Цветана Генчева, превод от английски

Н
След като Лев ми каза, че Лидия му е дъщеря и ме остави напълно шокирана, разговорът претърпя бърз обрат, когато той стана с момиченцето в ръце и отиде при сестра си,
целуна я по бузата и ѝ благодари, че е довела Лидия у дома.
Следващото, което Нас каза, бе на друг език. Въпреки че говореше тихо, думите прозвучаха остро. Саша също се включи в разговора и
Лев отговори небрежно. Не бях сигурна, но помислих, че говорят за мен. Когато и тримата се обърнаха и ме погледнаха, стана ясно, че съм права.
Много сте невъзпитани, хора!
Лев целуна дъщеря си по косата, но заговори на мен.
– За довечера ти трябват дрехи, а тези, които имаш, не са подходящи.
Настася ще те заведе на пазар. Купи каквото ти трябва.
Да купя дрехи ли? С какво? С любов?
– Ако не си забелязал, нямам никакви пари.
Той повдигна вежда.
– Знам. Дал съм на Настася кредитната си карта. Купи каквото сестра ми прецени, че ти е нужно.
Запротестирах още преди да съм го изслушала.
– Не мога да приема. Ти вече направи твърде много за мен.
Саша ме погледна внимателно – търсеше по лицето ми следи от измама, но аз говорих искрено. Строгите очи на Настася омекнаха, но едва доловимо. Лев ме погледна ядосано.
– Изхвърлих дрехите ти и възнамерявам да ги подменя. Най-малкото имаш нужда от дънки и палто, което ти става. – Той въздъхна с раздразнение. – Дори нямаш бельо.
Благодаря, че повдигаш въпроса пред цялото си семейство, тъпако.
Това обаче беше истина. Той наистина изхвърли дрехите ми и не ми остави почти нищо, с което да отида на работа. Раменете ми се отпуснаха.
– Какво ще кажеш да ми дадеш заем. Ще си ги удържиш от заплатата ми.
По лицата и на тримата се изписа недоумение.
Никой не проговори, докато най-сетне Лев не отсече:

– Не.
Аз изпънах гръб и скръстих ръце пред гърдите.
– Ще ти върна парите, Лев, независимо дали ти харесва, или не. –
Замълчах за кратко, след това признах тихо: – Не обичам да дължа нищо на никого.
Настася подбели очи и изпъшка, стисна ме за китката и ме потегли към вратата.
– Не си прави труд, момиче. Той няма да отстъпи.
Сега, когато пътувахме в мълчание, аз се отпуснах на седалката и въздъхнах.
– Има ли шанс да ми заемеш от твоите дрехи и да кажеш на брат си,
че сме ги купили?
Тогава тя ме погледна иззад слънчевите очила, с които приличаше на манекенка, а след това измести поглед над тях. Видях как се усмихва леко.
– Аз съм трийсет сантиметра по-висока от теб, а ти си много по- слаба от мен. Освен това не лъжа братята си.
– Супер – измърморих.
След още няколко минути мълчание тя заговори отново.
– Слушай сега, не те познавам, така че не ми се сърди, но ако прецакаш брат ми…
Не я оставих да довърши. Прекъснах я грубо.
– Познавам брат ти от дванайсет часа, но през това време той беше изключително мил с мен и предпочитам да си изям езика, вместо да направя нещо, с което да го нараня.
Последва мълчание.
– Не са много жените, на които им стиска да ми говорят толкова дръзко, камо ли да ме прекъсват. – Тя стисна изненадано устни.
Това може и да беше комплимент, но аз бях все още вкисната заради предположението ѝ.
– Брат ти ми се струва умен човек. И е винаги на крачка пред мен.
Щѐ ми се да мисля, че знае какво прави, макар да нямам представа защо го прави. – Реших да кажа истината. – Брат ти не знае, но той ми спаси живота.

Настася насочи отново вниманието си към пътя, даде ляв мигач и влезе на малък паркинг.
– Ще те пречукам, ако направиш нещо и го накараш да съжалява.
Отпуснах брадичка в ръцете си, погледнах през прозореца.
– Разбрах – изломотих.
***
Магазинът за дрехи, в който ме заведе Нас, беше невероятен. Още с влизането ни сервираха шампанско, от което отпих, но след това оставих чашата, защото имаше вкус на хиляди мазни задници.
Консултантката застана отстрани – преценяваше ме, докато Нас ѝ
казваше от какво имам нужда.
Заведоха ме в пробна, която миришеше на диви цветя и беше с размерите на спалня. Носех три тоалета. Едва се бях съблякла, когато
Нас отвори вратата и влезе.
Изписках и покрих гърдите си с ръка.
– Какви ги вършиш, по дяволите? – изсъсках.
Тя изсумтя.
– Едва ли имаш нещо, което да не съм виждала, кукло. – Щом забеляза нескритата ми паника, тя подбели очи. – Спокойно. Просто исках да видя как ти стоят дрехите.
– Обърни се – наредих.
Тя ме наблюдаваше внимателно.
– Господи. – Най-сетне се обърна. – Каква си моралистка.
Посегнах към най-близката рокля и я облякох през главата.
– Сега вече можеш да се обърнеш. – Погледнах се в огледалото.
Роклята беше черна, прилепнала и определено много сексапилна,
но… – Не е за мен.
Нас пристъпи по-близо, подръпна дрехата и се намръщи.
– Това е смисълът, нали? – Отстъпи назад, за да прецени роклята.
Поклати глава. – Не, не. Не става. Пробвай друга.
Обърна се, преди да я помоля и аз ѝ бях благодарна. Съблякох черната рокля и пробвах една бяла. Беше в почти същия стил,

прилепнала, с безупречна кройка, но тази беше с тясна пола. Хареса ми.
От начина, по който Нас се усмихна, ми стана ясно, че и тя я е харесала.
– Да. Слагаме я в купчината с одобрени неща. – След като пробвах всички останали дрехи, стана ясно, че нищо друго не ми стои добре.
Нас се пречупи под напрежението и изръмжа.
– Толкова си слаба. Имаш болнав вид.
Каза го гневно и макар да знаех, че не трябва да ѝ се връзвам, го приех присърце. Обърнах се с гръб към нея, скрих блесналите си очи и замигах, за да пропъдя сълзите от срам. Много добре знаех как изглеждам. Не беше нужно някой да ми напомня. Сърцето ми се свиваше от начина, по който изглеждах. Знам, че имах болнав вид. И
ми беше неприятно. Тя да не би да си мислеше, че съм имала избор?
– Извинявай – прошепна тихо.
Кимнах, но останах с гръб към нея. Тя въздъхна.
– Ще ги върна и отиваме да пробваме някъде другаде.
Вратата се затвори тихо зад нея и аз бързо си облякох прекалено големите дънки, прокъсаната бяла тениска и огромния пуловер на
Лев; пъхнах крака в джапанките. Чух, че Нас заговори с продавачката.
– Ще вземем тази. За останалите ще помислим.
– Много добре – отвърна продавачката. – Струва осемстотин четиресет и девет долара. Как ще платите днес, госпожице?
Преди Нас да успее да отговори, аз изскочих от пробната, обзета от ярост.
– Ти да не би напълно да си се побъркала?
Продавачката изсумтя презрително, а Нас ме погледна открито.
– Какъв ти е проблемът, по дяволите?
– Не! – изкрещях. Погледнах продавачката право в очите и се разсъсках. – Тази рокля не струва толкова много пари. Ти наясно ли си колко гладуващи деца можеш да нахраниш с осемстотин долара?
Наясно ли си? – Гласът ми трепереше, когато продължих: – Засрами се.

Без да дочакам отговора ѝ, аз изскочих от префърцунения бутик и тръгнах без цел и посока, само и само да се махна от това място. Бях изминала съвсем кратко разстояние, когато Нас дотича след мен.
– Ей, ти! Чакай малко, смотана глупачке.
– Разкарай се – разсъсках се аз.
Тя ме настигна благодарение на нелепо дългите си крака.
– Значи котенцето имало нокти. – Тя се ухили. – Може и да се разберем.
Настася тръгна търпеливо до мен и изчака гневът ми да премине.
Разсмя се и аз я стрелнах с крайчето на окото си.
– Какво?
Тя спря и се разсмя още повече, притисна ръка към корема и избърса потеклите сълзи. Когато се овладя, продължи да се киска.
– Трябваше да видиш изражението на надутата нещастница, след като ти изфуча навън. – Нас се изправи, притисна ръка към гърдите си и започна да имитира продавачката. – „Невероятно!“.
Не се сдържах. Изсумтях. Засмях се тихо, след това по-силно и накрая направо виех от смях.
– Поне ще има какво да обсъжда с надменните си приятелки.
Стигнахме до една пейка и аз седнах, а Нас се отпусна до мен.
– Така – започна тя, – какво ще правим с дрехите? – Отворих уста, но
Настася вдигна длан, за да ме спре. – Преди да се разпищиш отново,
ще трябва да постигнем някакъв компромис.
Прехапах вътрешната страна на устната си, докато обмислях някакво решение. Въздъхнах и посочих бутика.
– Не ми трябват такива неща. Не бих похарчила толкова пари заради принципа. Ти имаш ли представа колко време ще преживея на улицата с тези осемстотин долара?
Лицето ѝ омекна, както и тонът.
– От колко време живееш по улиците?
– От седемнайсетгодишна. – Пресметнах бързо. – Сега съм на двайсет и четири, така че се събират около седем години.
Тя кимна бавно.
– Никога ли не си кандидатствала за помощ или настаняване?

Поклатих глава.
– Защо? – попита тя.
Погледнах я.
– Честно ли?
– Разбира се.
– Нужни са от осемнайсет месеца до две години, за да ти намерят място. При мен просто не се получи. – Свих рамене и продължих честно: – Май не предполагах, че ще живея толкова дълго.
Тогава Нас се обърна настрани, сведе очи и се замисли над нещо,
което не разбирах. Останахме смълчани, отпуснати, наслаждавахме се на спокойствието.
– Добре – заговори най-сетне тя. – Къде отиваме? Трябва да облечеш нещо довечера.
Въздъхнах дълбоко и се усмихнах.
– Наоколо има ли магазини втора ръка?
Нас вдигна вежда.
– Няма начин да вляза на такова място, камо ли да нося чужди дрехи.
Не се обиждай – добави бързо.
– Няма. – Ухилих се. – Дай ми един час. Обзалагам се, че ще намеря нещо и за теб.
Тя ме погледна с насмешка.
– Няма начин, мама му стара.
Усмивката ми беше като на котка.
– Да се обзаложим ли?
***
В магазина за дрехи втора ръка прекарахме почти два часа и накрая
Нас промени мнението си. Както ѝ обещах, тя откри нещо, което не можа да отрече, че е страхотно. Намери си италианско кожено яке и когато го отнесох на касата, успях да сваля цената на трийсет долара.
Нас ме наблюдаваше ококорено, очевидно силно впечатлена. По-късно ми каза, че другаде това яке щяло да струва поне четири стотачки.
Трябва да призная, че се справих добре при тези обстоятелства.
Някои от дрехите, които избрах, ми бяха малко големи, но се надявах

да кача няколко килограма и да наваксам теглото, което бях свалила през изминалата година. Спрях се на две ретро тениски, сини дънки,
черни дънки и раирана тясна черна пола, бяла блуза, която миришеше на старчески гардероб, но изглеждаше класическа, женствена, също и черна риза, кремав пуловер (също твърде голям) и яркожълта пижама,
все още с етикет.
Когато излязохме с покупките, Настася беше в много по-добро настроение. Помолих я да ме заведе в местен мол, откъдето да си купя бельо, чорапи и чифт евтини обувки, джапанки и гуменки, също и четка за зъби. Нас ми помогна да си избера сутиен в моя размер, а след като видя жалкия вид, до който беше докарано тялото ми, се зарече да ме поохрани и реши, че ще следи Ейда да ме тъпче непрекъснато. На тръгване минахме покрай щанда с козметика и Нас ми каза да си избера основното. Попита дали умея да се гримирам.
Усмихнах се.
– На няколко пресечки от моята уличка имаше мол. От време на време ходех там. Една мила жена работеше на щанда с козметика и сигурно е била наясно, че нямам пари, защото ме караше да седна и ме гримираше; казваше да се отбивам често, за да използвам тестерите. И така, накрая се научих.
Оказа се трудно да си избера фондьотен, защото бях много бледа, но
Нас ми помогна: избра блед руж, черен молив за очи и спирала,
палитра сенки и различни цветове червило.
Всичко беше готово.
Докато вървяхме към колата, я попитах колко сме похарчили, като много се стараех да не тържествувам.
– Двете с теб колко похарчихме общо?
Нас се опита да ме погледне лошо, но в очите ѝ трепкаха весели пламъчета.
– Малко над сто и осемдесет долара, умнице.
Сто и осемдесет долара.
Щях да ги върна всичките. Нямаше значение колко време ще ми отнеме.

З
Докато пътувахме, Нас забеляза, че се прозявам. Побутна ме по рамото.
– Слушай. Да не си посмяла да заспиш. Трябва да спрем на още едно място.
– Много съм уморена – изграчих и пак се прозях.
– Ще поспиш, когато се приберем. Вероятно ще имаш нужда.
Смяната ти приключва към два след полунощ.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: