Изправих се, понечих да си тръгна от клуба. Тъкмо минавах
покрай група шумни мъже, когато привлекателен господин на средна възраст се наведе над бара и заговори на една от великолепните барманки.
Застинах на място и всичко останало се стопи.
Портфейлът му се показваше два сантиметра от задния му джоб.
Не беше много, но беше достатъчно.
Краката ми сами ме отведоха към него, преди дори да реша какво да правя. Не исках да крада портфейла. Просто исках да живея още един ден. Нищо лично. Такъв е животът.
На крачка от мъжа застанах с гръб към него и с бързи пръсти извадих портфейла тихо и безшумно като въздишка. Натъпках го в палтото си и докато сърцето ми препускаше бясно, се огледах.
Забелязах неоновата светлина на дамската тоалетна.
Не спрях, за да помисля. Затичах натам.
Тръгнах по тесния коридор, отворих тежката врата. Беше празно.
Огледах
помещението ококорено, преди да се шмугна в една от празните кабинки и да седна върху затворения капак на тоалетната чиния, за да видя какво съм направила.
Портфейлът беше тежък. Отворих го с треперещи пръсти. Ругатнята,
която избълвах, увисна във въздуха, когато извадих пачка стодоларови банкноти.
Изобщо не ги броих, но бях сигурна, че са почти седемстотин. Изпуснах портфейла на пода и натъпках парите в джоба си, понечих да отключа кабинката. В мига, в който пръстите ми докоснаха хладния метал, съзнанието ми заговори.
Защо този човек носеше толкова много пари, запитах се аз. Може да беше изтеглил тази сума за нещо важно. А аз му ги вземах. Сигурно беше
работил упорито за тези пари, а аз ги крадях.
Извадих банкнотите от джоба си и се намръщих. Не ми трябваха
всичките. Трябваха ми малко, колкото да преживея известно време.
Отделих две банкноти от по сто долара, останалите върнах в портфейла. Само че съвестта ми не беше доволна. Въздъхнах, отделих нова стотачка и
я пъхнах обратно в портфейла, оставих си само една.
Сто долара не бяха за пренебрегване. Можех да преживея с тях дълго. Щяха да ме хранят две седмици, най-много три. След това щях
Н
да измисля нещо друго.
Доволна от попадението си, аз стиснах портфейла, отворих вратата на кабинката и застинах на място.
Не бях чула
кога се е отворила вратата, но високият мъж, облегнат на стената, беше стоял така известно време. Светлокафявите му очи не се откъсваха от мен, беше скръстил ръце на гърдите и гледаше доказателството в ръката ми. Изрече само една дума.
– Обяснявай.
Сподели с приятели: