Цикъл от 9 сказки

У В О Д

Тези методи са познати и те се прилагат също към познати явления.

Методите? От Бейкън насам те не са се изменили вече. От само себе си се разбира, че те се основават на наблюдението, след това на провеждането на опити, като това последното не е нищо друго освен едно разширено и повтарящо по воля наблюдение. Те поставят в действие противоположните операции на анализата и индукцията; широко използват хипотезата; държат сметка за механизма на причините и се основават върху формите на разсъждение, с които ни запознава всяко едно ръководство по приложна логика. Те предполагат а приори, че умът, че разсъдъкът е инструмент на познанието, най-сигурен и най-точен, така че накрая този разсъдък се явява като единствено средство, чрез което човек може да стигне до истината.

Явленията? Това са всички онези, които неживата материя и живото вещество ни разкриват.

Експерименталните науки са изходили от изследването на чисто физическите процеси, т.е. от онези процеси, които само изменят състоянието или движението на една система, без да изменят каквото и да е от природата на елементите, които съставят. Оттам те са се издигнали много бързо до други изследвания: Тези на химията, например, последвайки в тази област едно древно интуитивно познание, от което алхимията беше само едно отражение; тези на астрономията, които са поели от една много древна наука, астрологията, която на свой ред беше заменила астрософията. В последната анализа, те са се заловили с изучаване проблемата на самото живо същество. Тук имаме един много дълъг и много бавен процес, който в очите на нашите съвременници представлява това, което се нарича "завоюванията на науката".

Изхождайки от един още смътен етап на полуясновидство, в своето изследване на познанието човешкият дух е стигнал до етапа на научния позитивизъм, в който се намираме сега. Всяко явление, което и да бъде то, не е познато наистина в неговата действителна същност освен тогава, когато е сведено до механически процеси до едно уравнение. Странна и привлекателна е съдбата на човека, така както Рудолф Щайнер ни я разказва в течение на следващите лекции. Постепенно човешкият дух е доведен дотам, да не вижда в природата нищо друго освен един комплекс от материални елементи, чиито положения и движения се управляват от сили също материални, т.е. лишени от всяка свобода и съзнателна личност. Тези елементи, молекули, атоми, йони или електрони и пр... не са в крайна сметка нищо друго освен крайно малки трупове и в край на сметка естествените науки се свеждат до една наука на мъртвото.

Между тези последните елементи, до които ученият свежда всяко вещество, той измисля сили, върху произхода на които изпитва известна обърканост да се произнесе; той забулва всичко това с мантията на формулите, с един вид странно доверие в стойността на тези формули, с един вид вяра, която Луи дьо Бройли чудесно изразява, като казва, че "ролята на физиката е да изучава математическите форми, в които ще се поместят явленията". И този забележителен учен прибавя, че по този начин, "физиката ще участва в строгостта на математиката".

Без съмнение, образът, който науката приема по този начин, е различен от този, който тя беше запазила в течение на няколко столетия. Съвременните теории не почиват вече напълно върху дуализма на материята и енергията, който в миналото беше нещо основно. Днес се отдава по-малко значение на противоположността в класически смисъл, която противопоставяше материята, маса надарена с форма, на енергията, до която опитът не можеше да се домогне. Неотдавнашните открития направиха да изникват теории, които приписват известни общи свойства на материята и енергията; приема се съществуването на материални вълни и се говори за изоставянето на понятието за нещото. Обаче развитието на идеите, твърде коренно върху някои точки, не изменя нищо от крайната цел на научната мисъл, която е да сведе всички явления до абстрактната математическа формула. И, от тази гледна точка, няма нищо по-типично от изреченията на американеца Александер В. Щерн /цитиран от Марсел Болл в "Наука"/, за когото последните придобивки на вълновата физика са завършването "на една дълга борба, която беше започнала с Коперник, борба между обективната наука и антропоцентричните илюзии”... Голяма част от нашите мисли не е нищо друго освен дословен израз на сетивни навици. Всекидневната мисъл и обикновеният човешки разум не ни ползват нищо за разбирането на вселената. Експерименталните факти са тези, които са ни принудили да изоставим живописните образи на класическата физика заради отвлеченостите на модерните теории... И би значило да дадем доказателство за един мистически романтизъм, ако за едно с Едингтон разрежем действителността на две части, които се противопоставят една на друга: Светът на физиците и светът на поетите. Съществува само един свят: Този на физиците; останалото не съдържа нищо друго, освен това, което, временно, избягва на научните измервания.

Всяка една от думите на тази декларация, имаща значение на едно верую, може да бъде разкритикувана; но не е нужно да сторим това тук, лекциите на Рудолф Щайнер имат именно за цел да доставят на всеки безпристрастен дух средствата да види, как ентусиазмът на А. В. Щерн греши в самата си основа.

Все пак не може да се отрече, че това построение, изградено от 500 години насам от експерименталните науки, е чудесно и величествено във всички точки с изключение на принципните изводи, които те правят от него. Няма по-голяма чест за човешкия дух от това упорито и търпеливо изработване на научните закони; той се насочва към една величествена синтеза, която, без той да знае, го приближава въпреки всичко до целите и плановете на творящото божество. Неговото усилие не е било напразно; то трябваше да бъде опитано. Рудолф Щайнер не веднъж е настоявал върху тази точка: Древното човечество беше останало твърде близо до своя духовен произход. То беше поставено на Земята, за да расте върху нея и развива първичните способности, които му идваха от божествения подтик; то не би изпълнило своята задача, ако би останало с поглед привързан към своето първоначално отечество; необходимо беше то да вземе под внимание материята, с която отсега нататък беше свързана неговата съдба, да изучи тази материя, да се научи да я ползва, да въплъти в нея своите възможности, да стане в пълния смисъл на думата едно земно човечество. То бе работило чудесно; неговата работа беше толкова производителна, че създаде тази техника, не по-малко чудесно приложение на научните завоювания, които започват да объркват нашата епоха; някои духове изказват даже желание да се сложи спирачка на този прогрес. Науката направи нещо повече: Тя предизвика явяването на една философия, която някои мислители, след Ренан, който написа "Бъдещето на науката", подеха и развиха и която, искайки да донесе едно ясно разрешение на всички метафизически проблеми, които човечеството си поставя, се стреми да замени всяка духовно схващане чрез една религия на науката.

Но този кратък увод не трябва да се обърне да изследва или да критикува научния дух, когато този дух претендира, че може да достави едно точно познание на света на явленията, което един ден ще задоволи вечните нужди на човешкото сърце. Това изследване и тази критика са били направени много пъти и от различни гледни точки. Антропософията много пъти е разглеждала при различни случаи този непреодолим стремеж, който положителните науки имат да обгърнат в една синтеза всички подтици на човешкото същество и, нещо, което е по-добро, то показа пътищата, по които човечеството трябва да тръгне, ако иска да се освободи от този плен на научната отвлеченост. Впрочем Рудолф Щайнер загатва за тези нови пътища накрая на тези лекции.
* * *

Нека оставим тук тези твърде общи разсъждения и да се върнем към по-особената проблема, която се разглежда в този труд. Ние казахме вече, това е проблемата на раждането на естествените науки в течение на историята. Рудолф Щайнер поставя това раждане във втората половина на 15-ия век, наблюденията и изследванията на един Алберт Велики, на един Роджер Бейкън и на много други, без да говорим за арабските учени, подготвиха вече почвата за разпространението на научния дух. Това бяха предтечи; западното човечество не можеше още да им достави в цялост необходимата почва за развитието на един рационализъм, който те предсказаха и вече подготвиха. Тази почва бе подготвена, както ни казва Рудолф Щайнер, едва през един период, който можем да поставим приблизително между живота на две велики личности на тези времена, Николай от Куза и Николай Коперник.

Първият, който обикновено е наречен Кузански и който е бил кардинал на Католическата църква, е живял от 1401 до 1565 година; вторият от 1473 до 1543 година.

Авторът доказва, че у първия са съществували някои остатъци от едно интуитивно и полуясновидско познание, което древните хора са притежавали като нещо нормално. Чрез една особена организация на неговото същество, човекът на миналото /един египтянин, например, един грък от първите векове и пр./ е бил нагоден и разположен да съзерцава по един наистина доста мъглив начин духовните действителности на вселената, която го заобикаляше; това, което задържаше неговото внимание, не бяха нито формите, нито сетивните процеси на нещата, а техните свръхсетивни принципи. Способен да ги възприема, древният човек чувствуваше следователно, че живее в лоното на самата същност, в лоното на космическата духовност; с нея влизаше той в допир, до много по-висока степен отколкото с физическите предмети, с които работеше. От друга страна той силно чувстваше, че това, което не беше материално в него, беше тясно сродено с тази космическа духовност, в лоното на която беше потонен. Самото негово тяло, тялото на неговите себеподобни, на животните, на растенията, на минералите, всичко това не беше в неговите очи освен образ на самата духовност. За него светът беше само едно огромно Цяло и не се поставяше проблемата за познание на една природа вън от него.

Обаче тази жива опитност на една космическа духовност се изгубва в течение на столетията; тялото не се счита вече като един образ на духа, защото човекът беше изгубил постепенно всякаква връзка с него. Човекът се отделя от окръжаващата природа; той още не е станал материалист; той още чувства нещо свръхсетивно да плува и тупти в него; но неговата тяло издига една бариера между този свръхсетивен свят и заобикалящия го материален свят. Човекът започва да се противопоставя на природата, да се различава от нея; той я гледа, наблюдава я, има желание да я изучава, да я разчете.

Един Николай от Куза още чувства нещо от това, което са изпитвали древните хора; но той е вече на пълно обхванат от жаждата да познава природата; и Рудолф Щайнер ни описва с величествени думи душевното състояние на един такъв човек, разкъсван от два противоположни подтика и който, поради липса на нещо по-добро, поради липса на един друг начин на познание, което той е още по-безсилен да изгради, намира прибежище, за да се утеши, в ученото невежество, т.е. В един вид мистично унищожение, което изоставя добитата вече наука, за да се съедини по-добре със самите корени на всяко съществуване.

У Коперник окончателно става скъсването с интуитивното и инстинктивното познание на вселената; то ще бъде заменено с едно друго познание: Умът сега е достатъчно силен, за да направлява от една страна провеждането на опити, а от друга страна да издигне математическата сграда, в която от сега нататък може да има пълно доверие. Коперник, както беше упрекван още по негово време, направи Земята да падне от своята висота и, заедно с нея, човечеството също да изгуби своя първостепенен ранг; тази Земя става сега едно небесно тяло между хиляди други небесни тела и човечеството трябва да бъде считано само като една раса от живи същества между множеството раси, съществуването на които може да се предположи върху другите звезди. Мястото е свободно за научните развития, които ще следват. "De docta ignorantia" на Николай от Куза датира от 1440 година, съчинението "De revolitionibum orbium celestium" от Коперник е излязло в 1543 година. В столетието, което е изтекло между тези две основни съчинения Рудолф Щайнер поставя истинското раждане на положителния дух на модерната наука. Също така от този момент насам започва процесът на това, което е етимологическия смисъл на думата може да се нарече отвлечеността на човешкото същество; станал способен да наблюдава заобикалящия свят само със своите сетива, да изследва със своя ум резултата от своите наблюдения, човекът малко по малко се оттегля от вселената и изгубва всяко живо общение с нея. Той изработва своите понятия и борави с тях с помощта на математиката, която неговият ум е изградил, и вярва по този начин, че тази математика е плод само на логическите операции на неговия дух.

Рудолф Щайнер показва по-нататък, че това съвсем не е така. Първоначално в човека има една вътрешна опитност за ориентирането в пространството, която е основата на математическите понятия. В миналото човекът е познавал също /Рудолф Щайнер разглежда този въпрос в други свои трудове/ една друга вътрешна опитност, която му даваше качественото разбиране на числата. Проучвайки нещата отблизо, намираме най-после в интуитивното познание на човека основите на една физика, която в човешкото тяло се изразява в движението на течностите и техните взаимодействия, които основи са били изходната точка на самите естествени науки. Явно, всичко това е било забравено и днешният човек остава равнодушен пред един камък, който пада, или пред блясъка на цветовете при изгрева и залеза на слънцето. Едно от усилията на Рудолф Щайнер е именно това, да помогне на човека отново да намери, по пътищата различни от тези на миналото, този тънък вътрешен живот и да го запази от отвлечеността, в която той е изпаднал.

Рудолф Щайнер непрестанно повтаря, че той не иска да заеме спрямо модерната научна мисъл никакво становище на критикуване или укор. Но има ли той качеството да съди за методите на тази научна мисъл и за нейното развитие?

Не е безполезно да припомним тук, че той вече е отговорил на онези, които биха го обвинили в непознаване на строгите принципи, които науката поставя в практиката, и в заменянето на тези принципи с фантастични измислици. В 1909 година, говорейки за себе си в предговора на една от своите книги, той наистина пише "че преди 30 години е бил в състояние да проучи изцяло физиката във всички нейни клонове". В областта на топлинните явления, обясненията, които образуваха центъра на това проучване, носеха етикета на механическата теория на топлината и именно тази последната събуди до най-висока степен интереса на автора. Историческото развитие на тази хипотеза, която е свързана с имената на Юлиус-Роберт Майер, Хелмхолц, Жул, Клаузиус и др., е било обект на неговите постоянни размишления. Така, благодарение на тази работа той е проследил всички развития на физическата теория на топлината до наши дни и не среща никаква трудност да усвои всички открития, които науката може да направи в тази област.

До своята смърт, в началото на 1925 година, Рудолф Щайнер не е престанал да се интересува от прогреса на науката; множеството курсове, които е провел върху теориите на светлината и топлината, върху астрономията, върху математиката, и пр. пр., показват достатъчно, че той е бил напълно документиран и че е говорил като сведущ човек, т.е. като техник запознат с всички изисквания на науката на нашата епоха.

Той притежаваше необходимия авторитет, за да говори върху темите, с които се е занимавал; преди да се посвети на учението, което нарече наука за духа, Рудолф Щайнер е прекарал дълги години от своя живот в проучването на великите научни теории, техните подробности и в техните приложения. Тези търпеливи проучвания му позволиха да построи една здрава и логическа основа, върху която щеше да изгради своите духовни учения.

Тъй като познаваше и беше практикувал и двете дисциплини, той може да преследва целта, която си беше поставил, а именно да съедини мъдростта с науката. Той съвсем няма за цел да отхвърли техниката или да се откаже от завоюванията на науката; това, което иска, е да възвърне на научната мисъл това, което до тогава е било достояние на религиозната дейност.

Науката е безсилна да построи една система на обяснение, която да има абсолютна стойност; тя наблюдава само едната страна на явленията и, освен това, първичните причини остават скрити за нея. Но счита, че отхвърля упреците, които биха искали да и се отправят по тази точка, отричайки, че в явленията има нещо друго освен това, което тя познава. Що се отнася за първичните причини, изграждат се хипотези, които претендират, че такива първични причини не съществуват. Този начин на разсъждение доведе натурфилософията или научната философия, което е едно и също нещо, до всемирния детерминизъм: Всичко в света става според постоянни закони, които могат да се приложат към всичко; в света не съществува нито случайност, нито свобода.

Ние не ще разискваме тук върху това схващане, пуснало толкова дълбоки корени в духовете, че неотдавнашните работи, които доведоха дотам, да се говори за един принцип на индетерминизъм, не са в състояние да го разклатят. Много философи направиха това; установявайки, че поради много причини методите на информация и проучване, с които разполага човешкият ум, са недостатъчни да му доставят стойностите на абсолютност, който той търси, те се заловиха да построят една наука на духа разглеждан за самия него. Това направи именно Рудолф Щайнер, но огромното множество на нашите съвременници не знаят за него. Учени като Джеимс Джинс, когото всички познават, както неговото високо научно качество, така и чудесната му дарба да популяризира, мислят това, което той написа накрая на един неотдавнашен труд: "Накратко, идеализмът винаги е твърдял, че входът на пътя, който хората заемат, за да открият природата, е интелектуален и следователно съществуват много изгледи неговият край да бъде също интелектуален. Днешната наука прибавя, че в точката, докъдето тя е стигнала, почти всичко за да не кажем всичко което не е било интелектуално, е изчезнало. Нищо ново не се е прибавило към него, което да не принадлежи на духа". /Нови философски основи на науката, превод Лаланд/.

Цялото дело на Рудолф Щайнер не казва нещо друго; но то не се задоволява да критикува, а изгражда също тази наука на духа, която вече изискват някои философи и някои учени.

Без съмнение, това желание не се споделя от всички философи и учени; но това ще стане, когато широката публика ще е усвоила модерните схващания. Човечеството, в неговата целокупност, има впечатлението, че живее в една единствена по себе си епоха на своята история; моралните, политически и икономически безпорядъци, колкото и големи да са те, не са достатъчни да заличат това впечатление. Хората продължават да считат историята на миналите столетия като една дълга подготовка на това разцъфтяване, до което е стигнала нашата научна епоха, като един стадий по-нисш от нашия, в който за първи път се разкрива величието на човека. Духовете не ще се изменят от днес за утре, но не остава по-малко вярно, че в дъното на човешкото сърце се таи една огромна носталгия за нещо, което не се изразява ясно, но която не е нищо друго освен духовността, която хората са прогонили от науката. Както Рудолф Щайнер казва като заключение в този труд, от величественото натрупване на техническите приложения на науката се издига един огромен повик, който изпълва вселената.

Този повик трябва да бъде чут и той не ще бъде задоволен с нови открития, прибавени към другите, които хората са осъществили с мощ и безредие.

Под различни имена, които понякога забулват нейната истинска същност, тази проблема застава пред всички мислители и пред всички онези, които имат задачата да ръководят човешките общества. Нейното решение, поне в неговите принципи, не е много сложно; то се състои в това, да се сложи край на това състояние на отвлеченост, на изолираност, в които човекът се намира по отношение на природата. За целта човек трябва първо да познае себе си, т.е. да притежава една антропософия и, познавайки себе си, да добие една жива опитност за своите отношения с природата; тази опитност ще му покаже, че в природата няма нищо, което да не се намира и в самия него, и че от нея към него тупти един и същ живот. Основните елементи на съвременните науки не са, в тяхната същност, нищо друго освен едно проектиране вън от човека на опитности и усещания, които в миналото са съставлявали цялостна част от неговия субективен живот.

Как е станало това? Страниците, които следват, ни го казват. И, за да виждаме ясно в утрешната работа, трябваше вече да знаем, по какъв начин и през какви етапи човешкият дух е изпаднал в отвлечеността; изследването на Рудолф Щайнер ни обяснява това обширно и с едно остро познание на философските въпроси, които са свързани с научната проблема.

Научен натурализъм, рационален идеализъм, прагматизъм, интуитивизъм и пробабилизъм, онези, които се интересуват от стойността на човешкото знание, с което човек се обогатява чрез научните методи, познават водовъртежа на идеите, между които се борят всички различни доктринални схващания. Каквито и да бъдат, те трябва да признаят, че тяхната надежда да обхванат абсолютното е била напразна. Може да се разкрие един вид нова вярване, което без съмнение не ще ни накара да познаем абсолютното, но което от гледна точка на относителното отново ще постави човека в едно положение, при което той не би имал вече нужда да търси абсолютното, защото ще познава своето истинско място в лоното на вселената.

Книгата на Рудолф Щайнер може да служи за ръководство на онези, които, поставени не пред фалимента на науката, но пред нейната невъзможност да изясни проблемите в хармония с материалните придобивки, търсят една логическа синтеза на човешката дейност. Лекциите, които ще бъдат прочетени, са само една не значителна част от цялото дело на Рудолф Щайнер; но въпреки това те са извънредно ценни, защото доставят един обзор на метода приложен от техния автор в установяването на историческото развитие на човешкия дух в неговия път към научния рационализъм; а чрез това те показват средството за избягване на опасностите на този рационализъм.

Пиер Моризо