Цветана Генчева, превод от английски

– С новата пижама. – Погледнах към жълтата като на канарче пижама, готова да я защитавам.
Той ме огледа цялата с неприязън.
– Изключително противна е.
Сбърчих нос.
– Не съм я избрала заради начина, по който изглежда. Удобна е.
Не посмях да му кажа, че беше на супер цена от четири долара –
съвършено нова при това.
Очите ми отново започнаха да се затварят, дяволите да ги вземат.
Лев очевидно никога през живота си не беше имал проблем със ставането, защото големите му, топли ръце неочаквано се долепиха до челото ми.
– Сигурна ли си, че си добре? Струваш ми се сънлива.
Вдигнах ръка, отместих внимателно неговата и изсумтях.
– Добре съм. Заради леглото е. Наистина е вълшебно. Не искам да ставам от него. Ако можех, щях да поискам всеки ден да ми сервират храната тук. В това вълшебно легло.
Усмихнах му се сънено, но се съсредоточих над намръщеното му лице. Той поклати глава.
– Не, не мисля, че си в състояние да работиш тази вечер. Може би следващата седмица.
Застинах.
– Чакай, какво? – Това постигна желания ефект. Скочих от леглото. –
Добре съм. Съвсем добре. Просто имам нужда… – Умът ми все още не се беше събудил заедно с тялото. – Не знам. Трябва ми нещо.
– Кафе – обади се той.
Бях готова да го целуна.
– Да. – Думата прозвуча като дълъг шепот.
– Вече съм приготвил каничка. Може би един душ ще ти помогне.
Той, разбира се, беше прав.
Отворих очи, доколкото можах, и се затътрих към банята.
– Ще чакам долу – провикна се Лев след мен. – Когато затворих вратата, той ми напомни: – Не заключвай, мишле. Няма да ми е никак приятно, ако вземеш, че заспиш и се удавиш.

Нацупих се, но не си направих труд да го засека. Вместо това завъртях очи, вдигнах изправената си коса и се пъхнах под топлия душ, като внимавах да не си намокря лицето. Щом се разбудих, се насапунисах, изплакнах и излязох от душа.
Душът беше като една гигантска, топла прегръдка.
Леглото беше удобно. Душът беше върховен. Светлината в банята затопляше голото ми тяло, сушеше ме, докато стоях и не помръдвах,
попиваше всичко като слънчева светлина. Беше като петзвезден хотел.
Поне така си представях. Никога досега не бях отсядала в хотел, камо ли в петзвезден.
Докато стоях гола, си мислех за Лев и защо ме доведе тук. Все още не бях успяла да го разбера. Струваше ми се, че всеки негов жест е искрен, но миналото ми подсказваше, че човек никога не получава нещо за нищо.
Бях готова да се случи нещо нежелано и неочаквано.
Тъй като днес следобед, преди да си легна, си оставих дрехите в банята, си сложих онова, с което се бях върнала от шопинг експедицията с Нас. Махнах шнолата от косата си, сресах я внимателно, точно както ме инструктира фризьорката, в противен случай тя щеше да се накъдри. Очевидно. Каквото и да означаваше това.
Гримът ми все още изглеждаше добре. Бях изненадана колко много грим трябваше да бъде наплескан по лицето ми, за да изглеждам
„естествено“. Прихнах. Наистина беше глупаво.
След като излязохме от козметичния салон, докато вървяхме към колата, Нас ми подаде малка чантичка. Смръщих чело и надникнах вътре.
Всичкият скъп грим, който гримьорката беше използвала за лицето ми, бе поставен на дъното.
– Какв… – Зяпнах я. – Защо?
Тя сви рамене.
– Отива ти, а няма да успееш да постигнеш същия ефект с евтините боклуци, които купи по-рано. – Нас забеляза очевидно ми неудобство

и се опита да го разсее. – Не е нужно да го използваш, но не мога да го върна. Все пак много ми се иска да го използваш.
Въпреки това не бях сигурна.
Тя пробва друг подход и се опита да покаже, че е отегчена.
– Освен това, на клуба му се носи славата, че там работят някои от най-красивите лица в страната. – Нас ме погледна с крайчеца на окото си. – Ще скапеш стандарта с евтиния си грим.
Тогава се усмихнах.
– Благодаря, Настася.
– Няма защо, Мина – отвърна тя.
Стиснах обувките си в ръка, слязох по стълбите и заварих Лев,
поставил Лидия на бедрото си, да налива две чаши кафе. Тя бърбореше, стиснала ревера му в мъничкото юмруче, а той я целуваше по косата.
Прочистих гърло от вратата, тъй като не исках да ги прекъсвам.
– Извинявайте.
– Няма защо. Мирела ще дойде след няколко минути – отговори той на незададения ми въпрос. – Бавачката на Лидия. Ще я виждаш често.
– Подаде ми чашка кафе. – Извинявай, не знаех как го пиеш.
– Чисто – отвърнах и взех чашата с усмивка на благодарност. Отпих бавно. Беше прекрасно. Не можех да откъсна очи от пухкавото момиченце с дълги мигли. Гърдите ми се стегнаха от страхопочитание. – Тя е великолепна, Лев.
Той се отдръпна назад, за да погледне дъщеря си. Тихият му отговор едва не ме накара да припадна.
– Тя е целият ми живот.
Заля ме топлина, остави ме в мъгла от почуда. Какво добро бях направила в живота си, че да попадна на Лев Леоков? Каквото и да беше, бях благодарна.
Момиченцето се обърна, най-сетне ме забеляза и се разбъбри.
– Женщина. Женщина. Женщина.
Сбърчих нос и се усмихнах.
– Какво казва?
Лев ме наблюдаваше внимателно.

– Не ти знае името. Нарича те жена на руски.
– О, значи си руснак? – попитах недоумяващо.
Лев отговори търпеливо и аз се опитах да му внуша да не ме нарича глупачка.
– Да, и по бащина, и по майчина линия.
– Супер – отвърнах. Последва дълго, неловко мълчание.
Най-сетне, сякаш след часове, Лев заговори.
– Къде е семейството ти, Мина?
– Умряха – отвърнах рязко. – Сираче съм. Не познавах баща си. Мама почина, когато бях на дванайсет. Баба не ме искаше, затова ме дадоха в приемно семейство. Избягах, когато бях на седемнайсет.
– Ясно – прошепна Лев. Изглеждаше объркан от изненадващата промяна в държанието ми. Каза го почти като дете.
Вратата неочаквано се отвори и влезе група хора, които разговаряха шумно и открито.
Настася влезе първа, поруменяла, стиснала устни, докато спореше с мъжа зад нея.
– Пет пари не давам коя е, Вик.
Мъжът, за когото предположих, че е Виктор, я следваше,
самодоволно ухилен.
– Напротив, любима.
Нас се обърна и разкриви устни.
– Може да се каже, че тя не беше лоша, стига да нямаш нищо против болестите, предавани по полов път.
Виктор беше висок, як, с изискани панталони и бяла риза с навити ръкави, под които се виждаха пъстри татуировки, а отстрани на устата му стърчеше клечка за зъби. Щом видеше сините му очи, на човек му се искаше да се взира в тях дни наред. Той никак не бе стреснат от гнева на Настася.
– Познаваш ме. Падам си по забавленията.
Красива червенокоса жена влезе след Виктор. Веднага забелязах, че очите им са еднакви. От начина, по който се усмихна, тя виждаше единствено Лев, а когато ме погледна, усмивката ѝ бързо се стопи.
Лев ѝ намигна и в очите му се появи нежност.

– Здравей, Аника.
Стомахът ми се преобърна, когато видях как я гледа. Просто не разбирах.
Всъщност, разбирах. Тя беше красива по начин, с който не можех да се състезавам.
– Здравей, принцесо. – Аника протегна ръце, усмихна се отново и
Лев ѝ подаде Лидия, сякаш това бе нещо естествено.
Стомахът ми се преобърна. За пореден път.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: