Цветана Генчева, превод от английски
Изтегляне 1.44 Mb. Pdf просмотр
|
| 50 Лев еши ли? – попитах, когато приближих отзад към мишлето, докато скролваше през различните благотворителни уебсайтове. Беше подпряла брадичка на юмрука си. – Не – измънка. След това въздъхна. – Твърде много са. Нямам представа как да реша на кои си заслужава да се направи дарение. Замислих се. Решението щеше да е трудно. Пристъпих към нея, дръпнах стола и я вдигнах. Седнах на нейното място и я поставих в скута си. – Дори да дадеш едва половината си наследство, ще останат предостатъчно пари. Защо не го разделиш на четири или на шест и не дариш за различни каузи. Мина отпусна глава на гърдите ми, сгуши се в скута ми като котка. – Идеята не е лоша. Може и да го направя. – Тя въздъхна безпомощно. – Само че това не прави решението по-лесно. – Винаги можеш да избереш на случаен принцип, все едно теглиш от шапка – казах, докато се наслаждавах на усещането на това мъничко създание в прегръдката ми, без да говоря сериозно. Притиснах я до себе си и светът изчезна. Тя успокояваше ума ми и радваше душата ми, когато бях близо до нея. Мина Харис беше по- добрата ми половинка и аз щях да я дарявам с щастие до края на живота си. Тя се укроти в скута ми и ме погледна ококорено, с изражение, което намекваше: „Как не се сетих за това?“. – Страхотна идея – прошепна тя. Усмивка проблесна по красивото ѝ лице и тя се наведе да ме целуне. Поех нежно устните ѝ, наведох глава, за да я вкуся и тя въздъхна тихо. – Обичам те, Лев. Време бе да обясня нещо на Мина, нещо за това, кой бях. – Никога не съм принадлежал никъде, Мина – започнах. – Винаги съм бил завладян от чувство на самота вътре в мен и никога не съм го разбирал, още повече че винаги съм заобиколен от хора. Разбирам обаче, че се различавам от повечето. Аз съм непрекъснато обзет от чувство на объркване, грешките ме тормозят. – Смръщих чело. – Винаги мисля: „Какво казах, че ядосах Настася?“ или „Защо Саша ме погледна така?“, „Защо умът ми не работи както трябва?“. Замълчах за момент. Мина слушаше внимателно. – Какво ли не бих дал, за да съм нормален. А около теб се чувствам нормален. – Отпуснах ръка на бузата ѝ и прокарах палец по брадичката. – За мен никога не е имало нещо обикновено. Ти обаче ми даде това. Имам намерение да ти се отплащам до края на живота си. Тя се облегна на ръката ми и затвори очи. – Ние се спасихме един друг. – Мина отвори очи и ме погледна с обич. – Може да се каже, че сме наравно, любими. Може и да беше права. Може би ни беше писано да се открием. Така или иначе, щях да направя всичко по силите си, за да се уверя, че Мина има доволен и щастлив живот. Точно какъвто ми бе осигурила на мен. *** Телефонът ми изчурулика и аз го извадих от джоба, за да прочета съобщението. Изтегляне 1.44 Mb. Сподели с приятели:
|