Да бъде светлина!

Умито, като окъпано в нова вода се чувства цялото мое същество и сега всичко това, което е вън, усещам как влиза в моето сърце. Излиза като прилив и отлив на нещо мило и нежно. Леко е моето тяло и се носи с мисълта ми заедно. О, колко е велика мисълта, когато може да носи и тялото си. Колко е мощна, силна тази жива същина, тази велика душа на всемира, която го носи. Колко величествено е тялото, което се носи от такава велика душа! Всемирът, този грандиозен Всемир, тяло едно от хармонии, чувства и центрове вечнобежни и вечностремителни на желания и усети. Колко ли е велика душата, която го носи в обятията си, която го милва — собственото си тяло от хубост и очарования неизразими! Нима едно е тялото на всемира и ако е хармония, нима е една? Две са: вън и вътре. Две тела са, които се носят. Две души ги носят, две най-велики души се гледат, милват, живеят и творят. Две, които преливат моретата на своите животи и непорочната водна същина на своите усети, които се къпят един друг. И така отвътре навън и отвън навътре просиява тяхната недосегаема свежест, която сега аз чувствам как влиза в мен с дивни чари през всичките частички междинни на моето тяло и излиза като мое, което също влиза в безбрежна и безконечна атомична същина. Ако има простор на блаженство, то е третата същина от същините, жива същина, която влиза и излиза и като носи любовта от едното в другото, живее с такова величие и слава и се храни с такива образи, мечти, които само две души могат да създадат, които се обичат безконечно. И тази същина е жива, която хармонира двете велики тела, която се върти като магичен кръг около едната и взема образа на нещо, което влиза и се извива около другото, и взема образа на нещо, в което се влива и така събира краищата, най-върховните краища на Всемирните Тела и ги топи в своята вода, храни ги, облива ги в млякото, което пият само най-висшите Богове. Това изтича от едното тяло, което обича и храни другото, и от другото изтича това, което храни първото. Два нектара от две устни, две огнени реки от жари. Като огнени реки текат блажените техни трепети между Телата на Великата Двойка и те така обемат животите и стават красиви същества, и вземат образи на най-мили нежности там, където всяко чувство и блаженство и всеки поглед е трепет на любов. Течащи реки, които се извиват и се вплитат така магично в безконечните две Тела на Великата Двойка, че и най-малкото цветче става трепет от Единния Живот.

Ето в кое море се къпе сърцето ми, което трепти. Ето сега кой океан мие тялото ми, което лети, и усещам нещо, което никога досега не е било. Знаете ли как се

храни душа? Виждал ли е някой как Богините хранят своите бебета на лазура? Видял ли е някой такава Богиня как държи своето новородено на ръце и го храни? Ако не е виждал, то никога няма да чуе химна, който оглася тези простори, където се буди душата на любещия пилигрим. С изтичане на Нектара, който храни новото тяло, се огласят и химните на Ангелите. То не е химн, а храна, то не е храна, а поглъщане на жива сила от любов и блаженство, която въздига и расте до безпределностите — това е химнът на Мировата Майка.

А там, зад Майката, чака Жената, чака Детето, което не е бебе в тези висши похвати на творението, а Младенец от сила и мощ. Като бебета се хранят младенците на острова на новорождението, а като пълнолетни младенци живеят, а като стари Бардове пеят, а като Старци творят мировете и спускат очи, които движат звездите и слънцето.

Не със слова говори Новороденият, безспирният и вечен пилигрим, когато се спира за почивка на острова, който е предвестие на Тази, която за него е всичко. А с какво се пълни сърцето на този, който обича, когато наближава Храма на своята любима? Кой може това да изкаже, това да изрази? Не са слова усетите на сърцето, което заспива в обятията на химна на Мировата Майка.

В покой и безмълвие се зараждат Боговете, в покой се слага началото на ново движение, в покой и мир се

усеща бъдещата хармония на две сърца. Видяхте ли острова, където мъжът става Мъж, а жената Жена, където мъжът взема своя вечен образ и полита като слънце, това, което е жена, взема своя образ и става лазур. Има нещо между словото и любовта, между слънцата и сърцата. Словото е слънцето, нектарът е лазурът. О, има нещо в това море, което обгръща земния бряг; млякото е морето, брегът е нектар, но кой ги усеща? Моето сърце! Ето това, което се храни с тях, което взема за Слово млякото на своята най-Възвишена Майка, а за уста нектара на своя Най-възвишен Баща. Но къде са те — моят Баща и моята Най-Възвишена Майка? О, къде са Те?

От умора слязох, Старецо. Моето слизане стана магично, а моята пробуда — всред песните. Има нещо пред живота, което ми говори за сърдечни тъги, има нещо и зад живота, което ми говори за радостни надежди, какво е то? На кого е тази песен, която говори за Жена?

На Мъжа!
ФИАТ

Какви слова от мляко, какви звуци от нектар!

КУМАРА

Коя?
КУМАРА

Тази, която ти обичаш. Нима не познаваш своята песен, о, Скиталецо, която ти някога пееше с огън и жар зад огнения бряг?
ФИАТ (Мъчи се да си спомни.)

Не са ми ясни твоите думи, Старецо.

Там, зад огнения бряг, когато тъжеше за Жената, всички твои песни идваха тук и се спираха по пътя, където знаеха, че ще минеш да търсиш тази, за която се пеят. Те винаги се спират по направление, където стават водачи на твоето желание и мисли. Собст- вените твои песни, желания и мисли. Всичко лети като живо, което излиза от човека, и се набира по неговите пътища и го чака. Твоят живот беше само за Нея и ето, твоите песни те доведоха близо до Нейния бряг. Това е Нейният бряг, а там е Храмът на Лукси. Тук около него се събраха твоите химни. Чуй ги сега. Тук всичко е твое, което е от по-рано преживяно, усетено, помис- лено и изпято.

ФИАТ

Твоите многобройни мъки и страдания, и животи по земни заблуди те накараха да забравиш собствения си Дом. Ти си чедо от висшите небета. Ти си Син от Фамилния кръг на Божеството и близко е вече твоят собствен Дом, откъдето някога излезе. Ние те следим от началото още, изпратени от тази, която е нераздел- на твоя Другарка от началото, което няма начало. Но ти това не знаеше досега. Скрити сили бяхме ние, обезличени, които те носехме на ръце до тук. Сега си новородено дете на Лазура, свободен си и можеш сам да вървиш, и пак въпреки това няма да те оставим сам. Толкова се грижи и те обича тази, за която ти вече знаеш по усет, стремление и любов. Ето този е островът на всички възпоминания. Като го обходиш, ще си спомниш целия свой живот от зародиша и атома досега — Син Новороден на Бога Отец. Химнът, който чуваше, е последният твой химн от слово по земния бряг, когато бе Бог Поет и след това напусна словото, изгорено от силния жар на любовта. Помниш ли Върха на Планината?

Не!

КУМАРА

Ето тогава там беше образът й, а тук сега ще видиш истинския Връх на Планината, ще видиш и образа й до нея. Така образите, които човек създава, се събират с реалностите. Историята на човешката душа така се отпечатва и вижда как тази история е била преоб- разена в идея. Съществуват в реалност и образите, и изпълнението им. Така тя, тази история, има три лица: реалност — преживяване, идея и илюзията й (сянката и). Но тези три израза са неделими. Спомняш ли си нещо за Хера и Анона?

Не, нищо.

И сега, когато ти се чувстваш човек, не знаеш ли, че си от части? В тебе са тези две велики жени. Те оставиха от себе си същини, и аз — Кумара. Но нека да отидем на Върха, те са там, чакат те.

Нима знаехте за всичко това предварително?

В образа на Божеството всичко е картина и всяко Божество има полето на Своя Син — Дъщеря, поле, по което са разпилени частиците на падналата Двойка. Ти си една частица, която вече идва в своя Дом, и преди тебе много още и зад тебе още по-много идват. Ние бяхме хранители. Всяка частица има своите хра-нители. И когато тази Божествена частица се издига, тя завлича със себе си в безконечието и всичките свои хранители, които се сливат в едно цяло. Всяка части¬ца има своята обратна половина и своите трима хра¬нители. Ти с Лукси бяхте една Двойка.

А Лукси, къде е Лукси?

Ти се оформи като Мъж и затова Лукси ти става Жена по силата, която ще ти се даде като благоволение. Това е мистерия на Великата Двойка, която ще узнаеш в Храма на Венчанието. Лукси ще ти се спусне като благоволение от Висшата Майка и ти ставаш образ на Отца. Но на новороден не се говори, защото всичко той може да види наведнъж от истинския Връх на Планината. И словата са излишни, когато всичко може да блесне в миг като една истина, толкова грандиозна по изпълнение, а толкова скромна по същина.

Дете мое, познаваш ли ме? Познаваш ли ръцете, които толкова са те люлели?

АНОНА

Другарю мой, познаваш ли лицето, което толкова много си обичал?

Щом се възкачих тук, всичко вече зная. Не виждате ли как светя като слънце от всезнание и какви кръгове от цветя и лъчи стана тялото ми?

Мили мой, аз те окръжавах все с този лъч, виолетовия.

Аз с розовия, който най-много блести между другите.

Защото любовта е неговият лъч.

Славно Дете на Лазура, познаваш ли сега тук целия свой мир от мисли, как при реалните идеи ти си правил и пречиствал твоите несъвършени мисли? Какви промени и трансформации! Ето миналото ти, толкова велико и грандиозно.

И печално на много места.

И унизително, и покварено.

От какви заблуди е бил човекът, а истината колко е била скромна. Какви болки и борби със собствените си чудовищни форми!

Всички атоми трябваше да се очистят, а всеки атом има своя мир от заблуди и илюзии. Искаш ли да видиш своя живот като цар колко е бил тогава велик, а в сравнение с истината колко е жалък? Искаш ли да се видиш, когато беше професор, колко си бил далече от истината със своята наука за атомите и химическите съединения, за живота и произхода на видовете? Да видиш, когато беше духовник, как си се отдалечил от Божественото учение? Искаш ли да се видиш, когато бе литератор, как възпяваше пръстта и калта в обра- зите човешки? Артист когато бе, как мамеше хората в карикатурата на собствените им мисли? Когато бе во¬дител на партия, как гонеше себеподобните си братя и си фантазираше, че нещо донасяш за държа- вата си? Как в едни епохи падаше толкова ниско, че от висш сан те прераждаха като ковач по циганските хижи? Как от крезовско богатство ти в друг живот просеше по улиците, защото егоистично използва богатството си — ето цялото огледало: илюзии и заблуждения, и гонене на сенки. Разбра ли ясно сега, че всичко това ти е пращано като изпитание и средства за опитности и растене?

Стига, срам ме е! Срамно ми е това!

Драги Кумара, не го измъчвай и тук с тези видения! Нима бяха малко досегашните му мъки?

За новородения Син Божи не е мъка миналото, а една любопитна игра на мъдрост. За възрастния човек нима са мъка младините? Неговият атом светна от любов, нека светне още по-бляскаво от мъдрост и още повече от сила и мощ. Нали знаете последното изпитание на Лукси?

Виж как по стъпала се движи твоят живот и всяка фаза от развитието ти има своя цвят и своя звук.

А кой цвят е най-хубавият и кой звук — най-възвишеният?

Това, което е най-хубаво, то поглъща другите и за да ги видиш, трябва да се взираш. Ето защо последната поезия се слива и дава химна на новородения.

И последната любов облече най-висшия образ на красотата в една жена, която те следеше дори до тук.

ФИАТ

Анона, ти ли си била във всички тези образи, по които съм пял и ронил сълзи, и въздишал в лунни нощи? Ах, ти, магьоснице небесна!

АНОНА

Пък аз в последния лик на твоята последна земна майка.

Аз в твоя последен баща. Ние бяхме натоварени да влизаме по телата, но не като души, а като настроения. Ние сме Ангели от висшите усети. В същите тела има души, които ти ще видиш после във Фамилния Кръг на Божеството. Ние се преплитахме с тях, но така незабелязано, че нашето отделно съществувание не личеше. Но, ако си забелязал, във всяко същество, което те окръжаваше, имаше все нещо, което те възди- гаше към висшата любов на Лукси — ние давахме тези излияния.

И аз съм гледал личностите, какво заблуждение! А зад всяко лице сте били вие, о, мили, неразделни мои дру- гари от висшия мир!

ХЕРА

Просветване или ослънчаване на атомите на тялото ти, това е целта на слизането на Духа в Материята. И когато Лукси те види толкова красив, знаеш ли какво ще направи? Тя ще влезе чрез тези атоми и ще ги изпълни с такива блаженства, че твоят Дух ще се удави по силата на Божествената Двойка. Знаеш какво нещо е тя да влезе в теб! Жена да напълни с мирис коронката на разтворената килийка на слънчевия Лотос — цвят Божествен. И Жената влиза в мъжа, но само там — в Лотоса на Божественото Блаженство, сила, красота и величие. И ти ще виждаш Лукси неразделна от тебе.

Но Тя още не е видяла каква велика същина си ти. Тя те създава по импулса на сърцето си, което е безконечна любов. Като Майка те кърми, но истинска- та твоя същина все се крие от нея. Така е казано: да не го видиш, докато не го родиш.

Нали ме наричат Новороден?

Да, по тяло, но не по Дух. Тя ще те роди по Дух по силата на Великото Дихание. В цветната градина на Светлината ще й се позволи да те види и ти да я видиш.

И все още и още, а тези векове нямат ли край?

Речено е тогава, когато ти дойде часът, нито по-рано, нито по-късно. Защото над всяка Двойка има друга и под всяка чака друга. Качването на едната мести всичките, а нима това е в миг!

Не слова, а звукове.

Не звукове, а усети.

Не усети, а преживявания.

Преживявания, които раждат светлини от съзнания и възторзи. И мъжът има своето небе като остров под небето на любовта, където се съсредоточават най-възвишени усети от блаженства и любов. Лукси, та нима е любов Лукси — блаженство, мъдрост, воля и не знам още какво! Ах, кой може да каже какво е Лукси? Не е любов Лукси, защото любовта се усеща, а усещането изчезва; не мъдрост, защото мъдростта е знание, не е знание Лукси; не е прегръдка и целувка Лукси; не е светлина Лукси, защото се вижда — друго е, друго е Лукси. Огън, жар, любов, блаженство — та какво е всичко това? Красота, очарование, мирис — та какво е това? О, друго е Лукси, друго е! Там, в гради- ната на светлините, когато всеки ще простира към Нея обятия, всички очи към Нея ще отправят глед, тя на всеки дар ще пусне и леко, и тихо с нещо ще ги ороси, тогава ще слязат всички Богове от слънцата и Кумари от земите. По една капка ще пийне всеки и няма да знае какво е то и какво го наричат вовек века, а то не е нито живот, нито движение, ни покой, а нещо, което се намира между цвета и мириса, между двата удара на сърцето, между пламъка и светлината, между мъжа и жената, между погледа и целувката... О, кой може да каже: това е Лукси!

Никой никога. И хилядите небесни Ангели нима за Нея пеят! О, не, за сиянието й, но Тя е все там нещо, зад красотата и любовта, зад звездния мир е мир, зад целувката е целувка. И морето бучи и казва: Лукси съм. О, не е Лукси океанът, когато тъжи, и розата, когато

за слънце тъжи, и тъгата не е Лукси, и аз не съм Лук-си — майката.
АНОНА

И аз не съм Лукси — другарката.

И аз не съм Лукси — бащата.

А какво е тогава Лукси?

Само ти можеш да го кажеш, о, блажени Сине Божи, ти, който излизаш от утробата й, от устата й като целувка и милувка, сила и мощ, ти само, който си й на ръцете най-милото и свещено нещо, ти, чрез когото тя възобновява целия мир, казват, и Всевишния Отец, и себе си даже — ти знаеш. А когато напълни като тъга тя с целувки сърцето ти, тогава Тя става от Майка на Другарка — и Творец, и Творител, и Баща, и Майка, Син — за тебе, когото толкова много обича и от обич те взема и те държи. И така Тя отваря нови небеса и мирове, и пак се обръща и пита: къде е той — Синът Ми? Искам го, о, Всемогъщи! И пак намира Сина Си, обръща се, губи го и пак го намира.

Кой може да каже какво е Лукси? Песен, която е лазур, слънце, което е роза от мирис. Ах, не ме питай- те какво прави слънцето, когато лазурът запее за роза- та на своя мирис, не ме питайте какво прави лазурът, когато мирисът отнесе песента му на слънцето. То се обръща и вижда лазура, че го чака. Тя търси него и му казва: мили мой, и той търси нея и й казва: мила моя.

Аз какво съм аз тогава?

Уста си ти, която пие капката от нектара на Лукси, когато викаш: мила моя.

Само този, който го произнесе.

Най-щастлив си ти, о, Сине Божи! Уста на Словото, в което се отразява Лукси, разбра ли сега какво си ти?

О, никой, никой да не изказва какво е Лукси. Едно Слово само твори Лукси, всичко друго я унищожава и Тя се губи из неистинските трепети на живота и лю- бовта. Едно Слово от Един Бог твори Лукси.

Тогава аз никога няма да видя Лукси!

Ще видиш само своята Лукси.

Не, не онази там, Единната.

И Нея ще видиш, когато станеш едно с Отца си.

ХЕРА

Но кога е в сърцето?

В една жива същина.

Не говорете за Лукси!...

Събуди се от своя захлас, о, драги, време е да си отиваме. Сиянието на изгрева на новото слънце, което ти никога не си виждал, наближава. Трептенията стават все по-изразителни и нови песни там се подемат, да вървим!

Със слова без думи, мелодии от светлини, криле от движения, които носят слънце след слънце и мир след мир.

Към мира на реалностите се слиза от тази Планина — там, където всяко нещо, като се проговори, се изживява, всяко движение се оживява и всяко помишление се одухотворява.

Защо не на всяко място слизат висшите трептения на любовта?

Защото не на всяко място е онзи извор на творбата, която блаженството придружава.

Защото не на всяко място е онази бездна, която се свива и възпламенява целия всемир.

АНОНА

Защото не на всяко място е Жената.

И Другарката.

И светещите сили на Другаря. Всяко място има своето свято място, така и камъкът, така и тревицата, цветето, така всяка звезда и слънце дори до Бог. И когато се извършва Великото Дело, то е частица, която отива на най-високото място и затова взема участие всичко, което съществува. Тогава се разтърсва целият мир, когато центрове и огнища се запалват с новия огън. Ти се движеше по едно тяло и се спускаше и издигаше от две страни към сърцето: от най-ниските стъпала на краката нагоре и от най-високия връх на главата към гърдите надолу.

А къде ще срещна моята Лукси?

Там е най-святото място на Лукси, обятия, които чакат тебе, които за тебе горят.

Нима слънце от Херувими, Ангели и Деви е Лукси?

И това, и всичко, и не всичко това...

Не говорете за Лукси, когато издига своя магичен шар.

Не говорете за Лукси, когато разтваря най-свято място на своето сияние.

Не говорете за Лукси, когато иска своя любим — когато отваря очи и гледа какво е родила. До този изгрев тя не знаеше какво е родила.

И трябва да не знае още. Забулете с крилете си Фиат.

ХЕРА

И слънце на сълзата.