С К А З К А Е Д И Н А Д Е С Е Т А

С К А З К А Е Д И Н А Д Е С Е Т А

Днес хо­ра­та все още не са се про­бу­ди­ли от съня, в кой­то са би­ли по­то­пе­ни чрез оно­ва развитие, ко­ето аз ве­че съ­що Ви опи­сах в оп­ре­де­ле­ни ос­нов­ни черти, ко­ето е за­поч­на­ло към сре­да­та на 15-то столетие. Без съм- нение, това, ко­ето е би­ло въп­лъ­те­но то­га­ва в ево­лю­ци­ята на човечество- то, външ­на­та ес­тес­т­ве­на на­ука с нейни­те ве­ли­ки тържества, ма­те­ри­алис­тич­но­то схва­ща­не на за­ко­но­мер­нос­т­та на све­та и с то­ва про­явя­ва­щи­те се днес та­ка яс­но пог­реш­ни со­ци­ал­ни идеи, всич­ко това, ко­ето от та­зи стра­на е об­гър­на­то чо­ве­чес­т­во­то в съня, то про­дъл­жа­ва да дейс­т­ву­ва мощно. И един спо­луч­лив нап­ре­дък не ще бъ­де възможен, без чо­ве­чество­то да бъ­де из­ка­ра­но от то­зи сън. Нека са­мо не забравяме, че поз­на­ни­ето на ду­хов­но­то има сил­ни вра­го­ве в ли­це­то на всич­ки онези, ко­ито ис­кат пре­ди всич­ко да бъ­де про­дълже­но по­ра­ди чис­то удоб­с­т­во на мис­ленето. Не мо­же да се каже: когато от тази страна се надига враждебност и против Духовната наука, така както ние я разбираме тук, когато такава вра- ждебност се надига толкова повече, колкото повече бива разпростра- нена тази Духовна наука, че ние не трябва да обръщаме внимание на тези пречки. Без съмнение, би мог­ло да съ­щес­т­ву­ва един та­къв възглед, да не се взе­ма ни­как под вни­ма­ние това, ко­ето се на­ди­га по то­зи начин.

Тези не­ща тряб­ва да бъ­дат раз­б­ра­ни съ­що от не­об­хо­ди­мос­ти­те на вре- мето. Ето за­що аз из­пит­вам осо­бе­но удоволствие, ко­га­то в то­ва все по­-теж­ко ста­ва­що на­ше вре­ме все пак се на­ми­рат хора, ко­ито про­явя­ват онази си­ла на волята, ко­ято е не­об­хо­ди­ма да се зас­тъ­пят за на­ше­то дело. Обаче за съ­жа­ле­ние мно­го мал­ко са онези, ко­ито раз­би­рат ця­ла­та се­ри­оз­ност на това, ко­ето днес се ра­зиг­ра­ва за ево­лю­ци­ята на човечеството. От ед­на­та стра­на сто­ят онези, които, без да имат ня­как ви ду­хов­ни осно- вания, а прос­то слу­гу­вай­ки на удобство­то при тях­но­то мис­ле­не или по­ра­ди дру­ги причини, не ис­кат да из­ля­зат вън от това, с ко­ето са свик­на ли от дъл­го време. Обаче от дру­га­та стра­на тряб­ва да сто­ят онези, ко­ито с ця­ло­то си съ­щес­т­во ис­кат да за­пазят това, ко­ето е ве­че уз­ря­ло да заги- не. И ние не трябва да вярваме, че сниз­хож­де­ни­ето към това, ко­ето е уз­ря­ло да загине, тряб­ва да бъ­де нещо, ко­ето да ни за­дър­жа днес. В пос­лед­ни­те 5 до 6 го­ди­ни хо­ра­та би трябва­ло да са научили, как ста­ри­те не­ща са стиг­на­ли до аб­сур­д­но положение. И онези, ко­ито не са на­учи­ли още това, ще имат в изо­би­лие случая, да го научат. Но в нас тряб­ва да го­ри огъ­нят за онова, ко­ето тряб­ва да бъ­де по­са­де­но в чо­ве­чество­то ка­то не­що ново.

Ето за­що аз из­пи­тах оп­ре­де­ле­но задоволство, ко­га­то ми бе под­не­се­но писмото, чи­ето глав­но съ­дър­жа­ние бих ис­кал да Ви съ­об­щя днес ка­то увод. Става ду­ма за то­ва, че в Ройтлинген, един град съ­се­ден на Щутга- рт, се явил съ­щи­ят он­зи професор, за да вил­нее със съ­що та­ки­ва глу­па­ви ос­но­ва­ния про­тив онова, ко­ето се иска от стра­на на ан­т­ро­по­соф­с­ки ори­ен­ти­ра­на­та Духовна Наука, как­то бе сто­рил то­ва в она­зи глу­па­ва кни­га , за съ­дър­жа­ни­ето на ко­ято аз не­от­дав­на Ви го­во­рих тук. Без съм­не­ние то­зи професор, ед­но от ук­ра­ше­ни­ята - за­що­то та­ки­ва са се­га ук­ра­ше­ни­ята на та­зи стра­на - ед­но от ук­ра­ше­ни­ята на уни­вер­си­те­та в гр. Тюбинген - в други уни­вер­си­те­ти не­ща­та не сто­ят раз­лич­но - то­зи про­фе­сор го­во­рил се­га съ­що така, как­то е го­во­рил в сво­ята книга. Тогава сре­щу не­го заста- нал, как­то се виж­да от ед­но писмо, с ис­тин­с­ки порив, кой­то е днес необ- ходим, ко­га­то се пре­це­ня­ва с ця­ла­та се­ри­оз­ност това, ко­ето е пос­та­ве­но на карта, сре­щу не­го се из­п­ра­вя на­ши­ят при­ятел д-р Валтер Щайн. И за дискусията, ко­ято се е ра­зиг­ра­ла пре­ди някол­ко дена, пи­ше на­ши­ят при­ятел д-р Щайн на не­го­ва­та съпруга: "Вчера бях в Ройтлинген, където професор Трауб говори против Щайнер. Аз се записах за дискусията. Беше една борба на живот и смърт. Аз представих Трауб като един
безсъвестен, съвсем непознат с материята, която третира. Той каза своите заключителни думи едвам вече сричайки. Беше сломен. Град- ският свещеник, който откри събранието, бе поставен от мен толкова на тясно чрез цитиране на текстове от библията, че по отношение на мястото, където Христос говори за прераждането, каза: тук Христос е сгрешил - така каза свещеникът от Ройтлинген. Тогава аз станах и извиках: чуйте! Ето каква религия имаме днес, един Бог, който греши! Публиката побесня. Искаха първо да ме прекъснат, да ми вземат дума- та: на въпроса! Удряха и тропаха с крака. Аз обаче говорих съвсем спокойно, посочих с пръст професор Трауб и казах: това е авторитет! Публиката ми заръкопляска и аз победих. Професор Трауб беше сломен. Аз и днес още съм полумъртъв".

Че ед­на ом­ра­за ще се на­диг­не про­тив ан­т­ро­по­соф­с­ки ори­ен­ти­ра­на­та Ду- ховна Наука, с ко­ято се за­ни­ма­ваме ве­че от две де­се­ти­ле­тия тук в Евро- па, то­ва мо­же­ше да се предвиди, мо­же­ше да го пред­ви­ди всеки, кой­то зна­еше имен­но и знае, кол­ко вът­реш­но е свър­за­но със Съществата, ко­ито тряб­ва да бъ­дат при­зо­ва­ни днес за чо­ве­чес­т­во­то и за близ­ко­то бъ­де­ще на човечеството, това, ко­ето тук на­ри­ча­ме ан­т­ро­по­соф­с­ки ори­ен­ти­ра на Духовна Наука. Обаче та­зи ан­т­ро­по­соф­с­ки ори­ен­ти­ра­на Духовна На- ука не тряб­ва да бъ­де смаз­ва­на със заспалостта, на оно­ва развитие, ко­ето ис­ка да си съз­да­де мал­ко удо­вол­с­т­вие чрез ду­хов­ни­те идеи и по­ня­тия И ко­га­то д-р Щайн чувствува, че ста­ва­ше ду­ма за ед­на бор­ба на жи­вот и смърт, то то­ва е чув­с­т­во­то за не­що на­пъл­но правилно. Ние се на­ми­ра­ме в началото. Срещу нас вил­нее бор­ба­та на во­ля­та за унищожение. Ние ни­ко­га не сме искали, до­кол­ко­то сме раз­б­ра­ли ис­тин­с­кия им­пулс на Ду- ховната Наука, да пос­тъп­ва­ме аг­ресивно. Но не тряб­ва да избягваме, не тряб­ва да про­пус­ка­ме онова, ко­ето е не­об­хо­ди­мо про­тив аг­ре­сив­ността, ко­ято все по­ве­че и по­ве­че ще бъ­де на­со­че­на сре­щу нас. Тук не тряб­ва да гу­бим смелостта, не тряб­ва да ис­ка­ме да дейс­т­ву­ва­ме в заспалост. Не ще бъ­де удоб­но да внед­рим в чо­ве­чес­т­во­то ис­ти­на­та и сниз­хож­де­нието не е дейс­т­ви­тел­но онова, с ко­ето тряб­ва да се пре­па­шем при оп­ре­де­ле­ни неща. Защото стиг­на­ли сме ве­че далече, щом господата, ко­ито са приз­ва­ни да пред­с­тав­ля­ват офи­ци­ал­но Християнството, тогава, ко­га­то са при­тис­на­ти ве­че до стената, са го­то­ви да­же да кажат: тук Христос гре- ши! Разбира се от са­мо се­бе си, че про­фе­сор Трауб не греши! Обаче ко­га­то онова, ко­ето про­фе­сор Трауб има да каже, не съв­па­да с онова, което е явен текст на Библията, то­га­ва гре­ши Христос, а не про­фе­сор Трауб! Това е оба­че нас­т­ро­ени­ето и разбирането, ко­ито сре­ща­ме днес, кой­то оба­че не ис­ка­ме да виж­даме, за­що­то е не­удоб­но да го виждаме. Бихме мог­ли да ги виж­да­ме навсякъде, са­мо да искаме.

За оне­зи обаче, ко­ито мо­гат да виж­дат връз­ки­те в живота, е съ­що ясно, че ев­ро­пейс­ко­то не­щас­тие на пос­ледни­те години, ма­кар и то ве­че да е от­ми­на­ло привидно, е вът­реш­но свър­за­но с това, ко­ето хо­ра­та са свик­на­ли да мислят, и - прос­те­те ми мал­ко тривиалния, ба­на­лен из­раз - за ко­ето хо­ра­та та­ка дра­го­вол­но говорят: как ви блестящи неща сме постигнали - и при това си близват от удоволствие пръстите.

Обаче това, ко­ето е необходимо, то е: да станем вътрешно обективни. Под вли­яни­ето на но­ва­та култу­ра хо­ра­та са из­гу­би­ли обективността. Личното дейс­т­ву­ва навсякъде. И ко­га­то ня­ко­га ще бъ­де на­пи­са­на ис­то­ри­ята на пос­лед­ни­те 5 до 6 години, та ще мо­же да бъ­де на­пи­са­на са­мо от ду­хов­но­на­уч­ни основи. Тогава в те­зи гла­ви на све­тов­на­та ис­то­рия ще се на­ми­ра мно­го от това, кол­ко без­к­рай­но мно­го лич­но­то е действу­ва­ло във ве­ли­ки­те све­тов­но­ис­то­ри­чес­ки събития. Аз казах: ще бъде невъзможно да се говори върху последните 5 до 6 години относно събитията, които са станали през тяхно време, без духовнонаучни основи. Достатъчно е да по­соча са­мо онова, ко­ето съ­що чес­то пъ­ти съм по­соч­вал вече тук. От 30-те до 40-те хора, ко­ито през 1914 го­ди­на сто­яха на глав­ни­те ръ­ко­вод­ни служ­би и учас­т­ву­ва­ха в това, ко­ето мо­жем да на­ре­чем из­бух­ва­не­то на све­тов­на­та вой­на - днес хо­ра­та оби­чат да го­во­рят не­точ­но, за­що­то то­ва мо­же да прик­рие истината; то не беше нито едно избухване, нито беше една световна война, а беше нещо съвършено друго: а беше нещо съвър- шено друго, което още дълго време не е завършено - от 30-те до 40-те участвуващи тогава в тези събития голям брой не бяха с пълния си ум, в тях не присъствуваха силите на душата и духа. Обаче там, къ­де­то съз­на­ни­ето е помътено, там са вратите, къ­де­то ари­ма­ни­чес­ки­те съ­щес­т­ва лес­но на­ми­рат дос­тъп до това, което са чо­веш­ки решения, чо­веш­ки про­яви на волята.

Ариманическите съ­щес­т­ва дейс­т­ву­ва­ха съществено, съ­дейс­т­ву­ва­ха съ­щес­т­ве­но в из­ход­на­та точ­ка на оне­зи събития, ко­ито ста­на­ха през 1914 година. Още днес, сти­га са­мо хо­ра­та да искат, те ще мо­гат да раз­бе­рат от чис­то външ­но­то прос­ле­дя­ване на нещата, кол­ко е не­об­хо­ди­мо да се вне­се ду­хов­но поз­на­ние в ево­лю­ци­ята на човечеството. Обаче кол­ко да­ле­че са те още да раз­г­леж­дат та­ки­ва не­ща с ця­ла­та сериозност, по­ра­ди нави­ци­те на мислене, усе­ща­ния и чувствуване. От ед­на­та стра­на има­ме на­ли­це фак­та - и още по­ве­че пред­с­тоящия факт, че вре­ме­то е уз­ря­ло за явя­ва­не­то на хора, ко­ито мо­гат с подходяща, спо­соб­на ду­ша да зас­та­нат сре­щу това, ко­ето от пос­лед­на­та тре­ти­ната 19-то сто­ле­тие про­ник­ва ка­то ду­хов­ни им­пулси в на­шия фи­зичес­ки свят. Наред с това, че сме нав­лез­ли в ед­на ма­те­ри­алис­тич­на епоха, съ­щес­т­ву­ва дру­ги­ят факт, че вра­тите, ко­ито во­дят от ду­хов­ния свят в на­шия свят, сто­ят ве­че от­во­ре­ни от пос­лед­на­та тре­ти­на на 19-то столетие, и че хората, ко­ито зас­та­ват с от­во­ре­на
душа, с от­во­ре­но съз­на­ние сре­щу те­зи ду­хов­ни им­пул­си, мо­гат да имат от­но­ше­ния с ду­хов­ния свят. Без съмнение, бро­ят на онези, в съз­на­ни­ето на ко­ито още днес дейс­т­ву­ва ду­хов­ни­ят свят, мо­же да е малък. Обаче съ­ществу­ва фактът, че ду­хов­ни­ят свят дейс­т­ву­ва в ня­кои чо­веш­ки души. И мо­жем да кажем: следващите 10, 20, 30 години, до средата на настоя- щото столетие, ще бъдат такива, в които все повече и повече хора ще са научили да се вслушват нежно в тяхната вътрешност, за да дър- жат отворено тяхното вътрешно същество пред импулсите на духов- ния свят, които искат да проникнат в тях.

Онези хора, ко­ито днес при­емат та­ки­ва им­пул­си от ду­хов­ния свят, ко­ито зна­ят днес за ис­ти­ни­те и поз­на­нията, ко­ито тряб­ва да вля­зат в ево­лю­ци­ята на човечеството, те­зи хо­ра зна­ят следното: ако науката на посвеще- нието, която може да бъде практикувана от такива хора, не оплоди онова, което наричаме природопознание, онова именно, което наричаме изкуство, тогава човечеството ще навлезе в такъв голям упадък, в един ужасен упадък. Нека хо­ра­та жи­ве­ят още 30 го­дини така, как­то се учи в на­ши­те вис­ши училища, не­ка още в те­че­ние на 30 го­ди­ни се мис­ли вър­ху со­ци­ал­ните проб­ле­ми така, как­то днес се мис­ли и то­га­ва след 30 го­ди­ни ще има­те ед­на опус­то­ше­на Европа. Те мо­гат да пос­та­вят въз­мож­но на­й-­го­лям брой иде­али в та­зи или она­зи област, мо­гат да се на­ра­нят ус­та­та да го­ворят вър­ху от­дел­ни­те изисквания, ко­ито про­из­ли­зат от та­зи или она­зи гру­па хора. Можете да го­во­ри­те с вярата, че с още по­-на­ло­жи­тел­ни изис­к­ва­ния тряб­ва да се нап­ра­ви не­що за бъ­де­ще­то на чо­ве­чес­т­во­то - всичко ще бъ­де напразно, ако не ста­не пре­об­ра­зу­ва­не­то из ос­но­ви­те на чо­веш­ки­те души: от мисълта за отношението на този свят с духов- ния свят. Ако хо­ра­та не се на­учат да мис­лят ве­че по друг начин, то­га­ва над Европа ще дой­де мо­рал­ни­ят потоп!

Касае се имен­но за това, да се разбере, как­во би означавало, ако оп­ре­де­лен брой хора, ко­ито виж­дат в зна­ние то про­ник­ва­що от­въд прага, тряб­ва да познаят: объркаността, материалистичните наклонности, социа- лните грешки отиват все по-нататък и хората не искат да се научат да мислят по новому - и ако тези малко на брой хора притежаващи науката на посвещението би трябвало да видят, как човечеството отива надолу подавайки се на удобството в мисленето и чувствуване- то! Но не тряб­ва да се по­да­ва­ме на из­ма­ма вър­ху това, кол­ко мно­го под­ти­ци за ед­но та­ко­ва по­ло­же­ние на не­ща­та ца­ру­ват днес в та­ка на­ре­че­ния ци­ви­ли­зо­ван свят. Тук ца­ру­ват мно­го подтици, за­що­то не е ли всъщ­ност по­-­ес­тес­т­ве­но да очакваме, че в сво­ето ви­со­ко­ме­рие днеш­но­то чо­ве­чес­т­во от­х­вър­ля всичко, ко­ето ид­ва от стра­на на на­ука­та на посвещението? Човечеството е тол­ко­ва без­к­рай­но ум­но във все­ки от­де­лен не­гов инди- вид! Човечеството е та­ка склон­но да се над­с­ми­ва над всич­ко онова, кое-
то мо­же да бъ­де пос­тиг­на­то са­мо бла­го­да­ре­ние на това, че все­ки чо­век ра­бо­ти за нап­ре­дъ­ка на соб­с­т­ве­на­та душа. Но чо­ве­чес­т­во­то вярва, че без да учи нещо, знае всичко. Нито природните, ни­то со­ци­ал­ни­те проб­ле­ми мо­гат да бъ­дат ре­ше­ни днес, без оп­ло­дя­ва­не­то на чо­веш­ко­то мислене, усе­ща­ния и чувствуване, на чо­веш­ката во­ля от ду­хов­ния свят. Даже за мно­го хо­ра днес е не­що фантастично, ко­га­то се го­во­ри за на­ука­та на по- свещението, ко­га­то се го­во­ри за нещо, как­во­то е пра­гът на ду­хов­ния свят. Вярно е, че не все­ки чо­век мо­же да пре­ми­не днес пра­га за ду­хов- ния свят; обаче никому не е забранено да разбере истиността на това, което казват онези, които могат да минават през прага на духовния свят. Не е правилно, ко­га­то от та­зи или она­зи стра­на пос­то­ян­но се ка- зва: да, как мога да разбера, че е вярно това, което този или онзи изна- ся като наука на посвещението, ако аз самият не мога да прогледна в духовния свят. Това е неправилно. Здравият чо­веш­ки ум, кой­то не е заб­лу­ден от пог­реш­ни идеи за при­ро­да­та и за со­ци­ал­ния въпрос, които ца­ру­ват днес, мо­же ви­на­ги да ре­ши от се­бе си, да­ли ца­ру­ва ис­ти­на­та в то- ва, ко­ето ня­кой говори. Някой го­во­ри за ду­хов­ни­те светове: трябва са- мо да бъде съпоставено всичко, начинът, по който се говори, сериозно- стта, с която се схващат нещата, логиката, която се развива и т.н., тогава човек ще може да си състави едно съждение, дали това, което се изнася като знание за духовните светове, е шарлатанство или дали то е нещо обосновано. Това мо­же все­ки да ре­ши и при не­го не съ­щес­т­ву­ва преч­ка да нап­ра­ви пло­дот­ворно в мис­ле­не­то за при­ро­да­та и за со­ци­ал­ния жи­вот това, ко­ето е по­чер­пе­но от из­во­ра на ду­хов­ния жи­вот от стра­на на онзи, ко­ито имат пра­во да го­во­рят за прин­ци­па на посвеще- нието.

Онези си­ли на раз­ви­ти­ето на човечеството, ко­ито са ръ­ко­во­ди­ли чо­ве­ка несъзнателно, та­ка че той е нап­редвал, са из­чер­пе­ни и се из­чер­п­ват на­пъл­но до сре­да­та на столетието, го­во­рей­ки с приблизителност. От дъл- бочините на душите трябва да бъдат извлечени нагоре новите сили. И човекът трябва да разбере, как в дълбочините на неговата душа той е свързан с корените на духовния живот.

Естествено, не все­ки днес мо­же да пре­ми­не пра­га на ду­хов­ния свят. За- щото в те­чение на пос­лед­ни­те сто­летия чо­ве­кът е свик­нал да раз­г­леж­да всичко, ко­ето зас­та­ва сре­щу него, така, че то ста­ва във времето. Обаче пър­во­то нещо, ко­ето чо­век из­пит­ва от­въд пра­га за ду­хов­ния свят, е, че съ­щес­т­ву­ва един свят, в кой­то вре­мето, та­ка как­то ние го схващаме, не съществува. Човек тряб­ва да из­ле­зе от пред­с­та­ва­та на времето, ко­ято е до­бил тук на Земята. Ето за­що е мно­го полезно, ако хора, ко­ито ис­кат да под­гот­вят за раз­би­ра­не­то на ду­ховния свят, за­поч­нат по­не с това, да ми- с­лят по об­ра­тен път. Да ре­чем ед­на драма, ко­ято за­поч­ва с пър­во­то дей-
ствие и сти­га до пе­то­то действие, тряб­ва да бъ­де пре­ка­ра­на през мис­ли­те за­поч­вай­ки от съ­би­ти­ята на послед­но­то дейс­т­вие и сти­гай­ки до те­зи от пър­во­то действие. Една ме­ло­дия тряб­ва да бъ­де пре­ка­ра­на през мис­ли­те не по реда, по кой то е изпълнявана, а тряб­ва да си я пред­с­та­ви­те про­ти­ча­ща по об­ра­тен ред, да чувству­ва­ме по об­ра­тен ред ней­ни­те тонове, да си пред­с­та­вя­ме де­ня неп­ро­ти­чащ от сут­рин­та до вечерта, а об­рат­но от ве­чер­та до сут­рин­та на съ­щия ден. Чрез то­ва ние про­ник­ва­ме на­ше­то мис­ле­не да за­ли­ча­ва времето. По от­но­ше­ние на все­кид­нев­ния жи­вот ние сме свик­на­ли да си пред­с­та­вя­ме не­ща­та така, че след първо­то ста­ва вто- рото, след вто­ро­то третото, след тре­то­то чет­вър­то­то и т.н. и мис­лим ви­на­ги така, че на­ше­то мис­ле­не е об­раз на външ­ни­те събития. Когато за­поч­нем да мислим така, че да вър­вим от пос­лед­но­то към първото, да чув­с­т­ву­ва­ме от­зад напред, то­га­ва тряб­ва да нап­ра­вим ед­но вът­реш­но уси­лие и то­ва уси­лие е добро, за­що­то то ни при­нуж­да­ва да из­ле­зем от обик­но­ве­ния се­ти­вен свят. Времето по­ти­ча от едно, две, три, че­ти­ри и т.
1 2 3 4 5 9 10

0 0 0 0 0 0 0

Когато мис­лим обратно, вмес­то от сут­рин до вечер, от ве­чер до сут­рин до сутрин, ние мис­лим сре­щу вре­мето. По та­къв на­чин ние пре­мах­ва­ме времето. Ако мо­жем да про­дъл­жим ед­но та­ко­ва мис­ле­не така, че до къ­де­то сме стиг­на­ли в жи­во­та си мис­лим то­зи жи­вот по об­ра­тен ред, ние сме пос­тиг­на­ли ве­че мно­го не­що Защото кой­то не из­ли­за от времето, не мо­же да вле­зе в ду­хов­ния свят.

Ние казваме, че чо­ве­кът се със­тои от фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тяло, ас­т­рал­но тя­ло и Аз. Само фи­зи­чес­ко­то тяло и етер­но­то тя­ло имат пър­во зна­че­ние за фи­зи­чес­кия свят, за се­тив­ния свят. Етерното тя­ло е все още ед­на същност, ко­ято се из­ра­зя­ва във времето; астралното тяло може да бъде намерено само тогава, когато човек излезе от времето. Физи- ческото тя­ло е в пространството. Азът, ис­тин­с­кия Аз мо­же да бъ­де на­ме­рен са­мо тогава, ко­га­то из­ле­зем вън от пространството. Защото светът, в кой­то се на­ми­ра ис­тински­ят Аз, е безпространствен.

Следователно две не­ща при­над­ле­жат към пър­ви­те изживявания: да излезем от времето и да излезем от пространството, когато преми- нем прага за духовния свят. По-рано аз чес­то пъ­ти съм об­ръ­щал вни­ма­ни­ето вър­ху ня­кои неща, ко­ито мо­гат да до­ве­дат до без­п­рос­т­ран­с­т­ве­ни представи, ка­то съм на­соч­вал вни­ма­ни­ето Ви вър­ху измеренията, не по

Когато из­вик­ва от­но­во пред Вашия ду­хо­вен пог­лед са­мо та­зи пър­ва опит­ност на из­жи­вя­ва­не­то от­въд прага, Вие ще осъз­на­ете живо, че днес мно­го мал­ко хо­ра при­тежа­ват сил­на­та вът­реш­на смелост, за да нав­ля­зат та­ка да се ка­же в без­поч­ве­ния и в ли­ше­ния от вре­ме свят. Обаче съд­ба­та на ня­кои хо­ра ги до­веж­дат до там, да пре­ми­нат пра­га за ду­хов­ния свят. И без мъдростта, ко­ято мо­же да бъ­де по­чер­пе­на от­въд то­зи праг, не мо­же да се оти­де по-далече. От то­ва Вие мо­же­те да почувствувате, как­во е необходимо. Необходимо е в бъдеще да бъде увеличено онова, което мо- жем да наречем доверие на едни човек към друг. това би било една социална добродетел, една основна социална добродетел. В на­шето вре­ме на со­ци­ал­ни изис­к­вания та­зи доб­ро­де­тел съ­щес­т­ву­ва най-малко, за­що­то хо­ра­та изис­к­ват да се живее за общността, оба­че ни­кой ня­ма до­ве­рие към другия. В на­ше­то вре­ме на со­ци­ал­ни изис­к­ва­ния ца­ру­ват на­й-­не­со­ци­ал­ни­те инстинкти. За да мо­же об­що­то въз­пи­та­ние на чо­ве­чес­т­во­то да нап­ред­не така, че хо­ра­та да се врас­т­нат в ду­хов­ния свят, ще бъ­де не­об­хо­ди­мо на онези, ко­ито с пра­во мо­гат да го­во­рят за Науката на Посвещението, да им се ока­же доверие, не до­ве­рие ос­но­ва­но на сля­па­та вя­ра в авторитета, а до­ве­рие ос­нова­но на здра­вия чо­веш­ки ум. Защото ви­на­ги мо­же да бъ­де разбрано, как­во се из­на­ся за све­та на­ми­ращ се от­въд прага, ако хо­ра­та дейс­т­ви­тел­но ис­кат да при­ло­жат здра­вия чо­веш­ки ум.

И тук тряб­ва пос­то­ян­но да се при­ла­га здра­ви­ят чо­веш­ки ум, здра­ви­ят чо­веш­ки разсъдък, ка­то се на­соч­ва пог­ле­да към това, ко­ето зас­та­ва пред нас. Макар и не всички хо­ра да каз­ват открито: "Христос греши" - все пак хората го изразяват по някакъв начин, такава е логиката на днеш- ното време. И ко­га­то след то­ва хо­ра­та ид­ват и казват, че не мо­гат да нап­ра­вят раз­ли­ка меж­ду това, ко­ето се съ­об­ща­ва от ду­хов­ни­те све­то­ве с вът­реш­на­та логика, и това, ко­ето каз­ват уни­вер­си­тет­с­ки­те професори, то­га­ва не е на­лице здра­ви­ят чо­веш­ки ум, или не е на­ли­це по­не во­ля­та за
здрав чо­веш­ки ум. Когато ня­кой каз­ва "тук Христос греши”, то­га­ва на- п­ра­во мо­же да се ка­же из­хож­дай­ки от здра­вия чо­веш­ки ум, че на то­зи чо­век не мо­же да се раз­чи­та по­-на­та­тък от та­зи глед­на точка.

Ние сме из­гу­би­ли ед­на ис­тин­с­ка на­ука за душата /психология/. Ние ня­ма­ме ве­че та­зи наука. И аз обър­нах вни­ма­ни­ето съ­що в пуб­лич­ни сказки, нас­ко­ро от­но­во и в Базел и на дру­ги места, вър­ху това, за­що сме из­губи­ли на­ука­та за душата. Науката за ду­ха /Пневматология/ е ста­на­ла нап­ри­мер не­удоб­на за ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва още в 9-то столетие /869 година/: аз често пъти съм споменавал това. Ето за­що ду­хът бе изхвърлен, как­то чес­то пъ­ти съм обяс­ня­вал това, на об­щия все­лен­с­ки съ­бор в Констан- тинопол в 869 година. Тога­ва бе ус­та­но­ве­на догмата, че ако ня­кой е ис­тин­с­ки християнин, той не тряб­ва да мисли, че се със­тои от тяло, ду­ша и дух, а са­мо от тя­ло и душа, и че ду­ша­та при­те­жа­ва ду­хов­ни качества. Днес то­ва още учи пси­холо­ги­ята и вярва, че го учи ос­но­ва­вай­ки се на без­п­рис­т­рас­т­на­та наука, а всъщ­ност са­мо пов­та­ря дог­ма­та ус­та­но­ве­на в 869 година. Но съ­що по от­но­ше­ние на всич­ко онова, ко­ето се ка­сае за душата, бе мо­но­по­ли­зира­но във фор­ма­та на вярата, във фор­ма­та на из- поведанието, във фор­ма­та на дог­ма­та от стра­на на хрис­ти­янски­те цър- кви. Всичко това, ко­ето тряб­ва да бъ­де поз­на­ние на чо­ве­ка за не­го­во­то ду­шев­но естество, бе мо­нопо­ли­зи­ра­но от раз­лич­ни­те хрис­ти­ян­с­ки църк- ви. И на ис­тин­с­ко­то познание, на сво­бод­но­то поз­на­ние бе ос­та ве­на са­мо външна­та природа. Нищо чудно, че днес ня­ма­ме ни­как­ва на­ука за душа- та. Защото уче­ни­те на света са се от­да­ли са­мо на на­ука­та за природата, тъй ка­то на­ука­та за ду­ша­та бе монополизирана, а на­ука­та за ду­ха бе отхвърлена. Ние ня­ма­ме ни­как­ва на­ука за душата. Ако се ос­но­ва­ва­ме на това, ко­ето е да­ва­ща­та днес тон на­ука е, ние не мо­жем да вър­вим на- пред. Защото ако се ос­но­ва­ва­ме на това, ко­ето е днес сло­вес­на психо­ло­гия - тя не е не­що по­ве­че - ние не мо­жем да стиг­нем до ед­но ис­тин­с­ко раз­би­ра­не на онова, ко­ето ца­рува в душата. От мо­ето изложение, ко­ето да­дох в кни­га­та "Как се добиват познания за висшите светове? " Вие знаете, че при пре­ми­на­ва­не­то на пра­га за ду­хов­ния свят в съз­на­ни­ето се от­де­лят ед­но от дру­го мисленето, чув­с­т­ву­ва­не­то и волението. В днеш­но­то обик­но­ве­но съз­на­ние мисленето, чув­с­т­ву­ва­не­то и во­ле­ни­ето об­ра­зу­ват един вид хаос: те са размесени едно в друго. В момента, ко­га­то е пре­ми­нат прагът на ду­хов­ния свят, в момента, ко­га­то чо­век ис­ка да се при­гот­ви да до­бие от опит Науката на Посвещението, мис­ле­не­то , чув­с­т­ву­ва­не­то и во­ле­ни­ето се прев­ръ­щат в са­мос­то­ятел­ни си­ли в съзнанието. Те ста­ват самостоятелни. Тогава чо­век се на­уча­ва да ги познава, на­уча­ва се дейс­т­вител­но пър­во да раз­ли­ча­ва ед­но от дру­го мисленето, чув­с­т­ву­ва­не­то и волението.

Той се на­уча­ва имен­но да раз­ли­ча­ва мис­ле­не­то от волението /волята/. Мисленето, ко­ето ца­ру­ва в нас ка­то човеци, ако не го раз­г­леж­да­ме по не­го­во­то съдържание, а ако го раз­г­леж­да­ме по от­но­ше­ние на не­го­ва­та си ло­ва природа, следователно ко­га­то раз­г­леж­да­ме си­ла­та на мис­ле­не­то в нас, то­га­ва онова, ко­ето е си­ла на мис­ле­не то, е ка­то ед­но вът­реш­но све­те­не на онова, ко­ето сме из­жи­ве­ли пре­ди раждането, съ­от­вет­но преди за­ча­ти­ето в ду­хов­ни­те светове. И същ­нос­т­та на во­ля­та в чо­ве­ка е не­що зародишно, не­що ембрионално, ко­ето сти­га до сво­ето пъл­но раз­ви­тие след смъртта. Така що­то мо­жем да кажем: ако това тук /Виж схемата/ е хо­дът на чо­вешкия жи­вот меж­ду раж­да­не­то и смъртта, то­га­ва мис­ле­не­то в те­че­ни­ето на чо­веш­кия живот, та­ка как­то то жи­вее в човека, е са­мо ед­на илюзия, не­що привидно, за­що­то не­го­ва­та ис­тин­с­ка при­ро­да се на­ми­ра пре­ди раждането, съ­от­вет­но пре­ди за­ча­ти­ето, и онова, ко­ето е воля, е са­мо един зародиш, за­що­то онова, ко­ето се раз­ви­ва от то­зи зародиш, се раз­ви­ва ед­вам след смъртта. Мисленето и волението/волята/ са съвърше но, ко­рен­но раз­лич­но в чо­веш­ка­та природа.

Когато се­га ня­кой ид­ва с ло­ги­ка­та на нас­то­яще­то време, ко­ято пос­та­вя прек­рас­но всич­ко в кутия, ко­ято на дра­го сър­це съз­да­ва системи, той казва: днес на нас ни се казва, че мисленето е силата, която действува от живота преди раждането, а волята, това е силата, която сочи в живота след смъртта. Ето че бе да­де­на дефиницията, бе раз­г­ра­ни­че­но чрез де­фи­ни­ция мно­го ху­ба­во мис­ле­не­то и во­лени­ето­ /во­лята/. Обаче с де­фи­ни­ции не се да­ва нищо. Обикновено хо­ра­та не виждат, кол­ко са не­дос­та­тъч­ни дефинициите. Някои дефиниции, осо­бе­но такива, ко­ито се счи­тат ка­то научни, са мно­го ос­т­ро­ум­ни и из­к­лючителни, но всич­ки те имат ня­къ­де нещо, ко­ето ку­ца и ко­ето ни при­пом­ня она­зи дефиниция, ко­ято е би­ла да­де­на ня­ко­га в древ­на Гърция на въпроса: що е човекът? Човекът е ед­но дву­но­го същество, ко­ето ня­ма ни­как­ви пе­ра - на ко­ето на вто­рия ден един уче­ник до­на­ся един ос­ку­бан пе­тел и казва: ето това е един човек, защото то е двуного същество, което няма никакви пера.

МИСЛЕНЕ /ВОЛЕНИЕ/ /ЕЗИЧЕСКИ/

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

/МИСЛЕНЕ/ ВОЛЕНИЕ /ДРЕВНОЕВРЕЙСКИ

Той пред­ва­ри­тел­но е ос­ку­бал гриж­ли­во петела. Нещата не сто­ят та­ка просто, що­то чо­век да бо­ра­ви с тях с обик­но­ве­ни­те ин­те­лек­ту­ал­ни инст- рументи. Защото ви­ди­те ли, мо­жем мно­го ху­ба­во да кажем: за това, което изпитваме като мислене, трябва да твърдим, че то притежава своята същност преди раждането и вътре в нас действува само нещо като един огледален образ, като едно отражение на мисленето. Тук е на­ли­це оп­ре­де­ле­на трудност. Обаче та­зи труд­ност мо­же да бъ­де по­беде­на с мал­ко напрежение.

Нали, ако тук има­те ед­но ог­ле­да­ло и тук един предмет, нап­ри­мер ед­на свещ, в ог­ле­да­ло­то ще ви­ди­те от­ра­жени­ето на свещта. Вие мо­же­те да раз­ли­ча­ва­те об­ра­за от предмета. Не ще ги смесите. /Виж рис. № 13/. Ако

зак­ри­ете с един па­ра­ван свещта, то­га­ва ще ви­ди­те са­мо ней­но­то от­ра­же­ние в огледалото. Образът /от­ра­же­ни­ето­/ ще пра­ви всичко, ко­ето пра­ви свещта. Вие сте свик­на­ли да мис­ли­те прос­т­ран­с­т­ве­но и за­то­ва мо­же­те лес­но да си представите, как об­ра­зът се от­на­ся към дейс­т­ви­тел­нос­т­та на свещта. Обаче това, ко­ето в нас е си­ла на мисленето, е ка­то си­ла ед­но отражение, един ог­ле­да­лен об­раз и дейс­т­ви­тел­нос­т­та се на­ми­ра пре­ди раждането. Действителната сила, чий­то об­раз ние при­ла­га­ме в то­зи живот, се на­ми­ра пре­ди смъртта. Ето за­що прин­ци­път на чо­веш­ко­то съзнание, кой­то се получава, ко­га­то на­со­чим пог­ле­да вър­ху соб­с­т­ве­но­то съз­на­ние е: аз мисля, следователно аз не съм. Cogito ergo non sum! Това е принципното, ко­ето тряб­ва да бъ­де разбрано, че в мис­ле­не­то ца­ру­ва ед­на об­раз­на при­ро­да и че си­ла­та на мис­ле­не­то се на­ми­ра пре­ди раж- дането. Новото раз­ви­тие е за­поч­на­ло с това, да пос­та­ви ка­то ос­нов­на ак­си­ома на фи­лосо­фи­ята противоположното: cogito ergo sum, което е една безсмислица. Вие виждате, как но­во­то чо­ве­чество тряб­ва да ми­не през сво­ето изпитание. Обаче ние се на­ми­ра­ме на раз­дел­на­та точка. Трябва да се научим да мис­лим по нов на­чин вър­ху ос­но­ви­те на ду­шев­ния живот.

С то­ва бих­ме свър­за­ли по оп­ре­де­лен на­чин мис­ле­не­то с не­го­ва­та същ­ност и бих­ме мог­ли се­га да твър­дим не­що по­доб­но за волението. Воле- нието не е ка­то об­раз и отражение, а то тряб­ва да се схва­ща ка­то за­ро­диш и завършване, раз­ви­тие по от­но­ше­ние на си­ла­та на во­ля­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Това устройство, че от мис­ле­не­то има­ме образа, а
от во­ле­ни­ето зародиша, всич­ко то­ва ни да­ва въз­мож­ност да про­явим сво­бо­дата меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Можете да про­че­те­те вър­ху то­зи въп­рос в мо­ите кни­ги "Загадки на човека" и "Загадки на душата", как­то и във вто­ро­то из­да­ние на мо­ята "Философия на свободата", къ­де­то те­зи не­ща са раз­г­ле­да­ни съ­що философски.

Обаче се­га ид­ва особеното, от ко­ето тряб­ва да разберете, кол­ко мал­ко е дос­та­тъч­но удоб­но­то все­кид­нев­но мислене, за да про­ник­не в действите- лността. Ние схва­нах­ме същ­нос­т­та на мисленето. Обаче ко­га­то схва­ща ме та­зи същ­ност на мис­ле­не­то в нас, тряб­ва съ­щев­ре­мен­но да си кажем: това мислене не е само мислене, а в това мислене действува също си- лата на волята. Със съ­що­то вът­реш­но същество, с което мислим, ние про­явя­ва­ме съ­щев­ре­мен­но воля. Само глав­но­то е мислене, а то има един ун­тер­тон на во­лението, съ­що та­ка на­ше­то воление /воля/ има един ун­тер­тон на мисленето. Всъщност ние има­ме в нас две неща: нещо, което е главно мислене, което обаче има един унтертон на мисленето /Виж схемата/. Когато раз­г­леж­да­те действителността, Вие не сти­га­те до чис­ти понятия, ко­ито мо­же­те да вклю­чи те в системи, а ед­но­то е ви­на­ги съ­щев­ре­мен­но в един сми­съл другото. Едвам ко­га­то про­ник­нем те­зи неща, ние по­лу­ча­ва­ме един пог­лед за оп­ре­де­ле­ни връз­ки на чо­ве­ка със свето- вете, ко­ито се на­ми­рат вън от света, кой­то виж­да­ме с на­ши­те очи и чу­ва­ме с на­ши­те уши, в ко­ито оба­че не по­-мал­ко се намираме, ние сме по­топе­ни в те­зи све­то­ве съ­що как­то сме по­то­пе­ни във фи­зи­чес­кия свят. Не мо­жем да кажем, че дру­ги све­то­ве ос­вен се­тив­ни­ят свят не ни интересу- ват, за­що­то сме по­то­пе­ни в тях. Трябва да ни бъ­де ясно, че ка­то хо­дим вър­ху та­зи зем­на почва, ние хо­дим и през ду­хов­ни­те светове, съ­що как­то ми­на­ва­ме през се­тив­ния въздух.

Казвам, че от­но­ше­ни­ята към те­зи ду­хов­ни све­то­ве се получават, ко­га­то вник­нем в те­зи тън­кос­ти на чо­вешкия ду­ше­вен живот. Чрез това, ко­ето е по­ве­че мис­ле­не и има са­мо един ун­тер­тон на во­ле­ни­ето ние сме свърза­ни с оп­ре­де­лен вид ду­хов­но би­тие на ду­хов­ни­те светове. И от­но­во ние сме свър­за­ни с един друг вид ду­хов­ни све­то­ве чрез онова, ко­ето е по­ве­че во­ле­ние и по­-мал­ко мислене. Това има ве­че сво­ето по­-дъл­бо­ко значение. Защото онова, ко­ето на­ми­ра­ме по то­зи начин, то се от­пе­чат­ва в чо­веш­кия жи­вот и различията, ко­ито съ­щес­т­ву­ват в света, ид­ват от там, че ви- ­на­ги ед­на­та или дру­га­та си­ла на чо­веш­ка­та при­ро­да се е раз­ви­ла по­ве­че към ед­на­та или дру­га­та страна. Онези сили, ко­ито се на­ми­рат във во- лението /волята/, ко­ето има ун­тер­тон на мисленето, са би­ли раз­ви­ти по един пре­въз­хо­ден на­чин нап­ри­мер в древ­но­ев­рейс­ка­та култура. Онези си­ли на чо­веш­ко­то ду­шев­но същество, ко­ито се ос­но­ва­ват глав­но на мисленето, ко­ето има един ун­тер­тон на волението, бя­ха раз­ви­ти в това, ко­ето на­ри­ча­ме древ­на ези­чес­ка култура. И днес те­зи две те­че­ния вър­вят
ед­но до друго. Днес ние има­ме в ци­ви­ли­зо­ва­ния свят ми­на­ва­щи ед­но през дру­го ед­но­то течение, ко­ето е ед­но про­дъл­же­ние на древ­но­то ези- чество. Във въз­г­ле­да за природата, и дру­ги­ят възглед, който е ед­но про­дъл­же­ние на древ­но­то еврейство, не­го има­ме ние в со­ци­ал­ния въз­г­лед на настоящето, в на­ши­те мо­рал­ни и ре­ли­ги­оз­ни понятия.

И днес то­зи ду­али­зъм жи­вее в от­дел­ния човек. От ед­на­та стра­на чо­ве­кът обо­жа­ва ези­чес­ки природата, от дру­га­та страна, без да на­ме­ри ед­на пра­вил­на при­род­на основа, ка­то ос­та­вим нас­т­ра­на на­ви­ци­те на мислене, ко ­ито пре­на­ся в та­ка на­ре­че­на­та со­ци­ал­на на­ука или социология, той раз­миш­ля­ва вър­ху социалния, да­же вър­ху мо­рал­ния живот. И ко­га­то фило- софствува, той казва: в едната област намира свободата, в другата област природната необходимост и тогава той се намира в една при- зрачност между свободата и природната необходимост, между които не съществува никакъв мост и объркването е огромно.

Обаче то­ва обър­к­ва­не е в мно­го от­но­ше­ния съ­дър­жа­ни­ето на днеш­ния живот, съ­дър­жа­ни­ето на днеш­ния за­ги­ващ живот. Защото как­во лип­с­ва в то­зи дне­шен живот? Ние има­ме един въз­г­лед за природата: той е само продължение на древното езичество. Имаме един морален, со­ци­ален възглед; той е само едно продължение на Стария Завет. Християнст- вото е би­ло един епизод, кой­то е бил раз­б­ран пър­во исторически, но днес то е та­ка да се ка­же пад­на­ло през си­то­то на чо­веш­ка­та култура. Всъщност Християнство­то не съществува. Защото при хората, ко­ито чес­то пъ­ти го­во­рят за Христос, те мо­гат да пра­вят така, как то Ви обяс­них в кни­га­та на Харнак "Същност на християнството". Вие мо­же­те да се от­не­се­те с кни­га­та на Адолф Харнак "Същност на християнството" така, че навсякъде, къ­де­то е на­пи­са­на ду­мата "Христос", мо­же­те да за­ли­чи­те ду­ма­та "Христос" и на ней­но мяс­то да пос­та­ви­те един чис­то пан­те­исти­чен "Бог" и тем подобни. Смисълът на та­зи кни­га не ще се из­ме­ни с нищо. И там, къ­де­то не се по­лу­ча­ва това, той го­во­ри безсмислици, предикати, ко­ито не при­над­ле­жат към субекта.

Всички те­зи не­ща тряб­ва да бъ­дат ка­за­ни днес, за­що­то тук тряб­ва да бъ­де поз­нато из основи, как­во тряб­ва да бъ­де съ­дър­жа­ни­ето на бъ­де­ще­то съзнание. Видите ли, съ­що та­ка го­во­ри днеш­но­то учение /теория/ на ево­лю­ци­ята за това: човекът се е развил от по-нисши същества и т.н., тези нисши същества са се развили и са станали човеци. Без съмнение, дос­та­тъч­но е са­мо да про­че­те­те мо­ята кни­га "Тайната наука", и ще ви- дите, че от ед­на стра­на то­ва тряб­ва да ка­жем и ние. Обаче по­ло­же­ни­ето е такова, че ко­га­то раз­г­леж­да­ме чо­веш­ка­та глава, то­га­ва та­зи чо­веш­ка глава, как­ва­то я но­сим днес вър­ху на­ши­те ра­мене, се на­ми­ра ве­че от­но­во в ед­но низ­хо­дя­що развитие. Ако це­ли­ят наш ор­га­ни­зъм - мо­ля да ме раз­бе­ре­те се­га доб­ре - бих имал съ­ща­та ор­га­ни­за­ция как­то на­ша­та глава,

И в праз­но­тата, и в празнотата, в неп­рес­тан­но раз­ру­ша­ва­ща­та се част про­ник­ва ду­ша­та и духът. Това е буквал­но вярно. Чрез на­ша­та гла­ва ние но­сим ду­ша и дух по­ра­ди това, че на­ша­та гла­ва се на­ми­ра ве­че в ед­но уми­ра­що развитие. Това значи, в на­ша­та гла­ва ние неп­рес­тан­но умира- ме. И ун­тер­то­нът на во­ле­ни­ето­ /во­лята/, кой­то е свойс­т­вен на мисленето, се на­ми­ра в на­ша­та глава. Обаче то­зи ун­тер­тон на во­ле­ни­ето е един посто­янен подем, един пос­то­янен им­пулс към умиране, към по­беж­да­ва­не на материята.

Когато дейс­т­ви­тел­но умираме, то­га­ва се явя­ва то­ва дейс­т­ви­тел­но воле- ние /воля/. И ко­га­то на­ше­то тя­ло е пре­да­де­но на Земята, чрез ця­ло­то на­ше тяло се продължава вече физически в тялото на земята това, кое- то става в нашата глава от раждането до смъртта. Вие но­си­те Ва- шата гла­ва на ра­мене­те си. Вътре в нея се из­вър­ш­ва чрез са­мо се­бе си процесът, кой­то ста­ва после, ко­га­то Вашето тя­ло е пре­даде­но на Земята чрез из­га­ря­не или чрез разлагане, са­мо че то­зи про­цес е пос­то­ян­но оп­рес­нен и въз­п­ре­пятству­ван през вре­ме на жи­во­та чрез това, ко­ето би­ва из­п­ра­щано на­го­ре от ос­та­на­ло­то тяло. В Земята се продъл­жа­ва съ­щи­ят процес, кой­то ста­ва вът­ре във Вашата ко­жа меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Този про­цес се про­дъл­жа­ва в Земята: Земята мисли според същия прин- цип, според който вие мислите с вашата човешка глава, чрез това, че Вашето тя­ло се раз­ла­га вът­ре в нея, че в Земята са сло­же­ни мър­т­вите те- ла. Когато ми­нем през вра­та­та на смъртта, ние вна­ся­ме чрез на­ше­то ­
разла­га­що се тя­ло във фи­зи­чес­ката Земя процеса, кой­то ина­че за­дър­жа­ме за се­бе си през вре­ме на жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Това е ед­на ис­ти­на на ес­тес­т­ве­на­та наука. Такива ис­ти­ни тряб­ва да поз­на­ват хо­ра­та в бъдеще. Днешната ес­тестве­на на­ука е по от­но­ше­ние на та­ки­ва не­ща ед­на детинщина, за­що­то тя не сти­га до там, да мис­ли вър­ху та­ки­ва неща, да про­уч­ва те­зи неща.

И обратно: онова, което имаме в нашата глава като процес на разру- шението, то е продължение на онова, което е съществувало преди раж- дането, съответно преди зачатието. Разру­ше­ни­ето за­поч­ва пър­во с на­ше­то раждане, за­що­то ед­вам то­га­ва по­лу­ча­ва­ме ние главата, пре­ди то­ва ня­маше ни­как­во разрушение. Сега ние засягаме действително края на една извънредно важна тайна на мировото съществувание. То- ва, което живее в нашата глава, чрез което влизаме в отношение с другите хора и с външната природа, то е продължение на това, което става в духовните светове, преди да влезем във физическото тяло. Ко- гато проз­рем ос­нов­но това, то­га­ва сти­га­ме до там да разберем, как от ду­хов­ния свят дейс­т­ву­ват си­ли­те във фи­зи­ческия свят. Това е най-наглед- но, ко­га­то раз­г­леж­да­ме те­зи не­що не абстрактно, а конкретно.

Един пример: Гьоте почина в 1832 година. Епохата, ко­ято при­над­ле­жи на пър­во­то по­ко­ле­ние след не­гова­та смърт, до 1865 година, не бе­ше такава, че в нея да дейс­т­ву­ват мно­го си­ли от не­го­вия дух. Аз из­би­рам са­мо един пример: самопонятно е, че също така и от други хора дейст- вуват силите, с Гьоте имаме само един представителен пример. Сле- дователно до 1865 го­ди­на онзи, кой­то би на­сочил вни­ма­ни­ето вър­ху ду­ша­та на Гьоте, би за­бе­ля­зал мал­ко от ед­но дейс­т­вие на не­го­ви­те сили. После след пър­ви­те 33 години, за­поч­ва ве­че това, ко­ето дейс­т­ву­ва в на­ше­то зем­но раз­ви­тие от не­го от ду­хов­ния свят. И то­ва се за­сил­ва все по­ве­че и по­ве­че до 1898 година. Ако прос­ле­дим то­зи про­цес по-нататък, по­-да­ле­че от тази епоха, ние мо­жем да кажем: първият период на дейст- вието на Гьотевите свръхсетивни сили в нашата земна култура е сле- дователно 1865-1898 година. Както казах, до 1865 го­ди на това дейс­т­вие бе­ше незначително, след то­ва то се засилва. След 33 го­ди­на сти­га­ме след то­ва в 1931 го­ди­на до из­ти­ча­не­то на един друг пе­ри­од и то­зи би бил един вто­ри период. И в 1964 го­ди­на бих­ме има­ли из­ти­ча­не то на тре­тия период.
1832

1865

І

1898

1931 - ІІ

1964
Можем да кажем, че с един та­къв при­мер дейс­т­ви­тел­но мо­же да се на- учи, че от­но­си­тел­но ско­ро след ка­то чо­ве­кът е ми­нал през вра­та­та на смъртта, силите, ко­ито той раз­ви­ва тогава, дейс­т­ву­ват в това, ко­ето ста­ва тук на Земята. Трябва са­мо да знаем, как дейс­т­ву­ват те­зи сили. Онзи, кой­то ра­бо­ти дейс­т­ви­тел­но духовно, знае как в силите, с ко­ито той ра- боти, съ­дейс­т­ву­ват си­ли­те на ду­хов­ни­те светове. И ко­га­то зав­че­ра аз казах, че в сре­да­та на то­ва сто­ле­тие има­ме един ва­жен момент, то­ва ста­на как­то при то­зи при­мер тук, на ос­но­ва­та на та­ки­ва наблюдения, от ко­ито мо­же да се види, как си­ли­те на ду­хов­ния свят дейс­т­ву­ват във фи­зи­чес­кия свят.

Тази сре­да на на­ше­то сто­ле­тие съв­па­да оба­че съ­щев­ре­мен­но с из­ти­ча­не­то на оно­ва време, в ко­ето та­ка да се ка­же още дейс­т­ву­ват ата­вис­тич­но изос­та­на­ли­те си­ли от пре­ди сре­да­та на 15-то сто­ле­тие и сти­гат ве­че до тех­ния на­й-­го­лям упадък. И още пре­ди средата на настоящето столе- тие човечеството трябва да вземе решението да се обърне към духов- ното. Днес още се на­ми­рат мно­го хора, ко­ито казват: но защо не пома- гат боговете? Ние сме нав­лез­ли в она­зи епо­ха на раз­ви­ти­ето на чове- чеството, в която боговете еднакво помагат, ако хората дойдат насре- ща им, но когато според техните закони боговете са заставени да работят със свободни хора, а не с кукли.

И тук аз стиг­нах до точката, за ко­ято за­гат­нах вчера. Когато, да речем, един чо­век още от са­ма­та Гръцка епоха, от вре­ме­то до сре­да­та на 15-то столетие, об­ръ­ща­ше вни­ма­ни­ето вър­ху яв­ле­ни­ята от раж­да­не­то до смър- тта на човека, той мо­же­ше да по­со­чи све­та на Боговете, как от бо­жес­т­ве­ни­те све­то­ве се тъ­че съд­ба­та на чове­ка чрез раж­да­не­то и смъртта. Днес ние тряб­ва да го­во­рим по друг начин, тряб­ва да го­во­рим така, че съд­ба та на чо­ве­ка се оп­ре­де­ля чрез не­го­ви­те ми­на­ли зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния и чрез начина, как той е оп­ре­де­лен така, съз­да­ва силите, според които бо- жествените светове могат да дойдат при него. Ние трябва да се на­учим да мис­лим об­рат­но за от­но­ше­ни­ето на чо­ве­ка към бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те светове, трябва да се научим да търсим в човека извора, от ко- йто се развиват силите, чрез които при него могат да дойдат едните или другите божествени същества. До то­зи ва­жен мо­мент на разви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то сме стиг­на­ли вече. И това, което ста­ва външно, тряб­ва да бъ­де раз­б­ра­но днес ка­то из­раз за един вът­ре­шен процес, кой­то мо­же да бъ­де раз­б­ран са­мо от глед­на точ­ка на ду­хов­но­на­уч­но­то разби- ране. Всеки чо­век днес има възможността, бих мо­гъл да кажа, да наб­лю­да­ва на­й-к­рай­ни­те ус­тия на съ­битията. Достатъчно хо­ра бя­ха уби­ти през пос­лед­ни­те 4 до 5 години. Това са на­й-­мал­ко 10 до 12 ми­ли­она в ци­ви­ли­зо­ва­ния свят, ве­ро­ят­но и повече, три пъ­ти по­ве­че оса­ка­те­ни­те в раз­лич­ни­те страни, на­ша­та ци­ви­лиза­ция дейс­т­ви­тел­но е стиг­на­ла блес­тя­що

Днес мо­жем да кажем, че ня­кои неща, ко­ито са станали, мо­же би би­ха би­ли по­-п­ра­вилно изразени, ако бих ме про­ме­ни­ли глед­ни­те точки. Гру- бо из­ра­зе­но аз каз­вам се­га нещо, ко­ето тряб­ва да за­вър­ши съв­сем ак­ту­ално та­зи сказка, как­то ню­ан­сът на те­зи три сказ­ки бе да­ден имен­но чрез при­ят­но­то при­със­т­вие на из­вес­тен брой ан­г­лийс­ки приятели: днес мо- жем да говорим за победители и победени. Очебийно е, ед­на оче­бий­на глед­на точка, но мо­же би то­ва не е най-важното. Може би ед­на дру­га глед­на точ­ка е мно­го по-важна, и та­зи дру­га глед­на точ­ка би мог­ла да бъ­де взе­та мо­же би от следното.

Тук от съ­що­то то­ва мяс­то аз про­че­тох вед­нъж не­що от съ­чи­не­ни­ята на Ферхер фон Щайнванд, он­зи нем­с­ко­-­ав­с­т­рийс­ки поет, кой­то в 15-те го­ди­ни на 19-то сто­ле­тие се е из­ка­зал вър­ху бъ­де­ще­то на нем­с­кия на род. Той ка­зал то­ва в ед­на сказ­ка и за­бе­ле­жи­тел­но­то е, че та­зи сказ­ка би­ла из­не­се­на пред то­га­ваш­ния крал на Саксония и пред не­го­ви­те министри. В те­зи 15-те го­ди­ни - тези, ко­ито при­със­т­ву­ва­ха тогава, чу­ха то­ва – Фер- хер фон Щайнванд го­во­ри за това, да пред­с­тав­ля­ва в бъ­де­ще не­що по­доб­но на това, ко­ето са пред­с­тавля­ва­ли ня­ко­га циганите. Това бе­ше един дъл­бок поглед, кой­то Ферхер фон Щайнванд хвър­ли в раз­ви­ти­ето на човечеството. Ние мо­жем да гле­да­ме на те­зи не­ща с пъл­на обективност. Когато гле­да­ме с пъл­на обек­тивност те­зи неща, ние ще из­бе­рем мо­же би ед­на дру­га глед­на точка, раз­лич­на от тази, ко­ято днес чес­то пъ­ти се за- ема. Ние ще запитаме: как стои всъщност работата с това, което е станало при така наречените победени, станало е при така нарече- ните победители?

Истинските по­бе­ди­те­ли са англо-американците. И чрез оп­ре­де­ле­ни сили, ко­ито аз оха­рак­те­ри­зи­рах пуб­лично съ­що и тук, те­зи ан­г­ло­-­аме­ри­кан­ци са оп­ре­де­ле­ни да вла­де­ят в бъ­де­ще света.

Сега мо­жем да запитаме: тъй като германският народ ще бъде изклю- чен от съизживяването на нещата, чрез които външния свят ще бъде владян в бъдещето, какво става тогава всъщност? Отпада от­го­вор­нос­т­та - ес­тес­т­ве­но не та­зи на ин­ди­ви­да - оба­че от­па­да от­го­вор­нос­т­та на народа, от­го­вор­нос­т­та на съ­би­ти­ята на човечеството. Не от­го­вор­нос­т­та на индивида, оба­че от­го­вор­нос­т­та на на­ро­да от­па­да при онези, ко­ито са потъпкани, за­що­то то­ва са те. Те не мо­гат съ­що да се из­п­ра­вят отново. Всичко, ко­ето се каз­ва в то­ва направление, е късогледство. Отговорно-
стта отпада. Толкова по­-го­ля­ма ще бъ­де от­го­вор­нос­т­та от дру­га­та стра- на. Там ще бъ­де ис­тин­с­ка­та отговорност. Външното гос­под­с­т­во мо­же лес­но да бъ­де постигнато. То се пос­ти­га чрез силите, ко­ито не са соб­с­т­ве­на заслуга. Това външ­но пре­ми­нава­не на външ­но­то гос­под­с­т­во ста­ва ка­то ед­на при­род­на необходимост. Обаче от­го­вор­нос­т­та ще бъ­де не­що дъл­бо­ко важ­но за душите. Защото въп­ро­сът стои ве­че за­пи­сан в кни­га­та на съд­ба­та на човечеството. Ще се на­ме­ри­ли при онези, на ко­ито външ­но­то гос­под­с­т­во се па­да ка­то чрез ед­на при­род­на необходимост, дос­татъ­чен го­лям брой хора, ко­ито да чув­с­т­ву­ват отговорността, че пос­та­вя­не­то в то­ва чис­то външно, ма­те­ри­алистич­но господство, не се из­мам­вай­те от­нос­но не­го - че в то­ва чис­то външно, ма­те­ри­алис­тич­но господ- ство, че в та­зи кул­ми­на­ция на външното, ма­те­ри­алис­тич­но гос­под­с­т­во тряб­ва да бъ­дат вло­же­ни под­ти­ци­те на ду­хов­ния живот? И то­ва не тряб­ва да бъ­де забавено! Средата на нас­то­яще­то сто­ле­тие е един пъ­лен с го­лямо зна­че­ние момент. Хората би тряб­ва­ло да чув­с­т­ву­ват ця­ла­та теж­ка отговорност, ко­га­то чрез ед­на външ­на при­род­на съд­ба са избрани, пред­наз­на­че­ни да нав­ля­зат в гос­под­с­т­во­то на ма­те­ри­ализ­ма - за­що­то то­ва ще бъ­де гос­под­с­т­во­то на ма­те­ри­ализ­ма - във външ­ния зе­мен свят. Защото то­ва гос­под­с­т­во на ма­те­ри­ализ­ма но­си съ­щев­ре­мен­но в се­бе си за­ро­ди­ша на разрушението. Разрушението, ко­ето е започнало, не ще престане. И да до­бие ня­кой днес външ­но­то господство, то­ва означава: да приеме силите на разрушението, силите на болестта за човека, да живее в тях. За що­то онова, ко­ето чо­ве­чес­т­во­то ще за­не­се в бъ­де­щето, ще се ро­ди от но­вия за­ро­диш на духа. Този за­ро­диш тряб­ва да бъ­де отгледан. И за то­ва съ­щес­т­ву­ва от­говор­нос­т­та за она­зи страна, на ко­ято се па­да гос­под­с­т­во­то на света.

Днес и в те­зи не­ща съ­що не тряб­ва да се мис­ли несериозно. В те­зи не­ща тряб­ва да се мис­ли основно, в те­зи не­ща не тряб­ва да бъ­дем са­мо при­вид­но духовни, а всъщ­ност материалистични. Днес мно­го чес­то чу­ва­ме две неща. Едното е, че хо­ра­та казват: ах, какво говорите вие за социални мисли, от мислите не става хляб! Това е ев­ти­но­то възражение, ко­ето днес мно­го чес­то се прави. И дру­го­то е, че се каз­ва: когато хората от- ново ще работят, тогава всичко ще бъде отново добре, тогава социал- ният въпрос ще приеме един друг образ. И две­те из­ре­че­ния са за­мас­ки­ран материализъм, за­що­то и две­те из­ре­че­ния са на­со­че­ни към това, да от­ре­кат ду­хов­ния живот.

Първо, чрез как­во се раз­ли­ча­ва­ме ние от животните? Животните хо­дят на­сам и нататък, дос­та­вят си хра­ната, до­кол­ко­то я намират, спо­ред вро­де­ни­те си инстинкти. Ако ня­ма дос­та­тъч­но храна, те тряб­ва да гладуват. Какво пре­дим­с­т­во има чо­ве­кът в срав­не­ние с тях? Той ра­бо­ти за про­из­веж­да­не­то на храната. В момента, кога­то за­поч­ва да работи, за­поч­ва
мисълта. И ед­вам в момента, ко­га­то за­поч­ва мисълта, за поч­ва съ­що и со­циални­ят въпрос. И ако чо­ве­кът тряб­ва да работи, той тряб­ва да има ед­на подбуда, един подтик. Подбудите, които съ­щес­т­ву­ва­ха до сега, не ще ги има ве­че в бъдеще. За тру­да са нуж­ни но­ви подбуди. И съв­сем не ще съ­щес­т­ву­ва ве­че въпросът: когато хората отново ще работят, вси- чко ще върви добре - не, когато от чувствата на отговорност пред све- та хората ще дават мисли, които ще преминат в ръцете и волята и ще се роди работа, труд. Обаче всич­ко ще за­ви­си от мислите. И са­ма­та ми- съл за­ви­си от това, че ние от­ва­ря­ме на­ши­те сър­ца за им­пул­сите на ду­хов­ния свят.

Днес тряб­ва да се го­во­ри мно­го за от­го­вор­нос­т­та и за зна­че­ни­ето на ми- сълта. Ето за­що в та­зи сказ­ка аз исках да из­тък­на имен­но то­зи нюанс.

Тъй ка­то съд­ба­та е ве­че такава, че чо­век не мо­же да тръгне, ко­га­то ис­ка да пътува, ние ще бъ­дем за­ед­но също и утре. Ето за­що ут­ре аз ис­кам да го­во­ря вър­ху ан­т­ро­по­соф­с­ка­та основа, вър­ху духовнонаучната, окултна­та ос­но­ва на со­ци­ал­ния въпрос. Така що­то пре­ди да отпътувам, аз ще мо­га да го­во­ря на на­ши­те при­яте­ли още съ­що и за со­ци­ал­ния въпрос, оба­че ще обяс­ня по­-дъл­бо­ки ос­но­ви на со­ци­ал­ния въп­рос от гле­ди­ще­то на Духовната Наука.