Д. З.: Как решихте да осиновите дете? В. Х



Дата18.12.2018
Размер99.8 Kb.
#107984
    Навигация на страницата:
  • Д.З.
ТРУДНОСТИТЕ СЕ ПРЕОДОЛЯВАТ…

Интервю, проведено на 04.05.2014 г. от Деница Заркова



Респондент – В.Х.

Д.З.: Как решихте да осиновите дете?

В.Х.: Ами, след доста дълго време и доста мислене по въпроса. Да, това е.

Д.З.: Може ли да ми разкажете малко повече за самата процедура по осиновяването? През какво се минава?

В.Х.: Да, доста е тежка и тромава процедурата, и дълга, но сигурно така трябва. Не всички хора са добронамерени, вероятно, които искат да направят такова нещо и по тази причина държавата, чрез законодателството, се опитва да минимизира достъпа на такива хора до тези деца, предполагам. Аз съм чакала над три години, за да осиновя детето си. Първото проучване важи две години, ако през тези две години не осиновиш дете, отново се повтаря същата процедура, която отново важи две години, и всъщност аз съм преподновила един път. През първите две години не съм осиновила и следващата, една след подновяването, осинових. Защото ти имаш някакви изисквания, които даваш в началото, да кажем като възраст например и така, цяла съвкупност, и вероятно, нямам представа как точно става разпределянето, но вероятно не винаги има такива деца, които да отговарят. И по тази причина е и забавянето. Иначе комисия се състои от седем или девет човека, не съм сигурна, които в крайна сметка определят кое дете при кой осиновител да отиде и всичко се прави първо в полза на детето. Такава е логиката, така съм го разбрала аз. А пък процедурата е доста тромава, много дълго проучване, много сериозно. Доклади, много изследвания, много документи, въобще доста е изтощително. Може би около три месеца продължава цялото това нещо, разговори със социални работници.

Д.З.: А в какво се състои проучването?

В.Х.: Ами, освен много голям куп документи, от които е видно и здравословно, и социално състояние, това са разговори и характеристики ли да ги нарека, от близки хора, от познати. Или пък, вече самият социален работник преценява от какво още има нужда, за да добие най-пълна представа за образа на осиновителя. И много посещения в дома на осиновителя от социалния работник. Наистина много дълги разговори и въпроси, и най-интимни, и най така трудни за отговаряне, просто идеята е да се разкриеш на сто процента и социалният работник добронамерено да прецени, дали си подходящ за осиновител, имам чувството. Да, тогава беше така процедурата.

Д.З.: Какви трудности срещнахте при осиновяването? Имаше ли такива?

В.Х.: Трудностите се преодоляват, защото човек е решил, че иска да направи такова нещо. Трудностите могат да бъдат и това, че трябва да направиш много медицински изследвания, за които ти трябва много време, примерно. И някой да не ти влезе в положението, обедна почивка, ти имаш срок и всички тези. Те може да са дребни, но определено са си трудности. Но мисля, че най-голямата трудност е да си сигурен, че искаш да осиновиш. Това е дилемата на всеки според мен нормален човек. Дали ще се справи, дали му е възможно да отгледа друг човек. Мисля, че когато решиш, че можеш и тръгнеш към тази цел, оттам насетне всички други трудности са преодолими. Сега да кажем и социалният ти работник, и той е човек. Трудностите могат да бъдат страшно много, но ти имаш цел, достатъчно опит, вероятно и си длъжен, както ще бъдеш длъжен като родител да се справяш с каквато и да е ситуация, в която детето ти попадне, трябва… Но, но всъщност нямаш никаква идея какво те чака. Това, в крайна сметка, мога да кажа. Всичко, което съм си представяла и съм мислила, че съм много подготвена да осиновя дете, и да отгледам дете, значи абсолютно това не е истина. И мисля, че никой не е подготвен, но това го разбираш чак след като детето е факт. Иначе трудности със сигурност има много на брой. А всъщност, много е трудно вече когато разбереш, че има дете за теб, нали, то става толкова мълниеносно. То е в един ден, в който ти изобщо нямаш никаква идея, че ще се случи това. Обаждат ти се и ти казват: „Заповядайте. Има дете за вас.“ Това е просто абсолютно… толкова е и хубаво, и толкова шокиращо. И отивайки там, абе, малко като на пазар е работата. Това също е малко стряскащо, защото наистина оглеждаш го, като че ли ще го купуваш, като че ли е артикул в магазина. В такава ситуация си поставен. Влизаш в една стаичка. Първо влизаш в Дом, доста е дълго наименованието, Майчин дом да кажем. Самото посещение там е стресиращо, доста е тежко това, което виждаш. В една стаичка, вкарват ти едно човеченце и ти трябва да решиш, дали искаш да го имаш вечно. Като по принцип имаш право на един месец да се срещаш с него и да прецениш. Само че са много натоварващи и болезнени, както за теб, така и за детето, тези срещи. Но пък са хубави, защото ако решиш, че това ще е твоето дете, не губиш нито един миг да бъдеш с него. Да свикне то с тебе, ти да свикваш с него. Те са доста изостанали деца, или поне моето беше така. Нямаше никакви мускули на краката например, въобще не беше излизало навън. Беше проходило няколко седмици, преди да отида за първи път. На две годинки. Имат нужда и от храна, и от ласка, и от всеки миг да прекараш време с тях. И така. Сигурно има много трудности, но мисля, че нито едно дете не е отгледано лесно, независимо дали е осиновено, или не. Може би са различни трудностите. Не може би, а са различни, но са факт.

Д.З.: При срещата с детето, кандидат-осиновителят има право да откаже детето?

В.Х.: О, да. Има право да откаже до три пъти, т.е. до три деца. А иначе, ако детето е отказано два или три пъти се дава за международно осиновяване. И това със сигурност е много трудно да се направи, да откажеш дете искам да кажа, защото наистина се чувстваш като на пазар. Дали ще я купиш тази стока или няма да я купиш. Труден избор.

Д.З.: А вашето дете е първото, което са Ви предложили?

В.Х.: Да. И то подходящото.

Д.З.: А преминава ли се през някакви „курсове“, преди да станеш осиновител?

В.Х.: Когато аз осиновявах – не, но в последствие разбрах, че има срещи с психолози, което аз смятам, че е положително, ако е така, но не съм запозната в детайли с процедурата. Но мисля, че е променена и има някакви срещи и с дружества с нестопанска цел. Мисля, че пак е от сорта на проучване, но срещата с психолог сигурно е добре, някакви съвети ти дава, нямам представа. А имаш нужда от такова нещо, безспорно. Различно е, с тези дечица е различно в някакъв момент. После нещата се изравняват, но в началото сигурно е добре да имаш с кого да поговориш.

Д.З.: На каква възраст взехте вашето дете?

В.Х.: На 2 години и 2 месеца беше тя.

Д.З.: И от колко време е при Вас?

В.Х.: 4 години и половина, да кажем.

Д.З.: Когато взехте детето дадоха ли Ви някаква информация за него?

В.Х.: Не, не бих казала. А би било добре. Освен, че ти дават на едно листче размерите и ваксините, които са сложени.

Д.З.: Имахте ли някакви претенции относно етноса на детето?

В.Х.: Ами да, имах претенции. И сега бих имала, ако трябва да го направя отново.

Д.З.: А някакви други претенции - относно пола например?

В.Х.: Да, имах претенции да бъде момиче, защото аз не съм семейна и смятам, че всяко дете е хубаво да има някакъв пример и затова исках да е момиче, за да сме подобни. И за възраст също съм имала претенции. Исках да е до 2 години, за да стане по – лесно адаптацията.

Д.З.: Какво може да се прави през месеца, който е определен за посещение на детето?

В.Х.: Според мен лошото е, а може и да е за добре, аз гледам от моята гледна точка, но може би има и хора с недобри намерения. Та, нямаш право да напускаш дома през този месец и каквото и да правиш трябва да е вътре в тази обстановка, което е ограничаващо. Аз съм имала желание да я взема в къщи, да поседим колкото време имам да отделя в домашна обстановка, но бяхме по коридорите и по стълбите. В дома двора е доста занемарен, има висока трева, дори няма една пейка, на която да седнеш и да постоиш с детето на въздух. Горе – долу така си прекарвахме времето заедно, но пък бяхме заедно.

Д.З.: След като взехте детето, забелязахте ли някаква разлика в отношението към Вас, към обстановката, разлика в държанието вътре в дома и след това?

В.Х.: Не, не бих казала. Особеностите, които ги имаше там, ги имаше и в къщи. Във времето започнаха да стават положителни промени, много бързо за някои неща, а за други трябваше доста време. Но така или иначе, в крайна сметка важното е, че са преодолени всички различия и поне видимите щети от престоя в дома не се забелязват. Пък невидимите, те са си факт. Трябва да приемеш, тръгвайки към такова решение, че ще има някакви пропуски, да ги наречем, защото тази липса на близост най-вече, на контакт няма начин да няма някакъв недобър резултат в крайна сметка. Но ще се постараем да разрешим каквото се случи и както се случи.

Д.З.: А бързо ли свикна с Вас, с новия дом?

В.Х.: Ми, да. С хубавото бързо се свиква, определено. И с хубавата храна, разнообразна, с излизането навън, защото там изобщо не ги изкарваха, не беше излизала навън. Радваше се на най-малкото нещичко, на вятъра, на слънцето, на листенцата, всичко й правеше впечатление. И в крайна сметка, човек наистина по-бързо свиква с хубавото, отколкото с лошото.

Д.З.: Тя все още е малка, но все пак знае ли че е осиновена?

В.Х.: Още от първия миг, дори когато нищо не разбираше и не можеше да говори, аз съм започнала да й разказвам под форма на приказка. Може би тепърва предстои това да осъзнае какво е това, защото тя го знае, разказва го, но мисля, че не си дава сметка какво точно е това. Но знае, да. Аз смятам, че трябва да знае. И й го казвам и често го говорим. Ние разказваме приказка за това, което се е случило. Надявам се, във времето дори когато го осъзнае да не е така болезнено, защото тя е свикнала с мисълта за това, с думата. Използваме точно думата осиновяване, защото ако някой иска да й навреди, той ще каже точно това, няма да й спести думата и затова и аз, разказвайки приказката, използвам точно тази дума за събитието, за да свикне, че не е нещо страшно, лошо или поне аз така се надявам.

Д.З.: Как приеха близките Ви вашето решение да осиновите дете? Имахте ли подкрепа?

В.Х.: О, да. Много голяма подкрепа имах от всичките си близки и от всичките си приятели, и от всички хора дори, които не са ми приятели. Казваме за хората в ежедневието си, че не са добри, че са се затворили, а всъщност според мен ние нямаме поле да се изявим колко сме добри и да покажем колко сме добри. И в един такъв момент, когато дадеш поле на хората, и непознати хора, и далечни познати толкова добрини правят и толкова са помогнали, за да я осиновя, за всеки един детайл, защото то се минава през тежка процедура и след като решиш да осиновиш, в съда и така нататък, и в детската градина, и в детската ясла. Хората са много добри, когато имат поле да се изявят. И понеже това е едно много хубаво „поле“, много хора много са ми помагали за каквото и да е, за най-дребното нещо. Бих казала, че никой дори не се е опитал да навреди. Дори не клюкарстват по въпроса, което е също много странно, не че има значение за мен, но просто като факт. Прави впечатление, че дори не се използва за клюка, за разговор или нещо от сорта. Всичко е много позитивно.

Д.З.: Значи това вече не е тема табу?

В.Х.: Аз никога не съм го крила това нещо, напротив. Казвала съм го на висок глас, за да няма предпоставки точно за това клюкарстване, за това чудене, говорене, ма то дали така, пък тя как. Важно е и ти как го усещаш, и как го правиш, защото ако го криеш и смотолевяш, и шепнеш, когато има тайни обикновено хората тогава започват да клюкарстват, да си измислят, да са заинтересовани от това какво правиш. Пък когато си го кажеш, го приемат и съвсем позитивно се отнасят, и помагат. Наистина мисля, че това е верният път към нещата.

Д.З.: Бихте ли осиновили друго дете?

В.Х.: Не. Не, че нямам необходимост от второ дете, а нямам възможност да подсигуря един нормален живот за второ дете. А и толкова е трудно наистина, че нямам представа дали… И понеже моето дете е малко, може би като стане тийнейджър, тогава ще имам сили, бих могла да имам сили. Дай Боже, да имам и възможности за такова нещо. Но на този етап, категорично не.

Д.З.: Запозната ли сте с програмата „Приемна грижа“?

В.Х.: Да. Е, не в детайли, но доколкото съм чувала чрез медиите.

Д.З.: Какво мислите за нея?

В.Х.: Първо мисля, че децата нямат място в такива домове. Но не мисля, че и този вариант с приемните родители е добър, това е моето мнение. Нямам представа дали не е по-добре в семеен тип жилища, в които са с едни и същи хора. До колкото знам, до десет деца са в такива къщи. Мисля, че това е по-добър вариант, отколкото домовете. Но аз например не бих могла да бъда приемен родител. И не мисля, че е добре и за двете страни тази грижа, защото има много голяма реална опасност да бъдат използвани тези деца. Със сигурност е по-добре, отколкото да са в дом, но си мисля, че е най-добре в тези градчета и селища в къщите, където „семейството“ е от едни и същи хора, живеещи в едно и също жилище.

Д.З.: Според Вас какво би се променило, ако повече хора осиновяваха деца?

В.Х.: Иска ми се да кажа, че е добре да няма деца за осиновяване. И в същото време си мисля, че аз нямаше да имам детето си, ако някой не беше преценил да го остави в такъв дом. Мисля, че е хубаво да няма деца в такива институции, т.е. да е по-бързо и по-лесно. Желаещи има достатъчно, не мисля, че страдат от липса, но не знам каква е причината да има толкова много деца все пак. Може би са от етносите и с увреждания.

Д.З.: А трудната процедура причина ли е да не се осиновяват деца?

В.Х.: Чакаш твърде дълго дори, за да вземеш дете, ако изобщо вземеш, защото не знам дали, ако трябва да чакаш 6 години например, все още ще чакаш. Защото възрастта също е от значение – и възрастта на детето, и възрастта на родителя разбира се. Не знам, мисля, че има достатъчно желаещи, по-скоро децата извън етносите и извън тези с увреждания не са толкова много, и това е причината, за да има много кандидат-осиновители и по-рядко да се случва, или по-бавно самото осиновяване. Това е такава информация, която е хубаво да се вземе от институция , защото моите наблюдения са някакви такива мои си, от страни. Може въобще да не е така, да не е истина това, което казвам.

Д.З.: А имате ли много познати, които са осиновили деца?

В.Х.: Ами, да. Оказа се, че в последствие хората са открити и понеже аз съм първа от познатите, на които се случи, всеки идва с удоволствие да сподели с мен. Интересното е, че децата много бързо се сприятеляват. Дали на нас така ни се струва или така ни се иска, но е факт, че се създава едно приятелство по-различно, както между родителите осиновители, така и между децата. Това са хора, които не се притесняват да дойдат и да говорим спокойно на тази тема, защото все пак ти не го криеш, но няма да ходиш и да викаш по улицата: „Хей, аз си осинових дете.“ И се оказа, че доста хора около нас, наши познати осиновиха и с удоволствие като се срещнем говорим, споделяме си специфичните проблеми, защото тези деца имат специфични проблеми спрямо другите. Или поне ние така си мислим, защото нямаме наблюдение в такива детайли за отглеждането на едно дете, родено вкъщи. Помагаме си, децата много добре се сприятеляват. Като че ли има някаква такава невидима нишка между тях, някак си се усещат. Има доста хора, което е приятно и обнадеждаващо.
Каталог: images -> stories -> documents
documents -> До директора на риосв, гр. Плевен у в е д о м л е н и е
documents -> Съобщение за заявления за гласуване в местни избори на 25 октомври 2015 г
documents -> Регламент 1907/2006 Лице, което пуска на пазара Дата на издаване: 20. 07. 2010г
documents -> Lovech Rock Fest 2016
documents -> Спецификация на техническите характеристики на предложеното оборудване
documents -> Форма за съобщаване на инциденти/ потенциални инциденти с медицински изделия, в съответствие с чл. 104 от зми incidents/ potential incidents Report Form for medical devices, in accordance with art. 104 of mdl
documents -> Доклад за коригиращи действия от производителя, свързани с безопасността


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница