Да бъдеш гражданин не професия, а ангажираност Aнна Кръстева Наративите



Дата16.12.2017
Размер73.43 Kb.
#36860
ДА БЪДЕШ ГРАЖДАНИН -

не професия, а ангажираност
Aнна Кръстева

Наративите

Хари Потър се ражда като най-великият магьосник, който единствен може да направи магията, която всички очакват, жадуват, но не могат да постигнат. Гражданското общество се роди като магията на прехода, като квинтесенцията на очакванията за промяна. То беше овластено да назове и изговори промяната. Наистина по магически, не по класически институционални или представителни механизми. Представител на малка НПО споделя:


For example in 2000 in January [before the fall of Milosevic] I was invited in Sweden for a meeting with a minister... The same guy later in the same year, in November [after the fall of Milosevic] had a meeting with the president Koštunica. So I was his contact in January and who I was at the time? Someone working in an NGO which had five employees and some projects and computers. But I was Serbia for him!1
Парадоксално, но колкото по-непредставителни и маргинални бяха НПО в началото на промените, толкова по-легитимни изглеждаха те в очите на Запада поради своята необвързаност със статуквото.

Права на човека, разрешаване на конфликтите – наследени и новосъздадени, демократизация, НАТО, ЕС: всички – и държавата, и множащите се партии - знаеха големите наративи на посткомунизма. Нямаше борба между наративи. Дори силите, свързани и привързани към ancien regime, не бяха в състояние да произведат алтернативно говорене.

Проблемът не беше нито в нито в авторството – тези наративи не бяха иновативни, а имитативни, нито в съдържанието, а в говорителя. Гражданското общество беше упълномощено най-автентично да ги изговори.

Какво следва след големите наративи? Какво прави гражданското общество, когато тези цели вече са постигнати2? Какъв дискурс предлага днес неправителственият сектор? Успява ли да насити публичната сфера с алтернативи, теми, приоритети, визии, различни от тези на държавата и партиите?

Гражданското общество изпълни предназначението си да бъде носител на идеите на прехода. Какво е неговото предназначение след прехода?

Ще скицирам моите размисли по тези въпроси, като очертая четири точки на напрежение и дилеми и три насоки на възможна промяна.


Дилемите
Професионализация - ангажимент
Отлично владеене на английски, комуникационни качества, способност за работа в екип, умения за управление на проекти и fundraising – няма видими разлики в изискванията за работа в гражданския сектор и частния бизнес. Компетентен, динамичен, ефикасен – това е профилът на успешния NGO активист.

Толкова самоуверен е този нов професионалист, че той създава и свой нов свят, чийто език перфектно владее - project speak, чиято амбициозна цел – building democracy – е екипиран да постигне.

Декларираната цел на този нов свят e грижата и солидарността със слабите, уязвимите, нуждаещите се; най-видимият резултат е създаването на „силни” актьори. На дискурсивно равнище преобладава темата за справедливостта – по-малко дискриминация, повече равенство, грижа за непривилегированите – малцинства, жени, младежи. На практическо равнище най-същественият резултат на неправителствения сектор е създаването на икономически автономни граждани със самочувствие и критично отношение към държавата, доколкото доходите им не зависят от нея. ГО е алтернатива на държавата колкото с идеите си, толкова и с етоса на тази по-автономна, по-свободна, по-отворена, по-космополитна социална група.

Парадоксално, но този ефект никога не е бил дефиниран като цел, нито дори като възможен резултат.

Укрепването на средната класа чрез доходите, които се генерират в НПО, е един безспорно положителен ефект. Значително по-спорно е професионализирането на демокрацията. В началото на прехода един български политик предложи най-колоритната му формулировка. Говорейки на един арт форум, той направи следното забележителното разграничение: „ние демократите и вие скулпторите”. Той беше убеден, че демокрацията има нужда и от скулптури, не само от демократи, но не можеше да си представи скулптури демократи.

Ако гражданският сектор е пространството на ефикасни мениджъри и професионализирана демокрация, къде да действат гражданите – „аматьори”, къде да предложат нови, несръчни, „несресани” идеи, да правят опити и грешки, да търсят, да експериментират, да дебатират?


Правителственият неправителствен сектор
Работя с една френска неправителствена организация. В нея опитни юристи следят и за най-дребни незабележими следи на дискриминационен дискурс във всички постановления, указания и т.н., които министерства и други държавни институции свеждат на администрацията. Те особено критикуват подчиняването на правата на човека на съображенията за сигурност. Кой финансира това зорко и критично око, непрощаващо никакъв пропуск на държавата? Държавата.

И у нас правителственият и неправителственият сектор са тясно свързани. Но държавата финансира ГО, не за да бъде нейна контратежест и да я сдържа, а обратното, за да се „покрива” чрез приближени НПО. Множество държавни и партийни величия имат „свои” НПО. Те играят двойна роля: усвоят средствата, предназначени за т.нар. ГО; декорират „демократичността” на всяко решение, стратегия, програма. Има НПО, които рядко някой вижда „на терен”, но затова пък фигурират в списъци на партньори, които държавни органи гордо показват, за да демонстрират своята откритост и диалогичност.

НПО като скритото лице на властта е по-малкото зло. По-голямото е, че тези НПО са явното й подобие – клиентелизъм, непотизъм, отклоняване на средства, корупция.

Не)съвършеното позитивно – да, а радикалното негативно?

Един от най-големите проблеми на ГО е неговата самореференциалност. То е това, което си е избрало да бъде. То е тези прояви на не-държавата и не-пазара, които си харесва и си приписва като свои. Как обаче се наричат тези прояви на не-държавата и не-пазара, които са несимпатични, а някои направо антипатични – всякакви националисти, екстремисти… Проблемът не е само на дефиниция, а на позиция. Какво прави гражданското общество – приласкава еколога, низвергва националиста? Или се отказва да есенциализира и гради публични пространства, където екологът да поспори за националната идентичност, а националистът да протестира против незаконния строеж в кварталния парк ?


Гражданско участие – научно изследване
НПО бяха големият шанс на социалните науки в началото на 90-те. Икономическата криза напълно изключи науката от финансовите приоритети. Това важеше толкова повече за по-бързо реформиращите се от държавата социални науки. Неправителственият сектор стана единствената възможност: за учени да заминат за първите си участия на международни форуми; за нови идеи да бъдат изследвани; за критичната рефлексия да бъде разгърната. Началното развитие на цели направления свързваме почти изключително с НПО – малцинствените и етническите изследвания, джендър проблематиката, антикорупционните анализи; правата на човека.

Днес бих откроила два полярни профила:



  • учени, които използват ръководните си позиции в неправителствения сектор, за да финансират собствените си изследвания;

  • НПО активисти, които използват науката като най-лесното алиби за усвояване на средства. Да разгърнеш хуманитарна кампания за подпомагане на уязвими групи е несравнимо по-трудоемко и изчерпващо целия бюджет, отколкото да проведеш „анкета” за техните потребности.

Вторият случай е въпрос на морал3, при него връзка с науката няма. Той създава уродливи „продукти” – публикувани като книги странни писания. Не за четене, а за отчитане.

При първия връзка с науката има, но и тя понякога е проблематична. Нормалното функциониране на науката не е просто въпрос на финансиране, а на академична среда за апробация на резултатите, на сериозна издателска политика, на реферирани публикации. Всички „стожери”, с които науката традиционно брани научното качество, с лекота биват пренебрегвани, когато проектите гарантират средствата за публикуване. Печатането замества издаването, самооценката – оценката на научната общност.

Размиването на границите между наука и гражданско участие не е особено здравословно и за двете: депрофесионализира науката; отклонява средства от граждански инициативи.

Промяната
Невероятно, но дори един американски президент успя убедително да произнесе «промяна» и «надежда». Ако политиката може да стане вибрираща, ако дори властта, обременена с всички атрибути на световното господство, може да възвести нова ера, enchantement в публичната сфера още може да се случи.

Прекрасно е, че няма рецепти, че трябва сами да сътворим пътищата. Моите лични размисли за радикално преосмисляне на гражданския сектор са в три посоки:



  • Автономизация. Истинско гражданско общество ще започне да се създава, когато НПО се освободят от зависимостта си от донорите. Не просто като диверсифицират източниците за финансиране, а като създават и стимулират гражданска енергия без монетарно покритие. Финансирането трябва приоритетно да се насочва към дейности, не към структури, към инициативи, не към заплати.

  • Деинституционализация. Защо не и НПО, но не само НПО. Няма причина НПО да престанат да съществуват. Няма никаква причина, поради която те да продължават да бъдат отъждествявани с гражданското общество. Това е специфичен посткомунистически „превод” на ГО. В развитите демокрации то се мисли в разнообразие от структури – църкви, университети, синдикати, кооперации….НПО не трябва да поглъщат ГО, за да може то да се разгърне в граждански инициативи, клубове, ad hoc групи, мрежи…, в многообразни променящи се, гъвкави, „течни”, подвижни форми. Няма да има структури, които да трябва да се поддържат и издържат, а граждани, които ще се обединяват около специфични цели, дейности.

  • Депрофесионализация. Да бъдеш гражданин не трябва да се превръща в професия, ефикасността не трябва да замества креативността и активността. Необходимо е радикално трансформиране на актьорите на гражданското общество и откриване фигурата на доброволеца. Исторически, десетилетия са били необходими за преминаване от сензитарния към универсалния вот, за даване правото на глас на бедни и жени. Посткомунистическите НПО не могат да се превръщат в „ценз”, гражданското общество трябва да е открито за образованите и знаещите, точно така както и за всички граждани. ГО се гради от съпричастността и активността на всички – на фермера и учителя, имигранта и интелектуалеца, собственика и държавния служител, студента и представителя на малцинство.

Ралф Дарендорф начерта календара на посткомунистическите промени: 6 месеца за институциите на представителната демокрация; 6 години за пазарната икономика, 6 десетилетия за гражданското общество.

Първите двадесет години в гражданското общество имаше много общество (и политика). Идва времето на гражданина.



Големите задачи вече са постигнати, нужно е гражданско въображение.


1 Vetta, Theodora. “Democracy Building” in Serbia: the NGO effect.- Journal Southeastern Europe (forthcoming)

2 Категорично не в Сърбия и Западните Балкани, но поне минимално в новите членки на ЕС?

3 и на контрол върху използването на средствата по предназначението им






Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница