Цветана Генчева, превод от английски
Изтегляне 1.44 Mb. Pdf просмотр
|
| 4 Лев е разбирах чувствата на другите хора, разбирах достатъчно добре своите. В момента бях разочарован. – Обяснявай – наредих. Косата все още покриваше по-голяма част от лицето ѝ, но видях едно зелено око да наднича към мен. Тя ми се стори уплашена. Не. От начина, по който трепереха ръцете ѝ и се надигаха гърдите ѝ, ми се стори, че тя не беше уплашена. Беше ужасена. Кимнах към портфейла в ръката ѝ и този път заговорих по-меко. – Това принадлежи на брат ми. Тя отпусна рамене. Заговори тихо, с неприкрито съжаление. – Извинявам се. Пристъпих напред и взех портфейла от ръката ѝ, протегнах другата. Тя извади стодоларова банкнота с нежелание и ми я върна, а след това отстъпи назад. Отворих портфейла на Саша и застинах. Погледнах момичето. Беше отпуснала брадичка, за да не ме поглежда. – Тук има много пари. – Тя кимна. – Защо не взе всичките? – попитах. Н Когато вдигна очи, тя замига, за да прогони сълзите и зашепна неуверено. – Просто исках нещо за ядене. Разтърсиха ме какви ли не чувства. Първо гняв, след това тъга, накрая нещо, което не можех да обясня напълно. Готовност да я защитавам, може би. – Ти си гладна. – Това не беше въпрос, а констатация. Тя кимна още веднъж. Най-неочаквано, момичето бе станало моя отговорност. *** Мина ежни пръсти под брадичката повдигнаха лицето ми и повече не можех да го избягвам. Той заговори съвършено спокойно. – Имаш избор. – Бях обзета от объркване, докато го гледах. Не бях и предполагала, че ще имам избор. – Мога да повикам ченгетата и да те арестуват. – Едва не сбърчих нос, но се овладях навреме. Този избор никак не ми харесваше. – Или можеш да работиш за клуба, да изкарваш добри пари, да се устроиш. – След това добави: – Никога повече да не оставаш без храна. Този тип луд ли беше? Бях слисана. Сякаш ми трябваше време да мисля кой вариант предпочитам. След това той добави и трета възможност – взе стодоларовата банкнота, която бях свила, и я вдигна високо. – Мога да ти я дам. Ти ще си тръгнеш и ще изчезнеш в нощта. – Очите му не се откъсваха от мен, докато обясняваше. – Сто долара ще ти осигурят повече от едно топло ястие. Зави ми се свят. Сигурна бях, че това е някакъв номер. Стоте долара бяха достатъчни, за да ми стигнат за известно време, докато работа, подслон и храна беше съвсем друго. Как можех да подмина подобна възможност? О, господи, храната беше важна за мен. Преглътнах с усилие. – Втората възможност ми се струва добра. Той ми се стори доволен. – И аз така си помислих. – Протегна ръка. – Ела. Смъкнах ръкави над пръстите и се отдръпнах от него. – Чакайте. За каква работа става въпрос? Аз… – Мислите ми се насочиха другаде и се изчервих. – Да танцувам ли? Като момичетата навън ли? Той повдигна една вежда. – Да не би да мислиш, че искам да се събличаш? Бях поруменяла, но сега вече се изчервих силно и усетих топлината по врата си. Разбира се, че той не иска да се събличаш. Ти да не си Дженифър Лопес. – Не искам да се събличаш. Искам да останеш с дрехи. – Стори ми се отвратен, че мога да предположа подобно нещо. – Напълно облечена – добави с раздразнение и аз усетих силата на унижението. – Ще работиш зад бара с останалите. – Не знам как. Погледът му беше прям. – Ще се научиш. Това не звучеше зле. Всъщност, беше върхът. Той протегна отново ръка и макар моята да беше свита вътре в ръкава, аз я поставих в неговата. Когато топлата му длан обхвана моята, аз осъзнах колко е голяма. Не ми трябваше много време, за да го огледам целия. Беше висок, около метър и осемдесет и пет – метър и деветдесет, с широки рамене, тесен ханш и сериозно лице. Беше с черен костюм с безупречна кройка. Че как иначе. Май този тип не купуваше конфекция. Погледнах лицето му и светлокафявите очи отвърнаха на погледа ми. Потръпнах. Лицето му ми се стори грубовато. Скулите бяха високи, брадичката силна, носът с едва очертана гърбица и плътни устни. Кожата му беше леко загоряла и безупречна; нямаше бръчки от смях. Сякаш изобщо не се усмихваше. Неочаквано се замислих. Защо му беше на мъж, облечен с костюм, и който говореше така изискано, да помага да бездомно момиче, което бе хванал да краде? Изтеглих ръка от неговата. – Ако това е някакъв номер… Косата ми покри половината лице, но аз видях как той вирна глава и свъси вежди. Заговорих напълно искрено. – Ако искаш да извикаш полиция, давай. Обещавам да остана и да си призная, че откраднах портфейла. – Наведох глава и продължих: – Те може дори да ме нахранят. – Вдигнах отново глава към него. – Но да даваш на някого надежда и да се шегуваш с подобни неща с човек, който няма нищо… това е жестоко. Той ме наблюдава дълго, преди отново да поеме ръката ми – този път без позволение. – Аз не лъжа – заяви. Каза го уверено, по начин, който ме накара да му повярвам. Изведе ме от тоалетната и тръгнахме по коридора. Най-сетне заговорих тихо: – Защо ми помагаш? Без да ме погледне, той продължи напред. – Защото приличаш на човек, който има нужда от помощ. *** Изтегляне 1.44 Mb. Сподели с приятели:
|