв­мес­т­но стре­мя­щи се към всич­ки зем­ни не­бес­ни посоки, ще има­те та­ка да се ка­же чо­ве­чес­т­во­то на ця­ла­та Земя съ­еди­не­но на та­зи Земя ка­то в един го­лям храм, кой­то се­га те не си пред­с­та­вят готически, въп­ре­ки че би тряб­ва­ло да има съ­щия сми­съл как­то го­ти­чес­кия храм. В Средновеко- вието та­ки­ва не­ща бя­ха свър­за­ни с биб­лейс­ко­то съдържание. И ко­га то хо­ра­та си пред­с­та­вят например, че 72-та уче­ни­ци - не тряб­ва да на­соч­ва­ме ми­съл­та си към фи­зи­чес­ка­та история, а към духовното, ко­ето в то­ва вре­ме про­тъ­ка­ва­ше на­пъл­но фи­зи­чес­кия въз­г­лед на све­та - ако си пред­с­та­ви­те следователно, как хо­ра­та мис­лят спо­ред ду­ха на времето, че 72-та Христови уче­ници, се раз­п­ръс­на­ха по всич­ки не­бес­ни по­со­ки и по­саж­да­ха в ду­ши­те духа, кой­то тряб­ва­ше да се стре­ми съв­местно в Тайната Христова: тогава във всичко това, което отново се отразяваше от онези, в душите на които учениците са внесли христовия дух, ще имате в лъчите, които идват от тези души от всички посоки на небето, оно- ва, което човекът от ранното средновековие мислеше по един всеоб- хватен, универсален начин като стремящото се към тайната. Може би не е нуж­но да на­ри­су­вам всич­ки­те 72, но мо­га да за­гат­на то­ва­/Виж рис. № 10/. Аз са­мо за­гат­вам това, но пред­с­та­ве­те си, че то­ва би­ха би­ли 72 колони, 72 стълба. От те­зи 72 стъл­ба би­ха ид­ва­ли следователно лъчите, ко­ито от ця­ло­то чо­ве­чес­т­во се стре­мят към Тайната Христова. Обкръже- те, зат­во­ре­те ця­ло­то с ня­как­ва зи­до­ва фор­ма - то­га­ва той не би бил готически, но аз ве­че ка­зах също, за­що хо­ра­та не се за­дър­жа ха стро­го

при го­ти­чес­ко­то - зат­во­ре­те всич­ко то­ва с ед­на зидария, чи­ято хо­ри­зон­тал­на про­ек­ция би би­ла един кръг, и пред­с­та­ве­те си тук 72 стълба, то­га­ва ще има­те храма, кой­то об­х­ва­ща та­ка да се ка­же ця­ло­то човечество.

Представете съ­що то­зи храм ори­ен­ти­ран от из­ток към за­пад и то­га­ва ще има­те вът­ре в не­го един чертеж, кой­то ще чув­с­т­ву­ва­те съ­вър­ше­но раз­лич­но от­кол­ко­то при на­ша­та сграда, ко­ято е със­та­ве­на от два­та кръг ли купола. Чувството по от­но­ше­ние на то­зи хо­ри­зон­та­лен план тряб­ва да бъ­де съ­вър­ше­но дру­го и аз се поста­рах да Ви опи­ша ски­ци­ра­но то­ва чув- ство. Тогава ще тряб­ва да си представим, че глав­ни­те ори­ен­ти­ро­въчни ли­нии на ед­на та­ка­ва сграда, ко­ято е пос­т­ро­ена спо­ред то­зи план, имат фор­ма­та на кръст и бих­ме си представили, че глав­ни­те хо­до­ве са под­ре­де­ни спо­ред та­зи кръс­то­ва форма. Така си е пред­с­та­вял без съм­не ние сред­но­ве­ков­ни­ят чо­век своя иде­ален храм. Ако тук е из­то­кът и тук е западът, то­га­ва тук ще има­ме се­ве­рът и югъ­т /­Виж рис. № 10/. И то­га­ва на север, юг и за­пад ще има три врати, а тук на из­ток ще има един гла­вен стра­ни­чен ол­тар и при все­ки стълб би има­ло един вид олтар. Обаче там, къ­де­то ли­ни­ите на кръс­та се пресичат, би трябва­ло да стои хра­мът на храма, ка­тед­ра­ла­та на катедралата: там ще бъде така да се каже обединението на всичко, едно повторение в малък мащаб на онова, ко- ето е цялото. На на­шия модерен, ста­нал аб­с­т­рак­тен език бих­ме казали: тук би стояла Светия-Светих, обаче във формата на цялото.

Представете си се­га това, ко­ето Ви нарисувах, пос­т­ро­ено в един стил, в един ар­хи­тек­ту­рен стил, кой­то се приб­ли­жа­ва пър­во до готическия, до съ­щин­с­кия го­ти­чес­ки стил, кой­то включ­ва още в се­бе си вся­как­ви ро­ман­с­ки форми, кой­то оба­че има на­пъл­но ориентацията, ко­ято Ви посо- чих, то­га­ва аз съм Ви на­ри­су­вал ски­ца­та на хра­ма на Граала, как­то си го е пред­с­та­вял сред­но­ве­ков­ния човек, он­зи храм на Граала, кой­то бе­ше та­ка да се ка­же иде­алът на стро­ител­с­т­во­то във времето, ко­ето се приб­ли­жа­ва­ше до из­хо­да на Четвъртата Следатлантска епоха: един храм, в ко- ито се вливаха копнежите на цялото насочено към Христос човече-

Това не мо­же­ше да ка­же сред­но­ве­ков­на­та общност, ко­ято има­ше храма. Защото то­ва не бе­ше домът, в който жи­ве­еше бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­но­то Същество, а бе­ше домът, кой то във вся­ка от­дел­на фор­ма из­ра­зя­ва­ше мяс­то­то за събиране, в ко­ето чо­век наг­ла­ся­ва­ше ду­ша­та към пъл­но­то с тайн­с­т­ве­ност Божествено Същество. Ето за­що бих мо­гъл да кажа, че в пър­вич­ния храм от из­ти­ча­не­то на Четвъртата Следатлантска епо­ха в сре­да­та се на­ми­ра­ше хра­мът на храма, до­мът на дома. А за ця­ло­то бих­ме мог­ли да кажем: когато човек влезе тук, той може да се извиси тук вътре до тайните на вселената! Трябваше да се вле­зе в храма. За гръц­кия храм бе­ше нуж­но са­мо да се каже: това е домът на Аполон, това е домът на Атина. И цен­тъ­рът на он­зи пър­ви­чен храм, къ­де­то се пре­си­чат ли­ни­ите на кръста, то­зи цен­тър съ­дър­жа­ше в се­бе си све­ще­ния Грал, там бе­ше той съхраняван.

Видите ли, по то­зи на­чин тряб­ва да прос­ле­дим настроението, ко­ето ха­рак­те­ри­зи­ра от­дел­ни­те ис­то­ри­чес­ки епохи, ина­че не мо­же­ше да се за­поз­на­ем с онова, ко­ето всъщност е станало. И пре­ди всич­ко ние не мо­жем ед­но та­ко­ва раз­г­леж­да­не да познаем, как­ви ду­шев­ни си­ли вли­зат от­но­во в дейс­т­вие в на­ше­то нас­то­ящо време.

Следователно, гръц­ки­ят храм зат­ва­ря­ше в се­бе си бо­га или богинята, за ко­ито хо­ра­та знаеха: те присъствуват между хората. Обаче сред­но­ве­ков­ния чо­век не чув­с­т­ву­ва­ше това, той чув­с­т­ву­ва­ше та­ка да се ка­же зем­ния свят изос­та­вен от Бога. Той чув­с­т­ву­ва­ше коп­не­жа да на­ме­ри пъ­тя към бо­го­ве­те или към Бога.

Също та­ка ние не раз­би­ра­ме онова, ко­ето се на­ди­га в на­й-­раз­лич­ни­те со­ци­ал­ни изис­к­ва­ния на на­ше­то време, ако не поз­на­ва­ме то­ва ца­ру­ва­не на ин­ди­ви­ду­ал­ния дух във все­ки от­де­лен човек, та­зи воля, ко­ято все­ки чо­век про­явя­ва да стои на ос­но­ва­та на сво­ето соб­с­т­ве­но същество.

Чрез то­ва оба­че за чо­ве­ка ще бъ­де осо­бе­но важ­но в то­ва вре­ме нещо, ко­ето е за­поч­на­ло от сре­да­та на 15-то сто­ле­тие и ще за­вър­ши ед­вам към 4-то хилядолетие. С то­ва се явя­ва нещо, ко­ето има осо­бе­но го­ля­мо зна­че- ние за то­ва време. Защото, ви­ди­те ли, ние из­ра­зя­ва­ме не­що неопределе- но, ко­га­то тряб­ва да кажем: всеки човек се стреми към своята особена индивидуалност. Груповият дух, да­же ко­га­то той об­х­ва­ща са­мо по­-мал­ки групи, е не­що мно­го по­-­об­х­ват­но от­кол­ко­то това, към ко­ето все­ки от­де­лен чо­век се стре­ми от пър­вич­ния из­вор на сво­ята индивидуалност. Ето за­що на­ла­га се ка­то осо­бе­но важ­но за то­зи чо­век на но­во­то вре­ме той да поз­нае това, ко­ето мо­жем да наречем: да търси равновесието между срещуположните полюси.

Единият по­люс ис­ка да по­ле­ти та­ка да се ка­же над главата. Всичко, ко­ето до­веж­да чо­ве­ка до там, да бъ­де мечтател, фантазьор, бленуващ, ко­ето го из­пъл­ва с не­оп­ре­де­ле­ни мис­тич­ни под­бу­ди към ня­как­во не­оп­ре­деле­но безкрайно, даже, ко­ето го из­пъл­ва са­мия него, ко­га­то е пан­те­ист

Нали, ако тук на ед­но­то блю­до има­ме 50 гра­ма или 50 ки­лог­ра­ма и на дру­го­то блю­до съ­що толкова, то­га­ва има­ме равновесие. Обаче ко­га­то тук на ед­но­то блю­до има­ме 1 ки­лог­рам и тук на дру­го­то блю­до съ­що 1 килограм, ние съ­що има­ме равновесие, и ко­га­то тук има­ме 1000 и тук 1000, съ­що има­ме равновесие. Можете да тър­си­те рав­но­ве­си­ето по без­б­рой начини. Това от­го­ва­ря на без­к­рай­но мно­го­то на­чи­ни да бъ­дем ин­ди­виду­ален човек. Ето за­що за съв­ре­мен­ния чо­век е тол­ко­ва важ­но да разбере, че не­го­во­то съ­щес­т­во се със­тои в стре­ме­жа да тър­си рав­но­ве­си­ето меж­ду про­ти­во­по­лож­ни­те полюси. И не­оп­ре­де­ле­нос­т­та в тър­се­не­то и рав­но­ве­си­ето е имен но она­зи неопределеност, за ко­ято Ви го­во­рих пре­ди малко.

Ето за­що съв­ре­мен­ни­ят чо­век мо­же да се спра­ви със сво­ето тър­се­не са­мо тогава, ко­га­то в то­ва тър­се­не се опи­ра на стре­ме­жа към равновесие.

Колкото бе­ше важ­но за гър­ка да чувствува: в колектива, на който аз принадлежа, царува Атина Палада, царува Аполон, това е домът на Атина Палада, това е домът на Аполон, колкото беше важно за сред- новековния човек да знае: съществува едно място за събиране, което съдържа нещо - било мощите на един светия, било самия свещен Граал - съществува едно място за събиране, където, когато се съберем там, копнежите на душата могат да се разливат, да текат към неопреде- лено пълно с тайнственост същество, също така важно е за модерния

Това е нещо, в ко­ето чо­ве­кът тряб­ва да по­чув­с­т­ву­ва имен­но в мо­дер­но­то вре­ме ста­ра­та Аполонова мъд­рост "Познай себе си". Обаче "Познай себе си" не в ня­каква абстрактност: "Познай себе си в стремежа към равно- весие". Ето за­що в из­точ­на­та част на на­ша­та сгра­да ние ще пос­та­вим онова, ко­ето може да на­ка­ра чо­ве­ка да по­чув­с­т­ву­ва то­зи стре­меж към равновесие. И то­ва тряб­ва да бъ­де из­ра­зе­но в спо­мена­та­та вче­ра плас­тич­на гру­па из­ва­яна от дърво, ко­ято има ка­то цен­т­рал­на фи­гу­ра об­ра­за на Христос - об­ра­за на Христос, кой­то се пос­та­рах да из­ва­ям така, че да мо­жем да си представим: така е ходил действително Христос в човека Исус от Назарет в началото на нашето летоброене в Палестина. Кон- венционалните об­ра­зи на бра­да­тия Христос са тво­ре­ния пър­во на 5-то, 6-то сто­ле­тие и, ако мо­га да се из­ра­зя така, те не са ня­как­си порт­рет­но подобни: това се постарах аз да направя: да създам един портрет но верен Христос, който трябва да бъде същевременно представител на търсещия, на стремящия се към равновесие човек.

Вие ще ви­ди­те пос­ле в та­зи гру­па две фи­гу­ри­/Виж рис. № 12/: тук падащият Луцифер, тук стремящия се нагоре Луцифер. Тук долу, свър­зан та­ка да се ка­же с Луцифер, един об­раз на Ариман, и тук ед­на вто­ра
фи­гу­ра на Ариман. А меж­ду ари­ма­ни­чес­ка­та фигура: филистерското, еснафско-сухо-материалистичното, и фигурата на Луцифер, мечтате- лското, фантастичното, е поставен представителят на човечество- то. На фи­гу­ра­та на Ариман: на всичко, което води човека до вкаменява- не, до склерозиране, е противопоставена фигурата на Луцифер, пред- ставител на всичко, което изкарва човека трескаво над мярката на онова здравословно състояние, което той може да понася.

И така, след ка­то в сре­да­та е пос­та­вен та­ка да се ка­же го­ти­чес­ки­ят храм, кой­то не включ­ва ни­как­во та­ко­ва изображение, а съ­дър­жа или мо­щи­те на све­ти­ите или Свещения Граал - т.е. нещо, ко­ето не е свър­за­но ве­че с не­пос­ред­с­т­ве­но съ­щес­т­ву­ва що­то и хо­де­ще­то тук - ние стигаме, бих мо­гъл да кажа, от­но­во об­рат­но до то­ва, че сгра­да­та е не­що обгръщащо, не­що затварящо, но се­га зат­ва­ря­що в се­бе си чо­веш­кото съ­щес­т­во в стре- ме­жа към равновесие.

Ако съд­ба­та поз­во­ли и та­зи сгра­да ще бъ­де ня­ко­га завършена, този, кой­то се­ди вътре, ще има не­пос­ред­с­т­вено пред се­бе си това, ко­ето му е бли- зо, ко­ето се от­нася за не­го самия, ка­то на­соч­ва пог­ле­да към Съществото, ко­ето да­ва сми­съ­ла на Земното развитие: Христовото Същество. Обаче всич­ко то­ва тряб­ва да бъ­де чув­с­т­ву­ва­но художествено. То не тряб­ва да бъ­де ин­те­лек­ту­ал­но мис­ле­но мъдрувайки, че е Христос, а трябва да бъ­де чувствувано. Всичко е за­мис­ле­но ху­до­жес­т­ве­но и това, ко­ето се из­ра­зя­ва ху­до­жес­т­ве­но във формите, то е най-важното. То тряб­ва да действу­ва имен­но на чувството, с из­к­лю­че­ние на всич­ко ин­те­лек­ту­ално, ко­ето
тряб­ва да бъ­де са­мо ръ­ко­во­ди­тел към чувството, тряб­ва да вну­ша­ва на чо­ве­ка да пог­лед не към из­ток и да мо­же да каже: "Това си ти", но сега не една абстрактна дефениция на човека, защото равновесието може да бъде постигнато по безкрайно много начини. Нашата сгра­да не съ­дър­жа в се­бе си един об­раз на бо­го­ве - за­що­то за хрис­ти­яни­те съ­що е от значение, да не си пра­вят ни­какъв об­раз на боговете, а съ­дър­жа онова, ко­ето от гру­по­во­-ду­шев­но­то със­то­яние на чо­ве­ка се е раз­ви­ло до си­ла­та на ин­ди­ви­ду­ал­но­то съ­щес­т­во на все­ки от­де­лен човек. И в те­зи фор­ми се дър­жи смет­ка за дейс­т­вие то и тъ­ка­не­то на ин­ди­ви­ду­ал­ния импулс.

Ако не мис­ле­те с ума това, ко­ето ка­зах се­га - днес то­ва е ед­на лю­би­ма фор­ма на схва­ща­не не­ща­та - а го про­ник­не­те с чув­с­т­во­то и си предста- вите, че тук ня­ма­те ни­що сим­во­лич­но или ум­с­т­ве­но измислено, а преди всич­ко е нап­ра­вен на­й-­мал­ко опит то да се влее в ху­до­жес­т­ве­ни­те фор- ми, то­га­ва ще има­те ос­нов­ния принцип, който тряб­ва да бъ­де из­ра­зен в та­зи сгра­да на Гьотеанума. Но то­га­ва ще има­те съ­що начина, по кой­то това, ко­ето ис­ка да бъ­де ан­т­ро­по­соф­с­ки ори­ен­ти­ра­на Духов на Наука, е свър­за­но с вът­реш­ния дух на ево­лю­ци­ята на човечеството. В на­ше­то вре­ме не мо­же да се стиг­не до та­зи ан­т­ро­по­соф­с­ки ори­ен­ти­ра­на Духовна Наука, ако пъ­тят към нея не се тър­си из­хож­дай­ки от ве­ли­ки­те изис­к­ва­ния на но­во­то време на чо­веш­ко­то нас­то­яще и на близ­ко­то чо­веш­ко бъ- деще. Ние тряб­ва дейс­т­ви­тел­но да се на­учим да го­во­рим по друг на­чин вър­ху онова, ко­ето всъщ­ност во­ди хо­ра­та към бъдещето.

Сега съ­щес­т­ву­ват гор­де­ещи със се­бе си окул­т­ни дружества, ко­ито оба­че по­ве­че или по­-мал­ко не са ни­що дру­го ос­вен но­си­те­ли на това, ко­ето още про­ник­ва в на­ша­та епо­ха от вре­ме­то на го­ле­мия пов­рат от 15-то столетие. Това се из­ра­зя­ва съ­що чес­то пъ­ти мно­го външно. Ние съ­що мо­жах­ме да из­пи­та­ме често, че в наши­те ре­до­ве про­ник­ва та­къв един стремеж. Колко чес­то и често, ко­га­то ис­ка­ме да из­разим осо­бе­но цен­на та стра­на на един окул­тен стремеж, е би­ло об­ръ­ща­но вни­ма­ни­ето вър­ху това, кол­ко ста­ри са те­зи неща. На при­мер вед­нъж меж­ду нас се на­ми­ра­ше един мъж, кой­то ис­ка­ше да се пред­с­та­ви не­що ка­то розенкройцер. И об­що взето, кога­то каз­ва­ше нещо, ко­ето не бе­ше дру­го ос­вен не­го­во най-висше, три­ви­ал­но час­т­но мнение, той не про­пус­ка­ше да каже: както са казвали "старите" розенкройцери. Но той ни­ко­га не е изос­та­вил старо- то. И ко­га­то раз­г­ле­да­ме ня­кои от съв­ре­мен­ни­те окул­т­ни общества, ще ви­дим нав­ся­къ­де стойнос­т­та на нещата, ко­ито се застъпват, в това, че мо­жем да ги от­не­сем към на­й-­да­леч­но­то минало. Някои от тях про­из­хож­дат от ро­зен­к­ройцер­с­т­во­то - в тях­на­та форма, раз­би­ра се - дру­ги ес­тес­т­ве­но про­изхож­дат от по­-да­леч­ни ми­на­ли времена, осо­бе­но от древ­ния Египет, и ако ня­кой мо­же да "продаде" еги­пет­с­ка хра­мова мъдрост,

то­га­ва го­ля­ма част от чо­ве­чес­т­во то се за­до­во­ля­ва са­мо с ней­но­то обя- вяване.

С те­зи три из­жи­вя­ва­ния свър­з­ват сво­ето зна­ние хората, ко­ито днес зна­ят не­що за нещата, ко­ито оба­че са би­ли за­па­зе­ни в те­зи об­щес­т­ва в она­зи форма, ко­ято са има­ли пре­ди по­ло­ви­на­та на 15-то сто­ле­тие и чес­то пъ­ти са би­ли за­па­зе­ни в ед­на кри­во раз­б­ра­на форма. С те­зи не­ща свър­з­ват сво­ето зна­ние хората, ка­то по­сочват: първо тайната на болестта, здра- вето, раждането и смъртта, второ тайната на великата илюзия в сетивната област, трето тайната на всемирното значение на това, което човекът върши тук на Земята. И те го­во­рят вър­ху то­ва по оп­ре­де­лен начин. Върху всич­ки те­зи не­ща и имен­но вър­ху те­зи не­ща в бъ­де­ще тряб­ва да се го­во­ри по раз­ли­чен на­чин в срав­не­ние с миналото. И бих ис­кал да Ви дам ед­на пред­с­та­ва за това, кол­ко раз­лич­но се е го­во­ри­ло в ми­на­ло­то вър­ху те­зи неща, ко­ето след то­ва се е вля­ло в об­що­то съзнание, про­ник­на­ло е в обик­но­ве­но­то зна­ние за природата, в обик­но­ве­ното со­ци­ал­но мис­ле­не и т.н. и как ще тряб­ва да се го­во­ри в бъ­де­ще там, къ­де­то дейс­т­ви­тел­но се го­во­ри за истината, как пос­ле това, ко­ето ид­ва от тай­ни­те из­во­ри на стре­ме­жа към познание, тряб­ва да се влее на­вън във външ­но­то природопознание, във външ­ния со­ци­ален въз­г­лед и т.н. и т.н.

За та­зи ве­ли­ка ме­та­мор­фо­за - ко­ято оба­че тряб­ва да бъ­де раз­б­ра­на днес, за­що­то хо­ра­та тряб­ва да из­рас­нат на­пъл­но от гру­по­во­то съз­на­ние в ин­ди­ви­ду­ал­но­то съзна­ние - за та­зи ве­ли­ка метаморфоза, за та­зи ис­то­ричес­ка ме­та­мор­фо­за бих ис­кал да Ви го­во­ря още.