Цикъл от 9 сказки



страница6/10
Дата08.05.2018
Размер2.28 Mb.
#68475
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

ЛЕКЦИЯ ШЕСТА


Вчера говорихме за две духовни течения, носители на които са били различните народи, които са се придвижили от древна Атлантида на изток . Как тези две течения са се развили по различен начин и чрез това са се подготвили да произведат това, кое то трябваше да стане после в по-късни времена; как особено при южното течение на народите стана онова задълбочаване към духовния свят, който стои зад душевния живот на човека. Как при другото духовно течение погледът бе насочен навън в света окръжаващ човека на Земята, за да бъде познат духовният свят, скрит зад килима на сетивния свят. Говорихме за това, как при южното течение на народите бяха развити именно онези качества, които водеха до духовните същества, принадлежащи на луциферическите принципи; как от другата страна, бихме искали да кажем, царственото господстващо духовно същество, което стоеше зад света на слънцето, се приближи все повече и повече към земята, за да се яви най-после въплътено в едно физическо тяло, като една индивидуалност, която в своите прераждания беше одухотворило своето физическо тяло до такава степен, че божественото не само имаше в него един образ и подобие, но можа да се въплъти в него. Това беше велико събитие, което може да се нарече въплъщението на Христа, на слънчевия Дух, в тялото на Исуса от Назарет, който се беше развил в описаното северно течение на народите. По-нататък обърнахме вниманието върху това, че, докато тези две течения на народите се движеха формено едно срещу друго, за да се оплодят след това взаимно, след великата атлантска катастрофа в южна Азия се роди индийският народ, който в известно отношение представлява човешката душа, която еднакво може да гледа както във външния сетивен свят така и вътре в себе си, за да намери духовното, която предварително чувстваше единството на Духа вън в света и на Духа вътре в човека. Ако искаме да охарактеризираме по-точно, как тези различни възгледи и чувства се отнасяха едно към друго, както на народите така и на посветените, можем да сторим това както следва: Можем да си представим, как е чувствала душата на древните индийци, когато е поглеждала навън в сетивния свят на земята, в това, което земята представлява като планини, гори, килимът от растения, животински и човешки свят и т.н. т.н. Когато душата на древния индиец е поглеждала навън, тази душа, която е била до такава висока степен надарена с духовно виждане, тя прозирала през всичко това в един духовен свят, съществата на който и се явявали като етерни форми, които не слизали до сгъстяването на физическото тяло. Вън, където се виждали планините, дърветата, звездите, там са били виждани не само сгъстените елементи, но също и финото етерно, и всичко това е било виждано оформено като външен свят на боговете. Естествено не трябва да се представяме, че тези духове се състояха само от етер, но както човекът има своето физическо тяло и вътре в него етерният, астралният и азов принцип, така и тези духове имаха като най-гъста част надолу не физическото тяло, а етерното тяло като най-нисш член на тяхното същество и едновременно по-висшите принципи към по-висшите светове. Следователно в този свят виждаше индийската душа. И как чувстваше тя, когато виждаше в този свят? Какво е изпитвала душата като основно чувство по отношение на целия този свят? Можем да охарактеризираме това чувство по следния начин: Индиецът е чувствал: Аз стоя тук на Земята; аз като човек съм се развил през дълги и дълги епохи от първия зародиш на човешкото същество на Стария Сатурн до земната епоха. Аз трябваше да сляза в гъстата физическа материя, за да добия само в нея себесъзнанието. Когато говоря към самия себе си, аз говоря за себе си като едно азово същество, като същество надарено с Аз. Аз бях другар на всички духовни същества, които са видими около мене за ясновиждащия поглед от етерния свят нагоре. От тези същества съм израснал аз нагоре и съответно съм се сгъстил. Всички, всички съвършенства на човеците се намират в тези светове, в които прониква моят поглед; там се намират също съвършенствата и качества, които човеците тепърва трябва да добият. Но едно не може да добие никое същества, което не слиза до физическото поле. Във вселената съществуват и други съвършенства освен споменът именно на едно човешко съзнание; съществуват други форми на съзнанието. Но за да се развие онази особеност на съзнанието, която човекът развива на Земята, за целта едно същество трябва да слезе на тази Земя и чрез редица въплъщения да се въплъти в по-гъстата материя. Ето защо си казваше индийското съзнание тези духовни същества, в чийто свят аз виждам, могат да имат безкрайно по-висши съвършенства отколкото човеците, които стоят на Земята: Но едно нямат те в техния свят защото за целта беше необходим земният свят, за да го даде на едно същество, каквото е човекът; едно нямат те: Човешкото азово съзнание. Да казва на себе си "Аз" така, както върши това човекът, това не е свойствено на тези светове, в които аз виждам. Аз самият съм излязъл от тези светове; всичко, което живее в този духовен свят вън, живее също и в мене, само че то се сборува в мене и образува моето азово съзнание. Ето защо няма никакъв смисъл да се казва: - Там вън в духовния свят има едно човешко себесъзнание, едно човешко азово съзнание. Да се приложи думата "Аз" в човешкия смисъл към това, което съществува в тези светове, това няма никакво значение, никакво съдържание. Към всичко това, което се разпростира духовно и окръжаващия свят, може да се употреби само една дума, която изключва този Аз, една дума, която не е засегната от този Аз, като се казва: "- В този свят има всичко, което е в мене, но това, което е там вън, аз не мога да го назова с моя Аз; Аз трябва да го назова с една дума, която изключва Аза". И индийското съзнание наричаше това, което се разпростира във външния свят "тат", "това", противоположно на Аза. И за да изрази, че човекът е съставен от същото естество, както това "тат", както това "онова", както това "то", за да изрази, че той се е развил до Аза само чрез неговото слизане на Земята той изказваше това съждение: "- Аз съм това "тат" ти си него; това, което е там вън, това си ти самият". Така човекът е обхванал своето отношение към окръжаващия духовен свят, към това виждащо проникване на нашия свят в най-висшия смисъл в думите: То е, но това, което е там вън, това си ти самият.

Но тази древна индийска душа знаеше същевременно, че същата същност, която се разпростира там вън, и която тя наричаше "тат", може да бъде намерена, когато човек се вгледа в самия себе си, в своята вътрешност, само че единият път тя се явява отвън, другият път отвътре. Следователно, когато слизам в моята душа, аз намирам същата първично-духовна същност, която външно наричам "тат". Но аз си поставям в правилно отношение към това, което живее вътре в мене като моя първична основа, която е забулена чрез физическия душевен живот, когато вместо да кажа "това си ти самият", казвам: "- Аз съм Брахман, Аз съм Всемирът", и двете съждения "това съм Аз" и "Аз съм Всемирът" съпоставени казваха всъщност: "Когато поглеждам навън в света на "тат", аз намирам един духовен свят; когато се потопя вътре в моето собствено душевно изживяване, аз намирам един духовен свят, и двата свята са едно и също нещо". Това беше основното чувство през първата епоха на следатлантската духовна култура. И двата духовни свята бяха чувствани единно, напълно единно.



Това беше едното; другото обаче се разви на едно друго място. В древна Индия в основното настроение на душата се образуваха от една страна чувствата за единността навъншното и вътрешното. И трябва да предположим, че другата крайност ще се състои в това, погледът да бъде насочен навън, да проникне през килима на сетивния свят и да види това, което стои като духовен свят. И действително така е у хората на един друг народ. Този народ вижда външния духовен свят; но неговите заложби са такива, че той не може предварително да установи, дали този външен духовен свят е един и същ с вътрешния. Ето защо не ще бъде чудно, че възникват религиозни възгледи, философски мисли, които горестно се обръщат към боговете и Духовете намиращи се отвъд сетивния свят. Не ще бъде никак чудно, че на народа да се дадат митически или други названия за такива божествено-духовни същества, които се намират вън зад килима на сетивния свят, че в съответните мистерии учениците са въведени в самия онзи духовен свят, който се намира зад сетивния. И не ще бъде също чудно, ако наред с такива мистерии и такива народни богове има и нещо друго, ако същевременно има и такива мистерии, които водят човека по пътя през вътрешния душевен живот, по пътя към основните глъбини на този вътрешен душевен живот. Действително в следатлантската епоха се намира една културна област, където тези два вида мистерии съществуват едни до други, където от една страна се развиват така нареченият аполонов кръг на вярата и аполоновите мистерии и от друга страна дионисийският кръг на вярата и дионисийските мистерии. Там от една страна имаме пътя, който е посочен както на народа, така и на посветения, навън в духовния свят, към това, което се намира зад сетивата, към това, което е обхваната като духовен свят, намиращ се зад Слънцето. Доколкото гъркът можеше да познае този свят, той го назовава с имената на аполоновските същества. Аполон, богът на Слънцето, беше представител на тези божествено-духовни същества, които се намират зад килима на сетивния свят. След това имаше един вид мистерии, които посочваха пътя през духовния живот в духовните глъбини на този душевен живот, за които вчера бе казано, че човек трябва да пристъпи в тях само след грижлива подготовка и зрялост. Ето защо този вид мистерии бяха повече защитени против неподготвените отколкото аполоновските мистерии. И за по-широките кръгове на народа беше даден аполоновският кръг на боговете, докато духовните същества, които можеха да бъдат намерени минавайки пред вътрешността на душата, бяха запазени за онези, които се подготвяха и достигаха зрялост чрез особено школуване, чрез особено обучение на техния вътрешен живот. Този втори вид кръг на вярата и мистериите беше обгърнат с името дионисийски мистерии и съществото, което стои сред всичко това, е Дионисий. Ето защо нищо чудно, че в Дионисий, духът намиращ се в центъра на този вътрешен кръг на боговете, хората намираха едно същество, което беше близо до човешката душа, което беше, така да се каже, нещо като един човек. Но хората го чувстваха като един човек, който не възлиза до физическия свят, а го намираха, когато от физическия свят слизаха надолу до основите на душевния живот. Тук имаме истинските по-дълбоки причини за деленето на духовния живот на гърците на две, един аполоновски духовен живот и един дионисийски. В по-ново време в някои хора възникна предчувствието, че нещо подобно е съществувало в Гърция. В кръговете около Рихард Вагнер са чувствали, че нещо подобно е съществувало, макар и хората да не са имали едно ясно съзнание, къде се крият основите на тези неща. И след това от кръга на Вагнер Фридрих Ницше създаде своето забележително гениално съчинение "Раждането на трагедията от духа на музиката", основавайки се именно на това делене на гръцкия духове н живот на аполоновски и на дионисийски. Всички тези неща бяха предчувствия за това, което може да бъде все повече и повече познато чрез духовното задълбочаване. Днес у много хора се чувства един копнеж на модерния дух към едно такова задълбочаване. Навсякъде съществува предчувствието: Само това задълбочаване ще даде отговор на това, към което хората имат копнеж. Така следователно ние виждаме, как в древна Гърция тези два така наречени божествено-духовни свята стоят един до друг. Там те се явяват един до друг. В древна Индия те се явяваха в тяхното единство, в тяхното взаимно проникване.

А сега да отправим поглед към самото развитие. Още вчера казахме, че само от предните постове на северното течение на народите, от древно-персийската култура на Заратустра можеше да произлезе идеалът, да се създаде едно тяло, в което можеше да се въплъти съществото, което се приближаваше отвън към човечеството и към Земята. И самият Заратустра се погрижи за това, да мине от едно прераждане в друго, за да се роди най-после в едно тяло, което е така одухотворено, че по-късно можа да приеме в себе си висшия Бог на Слънцето в неговата пълна форма, във формата на Христа. Заратустра се роди като Исус от Назарет и минавайки през своите различни прераждания беше узрял, за да може да стане носител на Бога на Слънцето в течение на три години. Следователно, какво е отношението между Аполон и Христос? Този въпрос трябва да стои, така да се каже, на душата ви. Когато гъркът изговаряше името на Аполон, той без съмнение сочеше към онова духовно царство, което се намира зад Слънцето. Но в схващането на едно същество или на дадено нещо човек прави известна разлика, според способностите, които има. Онзи, който е развил в себе си един по-богат душевен живот, той е също способен да вижда в тяхната истинска форма нещата, които и другият вижда, така че трябва да кажем, че когато гъркът изговаряше думата Аполон, той наистина сочеше на онова същество, което по-късно трябваше да се изяви като Христос, но е чувствал това същество в един вид забулена форма като Аполон. Ние имаме като една дреха на Христа, която в нейните форми е подобна на съществото, което е облечено в нея, когато казваме Аполон и Христос. От формата, от образа, който хората си представяха като Аполон, трябваше първо да падне було след було, за да бъде направен Христос разбираем, нагледен за хората. Така в действителност Аполон е едно загатване за Христа, но той не е самият Христос.



Но кое е в известно отношение истинското основно и съществено качество на Христа за нашия цикъл на развитие? Когато обгърнем с поглед всички божествено-духовни същества, всички духовни същества, към които древните хора са поглеждали като към горните богове, намиращи се зад килима на сетивния свят, които те са считали като господари и повелители на мировите области и на мировите действия, за всички тези същества ние трябва да кажем: - Тяхната особеност е, че наистина те не проникват до физическия свят; те стават видими едва за ясновидското съзнание, което се издига над физическия свят до виждането на етерния свят. Тогава Зевс, Аполон, Марс, всички тези същества, които са действителности, Водан, Один, Тор и т.н. стават видими. Бихме искали също да кажем: - Тези духовни същества, нямаха качеството да слизат до физическия свят, те най-много можеха мимоходом да се покажат в някое физическо въплъщение, което много остроумно е показано в митовете, където се говори, че Зевс или други богове мимоходом са вземали човешки или други форми, слизали са при човеците, за да извършат това или онова. Но ние не можем да говорим за едно трайно физическо въплъщение на тези духовни същества, които стоят зад сетивния свят. Следователно можем да кажем: - Аполон е една форма, която не може да слезе до физическото въплъщение. За целта е необходима повече сила отколкото имаше Аполон, за целта беше необходима именно силата на Христа. Христос притежаваше всички качества на всички останали същества вън в света, всички качества, които бяха видими за ясновидското съзнание, но той притежаваше още едно качество, а именно онова качество, да пробие границата, която разделя света на боговете от света на човеците и да слезе в едно човешко тяло, което беше подготвено на Земята за целта. Тази дарба имаше в божествено-духовния свят само Христос. С това едно същество, отбележете едно същество от божествено-духовния свят слезе дотам, където се заема жилище в едно човешко тяло сред сетивния свят, където се живее като човек между другите човеци. Това е великото, мощно Христово събитие. Следователно, докато всички богове и духове могат да бъдат намерени само чрез ясновидското съзнание над физическия свят, Христос се намира сред този физически свят, въпреки че той е от същото естество както божествено-духовните същества. Следователно във външния свят могат да бъдат намерени само другите богове, той е единственият, който същевременно оживява във вътрешността на човека, който, така да се каже, напусна външните светове на боговете и проникна във вътрешността на човека. С това в развитието на света и на човечеството стана нещо много важно. Когато хората търсиха един бог във вътрешността, в миналото те трябваше да слязат до подземните богове, които са скрити зад булото на душевните изживявания; В Христа ние имаме един такъв бог, който може да бъде намерен и във външния и във вътрешния свят. Това е същественото, което настъпи в четвъртата епоха на следатлантското време, след индийската, персийската и египетската епоха. Това, което в древна Индия беше мислено, виждано повече абстрактно, а именно, че божествено-духовния свят е нещо единно, че "тат" и "Брахман", които се вливат в душата от две страни, образуват едно единство, това стана жив живот чрез Христовото събитие. По-рано хората можеха да си кажат, че божественото, което може да бъде намерено по пътя навън, и божественото, което може да бъде намерено по пътя навътре, са едно; сега те можеха да си кажат: - Достатъчно е само да слезем в човешката вътрешност: - Когато сме причастници в Христа, когато сме свързани с Христа, там ние намираме едно същество, което е Аполон и Дионисий в едно същество.

Но сега възниква един друг въпрос: Видяхме, че духовните същества, които съществуват във външния свят като божествено-духовни същества, които са представени за човека, така да се каже, чрез най-мощното между тях, чрез Христа, който като външно същество е същевременно едно вътрешно същество. Но как стои въпросът с другите същества, които вчера в известно отношение нарекохме Луциферически същества? Бихме искали да кажем, че съществата, които стояха под ръководството на Дионисий, се развиват също така вътре в човешкия душевен живот и че от друга страна някой Дионисий, едно луциферическо същество, се е въплътило като човек? Можем ли да кажем същото? Не, това ние не можем да кажем. Тази е именно опитността на духовното развитие, че за този свят ние не можем да кажем същото нещо. И тук стигаме до нещо, което е свързано с ядката и същността на развитието на човечеството и на света. Ако бихме отишли назад в миналото в много, много далечни времена на развитието на човечеството и на света, тогава бихме намерили, че душата поглежда навън и вижда вън божествено-духовния свят; че тя поглежда вътре в себе си и намира там божествено-духовния свят; че душата намира Аполоновския свят вън, света на Дионисий вътре, както са се изразявали гърците. Когато после идваме по-насам в развитието на човечеството и на света, тогава виждаме един друг резултат. За най-древните времена, когато преобладаващата част от хората беше ясновиждаща, нещата стояха така, както току-що показах. Вън хората виждаха горните богове, вътре долните богове; и те имаха тези два пътя за духовния свят. Когато разгледаме по-късните време на, тогава пред себе си имаме едно човечество, което е отслабнало по отношение на ясновидските качества, на ясновидските способности. Хората все повече и повече бяха изгубили първичното, тъпо, сумрачно ясновидство. Но да вземем една епоха, когато има малко хора, които още притежават едно естествено ясновидство. Тези хора за целта не е необходимо да отиваме много далеч, в Египто-хелдейската култура, в египто-хелдейския свят ние също намираме такива хора проникваха през килима на сетивния свят, те виждаха горните богове, а когато слизаха в своята собствена вътрешност, виждаха долните богове. Ясно и мощно имаха такива впечатления онези, които до известна степен бяха посветени. Трябва да споменем, че през всички времена е имало такива посветени, които напълно познаваха единството на двата свята. Но това са върховете на човечеството. Следователно няколко столетия преди явяването на Христа на Земята имаше хора, които още си бяха запазили старото ясновидство, и посветени, които вървяха по единия път и намираха горните богове, и други, които вървяха по другия път и намираха долните богове. Но след това дойде време, когато светът, който можем да наречем този на долните богове, се оттегли все повече и повече от човешкия живот, когато даже за един посветен в по-ниска степен този свят трудно можеше да бъде намерен време, когато обаче относително лесно можеше да бъде намерено това, което наричаме горните богове, боговете стоящи зад външния сетивен свят, даже и за един посветен в по-ниска степен. Да вземем например един посветен от древния юдео-еврейски свят. Именно посветени от този свят, когато те не бяха достигнали особено висока степен, можеха да имат опитността, че виждат в света, в който Яхве не беше за тях само едно понятие, една представа, а една етерна действителност, едно същество, което за ясновиждащия поглед говореше към тях като един човек. Докато за народа Яхве беше нещо възвестено, нещо, за което само се казваше, че той съществува, за тогавашните посветени той беше една действителност. Напротив, ако един такъв посветен в еврейския свят би се потопил в своя собствен душевен живот, за него би било трудно да намери нещо, когато би потърсил областта на долните богове. Тогава той би трябвало да си каже: "- Да, аз не мога да проникна в глъбините; там аз навсякъде намирам моя душевен живот, аз не мога да проникна през дебелата кора на моя душевен живот до долните богове". Така долните богове се бяха оттеглили в някаква неопределена тъмнина. Беше по времето на слизането на Христа на Земята, когато луциферическите духове се бяха оттеглили до известна степен в тъмнина. И сред външното човечество през това време можеше да се чуе вече само; има мистерии; онези, които са посветени в мистериите, добиват способността да проникват през силите на душевния живот в света на Дионисий. Хората смътно чувстваха нещо, което може да бъде изследвано в дълбоките тайни на мистериите. Но то беше именно нещо, за което се говореше със загатвания, за което през времето на очакването на Христа много малко хора имаха една ясна представа. Те имаха много по-ясни представи за външните богове. Имаше много хора, които още имаха едно живо изживяване на тези външни богове. Но човечеството напредва в своето развитие. И какъв е резултатът от това напредване? Ще има една история за външното човечество и в бъдещето ще има също една история за мистериите. Външното човечество ще преобрази своята духовна култура, Христос все повече и повече ще се вживее във външното човечество. Но Христос, когото днес хората започнаха да разбират, ще бъде познат в неговата природа и същност и в мистериите. Следователно Богът, който по времето на Заратустра можеше да бъде виждан, когато погледът биваше насочван към слънцето и ставаше ясновиждащ, и който слезе на Земята, този Бог ще бъде все интимно и по-интимно обхванат от човешката душа. Богът, който беше регент навъншния свят, ще стане все по-вътрешен. Христос пристъпва така през света, че от един космически Бог, който слезе на Земята, ще стане все повече и повече един мистичен Бог, когото човекът ще може да изживява във вътрешността на душевния живот. Ето защо по времето, когато Христос слезе, можа да бъде осъществено това, което после учениците му описаха, като казаха: "- Ние сложихме ръцете си в неговите рани, слушахме неговото слово на планината". Те можаха да се позоват на нещо външно. Това беше същественото, че Христос съществуваше външно. Тогава той още не можеше да бъде изживян вътрешно мистично; хората не биха искали още да обхванат неговата Дионисийска природа; първо те трябваше да го изживеят като външен исторически Христос. Но този е напредъкът в съзнанието на хората за Христа, че той слиза все по-дълбоко в душата, че хората все повече и повече ще могат да виждат вътрешно, че те все повече и повече ще могат да изпитват мистично във вътрешността своя собствен душевен живот и все повече към външния Христос ще изживяват Христа в собствената си душа, ще изживяват мистичния Христос. Вижте, как в така наречения мистицизъм, който се явява в първото време на християнското развитие чрез Дионисий Ареопагита, който е бил приятел и ученик на Павла, как първо Христос е познаван чрез външни окултни способности. И всички описания на тази първа християнска окултна школа са така изградени, че Христос е описан предимно чрез онези качества, които той разгръща във вътрешните светове, които могат да бъдат изпитани чрез насочения навън инстинктивно ясновиждащ поглед. И от идете няколко столетия по-късно в развитието на човечеството и вижте, какво е станало вземете средновековното мистично развитие с неговите представители Майстер Екхарт, Йоханес Таулер и т.н. и т.н. до нашите най-нови мистици. Това са хора, които се вглеждат надолу в своята собствена вътрешност. Както в древни времена хората са се вглеждали във вътрешността, за да прогледнат през тази вътрешност и да проникнат до Дионисий, така по-новите проникват във вътрешността на своята душа и могат, както Майстер Екхарт, да кажат: "- Наистина, историческия Христос е един факт, наистина той се е развил в историята, но съществува възможността човек да слезе в своята собствена вътрешност и да намери там вътрешния мистичен Христос". Така човешката душа се развива дотам да намери дионисийската природа на Христа, мистичния Христос не само във външния свят, но и във вътрешността. Първо съществуваше историческият Христос, след това чрез действията на историческия Христос в човешката душа се получиха такива въздействия, че сред човечеството стана възможен един мистичен Христос. Така за по-новото време ние можем да говорим също за едно вътрешно мистично изживяване на Христа; но нещата трябва да се разбират така, че преди своето влизане в Земята Христос беше едно космическо същество. Когато в миналите времена някой се потопяваше във вътрешността на душевния живот, той не намираше Христа, а Дионисий. Днес, ако човек се е развил по подходящ начин, той намира едно вътрешно Христово същество. От едно божество намиращо се вън от душата Христос е станал едно божество живеещо вътре в човешката душа, което ще обхване все повече и повече човешката душа, колкото повече тази душа ще се приближава със своите душевни изживявания до този Христос. Тук имате един пример, как с това, което се развива като принципи през света, става един прелом. Когато днешният човек говори, че в неговата вътрешност съществува един мистичен Христос, той не трябва да забравя, че всичко в света е минало през развитие и че мистичното съзнание съвсем не е нещо, което е еднакво във всички времена, но че и то е претърпяло развитие. Когато древните свещени Риши поглеждаха в духовните светове, те говориха за Карман и с това те са имали предвид същото същество, както и Заратустра като едно космическо същество, когато той говореше за Аура-Маздао. Това беше Христовото същество. Днес то може да бъде намерено и във вътрешността като мистичен Христос. Че това е той, това е делото на самия Христос на Земята. Такова е отношението между космическия, астрономическия Христос към мистичния Христос в неговата действителност. Така външния Бог стана постепенно един вътрешен Бог.

Но понеже всичко, което стана във външния физически свят, е едно действие на духовното, това проникване на човешката душа от Христа оказва също едно действие и върху останалия живот. Първо това действие ще се покаже в мистериите и то вече отчасти се е показало чрез основаването на западните мистерийни школи на Розенкройцерството. Когато чрез обучението на древните мистерии човек се потопяваше в душата и слизаше при долните богове, той намираше Дионисий, което е само едно друго име за обширния свят на луциферическите богове. На другите хора трябваше да се каже: "Когато непречистени и неузряли слизате в глъбините на вашата душа, тогава тези луциферически същества ще ви се явят само като диви демони в техните карикатури, които във вашите трансформирани качества ще ви доведат до всичко лошо". Оттук и всички онези ужасни описания, които се даваха за тези подземни царства, от тук и страхът пред името на Луцифер в дадена епоха. И понеже за хората всичко се наследява, за онези хора, които не вървят в крак с развитието, този страх и днес живее у онези, които са наследили тези чувства, страхът пред името на Луцифер. Обаче нещата стоят така, че първо за ясновиждащите хора луциферическият свят отново ще се яви, след като известно време Христовият принцип е проникнал душата. Ако Христос е действал известно време в душата, чрез това, че тази душа е била проникната от Христовата субстанция, чрез нейното християнизиране, тя отново ще узрее, за да проникне в царството на луциферическите същества. Първо това можаха да сторят розенкройцерите. Те положиха усилия да разберат и видят Христа в такава форма, че той проникна като мистичен Христос и в тяхната душа, живееше в тях, и чрез тази Христова субстанция те укрепнаха в техния вътрешен душевен живот и тази Христова субстанция беше в тях защита и оръжие против всички съблазни. Така в тях тази Христова субстанция се превърна в една нова светлина, която сега озарява вътрешно. Историческото изживяване на Христа в неговата истинност озарява нашите душевни изживявания така, че ние ставаме способни отново да проникнем в царството на Луцифер; първо това можаха посветените на розенкройцерството, а постепенно тези посветени на розенкройцерството ще изнесат това, което могат да изживеят относно луциферическия принцип и ще разлеят над света онази велика духовна сватба, която се състои в това; Христос, който се е родил като субстанция в човешката душа, отсега нататък ще бъде разбран с онези способности, които узряват чрез вливането на луциферическия принцип по едни нов начин в духа на отделните хора. Нека разгледаме първо един посветен на Розенкройцерството. Такъв един посветен се подготвя първо с това, че насочва в своята душа чувства, усещания и мисли към великата централна фигура на Христа, че оставя, например, първо да действа върху него Евангелието на Йоан; той оставя да действа върху неговата душа онзи монументалиен, неизмеримо важен образ, който ни се описва за Христа в Евангелието на Йоана и чрез това се облагородява и пречиства. Когато приемаме в себе си това, което се разлива от образа, който ни описва това Евангелие на Йоана, нашата душа се прониква, изпълва се от Христа, тогава в нас оживява мистичния Христос. И когато оживяваме по-нататък това чрез други документи на християнското възпитание, нашата душа се прониква все повече и повече от струите на духовната субстанция на Христа, пречиства се в християнизирането и се издига във висшите светове. Чрез това се пречиства предимно нашата душа, нашето сърце. Тогава се научаваме да чувстваме Христа или по един такъв универсален начин, както сториха това Майстер Екхарт и Таулер, или се научаваме да го изживяваме така нежно, както Сузо или други; ние се чувстваме едно с това, което чрез Христовото събитие се вля от великите небесни светове в нашата Земя. Тогава ние узряваме чрез това, за да бъдем въведени като посветени на Розенкройцерството в онези светове, които в древни времена се наричаха светове на Дионисий, а днес се наричат светове на Луцифер. Какво въздействие оказва това въвеждане в луциферическите светове за днешния посветен на Розенкройцерството? Ако от една страна сърцето, душата се изпълва с топлина и ентусиазъм за Божественото, когато тя е проникната от Христа, от друга страна нашите останали духовни способности, тези, чрез които схващаме и разбираме света, биват озарени и проникнати от потоците и силите идващи от луциферическия принцип. Така посветеният на кръста с розите се издига нагоре до луциферическия принцип. И вършейки това, неговите духовни способности се изострят и обработват чрез посвещението така, защото той може не само да чувства Христа мистично в своята душа, но може и да го опише, може да разкаже, какъв е Той, може да го обхване в мисловни образи, в духовни образи; в себе си той не само чувства и изживява смътно Христа, но Христос стои пред него като един образ на външния свят, стои пред него в конкретни очертания навъншния сетивен свят. Да изживее човек Христа като душевна субстанция това е възможно благодарение на факта, че той насочва своя поглед към образа на Христа, както този образ му се явява в Евангелието. Да опише човек, да разбере Христа, както разбира другите явления и изживявания на света и чрез това да прозре неговото величие, неговото значение за света, неговата причинност за събитията на света, това е възможно само, когато християно-мистично посветеният се издига по-нататък до познанието на царствата на Луцифер. Следователно в Розенкройцерството Луцифер ни дава способността да опишем Христа, да го разберем*/*Лесно можем да си представим, как хората със зла воля и неразбиране клеветят казаното тук, изхождайки от обикновената употреба на думата Луцифер /носител на светлината/; но това не може да ни накара да спрем да говорим за тези неща. Който под думата Луцифер разбира това, което тук се разбира, трябва да вижда другояче/. Това, което столетия са искали да направят, беше, че те са предали Евангелията, че са предали словото, което се разлива от Евангелията, че са запалили душите с топлина и ентусиазъм, които се разливат от Евангелията. Днес ние се намираме пред едно развитие на човечеството, за което никога не ще бъде достатъчно да му бъдат просто предаде ни Евангелията; днес хората желаят нещо друго. Онзи, които не искат това другото, те ще имат да понасят кармата, че са се опълчили против внасянето на луциферическия принцип в тълкуването на Евангелията. Възможно е между нас да има много хора, които казват: "- Ех щом, ние искаме да приемем евангелията като християни, ние се чувстваме задоволени от тях; от евангелията говори Христос, от евангелията той говори и тогава, когато ги приемем предадени така, както е станало в течение на столетия чрез традиционната религия". Такива хора могат да вярват, че са християни, те могат по своему постоянно и постоянно да повтарят: "- Останете далеч от нас с вашето духовно познание, ние имаме Христа в евангелията, ние не искаме да знаем нищо за вашата работа, която прилагате към евангелията". Тези хора могат да повтарят това, могат да си въобразяват, че са добри християни; в действителност те са врагове на Христа, те са онези, които изхождайки от техния собствен егоизъм, понеже се обявяват задоволени от всичко, което се предлага в традиционното тълкуване на евангелията, изхождайки от своя собствен егоизъм те заличават това, което в бъдеще ще доведе до пълна слава, до прославянето на пълното християнство. Онези, които днес често вярват, че са най-добрите християни, са най-силните изкоренители на християнството. Онези разбират днес развитието на християнството, които мислят по съвършено друг начин, които казват; "- Ние не искаме да бъдем егоисти и да казваме: - На нас ни са достатъчни евангелията и не искаме да знаем за вашите отвлечености! Няма нищо по-отвлечено от това, което духовната наука изнася". Онези са истински християни, които днес знаят, че човечеството се нуждае не от християнството на егоистите, а от нещо друго, които казват: - Ние знаем, че светът не може вече да съществува със старите предания на евангелията, ние знаем, че в света е необходимо, защото светлината на Луцифер, светлината от областта на Луцифер да падне върху евангелията. Тези хора слушат ученията, които излизат от центровете на посвещение на Розенкройцерството, където духовните способности са сили заострени чрез луциферическия принцип, за да проникнат все по-дълбоко в Евангелията; и за тези посветени е установено: Евангелията съдържат такава безгранична дълбочина, защото човек никак не бива да мисли, че може да ги изчерпи с това или онова. Но днес е дошло вече времето, когато розенкройцерите трябва да разлеят тяхното учение в света, когато мистериите на Розенкройцерството са призвани да направят да паднат върху Евангелията техните духовни сили, засилени чрез това, което са добили от луциферическия свят. Това е западното духовно познание, че светлината, която се излъчва, която прониква навън, може да бъде добита от областта на Луцифер и може да бъде насочена върху Евангелията. Духовната наука трябва да стане един инструмент за тълкуване на Евангелията; и величието, мощното и субстанциалното на евангелията ще стане явно, когато върху тези евангелия падне светлината от царството на Луцифер по околния път, както тя е добита чрез мистериите на розенкройцерството. Така за дачата на духовната наука е да ни въведе в изпълващите с радост благовестия за субстанцията на Христовото същество, която минава през света; да ни помогне да добием светлината, която може да се получи от областта на Луцифер и да направим тази светлина да падне върху евангелията. Така ние виждаме, че Христос, който от един бог живеещ във външния свят стана мистичният Христос, чрез облагородяването на човешката душа отново доведе тази душа в онези области, които за известно време трябваше да остане затворена, която в древни времена се е наричала област на Дионисий и която отново ще бъде завладяна в бъдеще от човечеството. Осветлението на Христа чрез духовните способности, повишени и озарени при Луцифер, това е вътрешността, ядката на духовното течение, което трябва да тече на запад. И това, което казах, е мисията на Розенкройцерството за бъдещето*/*Нека гореказаното се сравни с изнесеното в моята книга "Тайната наука"/.

Следователно, какво става в нашето развитие на човечеството? Станало е и стана това, че Христос и Луцифер, единият като космически Бог, другият като Бог вътре в човека, в древни времена са вървели един до друг, единият можеше да бъде намерен в горните области, другият в долните области; но светът отиде напред в своето развитие и за известно време Дионисий, Луцифер остана далеч от земята; в замяна на това човечеството имаше опитността, че космическият Христос все повече прониква в земята, все повече прониква душата, но че сега Луцифер отново става видим, отново става познаваем. Пътищата, които са извървели тези две божествено-духовни същества са тези: Те се приближават до земята от две различни страни; пресичайки своя път с този на Христа, Луцифер става невидим; неговата светлина е закрита от Христовата светлина. По-рано Христос биваше намиран като космическо същество, а Луцифер като същество вътре в човека. Те кръстосаха своите пътища. Христос прониква в човешката душа. Той стана планетарен Дух на Земята и все повече и повече се превръща в мистичния Христос вътре в човешката душа, човек може да го познае чрез вътрешното вглъбяване в себе си. Чрез това душата става все повече способна отново да вижда другото същество, което измина обратния път, от вътрешността във външността. От едно същество вътре в човека, от едно чисто земно Същество, където е било търсено в мистериите, които водеха в долното царство, Луцифер стана един космически Бог. Той все повече ще просветне вън в света, който виждаме, когато проникваме с нашия ясновиждащ поглед през килима на сетивния свят. Виждането но хората се обръща. Докато по-рано Луцифер беше виждан зад булото на вътрешния душевен свят, докато по-рано Христос беше виждан, какъвто беше случаят със Заратустра, зад външния сетивен свят, в бъдеще Христос все повече и повече ще бъде познат в собственото същество на човека чрез вътрешно вглъбяване и задълбочаване. А Луцифер ще бъде намиран, когато погледът ще бъде насочен навън в космическото пространство. Така в течение на човешкото развити е трябва да отбележим едно пълно обръщане на познавателните отношения на човека: От един космически Бог Христос стана един Земен Бог, който е душата на Земята в бъдещето. От един земен Бог Луцифер стана един космически Бог. И когато в бъдеще човекът ще иска да се издигне до външния духовен свят, който е скрит зад булото на сетивния свят, когато той не ще иска да остане при това, което е само външна, груба материя, тогава той трябва да проникне през нещата на сетивния свят в духовния свят; той трябва да се остави носен в светлината чрез "носителя на светлината". И човекът не ще има никакви способности, не ще добие никакви способности да проникне в този външен духовен свят, ако не създаде тези способности от силите, които се разливат към нас от царството на Луцифер. Човечеството би потънало в материализъм, би продължило постоянно да вярва, че всичко е само външният материален свят, ако не би се издигнало до Инспирация чрез луциферическия принцип. Ако Христовият принцип е призван да укрепне, да направи по-силна нашата вътрешност. Луциферическият принцип е призван да укрепне, да развие нашите способности, които ни позволяват да проникнем напълно в света. Луцифер ще ни направи все по-силни и по-силни за разбирането и познаването на света, а Христос ще направи все по-силна и по-силна нашата вътрешност.


Каталог: files -> literature -> 1-ga
1-ga -> Взаимовръзки
1-ga -> Лекции държани в Берлин между 23. 1904 и 1906 г превод от английски: вера гюлгелиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от копие
1-ga -> Лекции 1910 г и 1917 г превод от английски: вера гюлгелиева
1-ga -> Лекции изнесени в Дорнах пред лекари и студенти по медицина
1-ga -> Лекции изнесени в Арнхайм, Торки, Лондон и Щутгарт между 28. и 27. 1924 г
1-ga -> Взаимовръзки
1-ga -> Лекции държани в Лайпциг от 28. 12. 1913 до 1914 г
1-ga -> Лекции държани в Берлин, Щутгарт и Кьолн между 13. И 29. 12. 1907 г. Нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис ga-101
1-ga -> Лекции и приветствие изнесено в Дорнах между 05. и 28. 09. 1924 г
1-ga -> Превод от немски: димо даскалов


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница