Цветана Генчева, превод от английски

В края на фоайето се наведох над ухото ѝ и наредих:
– Стой тук.
След това отидох при Аника зад бара. Тя грейна, когато ме видя.
Усмихнах се. Харесвах Аника. Тя винаги се държеше мило с мен.
Познавахме се още от деца, а брат ѝ, Виктор, беше нещо като почетен член на семейството и редовно идваше у нас и ядеше на масата ни.
– Здрасти, Лев – започна тя и отметна дългата си рижа коса през рамо. Духна нагоре, за да отмести бретона от челото си. – Каква нощ,
а?
Харесваше ми начинът, по който говореше Аника. Винаги ме успокояваше. Гласът ѝ звучеше напевно и дори по едно време си мислех, че е ангел.
– Здрасти, Ани. – Подадох ѝ портфейла на Саша. – Би ли го предала на брат ми?
Тя се усмихна мило.
– Разбира се. Ти тръгваш ли си?
Кимнах.
– Приятно прекарване.
Усмивката ѝ се стопи при бързото ми сбогуване.
– И на теб, красавецо – добави тихо.
Върнах се при момичето и останах изненадан, че тя е все още там и гризе нервно палеца си. Предполагах, че ще изчезне в мига, в който си обърна гърба. Но като виждах жалкия ѝ вид, реших, че няма къде да отиде.
Протегнах ръка и тя пъхна своята малка длан в моята, без да попита каквото и да било. Дяволите да го вземат, това ми беше напълно достатъчно. Пресякохме, хванати за ръце, паркинга, където чакаше черният ми шевролет „Камаро“. Натиснах копчето на ключа и той изпиука два пъти. Отворих вратата на момичето и ѝ помогнах да се настани.
– Сложи си колана.
Може би трябваше да се притесня, че тя дори не се поколеба да се качи в колата с напълно непознат. Беше очевидно, че навсякъде другаде беше по-добре, отколкото тук.

Щом седнах зад волана, запалих двигателя и излязох от паркинга.
Без да питам, подкарах по улицата към ресторанта за бургери, който беше отворен денонощно. Когато спрях пред нощното гише, се обърнах към момичето.
– Нещо конкретно?
Тя погледна менюто, но поклати глава. Облиза се.
– Не съм придирчива.
Поръчах ѝ най-голямото меню с бургер и допълнителен чийзбургер,
ако се окаже, че може да погълне всичко. Съмнявах се. Тя беше съвсем дребничка. Щом приготвиха храната, аз ѝ я подадох и тя притисна хартиения плик към гърдите си, сякаш се страхуваше някой да не ѝ го дръпне от ръцете.
Чаках. И продължавах да чакам. И пак чаках.
Намръщих чело, докато паркирах.
– Няма ли да ядеш?
Очите ѝ се стрелнаха насам-натам. Помълча за кратко, преди да заяви с неудобство:
– Не искам да ти изцапам колата.
Силното ръмжене на стомаха ѝ беше достатъчно красноречиво.
Протегнах ръка, отворих плика, извадих бургера, разопаковах го внимателно и ѝ го подадох. Тя го пое с треперещи ръце, затвори очи и отхапа огромна хапка. Задъвка бавно.
Ядеше, без да издаде и звук. Отворих си прозореца, пуснах радиото и зачаках търпеливо. Не успявах да се сдържа и от време на време я поглеждах отново. Тя беше толкова мълчалива. Минаха няколко минути и аз се обърнах, за да видя как напредва, как поглъща храната и сърцето ми се сви.
Раменете ѝ се разтърсваха, докато тя плачеше мълчаливо, без да спира да яде. Изглежда, усети погледа ми, защото се обърна към вратата и остана с гръб към мен, докато хлипаше тихо.
Това беше един от онези моменти, които направо ме съсипваха. Не можех да си намеря място. Не знаех какво да направя. Нямах представа как да действам и това събуди раздразнението ми.

Извадих декоративната кърпичка от джоба на гърдите и я задържах с два пръста. Внимателно побутнах момичето. Тя я взе, прошепна
„Благодаря“, а аз слязох от колата, за да ѝ дам време да се възстанови от този прилив на чувства.
Минаха десет минути и аз надникнах през прозореца на колата.
Видях, че момичето седи мълчаливо, стиснала с всички сили хартиения плик. Върнах се зад волана и се протегнах към плика, но тя го дръпна настрани.
Повдигнах вежди.
Косата ѝ се превръщаше в проблем. Бузата ѝ от моята страна пламна,
когато се опита да обясни.
– Не съм приключила. Храната беше много. – След това добави колебливо: – Може ли да я взема, ако не възразяваш?
Кой бях аз, че да възразявам? Нали аз ѝ я купих.
– Няма проблем. Къде да те откарам? Имаш ли къде да отседнеш?
Тя не отговори веднага.
– Да, аз съм на няколко пресечки, така че ще повървя пеша.
Поклатих глава.
– Ще те закарам. – Тя се опита да възрази втори път, но аз не отстъпих. – Настоявам.
Тя ме гледа дълго, накрая кимна.
– Добре. Завий наляво и карай, докато видиш табелата „Кафене
Алонсо“.
Знаех къде се намира. Не знаех обаче, че има къщи в района, въпреки това се отправих натам. Погледнах през прозореца, тъй като не бях сигурен къде живее.
– Сигурна ли си, че живееш тук?
Тя се усмихна едва-едва.
– Напълно. – Когато се намръщих, побърза да добави: – Не е кой знае какво, но е моят дом. – Обърна се към мен и направи нещо, за което копнеех от мига, в който я видях.
Постави пръсти на бузата си и приглади косата назад от лицето,
пъхна я внимателно зад ухото.
Бях като омагьосан.

Тя беше великолепна. Наистина невероятна.
Сърцевидното лице изглеждаше изпито, но устните ѝ бяха малки,
плътни, розови. Зелените ѝ очи бяха големи, изразителни, красиво обрамчени с дълги, тъмни мигли. Беше бледа, кожата ѝ безупречна.
Под очите ѝ се беше размазал черен грим, но аз видях красотата, която тя се опитваше да скрие от света. Такава красота се среща рядко.
В изражението ѝ имаше нежност. Тя избегна погледа ми и отпусна брадичка, когато заговори:
– Искам да ти благодаря за добротата, която прояви. Не са много хората, които биха сторили същото. – Устата като розова пъпка се изви в усмивка, изпълнена с неудобство. – Длъжница съм ти. Нямаш представа колко много ти дължа.
Почувствах се малко неловко при тези благодарности. Изключих двигателя на колата и не обърнах внимание на безпокойството,
изписало се по лицето ѝ.
– Ще можеш ли да дойдеш в клуба утре в седем? Ако не можеш, ще поръчам на някого да те вземе.
Аз щях да я взема.
Тя смръщи чело и прехапа долната си устна. Замисли се.
– Мисля, че да. Нямам часовник, но ще бъда там, дори да подраня.
Вдигнах ръкав; разкопчах часовника си „Таг Хойер“ и ѝ го подадох.
Тя се намръщи.
– Какво… – Тъй като не си взех обратно часовника, тя се ококори. –
Не мога да го взема.
Едва овладях гнева си. Стиснах зъби и заговорих спокойно.
– Ще ми го върнеш утре.
В изражението ѝ се появи паника.
– Ти наясно ли си какво ще се случи, ако някой ме види с това? Ще ме ограбят!
Намръщих се. Нека да се пробват. Предизвиквам ги.
– Тогава ще купя друг.
Промяната в изражението ѝ бе толкова ненадейна, че замигах. Тя взе внимателно часовника и измърмори:
– Сигурно е хубаво да имаш толкова много пари.

М
Изчервих се от срам и гневът ми пролича.
– Искаш ли да те взема или не? – сопнах се аз.
– Не.
Тя притисна плика с храната до себе си и ме стрелна с поглед, преди да избегне непроницаемия ми поглед.
– Аз съм Мина.
– Мина – повторих името, за да усетя вкуса му. – Аз съм Лев.
Тя отвори вратата и слезе. Наведе се.
– Благодаря, Лев. Благодаря за всичко. Ще работя упорито. – Усмихна се уморено. – Няма да съжаляваш.
Стомахът ми се преобърна при тази мила усмивка.
– Лека нощ, Мина.
Тя сведе очи.
– Лека нощ.
Останах да я гледам как върви по уличката към съседната улица и изчаках да се скрие от погледа ми, след това запалих двигателя и продължих две пресечки.
С тиха въздишка паркирах и изключих фаровете. Зачаках.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: