Да пипнеш сянката, но не къде да е, а в Зеебрюге!



Дата19.07.2018
Размер106.5 Kb.
#75979
Да пипнеш сянката, но не къде да е, а в Зеебрюге!
Навремето бяхме правили един дълъг рейс с Иван, после се прибрахме, него го уволниха дисциплинарно, аз заминах след отпуската на рейс, падна се и той дълъг – година и нещо, и като се върнах, Иван вече го нямаше. На входната врата на гарсониерката, в която живееше, пишеше друго име, не излезе никой, макар че звъних доста, и по-после оттук-оттам научих нещата. Казах си, че ще го потърся, ще се видим някак си, ще си спомним преживяното, защото, нали, казано е, че градинка, която не се полива, изсъхва. А хората заради това живеят, за приятелството, колкото и да е трудно понякога човек да се опитва да догони спомените си… Да се опитва да пипне сянката.

Името ми е простичко и обикновено, казваше, като мен. Отпиваше от чашата си и с нещо арменско-дяволито, или може би арабско-хитровато, в очите, додаваше: както са простички и обикновени големите неща – пръстта, по която ходим, въздуха, който дишаме, и прочие. Ние се ухилвахме малко смотано – не разбирахме дали нещо се фукняви или само ни поднася. Излъчваше нещо свое, особено, респектираше ни, както се изразяваше на третата ракия домакинът. А домакинът знаеше всичко, или почти всичко. Бивш счетоводител беше, но счетоводител от някаква служба на милицията, и все още си имаше връзки къде ли не. Та от него разбрахме, че е учил в корабостроителния техникум навигация, после служил в школата за запасни офицери на флота, след това завършил философия в Университета. Работил бил на някакво високо място – така го изрече с обичайната си потайна усмивка, без да уточнява, – после го изритали, но с такъв шут, че се спрял чак при нас като четвърти помощник-капитан. Откъде е научил всичко това, не знаехме. Но щом го е казал той, значи е така. А пък ние като го научихме, това още позасили респекта, с който го гледахме.

- Ми, четвърти, като си учил в София, и то философия, що щеш при нас на параходите – беше го зашлевил на една от първите почерпки в началото на рейса палубният боцман. – Тука е за бараби, не за баровци.

- Ми, боцмане – беше се изгаврил кротко Иван, – изпратили са ме да ви уча на философия, че да ви е по-лек животът, философски да гледате на него.

Кой го разбра, кой не го разбра – надигнахме чашите и набързо сменихме темата. Правило беше на тези разпивки да не се задълбава много-много. Всеки по цял ден бачка – кой на палубата, кой в машината, на вахти, и малките почерпки, на които удряхме по едно, рядко по повече от две, бяха обозначени като време за почивка, за общуване, но не и за спорове и прочие. Поради тази причина разпивките бяха общо взето по едно и също време, но на различни места, с различни хора. Бяха, както ги нарече веднъж Иван, кастови събирания.

Капитанът, помполитът, главният механик, понякога и старпомът с тях, бяха най-високата каста и обикновено сядаха заедно. Механиците и помощниците – и те отделно. А другите, барабите, париите, пак по думите на Иван, те не се деляха по команди. При тях беше по-скоро по интереси – спортни, женски, автомобилни, такива работи. Изкрънкваха от кухнята малко туршия или каквото мезе може да се измъкне, вадеха чашките за кафе, приплакваха ги набързо, отваряха тубата с ракията и удряха един-два реда. После със седмиците или с месеците, в зависимост от вместимостта им, тубите една по една се изпразваха и тогава или се чакаше някоя по-евтинджийска държава – като Полша, Съюза, Гедерето – за да се накупи водка, или с болка на сърцето се отделяше от свидните долари, от сълзите на децата, както го изломотваше на края на втората си чаша бай Христо Самоубиеца, за бутилка-две уиски от шипшандлера.

Е, ние, четвъртите – аз като четвърти механик и Иван като четвърти помощник-капитан, и двамата от техникум – най-често бяхме с тайфата. И двамата не бяхме от Морското, сиреч инженери, и двамата, по силата на йерархията, не ни брояха за баш офицери, макар че се водехме за такива. Нашата компания не е в каюткомпанията, казваше Иван по повод на това, че се хранехме в офицерския салет. Или, както го формулираше пък бай Христо Самоубиеца – всяка жаба да си знае гьола и мястото в гьола. Е, знаехме го. Мястото си. И сядахме с мотористите и с кръмчиите. Той – по-често, както разбрах по-после, защото такава му беше вахтата, безпартийна; аз – по-рядко, заради моята пък, пионерската.

Нека обясня. Три са корабните вахти – пионерска, кучешка и безпартийна. Пионерската – от осем до дванадесет сутрин и вечер – е като за деца, по човешко време, но пък не можеш, също като пионерите, да удариш едно по ракиено време преди обяд. За кучешката е ясно – от полунощ до четири часа, когато всички спят и само ти като куче кибичиш на мостика или в машината. А пък на вахтата от четири до осем й викат безпартийна, защото всякакви корабни мероприятия – комсомолски, профсъюзни и партийни събрания, политическа учебна година и прочие атаки върху съзнанието – се правят в четири и половина-пет часа следобед и се изпускат от вахтените. Така че е ясно защо Иван успяваше по-честичко да накваси жабчето с неговата безпартийна вахта. На обедните разпивки. На вечерните, като дубльор на старши-помощника, висеше на мостика, докато началството вечеря. Аз не можех нито по обяд, нито вечер. Бях или на вахта, или пък сменях в пет и половина втория механик, също за вечеря.

Но пък в пристанище, като няма офицерска вахта, се заседявахме – кога с тайфата, кога само двамата. В техникума се бяхме разминали – той беше преди мен, не се познавахме от там, но училището ни незримо, виртуално, както сега му казват, ни свързваше и взехме двамата да се заседяваме. Говорехме си за това-онова, до едно време си припомняхме даскали и даскалици, такива неща, докато кусвахме по нещо, каквото дал Господ. На едно такова заседяване, бяхме кусали май повечко – вече беше среднощ, а пък и скоро бяхме ходили в едно руско пристанище, та си имахме каквото трябва, – Иван изведнъж ми разправи защо е на парахода, а не началник някъде с университетското си образование.

След завършването го разпределили, нали по онова време те разпределяха, изпращаха и прочие, да работи в Централния комитет на Комсомола.

Представяш ли си – изгледа ме над ръба на чашата си, – аз, момчето от Гръцката махала, сред разни избарани девойки и нахакани пичове, умни и образовани, но сякаш празни отвътре, спаружени, така да го кажа, с мераци само за кариера и постове – нагоре, нагоре. Организационни работници, както им викаха по онова време, но иначе чиновници, които мятат наляво и надясно купешки лафове – за младежко дръзновение, за научно-технически хоризонти, и прочие неща, от които обикновените млади хора май въобще не се интересуваха, а просто си бачкаха кой където се е хванал. Твоя работа е дали можеш да си го представиш. Можеш поне да опиташ. Както опитвах и аз да вляза в калъпа. Трябваше ми обаче само месец, за да разбера, че работата ми в този ЦеКа е все едно да пееш докато дъвчеш дъвка. Не става. Поне аз разбрах, че не го мога. Че съм от друго тесто. Добре, че изкарах само още един месец.

Надигна чашата, която отдавна си стоеше до устата му, удари, стори ми се, як гълток, после посегна към шепата фъстъци, избра един, лапна го, сдъвка го и пак приготви стъкления уред на изходна позиция. И ме изгледа над ръба.

Един от големите началници имаше рожден ден. Събраха се пари, накупиха се подарък и цветя, дори се украси едната заседателна зала за коктейла. Началник, казвам ти, и всичко живо се юрна да му се слага. Поднесоха се слова, пожелания, хвалби. Уж млади хора, но вече развалени, свикнали вече да мажат и да безиросват всичко, що е над тях. Аз си кютах по-отзад и кротко дънех от уискито. Много прилично уиски – червено „Джони уокър”, макар че, както знаеш, чак до там не му придирям. Бях решил да отпусна нервата с някакво прилично количество и да се разкарам, но имало глава да пати. Големецът, след като изслуша всички лигни, с които го бяха олели, реши да мине и да се чукне с по-редовите сътрудници. Като приближи до мен, не знам какво ме прихвана. Може да беше от натрупаното за месеца – нали не е лесно да се кланяш на джуджета, трябва да се навеждаш много ниско, – а може да бе и от бързото наливане, щото си беше аванта и не се знае докъде ще стигне, но се изтървах. Честит ти празник, началство, рекох. Да си жив и здрав, макар че все се питам защо сутрин като те видя, винаги ми се допърдява. Нямам на идея как съм го съчинил такова пожелание, в подобни случаи хората могат да споменат повръщане, да изрекат дрискане и прочие, не мога да си обясня и защо го произнесох на английски. Допърдява ми се, значи.

Пак онази процедура с чашата с водката, с фъстъка и новото заставане на изходна позиция.

Само че той, милият, не знаел английски. Естествено, разбрал първото: хепи бъртдей, бос, туй поне от киното или от песните трябва да го е знаел, затова ми прасна едно тенкю вери мъч, сигурно и то от киното, но наоколо настъпи гробна тишина. Останалите кариеристчета, оправни момичета и момчета, които знаеха по няколко езика, ме изгледаха като напикани и затова нещата станаха конфузни. За да избегна кофтито продължение, ударих набързо питието си и драснах.

Този път не надигна чашата, сети се, че е празна, заради това я остави на масата, погледна към моята – и тя празна – и посегна към бутилката. Докато наливаше, през крива усмивка разправи за по-сетнешното. Намерил се все пак услужлив преводач, превел на боса пожеланието ми, но точно, а навярно и с подходяща интонация, и още на другата сутрин го пуснали по бобслея. Без никакви обяснения, но пък с висока скорост.

И направо тук, така ли? – уточних аз. Е, не направо. Със зор. Трябваше да се задействат маса връзки, да се изтъкват заслуги на родата, за да ми дадат задгранично. Ама стана. Ха наздраве!

Малко преди да отпие, додаде, някак с нежелание: Да не ме разбереш криво, но като си горе, на високо, после, като слезеш долу, въздухът някак не ти стига. Особено се чувстваш, като сритан в топките. – Май се ядоса, че ми го е казал това, затова сбъбри набързо: - Не ме разбирай криво, нали…

Ударихме, разделихме каквото беше останало в шишето и това беше. И на други дежурства се случваше да сме заедно, значи заедно да си муцкаме по нещо в свободните часове, и да си бъбрим за разни неща.

Така беше и в онова белгийско пристанище, където пристигнахме в един изпълнен с пухкави пролетни облаци ден. Предпоследното за рейса. Щяхме да товарим от него за Италия, после под баласт – към дома. Чакахме го това пристанище. Зеебрюге. Докато Иван не ни светне, не знаехме, че било предградие на Брюге, или, както се казва на френски Брюж, че градът бил един от трите най-известни в Белгия. Катедрали имало много древни, столица бил на една от трите провинции, заради каналите го наричали Северната Венеция и прочие, и прочие. Откъде ги знаеш, бе Иване, всичките тези работи, го беше изгледал недоверчиво боцманът на поредното ракиено време, а той се бе засмял – от книгите, от къде от друго място. Много неща се научават от там, да знаеш. Не се бе изфукал, простичко го бе изрекъл, като на авер, заради това съм го и запомнил. Но ако и да не знаехме всичко това, чакахме си го ние с нетърпение нашето белгийско пристанище.

Бяхме въртели почти три месеца между скандинавски портове и ни беше писнало от скъпарщината и безалкохолието им. Е, Белгия не е Италия, не е и Франция, да не споменаваме сладурските Полша и Съюза, но все е нещо. Става въпрос за напитки и цени, за какво друго. Готвехме се, така да се каже, малко да поразпуснем, да излезем на бряг, да седнем на чашка, хора да се почувстваме. За изненада дял в това реши да вложи и помполитът. Веднага като научихме за къде товарим, той се напъна да организира курс по френски език. Няма майтап, поназнайваше френски и си бе наумил да прехвърли малко от познанията си в простите моряшки кратуни – да им е по-лесно като излязат в града. Щото, нали, морските знаят по двайсе-трийсе думи на английски, по стотина на руски, макар обикновено да се фукат, че знаят езика, обаче с френския е друга работата. Не че ще научат нещо за седмицата, през която се тътрехме по земното кълбо на юг към белгийското пристанище, но все си е от полза. За тях. Аз, благодарение на другарката Стоянова от техникума, а и на някои щастливи преживелици с едно французойче на варненския плаж навремето, бях почти на „ти” с езика. Разговорно, нали, битово разговорно, приказване, без четене и писане. Поради тези причини реших само да надникна и да видя като как върви приложната лингвистика на помполита.

Засякох го, не знам защо, може би заради правилната партийна линия, да им набива в тиквите думите драпо руж. Изговаря се с ударението на последната сричка, обясняваше в момента, в който се вмъкнах. Казвам ви го, развихри се лингвистът в него, за да разберете колко богат е френският език. Буквално преведено ще рече червено знаме, но самата дума драпо може да се преведе и като бебешка пелена, в различни словосъчетания може да се превежда и като военна служба, и като влизане в партия, и като… Отвратен, се надигнах тихо и кротко да се изсуля. На задните столове Самоубиеца се бе навел до ухото на боцмана: Туй драпо руж ми иде, изшушна почти тихо, като да си драпам ружите, да си драпам нещо си де... Почти се засмях, макар че ми стана тъжно. Онзи с червените си байраци, тези с драпанията си… А бе мой човек, научи ги да питат това колко струва, госпойце, мога ли да седна до тебе, такива работи. Полезни неща ги научи. Иначе наистина ще си драпат кой каквото си има, докато им правиш купешки лекции.

Привечер, като се видяхме с Иван, питах го защо не е бил на урока по френски. Щото чета на английски, рече, за какво ми е френски… Все пак му разправих като какво беше лекцията, а той само сви рамене: Че що ходиш да си губиш времето… Но се и ухили: значи драпо руж…

Това, обаче, са само подробности. Пейзаж. Декор. Докато се плацикахме с парадната си скорост от дванадесет възла в неочаквано тихите морски ширини, малко по малко приближавахме крайната точка, в която щяхме да стоим два, най-много три дни и трябваше отсега да си набележим всички точки за изпълняване, преди да поемем пак по пътя си.

Пристигнахме, но какво от това. Първия ден, както се полага на най-младшите, бяхме дежурни. От машината – аз, от палубата – Иван. Разбира се, има и втори, може би и трети ден, но първият си е най-важен. Като, да речем, първата глътка бира след дълъг горещ ден. Или първата целувка след месеци раздяла. Или… Само че и това са подробности. А службата си е служба. Пуснах им ток за палубните кранове и се залових с моите си работи – преглед на помпите, на хидрофорите и прочие завеждане на четвъртия механик. По някое време излязох от машинното да видя на какво дередже се моторчетата на спасителните лодки – че и те на мен се числяха, та зърнах Иван да се разправя нещо край хамбарите – то пък си беше в неговия ресор. Махнах му, той ми махна, направи ми някакъв знак, който не можах да разбера какво значи, и денят продължи да се плъзга по окръглеността на планетата накъмто края си.

От екипажа някои се връщаха колкото да оставят нещо, да вземат нещо, да хвърлят няколко хапки в уста, за да икономисат откъм храна, за да има повечко за бира, завърна се и вторият механик. Той като се прибере, повече не излиза. Докладвах му, както е редът, кое как е, той кимна: добре, стана ми драго, нали за едната оценка живеем, и си казах, че след като съм я получил, значи мога да запразнявам. И без това онези от палубата бяха спрели тупурдията си, бях им изключил тока и щяха да продължат товаренето на другия ден. Ударих един душ, турих чиста тениска и чисти дънки и се замислих като как да продължа деня. И докато мислех, поех към предната настройка, на помощниците, при Иван.

Още преди да отворя, чух някаква гълчава отвътре. Нещо за товаренето, щях да си помисля, щото се говореше на английски, когато едно гласче – женско – ме разколеба. Не ще да е за товаренето, реших. И културно почуках на вратата. Хубаво, че реагирам светкавично. Отвътре се чу да, не йес, а да, и отворих. Дим. Тютюнев дим. Това беше първото, след това – трите чашки кафе, но не просто чашки, а чашки, турени в чинийки, културно, значи, млад мъж, маце и Иван. Той – усмихнат, накокошинен някак, те – седнали сякаш на тетик, напрегнати, да го река, на дивана срещу него. Влизай, рече, имам гости. Белгийци. Видели български кораб и им се дощяло да го разгледат. Та вахтеният ми ги докара.

Влязох, а той по това време вече тракаше на гостите си. На английски, от което тук-там разбирах – нали Дюма бил казал, че английският е развален френски, поне така ни набиваше в главите другарката Стоянова. Разбрах, че съм негов приятел, че съм четвърти механик, че ще се присъединя към тях, че ще… Е, по едно време не разбрах по какъв начин ме свърза с „бутилка български коняк” и го погледнах въпросително. Не се прави на скръндза, смръщи се насреща ми Иван. Нали тези дни ми каза, че си пазиш едно шише „Плиска” за специален случай. Ето го случая…

Не отвърнах. С думи, искам да кажа, погледът ми обаче псуваше, крещеше, виеше. Само кимнах. Излязох и поех към кърмата – към моята надстройка. Завих шишето във вестник, турих завитото в найлонова торбичка – да не им текат лигите ако някой ме срещне по палубата, и се върнах.

За мен е удоволствие да ви предложа по чашка български коняк – рекох. На френски. Докато крачех в едната и в другата посока, за по-сигурно си го бях отрепетирал. И силно се надявах, че ще бъде наистина само по една чашка. О! – възкликна първо дамата, последвана и от тариката до нея. Вие говорите френски!

Обикновена любезност, и аз съм я сервирал, когато разни немкини в кръчмата до Рибарския плаж ми изломотваха аз много обиша шопски салата. Навярно и моят френски беше като на онези немцойчета, но все пак ми стана драго и почти без болка в сърцето развинтих капачката.

Налях. Отпихме. Белгийката пак пусна едно О!, този път по адрес на коняка, тарикатът пък се пресегна, взе бутилката и се зачете какво пише. Неговото О! беше по-искрено. Може пък да не беше такъв смотаняк, какъвто изглеждаше.

После пак налях. И пак. Лафът потръгна. На английски – с Иван, на френски – с мен. Отначало участието ми в разговора беше почти символично – не ми идваха както трябва думите, но с вървежа на чашките взеха да прииждат и те, така че от време на време двата езика взеха да се сплитат. Конякът свърши, какво е едно половинлитрово шишенце, и Иван извади бутилка „Столичная”. Бръкна под дивана и измъкна две шишета газирана вода „Хисар”, от онази, която се полага на нас, машинкаджиите, но си вземат от нея и хайтите от палубата. Пак имаше О!. И за ръшен водка, и за бългериен уотър. Възклицанията ставаха все по-искрени. Докато дойде моментът белгийците да признаят, че не са мъж и жена или гаджета, както си бяхме помислили, а брат и сестра, най-важното – че дошли с малко страх, защото не знаели какво могат да заварят на комунистически кораб, нали все пак… Това вървеше по две писти – английска и френска. Аз май че се вкиснах – като какво е това комунистически кораб, нали сме все хора, Иван обаче прихна в смях. Чак му се насълзиха очите. Забелязах, че и на мацката също. Те въобще взеха много често да се гледат един друг и нещо много едновременно да правят нещата. Значи сте си мислили, че ходим тук с ножове и автомати, окървавени, с навити ръкави… Горе-долу това разбрах от думите му, а най-вече от жестовете, с които ги съпроводи. . Мацето почти кимна засрамено, а готиният до него уточни: Е, не чак дотам. Но, нали знаете, вестници, телевизия… Нямаше да повярваме, че ще пием великолепен български коняк, че ще говорим с български офицери на два различни езика, че… сте хубави хора. Наздраве!

Казах му и аз наздраве, после се сетих, че ми е говорил на френски и резюмирах на Иван. През цялото време той не ми превеждаше. Смяташе, че хващам основната нишка на разговора, и това отначало ме подразни, после го приех като комплимент – нали, така да се каже, излиза, че съм по-знаещият. По езиците, не по друго. Дори и без философско образование.

От там насетне нещата станаха направо готини и ако имах още плиска, щях да я донеса да я изплискаме и нея, но добре че нямах. Защото усетих, че правим главите. И друго усетих, онова, което винаги избуява в мъжките кратуни щом ударят някоя и друга чаша и около тях има готино маце, но не щях да поемам в тази мисловна посока. Добре, че по едно време първо гостенката, а после и братлето й се надигнаха.

Ще си ходим, каза тя, май че с мъничко тъга в очите, впити в зъркелите на Иван. Много сте любезни, но трябва да си вървим. Това на френски, а на английски додаде нещо, което после Иван ми преведе, за да не стане гаф по трасето на превода: Утре вечер сте наши гости. Ето адреса ни. В осем удобно ли е? И подаде на Иван листчето, което бе взела от бюрцето му, с надраскан на него адрес.

Изрече го на английски, значи на него, не на мен, пак на него подаде импровизираната си визитка и всичко това доста ясно ме запрати на темата за жабите, гьола и мястото им в него.

Изпратихме ги, не продължихме напоителното мероприятие, че все пак си бяхме дежурни, и зачакахме утрето. Обсъждахме след вечеря посещението, но някак повърхностно, без да задълбаваме, защото кодовата фигура беше госпойцата, сестричката, мацето, а темата беше някак сложна. Две думи няма – беше хубавица, не от пищните красавици, а от, така да се каже, тихите хубавелки, които те грабват повече с очите си и думите си, отколкото, да речем, с пазва и прочие атрибути. На мен не ми се щеше да подхващам темата, защото беше говорила повече на английски, макар и да не й е майчин, при наличие на човек, който поназнайва френски, на Иван пък – пак за същото. В Библията било казано – в началото бе словото. На нашето момиче словото течеше като буен поток накъмто моя човек и само някоя и друга ситна пръска долиташе до мен. Същото се получаваше и с погледите, и с усмивките. Е, щом трябва – ние, морските, сме курнази и знаем как да отстъпим, джентълменски да направим крачка встрани и назад. Което и реших да сторя, макар и с малко тъга, че дори и капчица ревност. Капка, която удавих в очакването.

Чакахме го, значи, утрето и то дойде, корабът оживя, който си имаше работа, си я захвана, който си нямаше – хукна в града.

Двамата с Иван нито имахме работа, нито ни се излизаше, чакахме си нашето време. Осем часът. Някъде към пет, без да чакаме вечерята, праснахме по един душ, люснахме по шепа автършейв и, сърце юнашко не трае, поехме. По-раничко да тръгнем, с насилена усмивка беше изрекъл моят човек, сякаш можеше зад усмивката си да скрие нетърпението си, че докато открием адреса, и ще стане осем.

Поехме. Един полицай, на когото показахме листчето с молба за помощ, ни поизгледа и рече, че на този адрес имало модно малко ресторантче, показа ни посоката, но било далече, та е по-добре да вземем такси. Лесно му е да дава акъл, изгледа ме Иван. Ти как си с парите? Как да съм, двадесетина долара имам, казах, на което кимна – горе-долу толкова имал и той. И като кимна, изрече и на глас – значи сме пеша, добре, че тръгнахме по-рано. И се сетихме за казармата – походи, марш на скок и прочие занятия, в които калявахме физиката си. Не беше кой знае колко далече – за има-няма час стигнахме. Малко си говорихме през вървежа, най-вече за това – защо ни канят в ресторант, а не, да речем, у тях. Умувахме, издигахме разни хипотези, но най-важното го оформи Иван. Сигурно не им е удобно вкъщи заради онова, комунистическото и тъй нататък, за това – в кръчма. Само че да знаеш, тука редът е като дойде сметката, всеки да си плаща пая. Така че няма да се отпускаш – по малко от това-онова, каквото те поръчат, ние сме пас пред келнера. Ясно ли е?

Ясно, няма проблеми. Не ни се пие, значи, не ни се яде, дошли сме ей тъй колкото да се видим. И се видяхме. Онзи, братът, няма какво да се каже за него – мъж като мъж. Поизбаран, усмихнат, с приятелско ръкостискане и това изчерпва описанието. Но госпойцата… Боже, след като цяла нощ я бях сънувал, как сега да откъсвам поглед от нея… Но трябваше, щото тя почти се нахвърли на моя човек, веднага след като ме ръкостисна с неутралното биенвеню, ще рече добре дошли, адресирано към мен лично. Към него изля почти половин Шекспиров сонет, така ми се стори, защото не разбрах какво точно изрежда толкова време.

Такива неща… Настанихме се, питаха какво ще вземем, на който въпрос ние се пристиснахме и избъбрихме (Иван го избъбри, той още от първия миг беше поел инициативата и ми беше отредил ролята на слушател с незначителни ремарки от време на време), че може би по чаша някакво леко вино. Окей, вино – усмихна се братът, но с какво с него? Ами то, така, във вашето вино всичкото си е в него, не му трябва нищо, опитах се да се намеся аз, на което госпойцата се разсмя, преведе на моя човек какво съм казал, сякаш аз не можех да му го транслирам на български, ако трябва, и обясни, че белгийското вино не било дотам хубаво и пиели френско. Каза го на английски и погледна настоятелно към моичкия – да ми го преведе. Е, преведе ми го той, обаче с коментар – сега ще ни се вземе здравето като дойде ред за плащане.

Донесоха бутилка вино, някакви хапки, някакви салати, чаши и срещата започна. По системата две на две. Ние с брата дънехме на френски, онези двамата - на английски. Почти нищо не хванах от разговора им – първо, че си говореха по-тихо от нашата групичка, и второ, щото повечето си го казваха не точно с думи, а с жестове, с погледи – сещате се какво искам да кажа. Почувствах се по едно време някак изолиран, отритнат от моя човек, с когото бяхме делили толкова дни, толкова нощи, толкова бутилки през месеците на рейса. И след като се усетех така, насочих вниманието си към домакина. Хубаво ресторантче сте избрали да ни поканите, казах, много елегантно. И добавих малко нескопосно – и сигурно скъпо. Онзи махна с ръка – нямат значение цените, заведението е наше. Помислих, че не съм схванал правилно и доуточних – как така ваше, а той сви рамене – наше, на мен и сестра ми, подарък от родителите, да си развиваме собствен бизнес, да си блъскаме, значи главите както си знаем, а не да ни издържат. Докато ми го обясняваше, само кимах с глава.

Ясно, значи. Кръчмата е тяхна, все едно сме у тях и въобще няма да има срещи с келнери, нито връчване на онези ужасяващи бележки с различни цифри, изписани вертикално. Нещо, което допускаше сериозни корекции в поведението. Не го преведох на моя, дето не откъсваше поглед от очите на момичето; щом ме е изолирал, щом си играе негова игра, и аз ще подкарам моята. Леко, леко, истимарската, както се казва, подкарах лафа към разните напитки, които употребяват, да речем коняк – пият ли такъв коняк като нашия, с който ги черпихме. О, да, кимна събеседникът ми, хубав коняк пием, после нещо весело пробяга през очите му. Знаеш ли какво, нека ги оставим тези да се плакнат с вино, а ние да си вземем малко коняк, а? Суичме се оказа човекът, още предния ден го бях забелязал, и това определено ми хареса. Не изкрещях да!, не се хвърлих да го прегръщам, културно го дадох, уж разколебан помълчах, но не много, да не взема пък да го откажа от намеренията му, и рекох – ами добре, да опитаме пък.

Донесоха. Две чаши и едно шише. Иван се опита да ми хвърли строг поглед, но не му обърнах внимание. Да си гледа там мацето, щом ме е зарязал. Подкарахме ние с палавника шишето и, да ви кажа, много добре ми се отрази кехлибарената течност. По-добре от тънкото им винце. И като подкарахме, бързо-бързо взехме да сменяме скоростите. Първата чашка на първа, а после набързо стигнахме до четвърта, директна, както й викат шофьорите. И лафът ни потръгна като хората. По едно време той вдигна ръка, келнерчето притича, и то на четвърта, и моят човек му рече нещо на фламандски. Не запитах какво – вече май не ме интересуваше, само зачаках да видя какво ще стане. Ами стана това, че онзи момчурляк взе полуизпразненото шише и на негово място тури на масата друго – пълно. Хазяинът ми обясни, че сега ще тестваме друг коняк, по-мек бил, според него. Наистина беше по-мек, в смисъл, че влизаше по-меко.

От дясната ми страна Иван отначало хвърляше строги погледи, после, като разбра, че с визуална комуникация няма да стане, мина на вербална. Абе какво правиш, бе, изсъска, като дойде келнерът, с двадесетте си долара къде ще се дяваш. Виж аз как си ближа винцето и не поръчвам нищо. Щеше ми се да го изгледам с пренебрежение, но погледът ми, усетих го, изразяваше само задоволство и щастие дори. Все пак му прошушнах – не бери грижа, няма да има келнер. Дотук, не му разясних нататък. Да види хубаво ли е като те загърбят. Та онези двамцата си разговаряха Бог знае за какво толкова весело и толкова оживено, и толкова тихичко, а ние с аверчето бързо наближавахме точката, в която започват да се пеят песни. Не знаех френски песньовки, но смятах да му предложа да се вслуша в нещо нашенско. Не бях измислил точно какво, не ми остана и време. Между брат и сестра се размениха фрази на фламандски, което, така ми се стори, не беше дотам вежливо, после и Иван ми каза нещо, на български, което може и то да не беше дотам вежливо, но пък на какъв език да ми го каже. Разпореди, че си тръгваме. Че закъде сме се забързали, искрено се учудих аз. Виж каква хубава маса стана. Закъде, изсъска той, за парахода, виж кое време стана. Видях. И не повярвах – часовникът ми показваше дванадесет без нещо. В главата ми пробяга мисълта, че ще закъснеем, щото ни чака един час маршировка, и докато си го мислех, го и изрекох. Боже, Боже, скръцна със зъби моичкият, бая си се наквасил, нали… Ще ни закарат. Докато се наливаш, аз мисля с главата си за всичко. Не задълбах за коя глава говори, не му беше нито време, нито място, станах почти без да залитам, изгледах със съжаление Иван, който, както разбрах, редеше на домакините ни нещо за сметка, за пари, и само му се изхилих. Точно когато му обясняваха, това го разбрах, че кръчмата е тяхна собственост. С главата си, значи мислел. Личи си кой има глава на раменете. Аз, щото бях опитал два вида пер-фек-тен коняк, щото бях завързал едно чудесно приятелство, не като него, а мъжко приятелство, щото…

Хайде, сръга ме той, стига си се хилил, вдигаме гълъбите. И ме напъхаха в едно готино, и то пер-фек-тно рено. Потеглихме все така по групи – отзад аз и аверчето ми, отпред онези гълъбчета. Караше женското гълъбче. Не му направих бележка че е къркало винце, че може да стане беля с катаджии, или както си ги наричаха у тях, не ми беше работа. Мислех си само да се довлечем навреме до парахода, че да нямаме проблеми с помполита. И, кой знае защо, ми се додряма. На същата вълна се беше настроил и дангалакът до мен. Май че се бяхме унесли, когато внезапен трясък ме захвърли към облегалката на предната седалка. Другарят ми по конякопиене направи същото. Ококорих се и за секунда и изтрезнях, и се разбудих. Бяхме се нахакали в някакъв стълб. Предната двойка се беше залепила в арматурното табло. Понечих да ги побутна, да тествам, значи, виталността им, когато се размърдаха и изправиха. И братчето и сестричето подкараха диалог на фламандски, да не ги разберем какво си казват. Макар че какво имаше за разбиране. Не е могло да вземе както трябва мацето завоя и стана беля. Смачкани ламарини, малко гюрултия, но иначе нищо страшно.

Е, сега вече ще викаме такси, адресирах към мъжкото гълъбче отпред. Иначе закъсняваме и ще ни яде дупето попара. Онзи избърса кръвчицата по джуките си и ме изгледа с най-мръснишкия поглед, на който е способен. Какво искаш да ми кажеш, бе, изсъска, да ги зарежем и да се спасяваме, така ли. Ами да, кимнах, няма да се забъркваме и с полиция, нали… Пък като споменах полиция, тя май че наближаваше – явно от светналите наоколо прозорци някой е подал нишан, - защото се чуваха свирките им. Шофьорката взе да трепери. Подкара, ама пак на английски, че сега щели да й вземат книжката, че щели да я глобят и прочие – цял Шекспиров монолог изпраска. От словото й разбрах няколко думи – книжка, глоба, пари, - но и те стигаха, за да разбера, че момичето го гонеше яко шубе. От онези, които вече се задаваха с автомобила си на края на улицата. Е, да не е нацелвала стълбове, си казах, да не е сръбвала френско винце преди това, сега да се оправя.

Обаче и Иван се раздърдори. Тя го изгледа с разширени очи, опита се дори да се усмихне, обърна се и преведе английското на френски, сигурно за да разбирам и аз за какво иде реч, обясняваше на моя човек до мен, че щели да си сменят местата с Иван, да кажат, че той е спретнал катастрофата. Нали на другия ден заминаваме, какво могат да ни направят. Докато тя тракаше на френски, намесих се и аз, на български. Иване, умната, изръмжах, не си туряй таралеж в гащите. Те ще се оправят някакси, но ти може здравата да загазиш. Само че кой да те слуша.

Е, нататък не ми се ще да го разправям в подробности. Първо, то си е ясно какво стана – разправия, попълване на някакви бланки, показване на паспортите ни и тъй нататък; второ, малко ме хвана срам от това, че гледах само как да се измъкнем от ситуацията, докато моичкият се беше показал истински мъж; най-важното, обаче, е третото. Руснаците имат един лаф – ако подариш на жена цветя без причина, значи има причина. Сещах се вече за причината на Иван. Любов, бе, няма майтап, не можеше да е друго, освен любов. Но да караме нататък. Натовариха ни полицаите на таратайката си, оставиха нашите хора да си се оправят, и поехме към парахода. Там беше ред на следващата гюрултия.

Капитан, помполит, разпити, пак писане по разни бланки и кажи-речи на разсъмване нещата приключиха. Барото, стара лисица, оправи нещата да минат без глоби – откъде да вземе Иван намколко си белгийски франка, обеща, че в България ще му се наложи строга санкция, прави се среднощно кафе, сервираха се сандвичи и, както казах, ни разкараха накъмто кабините ни. Сутринта беше ред на помполита да ни заяде. Не се знае колко щеше да ни дъвче, ако не трябваше да се стягаме за отплаване. Докато ни мачкаше комисарят, мадамата идвала, но й казали, че няма как да се срещне с нейния Ромео. Тя само тъжно кимнала, вероятно си е помислила онова за комунистическите параходи и кротко се омела. Иван обаче после ми се похвали, че все пак си взели довиждане – била застанала на един от каналите и като сме минавали, му махала, махала с ръка…

Тръгнахме и до завръщането преживелицата ни беше основната тема на парахода. Стана ясно, че тайфата одобрява задето наш Иван е доказал, че българан е галант – това на кротките разпивки на тайфата; другото, което стана ясно, беше, че ще има рапорт от ръководството и най-вероятно ще се разделяме с четвъртия помощник. Третото, обаче, за което знаех май само аз, беше, че е и влюбен. Като стигнахме в италианското пристанище, излязохме двамата, ходихме до пощата и той си спретна бая дълъг разговор с онова гълъбче. Докато чаках пред телефонната кабина и си гледах часовника, изчислих колко бира можеше да се купи с парите, хвърлени по жицата. Много бира.

С пристигането Иван си стегна багажа, качи се на рейдовата лодка с първата смяна и повече не се върна. Резултатът от рапорта, пък се и получило писмо от белгийската полиция, което от инстанция през инстанция стигнало до главното ръководство, беше дисциплинарно уволнение. Не му вървеше на моя човек и това е. Трябва да призная, обаче, че прие развоя на събитията с достойнство. Няколко пъти се зачерпвахме и нито веднъж не изрече, че съжалява. Философ, с една дума.

Това е историята ми с Иван. Заминах, както казах в началото, на рейс, а той излезе дълъг. Като се върнах, не го намерих. Срещнах, обаче, един ден старши-помощника от онзи параход, тогава той беше останал за по-дълго на брега за някакви изпити за правоспособност, и ми доразправи продължението, та от него научих кое как е станало. Като го уволнили, Иван се хванал за даскал – по етика ли, по естетика ли, абе нещо философско, и един ден старпомът го срещнал с някаква хубавка девица, джугали по улицата прегърнати. Запознал ги Иван, но на английски – не знаело мацето български, макар че учело упорито. Абе, да не би…, започнал старпомът, но Иван го пресякъл: да, тя е, дето се запознахме в Зеебрюге. Позасмял се и додал: май ще се женим, заради това е тук. Това била срещата, толкова беше информацията от старшията.

Ами после, това пък го разбрах от други мои източници, наистина се оженили и сравнително скоро след щастливото събитие отпрашили за Белгия. Така че сега се налага да издирвам адрес, щото твърдо съм решил да не оставям градинката на приятелството без поливка. Ще го издиря този адрес каквото и да става, пък наши кораби често ходят до Белгия, та няма проблем да го навестя. Ще им занеса една бутилка „Плиска”, нали от едно такова шише започна всичко. Ще им занеса и ще го изпием заедно.



Любен ЛЮБЕНОВ




Каталог: compass -> news -> 2015
compass -> Научни изяви в чужбина (2008 – 2013) Списък на научни публикации в чужбина
news -> Община поморие международен търговски и културен център „геопан”
news -> Ой ти черно море, защо тъй ревеш ” в една балада на Тарас Шевченко се пее „Реве та стогне Днiпр широкий”
news -> Община балчик архитектурен и парков комплекс •двореца• балчик
news -> Проект предложение за структурни и законодателни промени
news -> Български морски квалификационен център
2015 -> Безкористните” опити на Русия за нашето освобождение „Тоз, който ни освободи, той ще и да ни пороби”


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница