Да имаш или да бъдеш ерих фром дилемата на човешкия избор

Алтернативата притежание или битие противоречи на здравия разум. Да имаш е като че ли нормална функция на живота ни: за да живеем, трябва да притежаваме разни неща. Освен това самият акт на придобиване поражда удоволствие. Възможно ли е в култура, в която върховната цел е да имаш - и то да имаш все повече и повече - и в която можем да кажем, че нечий живот „е оценен за един милион долара", да съществува такава алтернатива? Тъкмо обратното, като че ли цялата същност на битието се заключава в притежанието. С други думи, човекът е нищо, ако не притежава нещо.

Въпреки това Великите Учители на човечеството поставят избора между притежание и битие в центъра на своите философски системи. Според Буда, ако искаме да достигнем до най-високата степен на развитие, не трябва да ламтим за собственост Иисус учи: „Защото, който иска да спаси душата си, той ще я погуби, а който погуби душата си зарад Мен, той ще я спаси. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а себе си погуби или повреди?" (Лука 9:24-25). Според Майстер Екхарт условието за постигане на духовно богатство и сила е човек да няма нищо, да е свободен и „празен", да не оставя Аз-а да се изпречва на пътя му. Маркс пише, че богатството е порок, също както бедността, и че целта ни трябва да е да бъдем много, а не да имаме много. (Имам предвид истинския Маркс - радикалния хуманист, а не вулгарната фалшификация, представяна от комунистите.)

Разграничението между битие и притежание ме вълнува отдавна и се опитвам да намеря неговите емпирични основания в конкретното изследване на индивиди и групи посредством психоаналитични методи. Получените резултати ме доведоха до извода, че това разграничение, наред с разграничението между любовта към живота и влечението към смъртта е най-съдбоносният проблем на човешкото съществуване. Емпиричните антропологични и психоаналитични данни доказват, че притежанието и битието са двата основни начина на съществуване, преобладаването на единия от които определя различията между характерите на индивидите и съответните типове социални характери.

Позволете ми като увод към разбирането за разликата между двата начина на съществуване - притежанието и битието - да използвам за илюстрация две стихотворения със сходно съдържание, които покойният Д. Т. Судзуки споменава в „Лекции върху дзенбудизма" - Lectures on Zen Buddhism. Едното, в стил „хайку", е от японския поет Башо (1644-1694); другото принадлежи на английския поет Алфред Те-нисън (1809-1892). И двамата автори описват сходно преживяване: реакцията си към цвете, Видяно по време на разходка. Стихът на Тенисън е следният:

Цвете в каменния зид,

късам те, сега си мое

и държа те с цвят, стебло и корен;

ако в този свят неръкотворен

вникна, цвете, в теб и в твоя вид,

бих разбрал човек и Бог какво е²
В превод тристишието на Башо звучи така:

И ето: грижливо се взирам -

цъфтяща овчарска торбичка

е-хей край плета!³

Разликата е поразителна! Тенисън изпитва желание да притежава цветето. Той го „изтръгва" с корена. И когато всичко приключва със спекулативния финал как чрез цветето поетът ще прозре същността на Бога и на човека, самото цвете загива в резултат на особения интерес, проявен към него. Тенисън, такъв, какъвто ни се представя в случая, е изцяло сравним с поведението на типичния модерен учен, който търси истината, като подлага по франкенщайновски живота на дисекция.

Отношението на Башо към цветето е коренно различна. Той не иска да го откъсне; дори не посмява да го докосне. Единственото, което прави, е, „грижливо да се взира". Ето как коментира това тристишие Судзуки:

„Възможно е Башо да е вървял по селски път и да е забелязал нещо край зида, на което едва ли някой би обърнал внимание. Като се доближил и го разгледал внимателно, той установил, че това е диво растение, доста невзрачно и с нищо непривличащо погледа на минувача. Чувството, с което е проникнато описанието на този прост сюжет, едва ли можем да наречем поетическо, с изключение на последните две срички, които на японски означават „кана". Прибавяни към съществително име, прилагателно име или наречие, те изразяват възхищение, хвалебствие, тъга или радост и при превод на друг език съвсем приблизително се предават посредством удивителен знак. Цитираното тристишие „хайку" завършва с такъв знак."

Тенисън явно се нуждае от цветето, за да разбере хората и природата, но в резултат на това, че той го придобива, цветето загива. Това, което иска Башо, е да съзерцава цветето и не просто да го види, а да станат едно - след което да го остави да живее. Разликата между Тенисън и Башо се изяснява напълно, ако прочетем и едно стихотворение на Гьоте:

Веднъж излязъл бях в гората на разходка,

без път и цел вървях, с дух ведър, мисъл кротка,

когато под черница съзрях прекрасно цвете –

по-ярко от зеница, звезда така не свети.

Посегнах да го скърша, но тихо то ми рече:

- Нима така ще свърша, по воля зла, човече?

Внимателно, със корен, пренесох го в ръце

във двор голям, просторен, край бистро езерце.

Тук грижи то не знае сред слънце и покой,

сега цъфти, ухае и се множи безброй⁴

Веднъж, когато Гьоте се разхождал без определена цел, погледът му бил привлечен от ярко „като звезда" цвете. Той изпитал същия импулс, както Тенисън, но осъзнал, че това означава да погуби живот За Гьоте цветето е толкова живо, че му проговаря и той постъпва различно. Взема цветето „с корен", но го посажда в градината. В хода на нашите разсъждения Гьоте заема междинна позиция между Тенисън и Башо: В решителния момент за него силата на живота надделява над простата любознателност Излишно е да се споменава, че в това прекрасно стихотворение Гьоте изразява същността на схващането си за изследването на природата. Отношението на Тенисън към цветето е израз на притежателната нагласа - не в материалния смисъл, а в смисъл на придобиване на познание. Отношението на Башо и на Гьоте към цветето е израз на битийната нагласа. Имам предвид начина на съществуване, при който човек нито има нещо, нито копнее да притежава нещо, но е радостен да прилага творчески способностите си, за да постигне единение със света.

Великият жизнелюбец Гьоте, един от най-изявените борци срещу едностранчивия и механистичен подход към човека, подкрепя идеята „да бъдеш" срещу идеята „да имаш" в много свои стихотворения. Неговият „Фауст" е драматично описание на конфликта между „да бъда" и „да имам" (олицетворение на последното е Мефистофел). В краткото стихотворение „Собственост" Гьоте с максимална простота възхвалява битието:

Собственост

Не, нищо тук не ми принадлежи,

освен таз мисъл вихрогонна,

която от душата ми извира

и тази радост, дето в мен кръжи -

дар от Съдбата благосклонна -

която ме сродява със всемира⁵

През последните няколко столетия в западните езици се забелязва известна промяна в смисловото значение на понятията притежание и битие, изразена

6 нарастващата употреба на съществителни имена и намаляващата употреба на глаголи.

Съществителното име обозначава даден предмет Мога да кажа, че имам различни неща: например имам маса, къща, книги, лека кола. За обозначаването на дейност или процес се използват глаголи, например: аз съм, обичам, желая, мразя и т.н. Въпреки това все по-често дадена дейност се изразява чрез „притежание", те. вместо глагол се използва съществително. Да се означава обаче дейност чрез глагола „имам" плюс съществително име е погрешна езикова употреба, защото процеси и дейности не могат да бъдат притежавани, а само осъществявани или почувствани.

Пагубните последствия от това объркване са осъзнати още през XVIII в. Дю Маре много точно излага проблема в своята книга „Истинските принципи на граматиката" - Les Veritables Principes de la Grammaire (1769) - публикувана след смъртта му. Там той пише следното: „В примера „Имам часовник", имам се разбира в буквален смисъл, докато в „Имам идея", имам е употребено в преносен смисъл. „Имам идея" означава „Мисля, представям си нещо". „Имам желание" означава _„Желая". „Имам намерение" означава „Искам" и тн." (Преводът мой; за позоваването на Дю Маре съм задължен на д-р Ноам Чомски.) Един век след като Дю Маре забелязва явление то заместване на глаголи със съществителни, Маркс и Енгелс обръщат внимание на същия проблем в „Светото семейство", но по много по-радикален начин. В критиката си на „критическата критика" на Едгар Бауер те включват кратко, но значимо есе за любовта, в което се цитира следното твърдение на Бауер: „Любовта... е жестока богиня, която като всяко божество се стреми да завладее изцяло човека и не се задоволява, докато той не й отдаде не само своята душа, но и физическото си „аз". Нейният култ е страданието, върхът на този култ е саможертвата, самоубийството."

В отговор Маркс и Енгелс пишат: „Бауер превръща любовта в „богиня", и то в „жестока богиня", като прави от любещия човек, от любовта на човека - човек на любовта, като отделя любовта като особена същност от човека и като такава й придава самостоятелно битие"⁶. Тук Маркс и Енгелс изтъкват решаващия фактор при употребата на съществителното име вместо глагола. Съществителното „любов", което е само абстракция на дейността да обичаш някого, се превръща в субект на действието. Любовта става богиня, идол, върху който човекът проектира своите чувства; в този процес на отчуждаване той престава да изпитва любов, като способността му да обича преминава в преклонение пред богинята Любов. Така човекът престава да бъде активен, чувстващ индивид и се превръща в отчужден идолопоклонник.
Съвременна употреба

През двете столетия след времето на Дю Маре тенденцията да се заместват глаголи със съществителни се разрасна до мащаби, които дори и той не би могъл да предвиди. Ето един типичен, макар и леко пресилен пример от днешния език. Да си представим, че човек е отишъл за съвет при психоаналитик и започва разговора по следния начин: „Докторе, имам проблем. Имам безсъние. Макар че имам красива къща, добри деца и щастлив брак, whom много грижи." Преди няколко десетилетия вместо „Имам проблем" пациентът сигурно би казал: „Притеснен съм"; вместо Имам безсъние" - Нe мога да спя"; вместо ,Имам щастлив брак" - „Аз съм щастлив в брака си".

Този по-нов стил на изразяване показва по-висока степен на отчуждение. Когато човек казва „Имам проблем" вместо „Притеснен съм", изчезва субективното изживяване, те. Аз-ът като субект на преживяването бива заместен с обекта на притежанието. Превърнал съм чувството си в обект, който притежавам, в случая - проблема. „Проблем" обаче е абстрактен израз за всякакви затруднения, с които се сблъскваме. Аз не мога да имам проблем, защото той не е предмет, който може да се притежава; no-скоро той може да ме има, като владее моето съзнание. С други думи, превърнал съм себе си в „проблем" и сега съм собственост на своето творение. Този стил на изразяване показва скрито, неосъзнато отчуждение.

Може да се спори, разбира се, че безсънието е физически симптом, подобен на възпаленото гърло или зъбобола и че е толкова нормално да се каже, че някой има безсъние, колкото че има възпалено гърло. При все това разлика между двете има. Възпалено гърло е телесно усещане, което може да бъде по-силно или по-слабо, но психическата страна на изживяването почти липсва. Човек може да има възпалено гърло, защото има гърло, или да има зъбобол, защото има зъби. Безсънието обаче не е телесно усещане, а състояние на духа, при което човек не може да заспи. Ако кажа, че „имам безсъние" вместо „не мога да спя", аз разкривам желанието си да изтласкам настрана преживяването на тревожност, безпокойство, напрежение, което ми пречи да заспя, и да се боря с психичното явление сякаш е физически симптом.

Друг пример: фразата „Имам голяма любов към теб" няма смисъл. Любовта не е нещо, което човек може да има, а процес, вътрешна дейност, чийто субект е човекът Мога да обичам, мога да бъда влюбен, но като обичам, аз нищо не придобивам. Всъщност колкото по-малко имам, толкова повече мога да обичам.
Произход на термините

„Имам" е измамно проста дума. Всяко човешко същество има нещо: тяло⁷, дрехи, подслон - и така нататък до модерния мъж или жена, които притежават лека кола, телевизор, перална машина и т.н. Да живееш, без да имаш нещо, е практически невъзможно. Защо тогава притежанието се третира като проблем? Лингвистичната история на „имам" показва, че самото съществуване на думата е проблемно. Онези, които смятат, че да имаш е напълно естествена категория на човешкото съществуване, ще се изненадат, като разберат, че в много езици няма дума за „имам". На иврит „аз имам" се изразява чрез непряката форма jesh li („то е на мен"). Всъщност, преобладават езиците, в които се изразява притежание по този начин, а не чрез „аз имам". Заслужава да се отбележи фактът, че в процеса на развитието на много езици конструкцията „то е на мен" е заменена по-късно с конструкцията „аз имам", но както изтъква Емил Бенвенист, обратен процес не се наблюдава.⁸ Този факт навежда на мисълта, че употребата на думата имам е свързана с появата и развитието на частната собственост, още повече, че подобна връзка не се наблюдава в общества, където собствеността има предимно функционално предназначение, те. наличието й е единствено с цел ползване. Колко е обоснована подобна хипотеза, ще покажат по-нататъшните социолингвистични изследвания.

Ако понятието притежание изглежда относително просто, понятието битие или формата „съм" са значително по-сложни и трудни за разбиране. От граматическа гледна точка глаголът „съм" се използва по няколко различни начина: 1) като свързваща дума - например „Аз съм висок", „Аз съм бял", „Аз съм беден", те. граматическо означение на идентичност (в много езици няма дума за „съм" в този смисъл; на испански език се прави разлика между постоянни качества (ser), които се отнасят към същността на предмета, и случайни качества (estar), които не изразяват същността на предмета); 2) като пасивна, страдателна форма на един глагол – например "Бият ме/Бит съм" означава, че съм обект на чужда дейност, а не субект на моя, както в „Аз се бия"; 3) в смисъл на съществувам - при което, както посочва Бенвенист формата „съм", свързана със съществуването, е различна от „съм" като свързваща дума (копула), означаваща идентичност: „Двете думи са съществували едновременно и все още могат да съществуват, въпреки че са напълно различни." [Бенвенист, 1974, с.203]

Изследванията на Бенвенист хвърлят нова светлина върху значението на „съм" като самостоятелен глагол, а не като копула. В индо-европейските езици „съм" се изразява с корена es, означаващ „съществувам, намирам се в действителност". „Съществуване" и „действителност" се определят като „нещо истинско, устойчиво, вярно" [Пак там, с. 204]. (На санскрит sant, „съществуващ", „действително добър", „верен"; прилагателно в превъзходна степен Sattama, „най-добрият") Следователно според етимологичния си корен „съм" е нещо повече от твърдение за идентичност между субект и негово характерно качество; то е нещо повече и от описателен термин за явление. С него се означава реалността на съществуването на този или това, което е; така се изтъква неговата, нейната или нечия автентичност и истинност Твърдението, че някой или нещо е, се отнася до същността на човека или предмета, а не до неговия, нейния или нечий външен вид.

Този предварителен анализ на значението на „имам" и „съм" позволява да направим следните изводи:

1. Под „съм" или „имам" нямам предвид определени качества на един субект, илюстрирани с твърдения като „Имам лека кола", „Аз съм бял" или „Аз съм щастлив". Имам предвид два фундаментални начина на съществуване, два различни вида ориентация - към личността и към материалния свят, две различни структури на характера, преобладаващата от които определя начина, по който човек мисли, чувства и постъпва.

2. В начина на съществуване, изразен с „имам" взаимоотношението ми със света е отношение на притежание и собственост, в рамките на което искам да превърна в мое притежание всеки и всичко, включително и себе си. 3. Начинът на съществуване „съм" включва две битийни форми. Първата е противоположна на имам, изразена с твърдението на Дю Маре, и означава жизненост и естествена отвореност към света. Втората форма на „съм" е противоположна на изглеждам и се отнася go истинската природа, до реалната същност на даден човек или предмет за разлика от измамната външност, както показва етимологията на глагола „съм" (Бенвенист).

Философски концепции за битието

Анализирането на понятието „битие" се усложнява допълнително, защото проблемът за битието е бил предмет на безброй философски трудове, а въпросът „Какво е битие?" винаги е бил ключов за западната философия. Въпреки че понятието ще бъде разгледано в антропологичен и психологически аспект, философският анализ не изключва антропологичните проблеми. Дори краткото представяне на проблема за битието в историята на философията от философите преди Сократ до модерната философия ще надхвърли границите на тази книга и затова ще спомена само един, особено важен, аспект: понятията за процес, активност и движение като елементи, вътрешноприсъщи на битието. Както подчертава Георг Зимел, идеята, че битието предполага изменение, те., че битието е „ставане", има своите двама най-велики и най-безкомпромисни поддръжници в периода на зараждането и разцвета на западната философия в лицето на Хераклит и Хегел.

Становището, че битието е противоположна на „ставането", постоянна, вечна и неизменна субстанция, което се поддържа от Парменид, Платон и „реалистите" в схоластиката, би издържало критики само в случай, че се изхожда от идеалистическото разбиране за мисълта (идеята) като най-висша форма на реалност Ако идеята за любовта (в Платоновия смисъл) е no-реална от самото любовно изживяване, то може да се твърди, че любовта като идея е постоянна и неизменна. Но ако изхождаме от реално съществуващите хора - обичащите, мразещите, страдащите човешки същества, -не ще има битие, което да не е в процес на „ставане" и изменение: Живото съществува, пребивава само като „ставане", то може да съществува единствено, като се променя. Изменението и развитието са вътрешноприсъщи качества на жизнения процес.

Радикалното схващане на Хераклит и Хегел за живота като процес, а не като субстанция намира паралел в източния свят Във философията на Буда. Будистката философия изключва идеята за каквато и да е трайна и постоянна субстанция както по отношение на вещите, така и на човешката личност

Реални са само процесите⁹. Съвременната научна мисъл допринася за възраждането на философското разбиране на „мисленето като процес", открива го и го прилага в естествените науки.

Притежание и потребление

Преди да разгледаме някои прости примери за двата начина на съществуване - притежание и битие, ще споменем друга проява на притежанието - инкорпорирането (incorporating), „приемането в тялото". Инкорпорирането на нещо, например чрез изпиване или изяждане, е архаична форма на придобиването му. На определена степен от сВоето развитие детето слага в устата си нещата_г които иска да има. Тази чисто инфантилна форма на притежание е характерна за периода, когато физическото развитие на детето още не му позволява други форми на контрол над собствеността. Същата зависимост между инкорпориране и собственост можем да открием в различните форми на канибализъм. Например, изяждайки друг човек, канибалът вярва, че придобива способностите му (канибализмът може да се разглежда като магически еквивалент на робовладелството), а изяждайки сърцето на храбрец, придобива смелостта му, изяждайки тотемно животно, придобива божествената същност, която то символизира.

Разбира се, повечето обекти не могат да бъдат инкорпорирани във физически смисъл (а тези, които могат, се губят в процеса на отделянето). Затова съществува символично и магическо инкорпориране. Ако вярвам, че съм приел образа на бог, баща или животно, образът не може нито да изчезне, нито да ми бъде отнет Аз сякаш символично поглъщам обекта и започвам да вярвам, че той присъства в мен. Фройд например обяснява по този начин Свръхаз-а: като интроективен общ сбор от бащините забрани и заповеди. По същия начин може да се възприеме авторитет, институция, идея, образ: притежавам ги, казано с други думи, скътани дълбоко в моето съзнание и превърнали се в неотменна част от моята същност („Интроекция" и „идентификация" често се употребяват като синоними, макар че трудно може да се докаже дали действително обозначават един и същ процес. Във всеки случай „идентификация" не би трябвало да се използва, когато се има предвид подражание или подчинение.)

Има много други форми на инкорпориране, които не са свързани с физиологичните потребности, а следователно и с никакви ограничения. Нагласата, която стои в основата на потребителството, изразява стремежа едва ли не да се погълне целият свят Консуматорът е сукалче, което вечно плаче за биберон. Това ясно проличава при патологични болестни състояния като алкохолизма и наркоманията. Нарочно изтъкваме тези две форми на пристрастяване, защото те пагубно влияят върху човека и изпълнението на обществените му задължения. Макар и вреден навик и вид пристрастяване, тютюнопушенето не се порицава така, защото не пречи на пушачите да изпълняват социалните си функции, а „само" съкращава живота им.

В следващите глави многобройните форми на потребителство във всекидневния живот ще бъдат разгледани по-обстойно. Тук само ще отбележа, че що се ^отнася до свободното време, главните обекти на интерес в модерното консумативно общество са леките коли, телевизията, пътешествията и секса, и макар че говорим за използването им като за вид активност в свободното време, по-правилно е да окачествим използването им като пасивност.

В заключение ще кажа, че потреблението е една от формите на притежание, и то може би най-значимата за съвременните развити индустриални общества. Потреблението има двойствена функция: от една страна, намалява тревожността, защото онова, което човек има, не може да му бъде отнето; от друга страна обаче, го принуждава да увеличава потреблението, защото това, което вече е свикнал да усвоява, престава да му носи удовлетворение. Днешните консуматори отговарят на формулата: Аз съм това, което имам и което потребявам.

Тъй като обществото, в което живеем, е ориентирано главно към придобиване на собственост и извличане на печалби, рядко се натъкваме на доказателства за битийния модус. Повечето хора приемат притежателния модус за най-естествения и единствено приемлив начин на съществуване. Поради тази причина те не осъзнават същността на битийния модус и не са склонни да признаят, че притежанието не е единствената възможна ориентация. Въпреки това тези понятия са дълбоко вкоренени в човешкия опит Не бива да се разглеждат абстрактно, чисто умозрително, защото и двете са проектирани в нашето всекидневие и конкретният анализ е задължителен. Предлагаме ви някои примери за проявленията на битийния и притежателния модус във всекидневния живот, които ще ви улеснят да разберете тези два алтернативни начина на човешко съществуване.

Студентите, ориентирани към притежателния начин на съществуване, обикновено слушат лекцията, като възприемат думите и разбират логическия строеж и смисъл на речта, и в най-добрия случай записват дословно всичко, което лекторът казва, за да могат по-късно да наизустят информацията и да вземат съответния изпит Съдържанието на лекцията обаче не става част от индивидуалната им система на мислене, не я разширява, нито я обогатява. Вместо това те преобразуват чутото в обособени групи от мисли или теории и го запаметяват Студентите не установяват никаква продуктивна мисловна връзка със съдържанието на лекцията, с тази разлика, че всеки става притежател на колекция от твърдения, изказани от лектора (който ги е формулирал или заимствал от друг източник).

За студентите, за които притежателният модус е доминиращият, не съществува друга цел, освен тази да съхранят „наученото", като го вложат трайно в паметта си или като пазят внимателно записките си. Не е необходимо да преструктурират вече изложените идеи, нито да ги доразвиват Всяка нова мисъл по даден проблем безпокои притежателния тип индивиди, защото новото поставя под въпрос вече фиксираното количество информация, което притежават В крайна сметка, за човека, за когото притежанието е основен начин за връзка със света, новите идеи, които не е лесно да се уловят и фиксират (в паметта или на хартия), плашат - както и всичко, което се развива и променя, и поради това трудно се поддава на контрол

Процесът на усвояване на знания е от съвсем различно естество при студентите, за които битийният модус е връзката със света. Да започнем с това, че те не посещават редовно лекционния курс, пропускат дори първата лекция, но съзнанието им по съответната материя не е tabulae rasae (чиста дъска). Те вече са разсъждавали над проблемите, които ще се разглеждат в лекциите, и имат собствено тълкуване за нещата. Темата ги интересува и когато присъстват на лекциите, не са просто пасивни реципиенти (получатели) на думи и идеи, те слушат, те чуват и най-важното - възприемат информацията и реагират активно и продуктивно. Онова, което слушат, стимулира собственото им мислене. В съзнанието им се пораждат нови въпроси, нови идеи, нови възможности. Тяхното слушане е жив процес. Те слушат с интерес, спонтанно възприемат казаното от преподавателя и живо откликват, като съпоставят чутото с вече известното. Не получават просто знания, които могат да отнесат вкъщи и да наизустят На всеки такъв студент лекцията оказва определено въздействие, променя го - той се чувства по-богат мисловно, отколкото преди лекцията. Разбира се, тази форма на учене може да преобладава само ако лекцията съдържа стимулиращ интереса материал. При преливане от пусто в празно битийната нагласа не се активира и в такива случаи студентите с подобна ориентация просто не слушат, а се съсредоточават върху собствените си мисли.

Съвсем бегло ще се спра на думата „интереси", чиято всекидневна употреба я е превърнала в банален и изтъркан израз. Основният й смисъл се съдържа в латинския корен inter-esse - „съм вътре [или] сред" нещо. В средноанглийския (английския език в периода 1150-1475) активният интерес се е изразявал с глагола „to list" (прилагателно listy; наречие 11s-tily). В съвременния английски „to list" се използва само в пространствен смисъл - „a ship lists" („корабът се накланя"). Първоначалното значение в психологически смисъл се е запазило само в негативното „listless" (вял, равнодушен, апатичен, безразличен). Някога глаголът „to list" е означавал „стремя се към", „истински се интересувам от". Коренът е същият като в „lust" (жажда, страст, похот), но „to list" не е страст, която подбужда някого към нещо, а свободният и активен интерес или стремеж към нещо. „To list" е една от ключовите фрази в „Облакът на неведението" - The Cloud of Unknowing (nog peg. на Ивлин Ъндърхил) - произведение от анонимен автор от средата на XIV в. фактът, че в езика думата се е запазила само в негативния й смисъл, говори за промяната в духа на обществото през периода XIII-ХХ в.

Запомняне

Запомнянето е в пряка зависимост спрямо притежателния или битийния модус. Разликата между двете форми на запомняне се изразява главно във вида на връзката, която се прави. При запаметяване в съответствие с притежателния модус връзката е изцяло механична, подобна на връзката между две последователни думи, която зависи от честотата на употребата им в дадено словосъчетание, или чисто логическа, подобна на връзката между противоположни или сходни понятия; установяването на връзката може да зависи от времеви или пространствени параметри, от големината и експресивността, както и от конкретната система на мислене, в която се включва.

За разлика от това, запаметяването в съответствие с битийния модус представлява активно възпроизвеждане на думи, мисли, зрителни образи, картини, музика - те. конкретният факт, който трябва да се запамети, се свързва с множество други сходни факти. В този случай се установяват не механични, нито чисто логически, а „живи" връзки. Едно понятие се свързва с друго чрез продуктивен мисловен процес (или чувства), който се активизира, когато човек потърси подходящата дума. Ето един прост пример: ако думата „главоболие" предизвиква у мен асоциацията за „аспирин", то създавам логична, конвенционална връзка, но ако думата „главоболие" предизвиква асоциации за „стрес" или „гняв", свързвам дадения факт с вероятните му причини, до които съм достигнал в хода на анализиране на състоянието. Такъв вид запомняне е в резултат на продуктивен мисловен процес. Най-показателните примери на този тип „живо" запомняне са „свободните асоциации", за които говори Фройд.

Когато не ни се удава да запаметим лесно някаква информация, това се дължи на липсата на силен и непосредствен интерес. Известно е, че някои хора си спомнят думи от отдавна забравен чужд език, когато това е жизненоважно за тях. От собствен опит мога да кажа, че без да съм надарен с някаква особена памет, съм в състояние да си спомня съня на свой пациент, който съм анализирал преди две седмици или даже преди пет години, когато отново се срещна лице в лице с него и се съсредоточа върху личността му. А само пет минути преди това, когато не ми се налага от обстоятелствата, изобщо не бих могъл да си спомня нещо конкретно.

Запомнянето в съответствие с битийния модус изисква човек да съживи в паметта си факти, който са му известни от по-рано. Можем да изпробваме продуктивното си запомняне, като се опитаме да си представим лицето на човек или гледка, които сме виждали някога. Нито в единия, нито в другия случай това ще стане веднага. Необходимо е да се опитаме да възстановим желания образ в нашето съзнание. Подобен тип припомняне невинаги ни се удава лесно. За да можем изцяло да възстановим лицето или гледката, трябва да сме ги наблюдавали достатъчно внимателно и да ги познаваме в детайли. В такъв случай образът на човека, чието лице си спомняме, е толкова жив, или гледката - толкова ясна, сякаш съприкосновението е реално.

Начинът, по който индивидите с притежателна ориентация запомнят лице или гледка, е сходен с начина, по който повечето хора гледат снимка. Снимката служи само като средство, подпомагащо паметта им при разпознаване на определен човек или място u обичайната реакция, която предизвиква, е: „Да, това е той!" или „Да, бил съм там!" По такъв начин снимката за повечето хора се превръща в отчуждена памет

Друга форма на отчуждено запаметяване са мислите, записани на хартия. Ако запиша онова, което искам да запомня, се чувствам спокоен, че вече притежавам тази информация по-някакъв сигурен начин и не се опитвам да я съхраня в мозъка си. Но ако изгубя записките си, губя и информацията. Способността ми да актуализирам материала не се реализира, защото банката на паметта ми се е екстериоризирала под формата на записки.

Като се има предвид огромното количество информация, с която хората в съвременното общество оперират, неизбежно е част от нея да се съхранява под формата на писмен или печатен текст, или електронни база данни. Човек много лесно може да установи как воденето на бележки занижава мнемоническите му способности. Ето няколко типични примера.

Един от тях наблюдавате всеки ден в магазина. Повечето продавачи рядко събират наум цените на стоките и веднага посягат към касовия апарат, за да направят сметката.

Друг пример откриваме в учебната практика. Преподавателите не може да не са забелязали, че студентите, които педантично записват всяко изречение от лекцията, обикновено запомнят по-малко от онези, които в момента се мъчат да разберат казаното и по този начин запомнят повече.

Трети пример. Музикантите от опит знаят, че онези, които са свикнали да четат партитурите по време на концерт, по-трудно запомнят партиите си¹⁰ (Тосканини, който е имал изключителна памет, е добър пример за музикант с битийна ориентация.) И последния пример. Докато пребивавах в Мексико, установих, че неграмотните, или онези, които рядко използват писмената реч, имат далеч по-силна памет от добре образованите жители на развитите страни. Всичко казано дотук ни навежда на мисълта, че грамотността съвсем не е онова благо, за което я представят особено ако хората я използват само за да поглъщат информация, което от своя страна обеднява въображението и способността им да преживяват нещата.

Разговор

Разликата между притежателния и битийния модус лесно може да се открие в два примера за водене на разговор. Да разгледаме типичен разговор, в който двама мъже спорят - А има мнение X, а В - мнение Y. Всеки се идентифицира с мнението си. Целта и на двамата е да намерят по-силни, те. по-логични аргументи в подкрепа на становището си. Нито единият нито другият смята да променя мнението си или очаква това от своя противник. Те се страхуват да го сторят, защото мнението им е един вид тяхна собственост u дa се откажат от него би означавало да загубят тази собственост

Ситуацията е no-различна в разговор, който не е спор. На кого не се е случвало да се срещне с човек, който заема висок пост, известен е, способен, или, с други думи, човек, от когото се очаква нещо: добра работа, любов, възхищение. При подобни обстоятелства повечето хора изпитват безпокойство и често „се подготвят" за предстоящия важен разговор. Обмислят теми, които биха представлявали общ интерес, как да подхванат разговора и дори нахвърлят репликите си в диалога. Или си вдъхват кураж, като си припомнят какво притежават: постигнатите вече успехи, личното си обаяние (или способност да внушават у другите страх, ако тази роля би дала по-добри резултати), общественото си положение, влиятелните си познати, външния си вид и облеклото. С една дума, оценяват се мислено и на базата на тази оценка излагат „стоката си" в хода на разговора. Онзи, който добре Владее изкуството да се представя, действително впечатлява много хора, въпреки че произведеното впечатление отчасти се дължи на добре изиграната роля и главно на прибързаната и повърхностна преценка, на която са склонни повечето хора. Ако изпълнителят обаче не е толкова умел, представлението ще бъде тромаво, фалшиво, отегчително и няма да предизвика желания интерес.

Пълна противоположност на този тип хора са онези, които пристъпват към дадена ситуация без предварителна подготовка, без да си вдъхват преднамерено кураж. Вместо това те се държат спонтанно и творчески. Забравят за онова, което са, за знанията и за положението, което имат Техният Аз не стои на пътя им и точно затова те могат пълноценно да реагират на събеседника си и на изказаните мисли. Такива хора раждат нови идеи, защото не се придържат към вече установеното. Докато хората с притежателна ориентация разчитат на онова, което имат, онези с битийна ориентация разчитат на това, че съществуват, че са живи същества и че в хода на общуването непременно ще се роди нещо ново, ако не изневерят на себе си, и спонтанно реагират на ситуацията. Те участват пълноценно в разговора, защото не ги задушава тревожната загриженост на всяка цена да се изтъкнат Тяхното естествено излъчване е заразително и често помага на събеседника да преодолее егоцентризма си. В резултат разговорът престава да бъде „стокообмен" (на информация, знания и положение) и се превръща в диалог, в който вече няма значение кой каква позиция заема. От съперници, стремящи се да удържат победа един над друг, те се превръщат в събеседници, които в еднаква степен са удовлетворени от общуването помежду си; те се разделят не триумфирайки от победата или покрусени от поражението - и двете еднакво безплодни, -ас чувство на задоволство. (Основният фактор в терапията чрез психоанализа е способността на лекаря да окуражи пациента и да пробуди интереса му към живота. Никаква „доза" психоаналитични сеанси няма да дадат резултат, ако лечението протича В тежка, вяла и унила атмосфера.)

Казаното за разговора важи и за четенето, което може да се нарече своеобразен „разговор" между автор и читател. Разбира се, при четенето (както и при разговора) е важно кой е авторът (или с кого разговаряме). Четенето на нискохудожествен, евтин роман е като сън наяве и не предоставя възможност за продуктивна реакция. Читателят поглъща текста като телевизионно шоу или като чипса, който дъвче, докато гледа телевизия. Роман от Балзак обаче се чете продуктивно, с вътрешно съпреживяване на сюжета, или, с други думи, в съответствие с битийния модус. Въпреки това повечето хора в наше време четат по консумативен начин, с цел притежание. Любопитството им е провокирано и те горят от нетърпение да разберат развръзката: умира ли героят, или оживява, героинята бива ли съблазнена, или устоява на изкушението. С други думи, искат да узнаят отговорите на въпросите, които ги вълнуват Романът служи като своеобразен възбудител; щастливият или нещастният край е кулминацията на преживяването им; щом знаят края, те притежават цялата история, почти толкова реална, сякаш са я преживели, и просто си я припомнят С прочитането на книгата те обаче не са увеличили познанията си, мотивите на действащите лица в романа са останали непонятни за тях, не са проникнали по-дълбоко в човешката природа и душевност, нито са реализирали самопознание.

Начините за четене са същите, когато става въпрос за книга на философска или историческа тема. Образованието формира, или по-точно деформира, начина, по който се чете философска или историческа литература. Училището цели да даде на всеки ученик определено количество „културна собственост" и в края на обучението удостоверява, че учениците имат поне минимален запас от нея. Учениците се научават да четат една книга с цел да повторят основните мисли на автора. Ето така и студентите „познават" Платон, Аристотел, Декарт, Спиноза, Лайбниц, Кант, Хайдегер, Сартр. Разликата между равнищата на обучение от гимназията до научния институт е главно 6 количеството културна собственост, което придобиват учащите се и което относително съответства на количеството материална собственост, което се очаква да притежават те в бъдеще. Така наречените „отличници" са онези, които най-точно могат да повторят какво е казал всеки от философите. Те са като добре подготвени гидове в музей. Това, което не научават, е извън този тип познание. Не се научават мислено да беседват с философите, да им задават въпроси. Не са в състояние да установят кога философите си противоречат, кога изключват някои проблеми или ги заобикалят Не се научават да» откриват новото у автора от всичко онова, което носи „здравия смисъл" на времето, в което той твори. Не се научават да се вслушват в него, за да разберат кога говори само разумът му и кога написаното му идва от сърцето. Не се научават да разпознават истинността или доводите на автора и още много други неща.

Читателите с битийна ориентация често стигат до извода, че дори високоценена книга не притежава никаква стойност или ако притежава такава, то тя е ограничена. Понякога те са способни да вникнат в съдържанието на дадено произведение по-дълбоко и от самия автор, за когото е трудно да отсее най-значимото от онова, което е написал.

Друг пример за разликата между притежателния и битийния модус е упражняването на власт на базата на авторитета. Главният момент се изразява в разликата между притежавам авторитет и съм авторитет Почти всеки от нас упражнява власт поне на някакъв етап от живота си. Който възпитава деца, налага властта си - независимо дали желае, или не, - за да ги предпазва от опасности и да ги напътства в различни ситуации. В патриархалното общество за повечето мъже жените са също обект на авторитарно отношение. Мнозинството от членовете на едно бюрократично, йерархично организирано общество, каквото е нашето, упражняват власт, с изключение на хората на най-ниско обществено стъпало, които са само обекти на властта.

Нашето разбиране за властта, в съответствие с единия или другия начин на съществуване, зависи от това как възприемаме думата „власт" - достатъчно широк термин, стигащ до пълна противоположност на значенията, като например „рационална" и „ирационална" власт Рационалната власт се гради върху компетентност и стимулира развитието на човека. Ирационалната власт се гради върху силата и се изразява В експлоатация на подчинените. (Разгледал съм този нюанс в „Бягство от свободата" -Escape from Freedom).

В най-примитивните общества, където основните източници на съществуване са ловът и събирането на храна, власт упражнява лицето, което по всеобщо признание е компетентно да се справи със задачите. Върху какви качества почива компетентността, в голяма степен зависи от конкретните обстоятелства. Най-често тези качества включват жизнения опит, мъдростта, великодушието, сръчността, самообладанието и смелостта. В много от първобитните племена не съществува постоянна власт Такава се установява само при необходимост Властта се упражнява от различни представители в различните сфери - при воденето на война, при религиозни ритуали или уреждане на спорове. Когато качествата, върху които почива даден авторитет, изчезнат или отслабнат, той престава да упражнява и самата власт Сходна форма на власт може да се наблюдава сред много общества на примати, в които компетентността често се утвърждава не с физическа сила, а с качества като опит и „мъдрост". Привеждайки красноречиви резултати от един експеримент с маймуни, X. М. Р. Делгадо (1967) доказва, че ако доминиращото животно изгуби дори за миг качествата, съставляващи неговата компетентност, то тутакси губи и властта. Властта, упражнявана от индивид с битийна ориентация, се основава не само на умението му да изпълнява определени обществени функции, но зависи и от същността на самата личност, от степента й на развитие и цялостност За такива личности се казва, че внушават авторитет и не е нужно да заповядват, да заплашват или да подкупват Обликът на тези високоразвити индивиди - а не толкова действията или думите им - издава на какво е способен самият човек. Именно такива авторитети са били Великите Учители на човечеството; подобни индивиди, дори недостигнали чак толкова висока степен на съвършенство, могат да съществуват на всички образователни равнища и сред представители на различни култури. (Всичко опира до възпитанието. Ако самите родители бяха по-издигнати и по-последователни, едва ли щеше да съществува противопоставеност между авторитарния и демократичния подход във възпитанието. Детето се нуждае от авторитет с битийна ориентация и затова охотно го приема, но, от друга страна, се съпротивлява срещу натиска или пренебрежението на хора, които с поведението си доказват, че самите те не са полагали усилията, които изискват от подрастващите.)

С появата на йерархически организирани общества, които са и много по-големи, и по-сложни от обществата, в които хората се препитават с лов и събиране на храна, властта, основана на компетентността, отстъпва място на властта, основана на общественото положение. Това не означава, че упражняващият власт е непременно некомпетентен, но компетентността не е задължителен елемент на властта. Независимо дали става въпрос за властта на монарх, чиято компетентност се определя от случайно обусловени генетични качества, или за безскрупулен престъпник, узурпирал властта чрез убийство или предателство, или, както често се случва в модерните демокрации, за хора, придобили власт благодарение на своята фотогенична външност или на паричните суми, които са изразходили за предизборната си кампания - във всички тези случаи между компетентността и властта е възможно да липсва каквато и да било връзка.

Сериозни проблеми възникват и в случаите, когато властта почива отчасти върху компетентност: един ръководител може да се окаже компетентен в една област и некомпетентен в друга - например един държавник може да притежава качества, необходими за воденето на война, а да се окаже неспособен в мирновременни условия; или началник, който в началото на кариерата си е честен и смел, може да загуби тези качества, не устоявайки на изкушенията на властта; напредналата възраст или здравословни проблеми също могат да доведат до различни видове деформации. Накрая, трябва да се има предвид, че за членовете на едно малобройно племе е много по-лесно да преценят поведението на лице, облечено във власт, отколкото за милионите хора в нашето общество, които познават кандидата само по изкуствения образ, наложен от специалистите по връзки с обществеността.

Независимо какви са причините за загубата на качествата, задължителни за съответния вид компетентност, в повечето по-големи и йерархично организирани общества протича процес на отчуждаване на властта. Реалната или приписваната първоначална компетентност се прехвърля към униформата или към титлата на авторитета, който олицетворява властта. Или, с други думи, ако облеченото във власт лице носи съответната униформа или има съответната титла, то тези външни признаци на компетентност заместват реалната компетентност и определящите я качества. Кралят - да използваме тази титла като символ на властта от подобен тип - може да е глупав, порочен или зъл, те. във висша степен да е негоден и некомпетентен да бъде владетел, но властта да му принадлежи. Докато има титлата, се предполага, че притежава и качествата, които го правят компетентен. Дори кралят да е гол, всички вярват, че е облечен в разкошни одежди.

Фактът, че хората приемат униформите и титлите за реални признаци на компетентност, не е безпочвен. Онези, които притежават символите на властта и извличат изгода от това, притъпяват реалистичното, те. критичното мислене у поданиците си и ги принуждават да вярват в заблуди. Но за всеки, който си е дал труда да се замисли над това, са прозрачни машинациите на пропагандата и методите, с помощта на които се потиска критичното мислене, известно му е колко покорен и податлив на внушения става разумът, промит с банални фрази, и как замлъкват хората, загубили независимостта си и престанали да вярват на очите си и на собствената си преценка за нещата. Веднъж приели заблудата, те стават слепи за действителността.

Разликата между притежателния и битийния модус в областта на познанието се изразява в следните две формулировки: „Имам знания" и „Зная". Притежаването на знания означава да придобиеш и да задържиш вече придобитите знания (информация); Знанието е функционално, то участва в процеса на творческото мислене.

За да разберем как се проявява битийният модус, съотнесен с познанието, ще ни помогнат дълбоките прозрения на мислители като Буда, староеврейските пророци, Иисус Христос, Майстер Екхарт, Зигмунд Фройд и Карл Маркс. Според всички тях познанието започва с осъзнаване измамността на обикновените сетивни възприятия в смисъл, че представата ни за физическата действителност не съответства на „действително реалното". Повечето хора живеят като в полусън, пребивавайки в неведение, ,и изобщо не осъзнават, че по-голямата част от онова, което смятат за истинско и очевидно, е преди всичко илюзия, породена от сугестивното въздействие на социалната среда. Следователно познанието започва с разбиването на илюзиите, с разочарованието (Ent-tauschung). Да знаеш, означава да проникнеш през повърхността на явлението до самите му корени, а следователно и. до причините. Да знаеш, означава да „виждаш" реалността в цялата й голота. Да знаеш, не означава да притежаваш истината, а да проникваш под повърхността на явленията, запазвайки критичната си позиция, като активно се стремиш да се доближиш до истината.

Тази способност за творческо проникновение в същността на нещата се изразява със староеврейската дума jadoa, която означава да познаеш и да обикнеш, в смисъла на сексуалното проникване на мъжа. Буда, Просветленият, призовава хората да се събудят и да се освободят от илюзията, че придобиването на вещи носи щастие. Староеврейските пророци призовават хората да се пробудят и да осъзнаят, че идолите, на които се кланят, са техни собствени творения, те. че са илюзорни. Иисус казва: „Истината ще ви направи свободни!" Майстер Екхарт многократно изразява схващането си за познанието. Разсъждавайки за Бога, той проповядва: „Знанието не е някаква особена мисъл, то по-скоро се стреми да свали [всички обвивки] и е безкористно, устремено в голотата си към Бога, за да го докосне и да го познае" (Блакни, с. 243). („Голота" и „гол" са любими думи на Майстер Екхарт, както и на съвременника му, анонимния автор на „Облакът на неведението") Според Маркс, човек е длъжен да унищожава заблудите, като създава такива условия, при които те стават ненужни. Схващането на Фройд за самопознанието се основава на идеята за унищожаването на илюзиите („рационализации") с цел осъзнаване реалността на подсъзнанието. (Фройд, последният от философите-просветители, може да бъде наречен революционен мислител от гледна точка на философията на Просвещението от ХУ1П в., но не и от XX в.)

Идеята за спасението на човечеството е вълнувала споменатите философи. Всички те са подлагали на критика общоприетите модели на мислене. За тях целта на познанието не е достоверността на „абсолютната истина", с която човек се чувства в безопасност, а процесът на самоутвърждаване на човешкия разум. За онзи, който знае, незнанието не е по-лошо от знанието, защото и двете са част от процеса на познание, макар че този тип незнание се различава от невежеството на немислещия, непросветения човек. Оптималното знание в съответствие с битийния модус е да знаеш в дълбочина, а в съответствие с притежателния - да имаш повече знания.

Системата на образованието по принцип е насочена към това да подготви хората да придобиват знания като някакво притежание, до голяма степен съизмерими със собствеността или обществения престиж, който вероятно ще имат по-късно в живота. Минимумът от знания, който получават, е количеството, което ще им бъде нужно, за да изпълняват добре обществените си задължения. В добавка на всекиго се дава „луксозен пакет от знания", за да се подсили чувството за собствената му ценност Съдържанието на този пакет съответства на вероятния престиж, който се очаква да има даден човек в обществото. Колкото и да претендират, че се стремят да запознаят учащите се с най-големите постижения на човешкия ум, училищата всъщност са заводите, в които се произвеждат тези пакети с „всестранни" знания. Редица колежи са се специализирали в подхранването на подобни илюзии. От древноиндийската философия и изкуства до екзистенциализма и сюрреализма на учащите се се предлага „шведска маса" от знания, част от които те усвояват избирателно; в името на спонтанността и свободата никой не ги кара да се съсредоточат върху овладяването на един предмет или дори да дочетат една книга докрай. (Радикалната критика, на която Иван Илич подлага учебната система, разкрива много от слабостите й.)

Понятието вяра в религиозен, политически или личен смисъл може да има съвсем различни значения в зависимост от това дали се основава на притежателния, или на битийния модус.

От гледна точка на първия - вярата се изразява в притежаването на някакъв отговор, който не се нуждае от логични доказателства. Състои се от формулировки, измислени от други хора, които човек приема, защото се подчинява на „другите", най-често по бюрократична принуда. Вярата внушава чувство на сигурност, основано на реалната (или на въображаемата) мощ на бюрокрацията. Подчиняването на нейните канони е своеобразен пропуск за присъединяване към основната група хора. Това освобождава човека от тежкото бреме да мисли самостоятелно и да взима решения. Той се превръща в един от beati possidentes (блажените притежатели) на правата вяра. При притежателния модус вярата внушава сигурност и претендира, че проповядва абсолютни, неопровержими знания, които са достоверни, защото мощта на онези, които разпространяват и защитават вярата, изглежда непоклатима. Наистина, кой не би избрал сигурността, ако всичко, което се изисква, е отказът от независимостта?

Бог - първоначално символ на най-висшата ценност, която можем да познаем у себе си - при притежателния модус се превръща в идол. Според прозренията на пророците, идолът е нещо, което самите ние създаваме и в което проектираме собствената си сила, като по този начин ограбваме самите себе си. После се подчиняваме на творението си и общуваме в отчуждена форма със самите себе си. От една страна, аз мога да имам идол, защото той е вещ, но от друга, като му се подчинявам, той същевременно има мен. След като Бог се е превърнал в идол, предполагаемите му качества имат толкова общо с личния ми опит, колкото и отчуждените политически доктрини. Идолът може да бъде възхваляван като олицетворение на милосърдието и въпреки това в негово име да се извършват всякакви жестокости така, както поради отчуждената вяра в човешката солидарност допускаме най-безчовечни действия, без да изпитваме никакви съмнения и угризения. При притежателния модус вярата е патерица за онези, които искат да придобият увереност и отговори на всички въпроси, които животът поставя, но не смеят сами да ги потърсят

При битийния модус вярата е съвсем различно явление. Можем ли да живеем без вяра? Нима не бива новороденото да се доверява на майчината гръд? Нима не бива всички ние да имаме вяра в другите хора - в онези, които обичаме - и накрая, в самите себе си? Нима можем да живеем без вяра във валидността на нормите в нашия живот? Без вяра ставаме безсилни, изгубили надеждите си, уплашени до дъното на душите си.

Преди всичко вярата в съответствие с битийния модус не е убеждение в някакви идеи (макар че е възможно и това), а вътрешна ориентация, нагласа. По-правилно е да се каже, че човек вярва, а не, че има вяра. (Теологичното разграничение между вярата, която е убеждение fides quae creditur] и вярата като убеждение fides qua creditur] отразява аналогичното разграничение между съдържанието на вярата и акта на вярата.) Човек може да питае доверие към себе си и към другите, а религиозният човек - към Бога. Бог от Стария завет е най-напред отрицание на идолите, на боговете, които човек може да има. Макар и създадено по аналогия с някакъв източен цар, понятието Бог е изначално, трансцендентно, неподдаващо се на познание. Бог не трябва да има име, още по-малко да се правят някакви Негови изображения.

В по-късното развитие на юдейството и християнството се прави опит за пълна деидолизация на Бог или no-скоро за борба с опасността от идолизирането му с помощта на постулати, изключващи утвърждаването на качествата му. Този процес се радикализира в християнския мистицизъм - от Псевдо-Дионисий Ареопагит go неизвестния автор на „Облакът на неведението" и Майстер Екхарт -понятието Бог е понятието за Единното, за „Божественото" (Небитието), което е близо до онова, изказано във Ведите и неоплатонизма. Гаранция за тази вяра в Бога е духовното познаване на божествените качества в самите нас. Тя е непрекъснат, активен процес на самосъздаване - или по думите на Майстер Екхарт - на безкрайното раждане на Христос в душите ни.

Моята вяра в себе си, в друг човек, в човечеството, в способността ни да бъдем хора в пълния смисъл на думата предполага увереност, но увереност, основана на личния ми опит, а не на подчинението ми пред авторитет който ми диктува в какво да вярвам. Увереност в истина, която не може да се докаже логически, с убедителни аргументи, но си остава истина, в която съм убеден, защото притежавам собствени субективни основания. (Староеврейската дума за вяра е emunah, „увереност"; атеп означава „наистина, така е")

Бидейки сигурен в почтеността на някого, аз може да не успея да приведа доказателства за това, че той си остава почтен за мен до края на дните си. Нещо повече, щом почтеността му е останала ненакърнена до смъртния му час, нищо не би могло да опровергае позитивисткото схващане, че ако бе живял по-дълго, би могъл да я наруши. Моята увереност почива върху дълбокото познаване на хората и на опита ми в областта на любовта и почтеността. Този тип познание е възможен само ако мога да се отделя от собственото си Аз и да видя другия такъв, какъвто е, да разбера структурата на характера му, неговата неповторимост и общочовешката му същност Само в такъв случай аз мога да бъда сигурен на какво е способен този човек, какво може и какво не може да извърши. Разбира се, с това не искам да кажа, че всяка негова постъпка в бъдеще е предвидима; предвидими са само общите насоки на поведението му, които се коренят в основните черти на неговия характер като честност, отговорност и т.н. (виж главата „Човешка природа и характер" в „Човекът за себе си" - Man for Himself.) Такава вяра, която се основава на факти, е рационална. Но тези факти не могат да се осъзнаят или „докажат" с помощта на методите на традиционната позитивистка психология. Аз, живият човек, съм единственият „уред", който може да ги „регистрира".

Любов

Любовта също има две значения в зависимост от това дали за нея се говори в съответствие с притежателния или с битийния модус.

Можем ли да имаме любов? Ако можехме, любовта трябва да съществува във вид на нещо - субстанция, която човек може да има, да притежава, да владее. Истината е, че няма такова нещо „любов".

„Любовта" е абстракция, някакво неземно същество, богиня, макар още никой да не е виждал тази богиня. В действителност реално съществуващ е единствено актът на обичането. Да обичаш, е продуктивна дейност, която предполага да се грижиш, да познаваш, да откликваш, да проявяваш чувства, да се наслаждаваш. Любовта може да бъде насочена към човек, дърво, картина, идея. Тя създава и засилва усещането за пълнота на живота. Това е процес на самообновяване и самообогатяване.

Когато човек с притежателна ориентация изпитва любов, това означава, че той се стреми да лиши обекта на своята любов от свобода и да упражни контрол върху него. Такава любов не вдъхва живот, а ограничава, умъртвява, задушава, убива. Когато хората говорят за любов, те обикновено злоупотребяват с тази дума, за да прикрият, че в действителност не изпитват никакво чувство. Дали повечето родители обичат своите деца? Този въпрос остава открит Лойд дьо Моз изтъква, че за последните две хилядолетия от историята на Запада има такива ужасяващи свидетелства за жестокост на родители към собствените им деца - от физически изтезания до психически издевателства, -за безразлично, чисто собственическо отношение и садизъм, толкова шокиращи, че човек започва да мисли, че любящите родители са no-скоро изключение, отколкото правило.

Същото важи и за брака. Независимо дали са се оженили по любов, или както в миналото по сметка, защото така е било прието, съпрузите, които истински се обичат, са изключение. Условността, обичаят, взаимният материален интерес, грижите за децата, взаимната зависимост или взаимната омраза и страх съзнателно се преживяват като „обич" - до момента, когато единият или и двамата партньори не признаят, че не се обичат и никога не са се обичали. Днес можем да забележим известен напредък в тази насока - хората започнаха да гледат на живота по-реалистично и по-трезво. Мнозина вече не смятат, че сексуалното привличане означава любов или че приятелските, макар и не толкова близки отношения са израз на любов. Това ново виждане води до по-голяма откритост, но и до по-честа смяна на партньорите, което пък от своя страна не означава, че любовта възниква по-често. Новите партньори могат да не се обичат истински, както и предишните.

Преходът от „влюбването" към илюзията, че „притежаваш" любов често може да се наблюдава в конкретни подробности, като се проследи историята на партньори, които са се „влюбили"¹¹. (В „Изкуството да обичаш" - The Art of Loving, подчертавам, че думата „falling" в израза „falling in love" сама по себе си е противоречие. Тъй като любовта е продуктивна дейност, човек може само да „стои" - да бъде влюбен или да „Върви" - да гради любовта си. Не може да „падне", да изпадне в любов, защото това предполага пасивност)

В периода на ухажването никой не е сигурен в другия, всеки се опитва да спечели онзи, когото харесва. И двамата обаче са пълни с живот, привлекателни са, интересни, дори красиви - защото радостта от живота винаги одухотворява. Още нито един от двамата не притежава другия. Следователно енергията и на двамата е с битийна ориентация, т.е. всеки от тях се стреми да дава на другия и да го насърчава. След сключването на брак много често ситуацията коренно се променя. Брачният договор дава на всеки от партньорите изключителни права на собственост над тялото, чувствата и вниманието на другия. Вече няма нужда да се стремиш да спечелиш партньора, защото любовта се е превърнала в нещо, което вече притежаваш, в един вид собственост. Съпрузите престават да полагат усилия да събуждат и да даряват любов, започват да си омръзват и в резултат на това красотата и магията изчезват И двамата са разочаровани и объркани. Сякаш вече не са онези хора, които са били. Дали не са сгрешили? Обикновено всеки търси вината в другия и се чувства измамен. И никой от тях не забелязва, че сега те вече не се държат така, както когато са били влюбени един в друг; погрешната мисъл, че човек вече притежава любовта, е станала причина да престанат да обичат От този момент нататък те се задоволяват да поделят владеенето на това, което притежават: пари, обществено положение, дом, деца. Следователно, в някои случаи бракът, създаден