Глава 3 - Защо да живеем чрез вяра?

Глава 3 - Защо да живеем чрез вяра?

Защо Бог иска да живеем чрез вяра? На първо място, защото животът чрез вяра доказва на нас и на света, че Бог е реалност.

Когато бях студент в Университета на Южна Калифорния, имах един професор, който се опитваше да разруши вярата на студентите си в Бога. Той беше блестящ, но ожесточен син на Божи служител. Този човек беше загубил вярата си и през целия семестър се опитваше да предизвика всеки, който я имаше, като задаваше въпроси, на които тогава не можех да отговоря. Но имаше нещо, което не можех да пренебрегна  това бяха моите преживявания, моите опитности. Бях виждал твърде много неща, които можеха да бъдат извършени единствено от Бога.

Мисля, че това е основната причина, поради която Господ води всички нас, работещите в "Младежи с мисия", да Му се доверим за всички финансови нужди: храна, напитки, дрехи (нуждите са специално споменати от Исус в Матей 6:31 33), както и разходите за пътуванията. Десетки хиляди служители от над 100 националности са се пръснали по света, приемайки това предизвикателство и вярвайки, че там, където Бог води, Той премисля и храни!

В началото и аз се притеснявах. И въпреки че Божията воля беше толкова ясно изразена, аз бях почти готов да дам заплати поне на секретарите на 3 4 от мисионерските групи. Но Господ ни каза да няма нито една платена длъжност в "Младежи с мисия". Всички  като се започне от мен и се стигне до най младия доброволец, до обикновения член на евангелизаторската група и механика на автобуса им  трябваше да се доверят на Бога за своето осигуряване и пътуване.

Никога не съм мислил, че това ще бъде единственият начин да се издържа една мисионерска организация. Но това беше пътят, по който Бог ни водеше. Доста по късно научих, че почти всички видове мисионерски сдружения с повече от шепа хора, действат на същата основа, като всеки отговаря за собствените си разходи.

Доста отдавна осъзнахме защо Бог ни беше повел по този път. Така печелехме ясното убеждение, че Той е реален. И когато срещу нас се опълчваха разгневени студенти марксисти в Университета на Латинска Америка, и когато се изправяхме пред самодоволството и безразличието на европейските интелектуалци, ние знаехме, че Бог е реалност. Той съществуваше, иначе не бихме могли да намерим пари за пътуванията си, нито пък щяхме да има ме какво да ядем.

Сумата не е важна, когато имате доверие в Бога. Когато няма те пари точно тогава, когато най много ви трябват, и десетдоларовата банкнота може да ви се стори като един милион. Веднъж, като младоженци, със съпругата ми Дарлийн пътувахме от Чикаго за Нескожин, където ни предстоеше служба. Парите ни бързо се стопяваха, защото трябваше да плащаме пътни такси. На всеки няколко мили плащахме по четвърт долар, което съвсем намаляваше и без това оскъдните ни средства.

- Слушай, Дар  казах, докато броях онова, което беше останало в джоба ми,  да преминем през поредния пункт. Имаме 35 цента, 25 цента за пътна такса и 10 цента, за да позвъним на пастор Уилкерсън, когато пристигнем в Киноша.

Тя се усмихна, когато пуснах монетата и подкарах към бариерата:

- Слава Богу! Отървахме се! Каза тя.

Съгласих се, но радостта ми не трая дълго.

Не минахме голямо разстояние, когато видяхме друг знак, указващ да намалим скоростта и да се приготвим за поредната пътна такса. Господи, какво да правим? Погледнах към Дар, но тя вече изтърсваше чантата си, надявайки се някоя монета да се е пъхнала някъде. Трябваха ни 25 цента, и то веднага.

Мисля, че точно в този момент ми проблесна: спри и отвори задната врата. И точно между вратата и рамката стоеше една 25 центова монета. Каква голяма монета! Никога през живота си не бях виждал толкова ценна монета.

Това съвпадение ли беше? Не мисля.

Имало е случаи, когато нуждата ни е била много по голяма. В началото на нашето служение ние с Дарлийн бяхме в Едмонтьн в Алберта, Канада. Трябваше да разговаряме по телефона с нашата секретарка в Пасадена.

- Лоурън,не знам какво ще правим  с напрегнат глас каза Ло Рейн Тийдж. – От доста време не сме имали никакви приходи, а сметката, която трябва да платим до момента възлиза на около 52000 долара!

Казах й, че ще гледаме да направим нещо. Но когато затворих   телефона бях напълно зашеметен. Месеци наред закърпвахме положението, но изведнъж се оказа, че ни трябваха прекалено много пари.

Проснах се на леглото и извиках:

- О, Господи, това е Твоя нужда, аз не мога да се справя!

Малко по-късно телефонът настойчиво зазвъня. Отново беше Лорийн.

- Познай какво се случи, Лоурън прокънтя гласът й в слушалката. Получихме чек за 2000 паунда от една английска банка.

Жената започна да обяснява, че парите били дадени от анонимен дарител от трета страна и че Британската банка само прехвър ляла сумата на нашия офис.

- И още нещо, Лоурън продължи тя, позвъних и направих справка за курса на британската лира спрямо долара. Общо чекът възлиза на 5200 долара.

Това съвпадение ли беше? Не мисля.
Доказване на реалността на Бога
Моят приятел Андрю, известен като "Божия контрабандист", обяснява нещата по следния начин: Да предположим, че сте в джунглата. Без да подозирате, един лъв ви дебне, но изневиделица върху главата му пада кокосов орех и лъвът се гътва мъртъв. Вие изненадано се обръщате и въздъхвате от облекчение. Това би могло да бъде случайност, просто добър късмет. Но какво ще си помислите, ако същото се случи и на следващия ден? Друг лъв скача върху вас, но получава удар по главата от кокосов орех. На следващия ден още един лъв и още един щастлив кокосов орех. Колко пъти трябва да ви се случи това нещо, за да разберете, че не се дължи на случайност?

В нашата мисия всяка година временно работят над 20 000 ду ши плюс 7000 пълновременни служещи, които живеят в нашите бази, пръснати в над 100 страни. Различни групи от доброволци са посетили с Божията любов всяка известна нам страна на земята. И отново, и отново всички тези хора стават свидетели на подобни "случайности". Някои от нас са преживели с тях десетилетия. Нека ви разкажа за Невил Уилсън от Фиджи, роден и израснал в Нова Зеландия, а понастоящем ръководител на У\\(АМ в Тонга и Южния Пасифик. Ето неговият разказ:

"Бяхме в началото на нашата дейност в Нади, Фиджи. Всички членове на групата бяха от Фиджи, защото чужденци не можеха да получат визи за островите. Когато разбирахме, че въпреки всичко, ще имаме гости, трябваше пеша да изминаваме петте километра до летището, понеже нямахме пари за такси. Но всеки път Бог ни снабдяваше със средствата, необходими да наемем такси за гостите си и да ги откараме от летището до базата. Всичко ставаше неочаквано.

Например веднъж, докато чакахме самолета, срещнахме един наш приятел, който ни даде известна сума, без да знае, че се нуждаем от пари. Бог промисляше и за допълнителни разходи. Обикновено парите, които получавахме, ни стигаха дори и да закараме гостите си до летището, когато си тръгваха. След това ние се връщахме обратно пеша, обсъждайки онова, което Бог беше сторил за нас и приятелите ни.

Нашият център представляваше обикновена къща като на съседите ни, построена сред тръстиката и с пръстен под, покрит с рогозки. Една вечер при нас дойде една жена и ни донесе 5 самуна хляб. Те можеха да хранят 7 души няколко дни. Но 15 минути по късно някой почука на вратата, за да ни даде хляб. След това дой де и съседът ни, с още хляб. В продължение на час бяхме събрали 2 дузини хляб.

- Защо ни е толкова много хляб?  попита жена ми.  Сигурно ще дойде някой.

Не беше минал и час, когато ни се обадиха, че от Нова Зеландия тази нощ ще пристигне група от 15 души."

Друг път пък Бог дал на Невил и Сю нещо повече от хляб и по вече от онова, от което се нуждаели. Било Коледа на 1979 г. и те се намирали в Мауи, Хавай, заедно с някои други приятели, включени в евангелизаторска група. Невил се чувствал самотен, било му тежко, защото само преди няколко седмици починал баща му. Невил стоял на верандата и си спомнял как всеки път за коледна та вечеря баща му донасял шунка. Дотолкова се вживял в спомените си, че чак му се прияло. В това време се задал някакъв черен пикап с цяла тумба хора. За голяма изненада на Невил колата се насочила точно към къщата му, спряла отпред и висок младеж му подхвърлил парче шунка с думите: "Весела Коледа!"

Във II Летописи 16:9 Божието слово казва: "Защото очите на Господа се обръщат насам натам през целия свят, за да се показва Той мощен в помощ на ония, чиито сърца са съвършено разположени към него..."

Моят професор по философия мислеше, че е невъзможно да се Докаже несъществуването на определено нещо. Но можете да докажете съществуването му ако наистина съществува. Библията казва, че Бог е верен и че праведните никога няма да гладуват, нито пък децата им ще просят хляб (Псалм 37:25). Това е нещо съществуващо, което може да бъде доказано  чрез живота, чрез долари и центове. Нещо повече, вярата не е реална, ако не може практически да се докаже в реалния свят на ежедневието.

Боб разказва за един забележителен експеримент, доказващ реалността на вярата, направен от един млад шотландец на име Джордж Петерсън в дните след Втората Световна война.

Всичко започнало от един спор между трима млади мъже в ресторанта. Джордж настоявал, че Библията е Божие слово и че всяка отделна дума е вярна. Единият му приятел бил агностик, от казващ да приеме нещо толкова „ненаучно и не достоверно". Вто рият млад мъж бил номинален християнин, неубеден във факта, че Библията е Божие слово.

Разгорещеният спор не стихвал и тогава Джордж предложил нещо много дръзко: заявил на двамата си приятели, че ще докаже истинността на Библията по научен път. Тогава извадил портфейла си, изсипал парите върху покривката и ги преброил  имало 2 паунда и 7 шилинга. Джордж погледнал приятелите си в очите и заявил: "Има Бог и Той се е изявил в и чрез Словото Си... Ще раздам всичките си пари и ще се отърва от облигациите си". Казал им също така, че скоро ще замине за изпитите си по медицина и че се готви за мисионер. "Ще взема със себе си само тези 2 паунда и 7 шилинга плюс последния разплащателен чек, така че през идущи те месеци, докато съм в Лондон, няма да получавам никаква финансова помощ, нито издръжка. Ще имам само Господа. После Джордж продължил:   

- Ще ви обещая нещо  няма да казвам за това си решение на никого. За него ще знаем само ние тримата и Бог. Няма да споменавам нито на родителите си, нито на някоя църква или мисионерска организация. Няма да променя облеклото си и ще продължа да водя обичайния си начин на живот, за да не си помисли някой, че не ми достигат парите. Единственото нещо, което ще искам, е да бъда осигуряван за всичко от Бога. Ако помоля дори един човек за помощ, обещавам ви, че ще се върна у дома и никога повече няма да спомена, че вярвам в Бога и Неговите обещания.

Така Джордж Петерсън се впуснал в нещо, което нарекъл "комарът", с гола вяра във Всемогъщия. И както всички добре знаят, докато играел своя "комар", Джордж бил весел студент от добро семейство, който сам се издържал по време на следването си и не изпитвал недоимък.

Почти веднага след сделката с приятелите си, Бог започнал да изпраща при младежа хора с малки суми, които му казвали: "Бог ми поръча да ти дам това..." или "Вземи това от Господа". Обясненията били различни, но парите винаги пристигали навреме, почти минути преди да възникне необходимостта от тях.

Имало само едно изключение: не се получили парите, нужни за пътуването към дома. И понеже не можел да си купи билет, Джордж платил само за разстоянието, за което имал средства, а след това два дни вървял пеша до Шотландия. По късно Петерсън споделя, че това е било изпитание на неговата вяра, т.е. Бог е искал да види до каква степен може да се отчая, но да запази доверието си в Него.

Това е било нещо повече от комар, чрез който един студент се опитвал да докаже на приятелите си, че е прав. Тази опитност Джордж Петерсън би могъл да реши да получи, като отпътува за Тибет. По онова време там не е имало пощенски връзки и обикновените начини за подпомагане на мисионерите щяха да бъдат неприложими. Там навярно щеше да се срещне с тибетските монаси, притежаващи впечатляваща окултна сила, а след това да бъде затворен или изгонен от китайските комунисти след завладяването на страната. Но преди кракът му да беше стъпил в Тибет или Китай, той беше доказал истинността на Библията. Той беше изиграл своята игра на „комар" и беше спечелил.

Имаше един период от моя живот, когато бях изключително слаб и немощен. С дни не можех да повдигна глава от възглавницата. Един ден успях малко да я помръдна; след това продължих да правя същото, защото това движение беше единственото, което ми се удаваше. След време станах достатъчно силен, за да мога да се обърна на една страна. След няколко месеца дори можех да се придвижвам пълзейки, но не можех да стана и да вървя. И един ден, когато бях вече на година, проходих.

Дори тогава имаше нещо, което ми пречеше. Нарича се гравитация. Можех да направя само няколко стъпки и после все падах и падах. Но понеже се трудех всеки ден, израснах силен и здрав, и по малко падах, съпротивлявайки се на силата на гравитацията. Най накрая можех дори да бягам и да скачам.

Разбирам, че тази ми опитност далеч не е уникална. Но замисляли ли сте се някога за процеса на развитие, който Бог е отредил да преминем като новородени? Не би ли било по лесно, ако я нямаше гравитацията? Току що прохождащите деца щяха да могат да подскачат и да се носят из въздуха, вместо да се борят с гравитацията, за да се изправят. Но тази борба е необходима, за да ни помогне в развитието на нашите мускули.

По същия начин, ако нямаме никакви житейски нужди, ако можем да вършим всичко без Божия помощ, как ще се научим да Му се доверяваме? Апостолите в Лука 17:5 викат: "Увеличи вярата ни". Те са видели много чудеса, сторени от Исус, които със сигурност са им вдъхнали допълнителна вяра. Но е трябвало и те да преминат през същия процес, през който преминаваме ние. Също както е вдъхнатия ни живот от Бога, вярата е Божи дар. Но за да расте, тя трябва да се прилага и изпитва.

Шейла Юмел е позната на милиони хора със своята музика и като съорганизатор на християнската телевизионна програма "Клуб 700". Но преди да стане известна, тя била едно момиче, което вървяло напред и изпитвало младата си вяра. Шейла разбрала, че УАМ планира евангелизаторска практика по време на летните Олимпийски игри в Монреал 1976 година Като студентка в Лондонския библейски колеж, тя нямала търпение да замине и да разказва за вярата си пред посетителите на Олимпиадата, дошли от целия свят.

Единственият проблем бил, че нямала пари. Казала си: "С толкова труд събрах пари, за да си купя нови джинси "Ливайс", че едва ли ще успея да спестя за самолетен билет до Канада!" Както и да е, тя се молила и получила силно убеждение, че ще замине за Монреал, но че не трябва с никого да не споделя за нуждата си, а само да се моли.

Малко по малко през слепващите седмици започнали да пристигат парите. Различни хора започнали да й дават по малко, докато необходимата сума била почти набавена. Шейла имала пари за самолета от Лондон до Ню Йорк и й оставали достатъчно, за да си купи билет за автобуса до Монреал. Но и трябвали още 70 долара за да се върне обратно в Ню Йорк.

Шейла не се притеснила особено  нима Бог не беше й изпратил няколкостотин долара, за да отпътува? Тя заминала за Монреал и прекарала там 2 седмици с още 1600 доброволци, членове на У\УАМ от различни националности. Всеки ден тя излизала в парковете и по улиците заедно с евангелизаторските групи и говорела на минувачите за вярата си. И всеки ден очаквала да види как Бог ще я отведе у дома.

Към края на посещението ни, аз събрах всичките 1600 души на обща среща пред старата къща, която бяхме закупили за център за обучение. Все още не познавах Шейла, но знаех, че сред присъстващите има много млади хора, които бяха дошли с еднопосочен билет, вярвайки, че Бог ще промисли за завръщането им. Помолих всички, които имат финансови нужди, да излязат отпред. Стотици се устремиха напред. Тогава казах всички да наведат глава и да помолят Бога да им каже при кого от младежите да отидат и колко да му дадат. А на онези, които стояха изправени отпред, напомних да не се ръководят от собствените си нужди и да направят това, което Бог иска.

Тогава Шейла си помислила: "Чудесно! Ето откъде ще си набавя липсващите 63 долара". Тя имала само 7. Но за нейна голяма изненада усетила, че трябва да даде своите последни 7 долара. Момичето си помислило, че е невъзможно това да й го казва Бог прекалено безотговорно й се струвало да се лиши от всичките си пари.

Само че Светият Дух продължил да й натяква, докато накрая не останало съмнение, че това е Негово водителство. Започнала небрежно да се разхожда около групата, в която всички били навели глави в упорита молитва, а някои се прегръщали и си разменяли долари. Това било невероятно красива сцена.

Шейла повтаряла в молитва: "На кого искаш да дам парите, Господи?" Изведнъж погледът й попаднал на едно русокосо моми че и тя почувствала, че трябва да даде 7 те долара на него. Докато давала парите, момичето широко й се усмихнало, като казало, че точно толкова й трябват. Окуражена, Шейла се върнала обратно на мястото си, но молитвата вече привършвала и хората започнали да се разотиват. "Какво става с моите 70 долара, Господи? Нищо не разбирам! Аз наистина разчитах на Теб, бях смирена и Ти се подчиних, а сега ще трябва да прекарам остатъка от живота си в Канада!"

Шейла се усамотила на брега на рекичката, която тече край базата, седнала и изляла цялата си жалба пред Бога. След малко Го чула да й говори: "Шейла, вярваш ли Ми, или вярваш само на онова, което разбираш?" Тя скрила лице в ръцете си и се обляла в сълзи, молейки Господ да й прости неверието.

На следващата сутрин всички опаковали багажа си за отпътуване. Различни автомобили откарвали младежите на летището, по гарите, по автобусните спирки или към базите на У\УАМ в Северна и Южна Америка. Шейла също излязла навън с раница на гърба, спален чувал и празни джобове. Благодарила на Бога за новия ден и за всичко, което била научила за доверието в Него.

Докато чакала на спирката автобуса за автогарата, Шейла чула някой да я вика по име. Тя се обърнала и видяла една млада жена, която работела в администрацията.

- Има грешка в сумата, която сте платила за престоя си тук обяснила й тя.  Дала сте повече от необходимото.

Шейла отворила плика, който й мушнала в ръката администраторката. Вътре имало 7 банкноти от по 10 долара. Тогава пристигнал автобусът за автогарата.

Такива чудеса не стават всеки ден, но те са онзи "воден" знак, който ни гарантира Божията вярност и ни зарежда с вяра за годи ни напред. Подобни особени събития не доказват нашата духовност, а доказват, че Бог е достатъчно велик, за да се справи с всякакви обстоятелства и изпитания.

Господ водил израилтяните през пустинята 40 години, като им осигурявал храна от небето, вода от скалата и дрехи, които не се износвали. Той им обяснил защо постъпва така: "И да помниш целия път, по който Господ, твоят Бог, те е водил през тия 40 години... за да те научи, че човек не живее само с хляб, но с всяко слово, което излиза от Господните уста" (Второзаконие 8:2 3). Бог все още има нужда от хора, които да живеят по този начин  да не разчитат само на себе си, нито пък на определена система, а на Него.

Много народи в днешно време са на границата на банкрута. Световната икономика е нестабилна, държи се само на едно правителство, което вярва на следващото, на една личност, която вярва на друга; хората поддържат производството, вярвайки в паричното обръщение, защото зад него стои правителството.

Ние не можем да насочим вярата си към която и да било човешка система, защото те ще паднат. Можете да вложите парите си в застрахователни полици, в акции и бонове  няма нищо лошо в това. Но не възлагайте вярата си на тях. Дайте доверието си на Някой, който стои по-високо от човека. Открих, че хората с егоистични наклонности не могат да помагат, а само рушат, дори понякога да се изкушават да помогнат на някого. Аз не се доверявам на човека. Но се доверявам на Божиите хора и на Него. Освен това оставям Бога да ръководи и пази грешните.

Трябва да гледаме на него като на Източник на всичко. Естественият стремеж на човешкото сърце е винаги към независимост, далеч от всяка зависимост  човешка или Божия. Но не се ли молеше Исус с думите: "И хляба насъщен дай ни и днес"? Забележете, Той не казва да се молим, за всеки случай, и за хляба си през следващата седмица. Ежедневната зависимост от Бога ни е научила, че ние се подчиняваме на волята Му, защото всеки ден можем да гледаме към Него, за разлика от невярващите.

Тези, които ще живеят чрез вяра, трябва винаги да си напомнят това. Защото е много лесно да започнем да се надяваме на онези, които Бог някога е употребил да отговарят на нуждите ни. Когато има звън на монети, много често, ако не сме внимателни, се облягаме на хора, които ни дават. Трябва да се борим със склонността си да разчитаме на видимия, а не на невидимия свят. Но онова, което не се вижда, е действително по сигурно, по надеждно. Бог казва, че небето и земята ще преминат, но Словото Му никога няма да премине. Той ни обича и се интересува от всяка област на нашия живот, от всяка нужда. И ще докаже Себе си пред нас и пред света, като се грижи за живота и успехите ни.

През 1972 г. планирахме най голямата евангелизаторска офанзива по онова време  бяхме решили да отидем в Мюнхен, Германия, за летните Олимпийски игри. Най голямото препятствие, което трябваше да преодолеем, беше настаняването. Очаквахме 1000 души от целия свят. Но къде щяха да живеят? Всички хотели, младежки общежития, стаи под наем и дори частните ви ли с допълнителни стаи бяха резервирани преди месеци.

Няколко месеца търсихме място за настаняване, но по тежко беше положението с нашата печатарска преса. Бяхме получили па ри за издаване на евангелизаторска литература, но беше по икономично да купим Хайделбергска преса и сами да печатаме, като разчитаме на доброволци. Огромната машина щеше да пристигне след броени дни, а ние нямахме място, където да я поставим. Из пратихме двама души  младите Гари Стивънс и Дауг Спаркс да търсят подходящо помещение.

Гари ми телефонира от Германия:

- Лоурън, намерихме място за печатарската преса...

- Какво представлява, Гари? Барака, навес?

- Ами да, само че бараката е залепена за замък от 16 век. Намира се в градчето Хурлах. Освен това замъкът се продава!

Някак, още щом чух това, знаех, че замъкът беше за нас, въпреки че нямаше никакви излишни пари да купим каквото и да било.

Заминах заедно с двама мои приятели  Дон Стивънс и брат Андрю. Докато пътувахме, Бог ме учуди с първоначалната сума, която ми каза да предложим на собствениците на замъка. Когато се срещнахме, аз просто им изложих нашите условия: ще им дадем 100000 германски марки (около 31000 долара) след 10 дни, но веднага ще се нанесем в сградата. (Нямахме друг избор  пресата трябваше да пристигне на следващия ден).

Собствениците бяха изненадани, но след кратко съвещание се съгласиха с предложението ни и ни дадоха ключовете, като един от пълномошниците им отбеляза:

- Вие имате необичаен подход за водене на преговори при покупка. Държите се така, сякаш ще купувате фунийки за сладолед.

А аз си мислех, че би било чудесно, ако всеки път нещата се оправяха толкова лесно. Още същата нощ се нанесохме в замъка, а след седмица събрахме 100000 марки от различни дарители от Европа, почувствали, че Бог иска да постъпят така. Веднага след нанасянето ни, буквално няколко часа след това, пристигна Хайделбергската преса. Беше толкова лесно.

Мислех си: "Велико нещо! Бог ни говори и ни подсказва сроковете, хората се съгласяват с условията ни, а после Господ кара отделни хора да ни дадат пари. Тогава се преместваме във вече нашия собствен замък и го използваме за база на служението си".

Бог искаше да ни научи да вървим по пътищата Му, което означава да разчитаме на Него, а не на различните методи. Това означава, че всеки път начините ще бъдат различни. И скоро щях ме да разберем колко различни.

Лин и Марти Грийн напуснаха центъра ни в Швейцария, за да започнат работа в Англия. Един ден се обади Лин, развълнуван от факта, че усетил как Бог иска да им даде сграда.

- Невероятно е, Лоурън  чух гласа му по телефона.  Това е една чудесна стара английска къща... достатъчно голяма, за да побере 100 души учители и студенти. Нарича се Хоумстед Менър (Имение в крайречната низина). Никога не бих се спрял на нещо такова голямо, но всички от групата се молихме и почувствахме, че това е от Бога.

- Велико! Казах аз. Още един замък. Бог е толкова добър, че когато разчитаме на Него, бизнесът с купуването на имоти е съвършено лесен.

Отлетях за Англия. На летището "Хийтроу" ме посрещнаха Лин, Марти и още 7 души от У\УАМ. Аз също се бях молил и се съгласих, че да, такова беше Божието желание.

Качихме се на колата и се отправихме към Кроули, след това към Хоумстед Менър, на 37 мили от центъра на Лондон. Не бях подготвен за старата елегантност на триетажната къща и за другите постройки, разположени на 13 акра земя. Началната цена беше около 60000 лири (по онова време 144000 долара), в която беше включена сумата от 5000 лири за мебелите в главното крило. Собственикът беше разделил имота: отделно бяха продадени 3 акра земя с басейна и футболното игрище от едната страна на пътя, както и още 3 акра от другата страна. Онова, което беше останало, беше парче земя, наподобяващо формата на китара, като грифът представляваше дълго трилентово шосе, водещо към къщата и основните крила.

Оставихме микробуса на шосето и пеша се отправихме към огромното имение, отбелязвайки ръчно изработената дъбова ламперия и матовите огледални стъкла на прозорците на предверието. Нещо вътре в мен проговори: "Това е, което искам да ви дам за Център за обучение на мисионери".

След като огледахме основните постройки, някои от нас решиха да обикаляме имението и да се молим Бог да ни го даде. Упорито вървяхме през калта и въодушевено Го славехме за това, че щеше да ни изпрати необходимите пари. (По онова време УАМ в Англия имаше в банката само 200 лири.)

Когато привършихме "разходката с вяра", вместо да се върнем по шосето, ние решихме да обходим и парцелите, които бяха разположени отстрани, т.е. земята, която не се включваше в обявеното за продан имение: трите акра с басейна и футболното игрище и другите три акра.

След нашия молитвен марш Лин и Марти осведомиха и останалите християни в Англия за плановете ни да купим Хоумстед Менър като център за обучение на мисионери. За 4 месеца бяха събрани 6000 лири от дарения  достатъчно, за да се внесе депозитът. Изглеждаше така, сякаш това ще бъде поредното лес но завоевание на вярата... също като в Германия.

Всичко трябваше да се уреди в къс срок. Лин, Марти и още 22 души си бяха намерили място, където да отседнат, но след няколко дни трябваше да пристигнат няколко десетки младежи, а нямаше къде да бъдат настанени.

В действителност ние се бяхме подложили доброволно на специален курс на обучение, организиран от Небесния ни Баща. Той повече искаше да ни научи да разпознаваме пътищата Му, отколкото лесно да получаваме имоти и къщи за делото Му. Най неочаквано, за наша изненада, Хоумстед Менър беше продадено на друг!

Ние отново се обърнахме към Бога и Го попитахме защо стана така  ние мислехме, че Негово беше желанието да купим имението. Не получихме никакъв отговор... само тиха убеденост, че Той ни е говорил. Хоумстед Менър трябваше да бъде наше.

Бог потвърди това чрез много християни, които продължаваха да изпращат пари за закупуването му, въпреки че знаеха, че вече е продадено. 60 те хиляди лири бяха събрани и ние ги вложихме в банката на отделна сметка.

Лин успя навреме да наеме къща, в която да се разположат летните бригади. След лятото продължихме настоятелно да се молим за Хоумстед Менър. Бяхме отчаяни. По това време Лин и Март* с 40 души живееха в малка къща в Лондон, ползвайки една единствена баня по списък!

Делото ни продължи да се разраства. Вече имаха групи, работещи в централен Лондон и други квартали. Едновременно с това продължиха да водят библейски уроци в тяхната малка къщичка Често положението беше комично. Веднъж се наложило един от учителите да води лекциите си в най голямата стая, т.е. в спалнята с размери 13 на 15 стъпки и претъпкана с легла.

Минаха месеци, но Бог не ни позволи да се откажем. Хоумстед Менър смени собственика си... и цената му нарасна 3 пъти!

Междувременно нашите приятели се местеха от едно място на друго. Най накрая взехме под наем Айфийлд Хол, друга видна, но почти западнала къща, която беше на около 6 мили от Хоумстед Менър. И отново всички резервации бяха направени през лятото, точно преди да пристигне поредната група от млади евангелизатори. Единственият проблем беше липсата на мебели в Айфийлд Хол.

Няколко дни преди пристигането на младежите, Лин решил просто така, от любопитство отново да отиде до Хоумстед. Кога то спрял, видял, че работници изнасят мебелите от къщата. Обяснението им било, че новите собственици ще отворят подготвително училище за надарени деца и ще купят ново обзавеждане. Лин си спомнил, че за същите мебели, които част от първоначалната цена на имението, трябваше да се платят 5000 лири.

- Какво ще правите с тези мебели?  попитал Лин.

- Предполагам, че ще ги разпродадат на търг отговорил майсторът.

- Мога ли да ги купя?

Изглежда майсторът бил натоварен с някакви пълномощия, защото веднага запитал:

- Колко даваш?

Лин поел дълбоко въздух и предложил:

- 100 лири.

Майсторът свалил кепето си, огледал се наоколо как работниците все още изнасят от къщата мебелите, нагласил шапката отново на темето си, погледнал Лин и контрирал:

- 200 лири.

Сделката приключила при крайна междинна цена от 150 лири. Така УУАМ се сдоби съвсем евтино с мебели, които отначало да купим за внушителната сума от 5000 лири.

Лин сподели:

- Чувствахме се точно като Исус Навиев, който с радост занесъл големия грозд на израилтяните.

А за всички нас тези мебели представляваха залог за това, че в бъдеще ще притежаваме Хоумстед Менър.

Веднъж по време на пътуванията ми до Лондон, Лин ме посрещна на Хийтроу и ми предложи да се молим Бог да ни позволи да направим публично извинение и да върнем 60 те хиляди лири на дарителите, защото вече си мислехме, че сме сбъркали и че Бог не ни е посочил Хоумстед Менър, а Айфийлд Хол. И в действителност там продължаваха да живеят стотина души, някои със семействата си.

Но Господ не ни позволи да се измъкнем толкова лесно. Той ни увери, че е правилно наемането на Айфийлд Хол, но ни даде ясно да разберем, че думата Му, дадена отпреди 4 години, не се е променила  щяхме да станем собственици и на Хоумстед Менър. Съвсем добре разбирахме как се е Йосиф чувствал в Египет, дока то е бил изпитван от Божието слово (Псалм 105:19). Много по лесно щеше да бъде просто да се извиним и да кажем, че сме се заблудили.

Най-накрая, 4 години след нашия молитвен марш в калта през 1975 г., получихме предложение от собствениците на Хоумстед. Те бяха готови да приемат отдавна заявените от нас условия да продадат имението за 60000 лири!

Освен това, през 4 те години на очакване, отделените земи от двете страни на пътя отново бяха присъединени към имението, което означаваше, че за 60000 лири ние получавахме къщата, всички пристройки към нея, плувен басейн, футболно игрище и 3 акра обработваема земя, т.е. всичко, което преди бяхме обиколили с молитва.

След като се преместихме в Хоумстед Менър, организирахме още един марш  този път хвалебен, в който взеха участие 175 души. В крайна сметка бяхме извоювали много повече, отколкото само едно имение  сега вече можехме да обучаваме млади мисионери. А и бяхме научили много за Божиите пътища и начини на действие:

- Той ни показа, че когато говори, дори обстоятелствата да сочат друго и нещата да вървят зле, Той е Онзи, който премахва препятствията. И не винаги всичко ще се развива така лесно, сякаш купуваме фунийки за сладолед.

- След като Господ ни предостави и Айфийлд Хол, ние разбрахме, че думата Му не е само или, или, но и това, и онова.

Разбрахме, че за нашия Небесен Баща ние сме много по важни, отколкото всякакви видове имущество. Той по скоро би предпочел да ни научи да вървим по пътищата Му, за да изгради характера ни и да увеличи вярата ни, отколкото незабавно да отговори на нуждите ни.

Щом Бог е загрижен повече за нас, отколкото за парите, то какво значение трябва да им отдаваме ние? Има ли въобще Господ работа с парите или Нему принадлежи само духовната сфера? В следващата глава ще видим как са свързани духовната и материалната сфера.