Цветана Генчева, превод от английски

Мина слезе и аз ахнах. Беше красива, облечена с тесни сини дънки и широка бяла буза, разкопчана малко по-ниско, отколкото трябва;
малките ѝ крачета бяха обути в черни лачени обувки. Не можех да повярвам.
Дългата ѝ вълниста коса беше току-що оформена, лъскавите къдрици се стелеха по гърба ѝ. Имаше малко спирала на миглите, които обрамчваха големите ѝ зелени очи. Устните ѝ блестяха на слънцето от гланца.
Все още беше много слаба, но, както ѝ казах снощи, тя не можеше да се скрие от мен.
Отстъпих назад, когато вратата се отвори рязко. Настася се ухили.
– Здрасти, брат ми. – Тя отстъпи настрани и посочи с две ръце Мина.
– Та-да! – Зачака. И продължи да чака. Аз обаче не можех да откъсна поглед от Мина.
Най-сетне сестра ми се предаде на раздразнението.
– Ти докога ще стоиш така? – изсумтя. – Как изглежда тя, Лев?
Мина ме погледна изпод вежди, прехапа устни. Кършеше пръсти и аз се запитах как ли ще се почувствам, ако тези пръсти се плъзнат в косата ми.
Как изглежда ли?
– Като произведение на изкуството – отвърнах искрено.
Мина замига, отпусна устната си. Остана с леко отворена уста. Тези плътни устни ме зовяха да ги вкуся.
– Нас ме заведе в един страхотен салон – разбъбри се тя. – Направиха ми косата и ме гримираха. – Протегна ръце, за да ми покаже лакираните си нокти. – Направиха ми и маникюр, и педикюр. След това ми оформиха веждите и ми почистиха кра… – Щом се усети, че казва прекалено много, бузите ѝ поруменяха и тя зашепна. – Теб обаче това не те интересува.
Независимо от всичко продължавах да я наблюдавам.
Тя взе част от пликовете и се плъзна покрай мен, а рамото ѝ се отри в гърдите ми.
– Ще ги занеса горе. – Видях я как се качва по стълбите на високите си токчета.

Пристъпваше като новородено теленце.
– Работим по въпроса – прошепна Настася. – Работим по въпроса.
Всичко това е ново и за нея.
– Нищо не съм казал.
Сестра ми прихна.
– Нямаше нужда, Лев. Нямаше нужда. – Тя замахна с ръка към лицето ми. – Всичко е написано тук, съвсем ясно, така че всички го виждат.
Последвах я в хола, където Лидия си играеше с куклите си.
– Да разбирам ли, че днес е минало добре?
– Не и отначало – усмихна се тя, – но се забавлявах. Беше страхотно.
Ходихме на пазар, правихме момичешки неща, спряхме на едно място да похапнем, а след това… – Тя замълча. – Добре, приключихме с онова, което правихме, и аз помолих Мина да ми покаже къде е живяла. – Лицето ѝ помръкна. – Нямах представа, че някой може да живее при подобни условия седем години.
Седем години ли? Тя е живяла така цели седем скапани години?
Кипях мълчаливо, исках да пребия до смърт човека, който я бе докарал до това положение, и щях да открия кой е.
– Минавахме през района и неочаквано тя изревава „Спри!“, така че аз, разбира се, се слисвам и отбивам. Тя скача от колата с обяда си и хуква след някакъв тийнейджър-главорез. Той беше още дете, Лев. –
Нас поклати глава. – Гледам аз в огледалото за обратно виждане и най- сетне хлапето спира. Изглеждаше готов да счупи нечия глава. След това обаче я позна. Двамата си говориха нещо и тя му подаде сандвича си. Той ѝ се усмихна. Тя му помаха и се върна в колата, качи се и се държа така, сякаш нищо не се е случило.
– Ясно. – Това беше ясно от самото начало. Момичето не беше крадла. Бях прав за нея.
Настася ме погледна право в очите.
– Харесвам я, Лев. Тя е свестен човек, да знаеш.
– Не знам. Все още не знам.
Само че възнамерявах да разбера.

М

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: