Цветана Генчева, превод от английски

Лев беше умен мъж и скоро свикна да слага Лидия в леглото, пееше ѝ
песнички, четеше ѝ приказки и аз се питах дали има нужда от Мирела като целодневна гледачка. Бях почти сигурна, че я държат като баба.
Все пак тя беше част от семейството. И тя го беше казала сама –
където отива Лиди, тя е с нея.
Една вечер попаднах на Лев, когато пееше на Лиди, за да я приспи.
Като казвам попаднах, имам предвид, че се промъкнах, за да надникна и видя как се справя. Неговият вариант на „Блести, блести, малка звездичке“ беше нещо подобно:
Блести, блести, малка звездичке,
ти си горящ газ.
Високо над света
ще изгаряш този газ, докато умреш.
Блести, блести малка звездичке.
Ти си горящ газ.
Наклоних замислено глава. Бях впечатлена. И донякъде възбудена.
Кой да предположи, че детските песнички дават толкова много информация? Пък са и сексапилни.
Изпратих покани за третия рожден ден на Лидия. Проявих жестокост и направих партито с костюми, но накрая реших да пожаля гостите.
Когато видях Лев облечен като каубой с кожени бричове и шапка тип
„Стетсън“, едва не размислих.
Големият ден настъпи. Домът ни се препълни с хора. Рядко се случваше да дойде и един гост на ден, но да видя къщата пълна с усмихнати лица, розови балони и пурпурни флагчета, беше истинско удоволствие.
Лиди, облечена като принцеса с яркорозова рокля със сребърна тиара на къдриците, беше преизпълнена с радост. Всеки път, когато някой пристигаше, тя се усмихваше, хващаше хората за ръце и ги повеждаше навътре.
– Багодая додохте.
Нейното „благодаря, че дойдохте“ беше малко банално, но тя бе толкова прелестна, че дори Алесио бе запленен от нея. Лиди протегна

ръце към него и той я пое колебливо в обятията си. Тя докосна нежно белезите по бузата и се вгледа в него с очи като на сърничка.
– Ау?
Той се обърна към мен. Отчаяно се нуждаеше от превод. Усмихнах се на безпомощното му изражение.
– Пита дали боли.
Алесио поклати глава.
– Няма ау – отвърна той, пое малката ръчичка и я постави на сбръчканата кожа. – Не боли, ангелче. Вече не.
С периферното си зрение видях Кора, подпряна на една стена,
стиснала в ръка чаша, да наблюдава Алесио така, сякаш беше най- сексапилният мъж на света. Изпълнените ѝ със страст очи я издаваха и когато забеляза, че я гледам, аз се подсмихнах.
Кора сбърчи нос и ми показа среден пръст.
Щеше да се получи – помнете ми думите. Щях да направя всичко по силите си, за да се свалят. Тя го желаеше. Той я желаеше. Кое беше трудно за разбиране?
Господи, колко са глупави хората!
Нас погледна Вик от единия край на стаята и когато той усети и вдигна глава, тя сведе очи. Не за първи път през изминалите две седмици правеха все същото. Лев също беше забелязал, че Виктор вече не идва. През това време не си бяха проговорили.
Нещо се беше случило между тях, но Нас не си признаваше,
вероятно защото бе твърде болезнено да говори по този въпрос.
Знаех само, че е нещастна, а Вик се държеше като тиранозавър рекс,
когото го сърбят топките.
Около нас се разпадаха връзки, но ние с Лев бяхме по-близки от всякога.
Усмихнах се на себе си и погледнах блестящия си годежен пръстен.
Беше елегантен, само с три диаманта, но аз го обичах повече от всичко друго, което притежавах. А най-важното бе, че… Лев го беше избрал.
Най-трудното бе да му кажа, че съм решила годежът ни да бъде дълъг. Не трябваше да се притеснявам. Той просто се съгласи.
– Добре. – След малко попита: – Но ще се оженим, нали?

Уверих го, че ще го направим, но просто не бях готова. Толкова много неща се случваха, първо с клуба, след това с новото ми наследство и накрая с курса по фотография, на който се бях записала.
Когато бях готова да се омъжа, исках да се проявя като егоистка и всичко да бъде само за нас като двойка. Не исках да прибързвам,
защото заслужавахме нещо повече от една сватба, която да ни изложи на напрежение и стрес.
Щеше да се случи. Рано или късно.
Огледах стаята тъкмо навреме, за да видя как Аника вдига ръка,
отдръпва се назад и удря толкова силен шамар на Саша, че звукът отекна в цялата стая. Високата червенокоска остана неподвижно за момент, а очите ѝ блестяха. После се огледа, видя въпросителните погледи на гостите и се изчерви.
– Извинете – прошепна с дрезгав глас.
Излезе от стаята, а Саша, без да обръща внимание на червения отпечатък от длан по бузата си, се обърна и изгледа гневно всички.
– Какво? Не сте ли виждали жена да удря шамар на мъж? – Обърна се към мен. – Мисля, че е време за тортата.
Погледнах колко е часът.
– Не, не е. – Саша се намръщи, а аз повдигнах вежди. – Искам да кажа, че е време за торта! – извиках.
Чичо Ларедо доведе Лидия. Ейда постави на масата обсипана с розово торта на два етажа, около която имаше пеперуди. Всички запяха „Честит рожден ден“ и Лиди седна в скута на Лев, усмихна се,
запляска и запя, макар да не знаеше думите.
Когато дойде време да духне свещичките, тя се наведе напред и духна с всички сили, стиснала малките си юмручета. Свещичките угаснаха и всички аплодираха.
Усмихвах се толкова широко, че чак ме болеше.
Имаше нови овации, когато Лиди измами Лев да запали свещичките още няколко пъти, за да ги духне пак.
Нас каза, че е време за снимки и аз поех Лидия от Лев, седнах в скута му и я поставих в своя. Прегърнах я, а Лев ме прегърна през кръста. Лиди насочи пръстче към фотоапарата точно преди да щракне

М
и снимката стана. Разсмях се. На нея Лев ме наблюдаваше с обич, аз бях затворила очи и се смеех, а Лиди бе широко усмихната и сочеше фотоапарата.
Тази снимка щеше да бъде първата от много. Увеличихме я и я поставихме в рамка, а Лев я закачи в хола, за да я виждат всички.
Всеки с очи на главата можеше да види какви сме.
Бяхме семейство.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: