Д р у ж е с т в о н а ж у р н а л и с т и т е н а



Дата10.11.2017
Размер266.58 Kb.


Д р у ж е с т в о н а ж у р н а л и с т и т е н а

с в о б о д н а п р а к т и к а ”Д-р И в а н Б о г о р о в”

вестник на радетелите за книжнина на чист български език и висока духовност

ЕЛЕКТРОНЕН ВЕСТНИК БРОЙ 4 ЯНУАРИ 2015







В броя: Калашник срущу молив; Глобализация и език/; Парламент на духа/; Първите – 120 години СБЖ; Карикатуристите/; Нови книги/; 100 години българско кино/; Повик





КОЛЕГИ, ОБСТРЕЛВАТ ДУХА!

Моливите са счупени



ОЩЕ В ПЪРВИЯ ДЕН НА 2015 ГОДИНА СТАНАХМЕ СВИДЕТЕЛИ НА НОВА ПРОЯВА НА НАСИЛИЕ НАД ЖУРНАЛИСТ
В Киев журналисти на руския телевизионен канал „Life News” бяха нападнати заради намерението им да отразят шествие на привърженици на Степан Бандера.

Това е поредното престъпно деяние на онези, които искат да заглушат свободното слово, защото се страхуват от истината.

От украински колеги долетя и тревожното съобщение за безследното изчезване на Андрей Дементиев, журналист от Харковския областен вестник „Столица на бъдещето”

.Докога?

Нека обединим своите усилия в защита на колегите, за да не допуснем допълването с нови имена на дългия списък на убити и малтретирани журналисти в центъра на Европа!
СНЕЖАНА ТОДОРОВА

И.Д. ПРЕДСЕДАТЕЛ НА УС И ГЛАВЕН СЕКРЕТАР НА СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ЖУРНАЛИСТИ

03.01.2015

***





ЕВРОПЕЙСКОТО ОБЩЕСТВО ТРЯБВА ДА ПОКАЖЕ, ЧЕ Е ПО-СИЛНО ОТ ТЕРОРИЗМА
Това се подчертава в декларация на Асоциацията на европейските журналисти (АЕЖ)-България по повод варварския терористичен акт в Париж срещу колегите от списание “Шарли Ебдо”.
АЕЖ -България изразява възмущението си от терористичния акт в редакцията на френското сатирично списание “Шарли Ебдо”.

Дръзкото нападение, отнело живота на невинни хора е посегателство срещу свободата на изразяване и системата на основните европейски ценности. В този смисъл, нападението срещу редакцията на “Шарли Ебдо” е терористичен акт, насочен срещу цялото общество.

Френските власти, но и всички ние, като граждани на ЕС, трябва по най-категоричен начин да защитим избора, който сме направили – да изградим плуралистична, мултикултурна общност, в която всеки е свободен да живее според собствените си разбирания и принципи, стига те да не нарушават общоприетите правила и да не водят до разпалването на омраза или отнемане на чужди права и живот.

В името на ценностите, които ни обединяват в този наш общ свят разчитаме, че отговорните за това варварско деяние и помагачите им ще бъдат разкрити и наказани строго. Важно е обаче да не им бъде позволено да изпълнят основната си цел – да разделят европейското общество.

Убедени сме, че този път Европа ще намери сили, за да се противопостави на всички, които желаят тя да се откаже от пътя, по който върви в последните десетилетия – път на траен мир на континента, станал жертва съвсем неотдавна на най-ужасните и масови кръвопролития в човешката история.

КЕВОРК КЕВОРКЯН



НИЕ СМЕ ШЪРЛИ/МУСТАФА.

КУБРАТ ПОДАРЯВА ШАХ

в. Преса 13 01 2014
Сега всички са Шарлита, уж. Обаче ни се вижда невъзможно да произнесем „Аз съм Мустафа“ – Мустафа Кьосов от село Юруково, Якорудско, който загина при атентата в Сарафово. Да кажем „Аз съм Мустафа“ ни се вижда направо неприлично, и пет шарлита няма да се затътрят в марш за този клетник.
Да не говорим, че навремето министър от правителството на Бойко сбърка името му, когато изпрати постното си съболезнователно писмо до близките му. Сега никой няма да сбърка Шарли, всички са шарлита.

Папагалското в природата ни пролича и сега. Усърдно демонстрираме скръб по хора, които са на хиляди километри от нас, понеже това е фалшива скръб – но за нещо, което е под носа ни, нямаме смелост. И след Сарафово по-свидни ни бяха загиналите евреи, отколкото нашият човечец от Юруково.

Хайде да не сме толкова екзалтирани, а да изтрезнеем и да видим къде се намираме. То е ясно – в прицела на Врага. Въпрос на време е да го усетим. Ние сме Шарли – обаче изобщо не е ясно кои са въпросните „ние“. За папагалите от медиите, особено от телевизиите, е ясно, те са там – в кюпа. Някои телевизионни репортери бяха толкова въодушевени, че сякаш изпитваха сексуален екстаз.

Обаче дали има шарлита в Бисер, Аспарухово или Мизия? Дълбоко се съмнявам. И не защото съвсем наскоро също бяха жертви на едно не по-малко зловещо насилие – а това при всяко положение ги е направило по-състрадателни от ония, които поднасяха цветя пред френското посолство

А заради друго – защото със сигурност по-добре проумяват разбирането на Дейвид Брукс от „Ню Йорк таймс“, който се оказа един от малкото трезви гласове в олелията и написа, че е прекалено дръзко да се осмиват религиозните вярвания на другите, различните от нас.



У нас екзалтацията преля в лигоч.

Някой трябва да каже най-сетне на френския посланик в София, че е неприлично да изнасилва българския език. Особено когато иска да изрази скръбта си. Предполага се, че един дипломат трябва да схваща тези неща. Не можеш да мотивираш телевизионната публика, докато цепиш дърва с несръчния си български.

В първото си интервю непосредствено след атентата той така изрази „доволството“ си от цветята пред френското консулство в столицата, та публиката остана с нелепото усещане, че е доволен от самия атентат. Езикът е велико сечиво, един истински французин най-добре би трябвало да го знае.

И вместо да ни губят времето и да ни оскърбяват с някакво невнятно подобие на езика ни, по-добре да го бяха питали какво разбира под „свобода на словото“. Нищо смислено нямаше да ни каже, но можеха поне да опитат. Тази фалшива мантра премятаха тия дни милион пъти, колкото съвсем да я обезсмислят.

А и „Маршът на свободата“ нищо не казва на обикновените мюсюлмани, които не могат да проумеят какви са пределите на верското неприличие, продуцирано от „Шарли Ебдо“. Един милион души в Париж – срещу милиард и половина мюсюлмани по света.

И накрая „лидерите“ измислиха, че трябвало да се затегне контролът по границите. Толкова са били поразени от фалшивата си скръб, че не си дават сметка какви глупости говорят. Парижките терористи са си френски граждани, такива бяха и някои от атентаторите срещу лондонското метро.



В безсилието си „лидерите“ стигат до опростачване на съдбовни катаклизми.

Сериозни автори вече наричат Лондон Кандахар на Темза. А пък нашият Вигенин пак изкиха една смешка – Франция била наказана, защото си позволила да бъде свободна.

Това е направо оскърбително твърдение. Волностите на журналистите от „Шарли Ебдо“ не може да бъдат синоним на френската свобода, нещо повече – те ни предизвикват да потърсим отговора на въпроса какви са пределите на свободното слово. Не е възможно в страната ти да има пет милиона мюсюлмани, а ти да оварваряваш безнаказано техния Пророк. Това е все едно да рисуваш Христос не на кръста, а на стриптийзьорски пилон.

Давам си сметка, че дори изричането на подобно нещо вече е отвъд границите на добрия вкус, и моля за извинение.

Да се твърди, че единствено варварите терористи се обиждали от карикатурите на френското списание, също е нечувано предизвикателство към мюсюлманския свят. Това е зловеща подмяна, която изобщо не може да обясни кръвожадността им. И „Маршът на свободата“ може да бъде видян като акт на една подмяна, за която обикновените хора едва ли са си давали сметка.

Лидерите“ им дължат други обяснения – например с какви свои действия поддържат хранителната среда на тероризма.



И какво общо има „свободата на словото“ с гаврата, понякога пределно отвратителна, с чуждите религиозни вярвания – и провокираща към насилие, това пък бе съвсем очевидно. Но това също бе търпяно от „лидерите“.

Тия дни покрай юбилея на Петър Увалиев си спомних нещо, което той споделя навремето пред Бригита Йосифова – авторитетно германско издание отказва да публикува нечий материал за Георги Марков, понеже в него се говори за „убийство“. Юристите на изданието преценяват, че след като няма категорични доказателства за това (няма ги и досега, въпреки че издигнаха паметник на Марков), материалът не може да бъде публикуван. И това – заради една дума.

Обаче дълги години сатиричната касапница на „Шарли Ебдо“ по някакъв странен начин бе амнистирана. Това са предизвикателства, които сякаш нарочно са продуцирани, така започва да си мисли човек.

Тези въпроси са нежелани за медиите на фалшивата състрадателност, на лигочта. Щом толкова иска да минава за сериен езиков изнасилвач, поне нека питат френския посланик за това. Неговият отговор със сигурност ще бъде вълнуващ.

Между другото, Бойко отправи един специален ритник по негов адрес в интервюто на Диана Найденова за Нова телевизия (предполагам, че БЛИЦ точно е дешифрирал разговора) – казвайки, че и френската съдебна система не е съвършена, след като е била толерантна към един от терористите. Нашият човек го бива в тези случайни уж изпускания – и да се надяваме, че Ксавието вече няма да е толкова лекомислено, когато охотно обговаря българското правосъдие.

Не е достатъчно да сме Шарлита. А да се вгледаме напред; какво ни очаква там, в Бъдното, защото, колкото и да сме малки и нищожни, и послушни – вървим ръка за ръка с чорбаджиите си и бурята никак няма да ни отмине. Страхувам се обаче, че ще се задоволим да казваме „аз съм Шарли“ и толкова – да не говорим, че само по себе си това не е никак мъдро.

Корицата на новия брой на списанието представяла следния шарж: от един гроб стърчал гигантски среден пръст. Към кого е насочен този пръст? Към терористите? Или към верски и етнически различния?

Среден пръст към всичко – това ли е Знакът на Новата Солидарност?

Врякахме за „арабската пролет“ – помните колко телешки възторг се изля от телевизионните екрани, помните как се пенеха някакви момченца – стахановци на изкуствения възторг.

И?

Някои кални пръски от арабската „пролет“ вече стигнаха чак до циганската махала в Пазарджик. Но ние пак се правим, че и това не съществува.



На 20 април 2003 г. с телевизионен мост от Вашингтон разговарях с Питър Бъргън, един от най-авторитетните американски експерти по въпросите на тероризма, той се беше срещал и правил първото телевизионно интервю за Си Ен Ен с Осама бен Ладен в Източен Афганистан. Бъргън нарича тероризма „асиметрична работа“ – поставяш бомба за 3000 долара и щетите са за половин милиард долара.

За тази асиметричност си мислех след атентатите в Париж… А всъщност за средния пръст, насочен към всичкоВ същото интервю Бъргън спомена, че до 1993 г. „Ал Кайда“ е имала представителство в Бруклин, Ню Йорк. Стана дума и за по-големия брат на Бен Ладен – Салем, който бил стар приятел на семейство Буш.И за една наивност също стана дума. В своя книга Бъргън цитира един прелюбопитен факт – според американската статистика до началото на август 2001 г. опасността един американец да бъде ухапан от змия е била по-голяма от терористичната опасност.От тази наивност светът и досега не се е отърсил.А и най-съдбоносната ни наивност – коя е хранителната среда на тероризма – знаем ли всъщност?Днес научих, че и България е била прицел на френското списание (от в. „Всеки ден“). Става въпрос за статия от 2010 г. за делото срещу австралиеца Джок Пол Фрийман, който три години по-рано уби в София студента Андрей Монов. Статията и съпровождащата я карикатура са илюстрация на грубиянска тенденциозност, а някои детайли са откровено глупашки. Асиметрия ли е и това?



А пък Кобрата (Кубрат Пулев) подарил шах на Бойко. Това сме ние. Човек очаква да подари боксовите си ръкавици, с които щеше да смаже онзи Кличко. А той подарява шах.

Обаче може би пък има някакъв намек в това – не се ръгай, а мисли, когато правиш едно или друго. Бойко получи подаръка си непосредствено преди атентатите в Париж. Но трябва да е случайно съвпадение.


***

РОСЕН ТАХОВ


НАШИТЕ КАРИКАТУРИСТИ - ГОНЕНИ, БИТИ И СЪДЕНИ

14.01.2015 11:02


Опасен е занаятът на българския карикатурист. Открай време го гонят да го пребият със сопи или да му сложат окови. Ако оцелее, лежи в тюрмата със синини по снагата.
Още в пелени, нашите сатирични рисунки стават мишена на душителите на свободата на печата. В началото на XX век вестник "Балканска трибуна" воюва с личния режим на княз Фердинанд. На 15 януари 1907 г. Газетата

символично погребва

конституцията,

като я печати в траурна рамка с кръст отгоре. Карикатурите на Иван Славов също бодат очите на царедворците. И те вземат съответните мерки...

"На 19 януарий - хроникира журналистът Георги Николов, - 11 1/2 часа преди полунощ, карикатуристът Ив. Славов излизал от Градското казино. При сегашната Българска търговска банка, на ул. "Граф Игнатиев", той бил застигнат от три лица със сопи и бит жестоко заради карикатурите си и тежко ранен в главата той бил отнесен на лечение в болницата."

Цензурата решава да затрие и редактора на "Балканска трибуна", писателят Михалаки Георгиев. Първо е тикнат в "Черната джамия", а когато излиза от затвора,


по дирите му тръгват

наемни убийци

Дебнат около вилата на Михалаки край София. "Една вечер - разказва синът му, - като придружавахме баща ми и стигнахме сред ливадите, над главите ни изсвистяха два-три далечни куршума. Веднага и тримата залегнахме и зачакахме. Нови куршуми не последваха."

Михалаки Георгиев и Иван Славов оцеляват. Не е така с Райко Алексиев, който яде бой преди и след превратната дата 9 септември 1944 г. През 1937 г. карикатуристът е нападнат в центъра на София от лицето Якимов. "В IV участък се е установило, че г-н Якимов е пребил Алексиева, задето си е позволил в своя вестник да го иронизира", съобщава всекидневникът "Нова камбана".

Става дума за легендарния вестник "Щурец",

който прави епоха в нашата журналистика. Тиражът от 50 хил. го извежда начело на родните периодични издания. Последният брой на "Щурец" излиза на 8 септември 1944 г. На следващия ден изгрява свободата и изкуствоведи с каскети започват да проучват творческото наследство на Райко Алексиев. Плюнчат пръсти, прелистват стари издания и откриват карикатури на Ленин. И още по-ужасяващото - шаржове на самия Сталин!


Приятелите на Райко го съветват да емигрира. "Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва", отвръща майсторът на сатиричната рисунка. И отива да изпие едно кафе в сладкарница "Цар Освободител".

Тук го арестува известният главорез Лев Главинчев Две седмици го изтезават в Училището на слепите. Съпругата му Весела измолва среща. "Можете да си представите ужаса на една жена - разказва тя, - която не е виждала мъжа си само петнадесетина дни, но не може да го познае сред останалите арестанти. Накрая забелязах един човек да ми прави едва-едва знак с ръка и го познах - небръснат, измъчен и побелял целия."

С помощта на познат Райко е преместен в болницата на Червения кръст. Тук на 18 ноември 1944 г. художникът издъхва. "Върнаха ми само одеялото, по което имаше кървави петна", спомня си съпругата.

Междувременно започва тъй нареченият Народен съд. Интелектуалците са изправени пред Шести върховен състав на трибунала. Председател е някой си Димитър Димитров, а сред членовете е пролетарският бард Димитър Полянов.

На подсъдимата скамейка има неколцина мъртъвци, сред които е и Райко Алексиев. Понеже няма как да го ликвидират повторно, магистратите му конфискуват имотите и автомобила. На 4 април 1945 г. колата е паркирана пред съда. Председателят Димитров произнася присъдата, качва се на возилото и отива да се почерпи с партийни другари.

Сходна е съдбата на карикатуриста Александър Добринов. Той също е страдал и по "фашистко време". През 1925 г., няколко месеца преди атентата в "Св. Неделя", художникът рисува храма в пламъци с надпис: "Тази година Христос няма да възкръсне".

"Имах вътрешно предчувствие, че ще стане нещо", обяснява пророчеството си Добринов. След взрива, дело на комунистите, карикатуристът е тикнат в затвора. Народният съд пък, организиран от същите червени витязи, му лепва 2 години строг тъмничен затвор, 2000 лева глоба и лишаване от граждански и политически права.

Народният съд не прощава и на бащата на българската

Карикатура Александър Божинов Роден през 1878 г. в Свищов, той завършва живопис в Държавното рисувално училище и специализира в Мюнхен. Александър Божинов превръща схематичната дотогава сатиричната рисунка в изкуство. Негови работи се появяват и в европейския печат Александър Божинов е като Иван Вазов в областта на карикатурата. Няма историческо събитие, което да не е отразено в "кривото огледало" на художника.

За тези заслуги Народният съд го удостоява с 1 година тъмничен затвор и 1000 лева глоба. Нека тюрмата да е условна, великодушно махат с ръка магистратите.


Първомайсторът Божинов е унизен и в наши дни. Неговото име носи една софийска улица, дълга точно 21 крачки. Заради микроскопичния размер не може да бъде отбелязана в картата на столицата.

След 9.IX.1944 г. комунистите подбират и своите кадри Емблематичен е случаят с Александър Жендов. Той е един от най-ярките представители на трудово-борческата интелигенция. Сътрудничи на всички леви издания, които често са инкриминирани заради неговите карикатури. Като всеки истински творец обаче, Жендов не е марионетен "редник на партията". Отстоява своето мнение и спори с естетическия примитивизъм на левосектантите. Негова е статията "Георги Бакалов фалшифицира". Негова е и серията гротески на Александър Стамболийски, който след "народната победа" е обявен за икона заедно с Георги Димитров.

През 1950 г. свободомислещият Жендов пише остро писмо до Вълко Червенков. "Сред художниците - заявява той - се създадоха и засилват опасни настроения:



разочарование от партийното ръководство, обезверяване във възможностите за творческа проява, та дори и паника, в която се смята, че партията едва ли не си е поставила за цел да обезличи творческото дело на художника, като го окове в казармена дисциплина, като го подчини на безапелативна произволна цензура, като вулгаризира до площаден вкус изкуството..." Александър Жендов е изключен от партията и изолиран от културния живот, доколкото го има. Омерзен, заболява тежко и умира през 1953 г. Художникът е реабилитиран по времето на Тодор Живков, който продължава да държи под око сатиричната рисунка. Обгрижен с държавни дела обаче, за малко да изпусне скандалните "Люти чушки". Вътре епиграмите са на

Радой Ралин, а илюстрациите на Борис Димовски С дата 21 ноември 1968 г. петима бдителни литературоведи информират Генералния: "В книгата е даден простор на нихилистичните и политически объркани концепции на автора, които много старателно са подсилени и защитени от илюстрациите на Борис Димовски. Двамата автори често си сменят ролите, взаимно се допълват. Там, където текстът на Радой Ралин е лишен от "оригиналност" и "остроумие", на помощ идва рисунката на Борис Димовски, която, тъй да се каже, "изплюва камъчето"." Анализът на четивото е илюстриран с пошли примери на мерена реч и графика. Най-кощунственият се гаври със самия Тодор Живков. "В книгата "Люти чушки" - сочи петорката - е допусната несъвместимата с всякакъв морал и законност, изключваща комунистическата партийност, илюстрация на Б. Димовски, в която е злоупотребено с подписа на първия секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет на НР България, като е поставен на опашката на едно прасе."

Тодор Живков си намества очилата и не може да повярва на диоптрите
Сакралният му подпис наистина е завъртян като свинска опашка! Отгоре се мъдри епиграмата: "Сит търбух за наука глух". "Комисията е единодушна - обобщават специалистите, - че Радой Ралин и Борис Димовски са нарушили грубо партийната дисциплина и социалистическата законност, поради което следва да понесат най-тежкото наказание." "В същото време обаче - правят уговорка те - ние мислим, че трябва да им се даде последна възможност и им се помогне да осъзнаят своята вина и с поведението си и творчеството си в бъдеще да докажат, че стоят на здрави естетически и партийни позиции за утвърждаването на партийната линия и нашия комунистически идеал."

Докато Радой Ралин и Борис Димовски се превъзпитават, друг художник тръгва по наклонената плоскост Тодор Цонев е ученик на Илия Бешков. През 1950 г., когато Жендов пише на Вълко Червенков, той постъпва в Художествената академия. Завършва илюстрация и графика. През 1968 г., времето на "Люти чушки", адашът Тодор Живков вече е негов главен герой. Тодор Цонев създава стотици карикатури, шаржове и скечове на Първия. Показва ги само на най-близките приятели, сред които чисто по нашенски се намира издайник. На 16 март 1979 г. Държавна сигурност обискира дома на художника. Арестуван, Цонев лежи в килията до 22 май. Следователите обаче не показват карикатурите на Тодор Живков. Видя ги чак след промяната на 10 ноември 1989 г. "Ха- ха-ха!", изсмя се тогава Бай Тошо. Той имаше чувство за хумор. И без да го рисуват, веселеше целокупния български народ.

***


СИМОНА КОСТАДИНОВА
ПЪРВИЯТ БЪЛГАРИН, КОЙТО СТАНА CHARLIE



РАЙКО АЛЕКСИЕВ е роден на 7 март 1893 година в Пазарджик. Следвал е литература в Софийския университет и рисуване в Художествената академия. Твори активно в годините преди и по време на Втората световна война. Писал е за периодични издания като „Барабан“, „Смях“, „Българан“, „Маска“ и „Зора“. Дълги години е председател на Съюза на дружествата на художниците и като такъв успява да помогне на колегите си, които останали без покрив след бомбардировките на София.

Той е основател и главен редактор на седмичника "Щурец", който излиза от 1932 г. до 1944 г., а първата му страница винаги е била цветна и на нея е имало карикатура.

Вестникът се гордее с автори като Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Димитър Подвързачов, Димитър Талев, Стоян Чилингиров, Георги Райчев, Тома Измирлиев, както и с карикатуристите Илия Бешков и Стоян Венев. "Щурец" не е пропуснал брой дори по време на Втората световна война и се е радвал на голяма популярност заради жлъчния си хумор и политическата си сатира.

В мишени на ироничните разкази, фейлетони и карикатури на изданието се превръщат всички, без значение дали са монархисти, фашисти или комунисти. Така например Алексиев претворява Адолф Хитлер в комичния образ Хитлерко Кратунчев. Йосиф Сталин също не е пощаден и често е бил герой в карикатурите му и вероятно именно това се оказва фатално за живота на публициста.

Алексиев е молен от близките си да замине за чужбина, след като става ясно, че войната ще бъде спечелена от СССР. Той дори е предупреждаван, че когато режимът в страната се промени, животът му ще е в опасност. Карикатуристът обаче не вярва, че това е възможно и остава България.

После карикатуристът е измъчван и бит жестоко в продължение на дни. Жената му успява да го измъкне и да го настани в болницата на Червения кръст, защото никъде другаде не го приели. Алексиев умира на 18 ноември 1944 година от раните си.

След промените през 1989 г. карикатуристът Райко Алексиев е напълно реабилитиран, като в негова чест дори е именувана една от столичните галерии. През 2002 г. пък е учредена националната награда за хумор и сатира „Райко Алексиев“, която се връчва от общината на родния му град Пазарджик.




***

***


100 ГОДИНИ

БЪЛГАРСКО

КИНО

МИЛЕН ГЕТОВ е български кинорежисьор. Роден в Бяла Слатина през 1925 година. Завършва специалност Журналистика в Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 1954 г., както и кинорежисура. Най-известен е с режисирането си на няколко филма по романите на Богомил Райнов. През 1945 г. Милен Гетов участва във войната като военен кореспондент. На младежките бригади Хаимбоаз и Перник-Волуяк е кореспондент на вестниците: „Отечествен фронт“, „Стършел“, „Народна младеж“. След това работи в редакцията на в „Труд“, един от редакторите на седмичния кинопреглед и като журналист, драматург и режисьор в Българската телевизия. Той е и дългогодишен председател на ДЖСП към СБЖ.



Като режисьор:

  • Признавам всичко (1987)

  • Приключенията на Авакум Захов (1980)

  • Юмруци в пръстта (1980)

  • Тайфуни с нежни имена (1979)

  • Умирай само в краен случай (1978)

  • Един наивник на средна възраст (1976)

  • Реквием за една мръсница (1976)

  • Синята безпределност (1976)

  • Бразилска мелодия (1974)

Като сценарист:

  • Признавам всичко (1987)

Шестте деца, които губят живота си през този трагичен ден, получават пословичното наименование шестте ястребинчета. В чест на случилото се, писателят Богдан Глогински написа повестта В Ястребино свирят куршуми. През 1979 година режисьорът Милен Гетов създава игралния филм Юмруци в пръстта по сценарий на Никола Статков и Иван Славков. Художникът Светлин Русев нарисува Ястребинци – една изключително въздействаща картина от онези времена.

Милен Гетов е почетен гражданин на Бяла Слатина:



Удостоверение № 2

На основание чл. 29 и чл. 30 от Наредба № 14 за символиката на Бяла Слатина, във връзка с Решение№ 527 от /18.07.2002г./ на Общински съвет Бяла Слатина



Удостоверява се със званието „Почетен гражданин на Бяла Слатина”

Милен Тодоров Гетов

За значителни постижения и съществен принос за развитието на българската култура и за Т

Тази година невероятният ни кинорежисьор ще празнува 90-годишния си юбилей!

МИЛЕН ГЕТОВ

НАЧАЛОТО


В България киното прави първите си крачки във кафенета и ресторанти и по провинциалните панаири. За първи път в Русе във в. „Законност“ през 1897 г. се съобщава за първата у нас кинопрожекция: „В града ни от десетина дни насам е пристигнал един цинематограф, който изобразява на платно тъй наречената „жива фотография“. Апаратът се помещава в новата къща на г. Марин Челяков, входът струва 1 лв.“ Макар и доста по-късно от останалите европейски страни, киното у нас бързо намира своето място. През 1908 г. в София е открит първият киносалон, построен специално за кинопрожекции. Знае се само, че през 1909 – 1910 г. са показани първите хроникални сюжети от живота в столицата и Балканската война, но за начало на българското кино се смята прожекцията на първия български игрален филм „Българан е галант“ на Васил Гендов в началото на 1915 г. Развитието на българското кино е свързано с дейността на неколцина ентусиасти, но повечето от техните филми са безвъзвратно загубени за поколенията. Първите ни кинематографисти са хора от театъра и фотографията. Това са Васил Гендов, Никола Икономов, Борис Грежов, Борис Борозанов, Александър Вазов, Антон Маринович, Иван Фичев и руснака Николай Ларин. В началото пионерите на българското кино се опитват да подражават на популярните за времето си жанрове като фарса, мелодрамата, приключението. Още в началото на своето развитие българското кино се опира на богатата литература и народно творчество. В годините на немия филм най-известни са „Под старото небе“ – 1923 г. по творбата на Цанко Церковски, но централно място на българското филмопроизводство, особено през двайсетте години на миналия век заема Васил Гендов, наречен още „бащата на българското кино“. Той прави филми, на които е сценарист, режисьор и изпълнител на главната роля. Негов помощник е съпругата му, актрисата Жана Гендова, която изпълнява главните роли във филмите му. България навлиза в третото десетилетие на XX век неизлекувана от раните си след Първата световна война. Настъпват години на икономически и социални кризи, които намират отражение и в българското кино тогава. Появяват се филмите „След пожара в Русия“ – 1929 г. на Борис Грежов и Панчо Михайлов, „Безкръстни гробове“ на Бончо Несторов и Борис Грежов. Чуждестранната филмова продукция формира вкусовете на зрителите и по свой начин въздейства върху развитието на българския филм. През 1924 г. в София е образувано „Дружество на кинолюбителите“, появява се списанието „Наше кино“ на Антон Маринович. Българското кино още в немия период успява да спечели симпатиите благодарение на българската си тематика. Появяват се филмите „Любовта е лудост“ – 1917 г. на Васил Гендов, „Децата на Балкана“ – 1917 г. на Кеворк Суюмджиян, „Дяволът в София“ – 1921 г. на Васил Гендов и през 1922 г. „Бай Ганьо“ по Алеко Константинов отново на Васил Гендов. Един от емблематичните филми за времето си е „Човекът, който забрави Бога“ – 1927 г. на въздесъщият Васил Гендов. Негов е и филмът „Пътят на безпътните“, създаден през 1928 г. Техническата революция през 30-те години на XX век не отминава и българското кино. Започва ерата на звуковия филм и отново Васил Гендов е начело с „Бунтът на робите“ – 1933 г. и след него Александър Вазов с „Грамада“ и „Настрадин Ходжа и Хитър Петър“. Режисьорът Йосип Новак с помощта на немската „Бавария филм“ през 1937 г. поставя историческата драма на Орлин Василев „Страхил войвода“. Същата година Васил Гендов отново е на екрана с филма си „Земята гори“. През 1941 г. Борис Борозанов създава филмите „Български орли“, а през 1942 г. „Те победиха“ – апотеоз на родолюбието и храбростта на българския войник. През тази година е завършен и съвместният българо-унгарски филм „Изпитание“ с режисьор Хрисан Цанков и с участието на Надя Ножарова, Иван Димов, Кръстьо Сарафов и др. През този период се проявяват много български драматурзи, режисьори и най-вече киноактьори, много от които по-късно намират работа в големите филмови студия на Европа. Краят на Втората световна война и смяната на обществено-политическата система поставят началото на нов етап в развитието на българското кино.

***


Уважаеми колеги, филмите на режисьора Милен Гетов може да гледате в интернет.

Редакцията

***



НОВИ

КНИГИ



На книжния пазар се появи новото луксозно двуезично издание "България - природа, човек, цивилизации" от Румяна Николова и Николай Генов. Книгата е на български, английски, с над 880 цветни илюстрации.

В тази книга ще намерите много причини да изправите със самочувствие глава пред света. Много основания за гордост се съхраняват в българските музеи. Немалка част от това богатство показваме на страниците й, наред с шедьоври на природата, архитектурата и изкуствата в нашата земя.

От книгата ще узнаете, че най-старите следи от първите хора в Европа са открити в пещерата Козарника, край Белоградчик и са на възраст повече от 1,4 милиона години.

На територията на българските земи се е развила най-блестящата, а и най-старата от европейските праисторически цивилизации. Доказват го находките от над 400 селищни могили, част от които са представени в книгата.

Древните, исторически доказани обитатели на Балканите - тракийски племена, в дълъг период развиват тук своята култура. Гърците възприемат и преосмислят част от техните богове, а по-късно ги „припознават” като свои и древните римляни.




Все пак сме най-древната държава в Европа

От траките в днешна България са останали мегалитни светилища, селища, десетки хиляди тракийски могили с погребения и ценни златни и сребърни съкровища, които обикалят света и обират възторга му. Много от тях са представени в книгата. Също както и останките от колониите, които Древна Гърция създава по Черноморския бряг, от градовете и крепостите, които по-късно Римската империя изгражда из земята ни.

В книгата ще видите също важни български ръкописи, които световни музеи и библиотеки причисляват към своите най-големи ценности, „Тайната вечеря“, създадена век и половина преди Леонардовия шедьовър край Иваново, граничния вал на някогашна България - Еркесията край Ямбол, който засенчвал с дължината си знаменития Адрианов вал, и загадъчните и уникални трапецовидни ниши в Източните Родопи.

Макар да нямаме „световни рекордьори” сред природните феномени, книгата ще ви убеди, че заслужено изумителното им многообразие нарежда България сред страните, в които може да се види най-пъстра картина от шедьоври на Създателя. Ще се запознаете с „белите сватби“ в Рибново, „мъжкото хоро“ в Калофер, кукерските празници.

Десетки племена и народи, които са избирали България за свой дом, са оставили не само материални следи, но и уникални обичаи и вярвания и „живата вода” на традициите освежава и днешния й ден. Най-древната европейска държава влива в могъщия дъх на Стария континент своя вечно млад дух.

***




ПРОФ. Д-Р СТЕФАН БРЕЗИНСКИ




ДЕСЕТИНА ДУМИ ЛИ СА ОСТАНАЛИ ОТ ПРАБЪЛГАРИТЕ?

05.01.2015, Преса



Преди няколко години проф. Божидар Димитров публикува статия под наслов „Само славяни ли сме ние, българите?". В нея между другото се утвърждаваше, че днес в българския език са останали около 15 прабългарски лексикални заемки. Авторът вероятно е имал пред очи изследванията на акад. Стефан Младенов. Според него (цитирам дословно) „езикът на Аспаруховите българи, който е бил от семейството на тюркските езици, е оставил в славянския език (българския?) само няколко думи". Тези думи са десетина - бисер, белег, белчуг, бъбрек, капище (място за религиозни приношения, гадания върху кръвта на куче), тояга, кумир, сан, чертог (по-късно „чардак" - в османски вариант) и др. Дали това обаче е достатъч­но за научните изследвания? И дали старият наш учен е изчерпал всички възможни пътища да провери наличието и на други прабългарски думи в днешния ни език? Прабългарският език на предците ни е от тюркски произход. А това е особена предпоставка за по-късни въздействия върху него от друг език от тюркското семейство -османотурския! Болярин” не се променя. Веднага да добавим - въздействието е не само откъм езика на завоевателите, останали по нашите земи пет века, но и от прабългарските тюркски думи към османотурския език. Малко известно е, че прабългарски думи са били преиначени чрез турски въздействия, като напр. „пашеног" в „баджанак", която дума почти никой днес не смята за прабългарска - ТЯ Е такава! Думата „чардак" се смята за безусловно турска, но тя е прабългарска - от ЧРЪТОГ в по-новата „чертог". Прабългарска е думата „чапаг", означавала някога ризница, макар че за мнозина сегашното „чепкен" звучи като чисто турско. Така е и с „калпак" - идва от прабългарската дума КЛОБУК, така е и с „тояга", преобразувана в турската „даяк". Прабългарски са „кавхан", „богаин", „болярин", „багатур", които са означавали воински звания.

Прабългарските обиталища са били нормално около реки и езера, поради което и днес са известни „шавар" (за блатна тръстика), „шубрак", „шаран". Тюркскобългарската „балик" дори преминава в турския език като „балък" - общо название за риба. А известното име „доган" (за сокол) е свързано с прабългарското название ТОГАН, издялано до птица върху каменна плоча. (Днес има все още в наши диалекти дума „дуван" - за орел и за сокол).

***


Интелектуалният кръг ”Кръжец - 30” е учреден през март 2014 г. от журналисти, писатели и езиковеди по повод 120-годишнината от създаването на СБЖ и за подкрепа на инициативата Парламент на духа, подета от Съюза. Той е отворен за всички български интелектуалци, независимо от тяхната принадлежност към творчески и професионални форми на сдружаване. Основната му цел е да се поставят на общественото внимание проблемите за чистотата на българския език и неговото развитие в настоящата обществeно-историческа обстановка, както и проблема Духовност.

Без да ограничава творческата свобода на своите членове в професионалните им изяви, кръгът ”Кръжец - 30” ще обединява автори, които имат активно отношение и чието художествено творчество и публицистика носят послания за утвърждаването на българската духовност, съхраняването и развитието на автентичния български език.

Намеренията са чрез различни норми и инициативи тези проблеми да бъдат дискутирани, обсъждани и популяризирани, за да достигнат до широк кръг от обществото и най-вече до онези, които са оторизирани да вземат решения по тях на държавно равнище и до законодателните институции. Неотложно е приемането на Закон за българския език като фундамент за изпълнение на основната роля, място и значение на родния език за оцеляване на българската нация.Времето и хората ще подскажат какви други форми и инициативи ще се родят, за да се създаде активна обществена атмосфера за изработване стратегия по тази важна роля на езика за всеки уважаващ се народ.

Кръгът „Кръжец – 30“ започва дейността си с настоящия електронен вестник, който ще пишем заедно. Очакваме мнения, публицистични материали и други творби, предложения за срещи и дискусии с тематика, заложена в целите ни. Чрез вестника на кръга „Кръжец“ се търсят форми на творческо и организационно единение на разпиления днес потенциал на нацията в името на бъдността на святото българско число 30. Към това призоваваме всички български журналисти, писатели, дейци на образованието и културата и всички български интелектуалци.

Лиляна Кънева

Павел Боржуков

***


17.1.2015 г.

Очакваме да ни изпращате вашето творчество, творчеството на класици и автори, избрани от вас, набелязани теми извън рубриките ни и др. Кръгът ще организира срещи, на които ще кани мастити лектори, ще се бори срещу обезличаването на българския език, срещу клишетата и вредните заемки, ще ратува за дълбока емоционалност и задълбоченост на изказа, ще търси възпитателния ефект, обменa на опит между млади и опитни журналисти.

***


Съставители

Милен Гетов, Павел Боржуков,

Лиляна Кънева, Атанас Начев,

Красимира Борисова

Редактор на броя Красимира Борисова

Адрес за връзка

СБЖ ул. Граф Игнатиев 4, 4 ет.

e-mal: xxlkrasi@abv.bg;

krazhets@abv.bg

Изпращайте материали до 3 страници на Word Windows 2010 или в ръкопис на посочения адрес




Каталог: documents
documents -> Български футболен съюз п р а в и л н и к за статута на футболистите
documents -> Изготвяне на Технически инвестиционен проект и извършване на строително-ремонтни работи /инженеринг/ на стадион “Плевен”
documents -> П р а в и л а за организиране и провеждане на ученическите игри през учебната 2013/2014 година софия, 2013 г
documents -> К о н с п е к т по дисциплината “Обща и неорганична химия” за студентите от І–ви курс специалност “Фармация” Обща химия
documents -> Издадени решения за преценяване на необходимостта от овос в риосв гр. Шумен през 2007 г
documents -> За сведение на родителите, които ще заплащат таксите по банков път цдг” Червената шапчица”
documents -> Стъпки за проверка в регистър гаранции 2016г. Начална страница на сайта на ауер електронни услуги
documents -> Общи въпроси и отговори, свързани с държавните/минималните помощи Какво е „държавна помощ”


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница