Дайри, Уейърис /и Милър, Катлийн/ Пустинно цвете



страница1/18
Дата05.12.2017
Размер2.57 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18
Дайри, Уейърис /и Милър, Катлийн/
Пустинно цвете

НЕВЕРОЯТНОТО ПЪТУВАНЕ НА ЕДНА ПУСТИННА НОМАДКА

Сканирал и обработил: Сергей Дубина
Файлов източник: dubina.dir.bg
5 март 2007
Бележка на автора:
"Пустинно цвете" е истинската история на живота на Уейърис Дайри и всички представени в нея събития са действителни, основаващи се на спомените на Уейърис. Героите също са реални, но за повечето от тях използвахме псевдоними, за да запазим спокойствието им.
1

БЯГСТВОТО


Събудих се от лек шум и отворих очи; пред себе си видях муцуната на лъв. Разсъних се моментално, ококорих се. Очите ми като че ли искаха да се разширят дотолкова, че да обхванат животното пред мен. Опитах се да стана, но не бях яла нищо от няколко дена и безсилните ми крака се подгънаха под мен. Свлякох се отново до дървото, край което почивах, за да се предпазя от пустинното африканско слънце; то ставаше особено безмилостно по обяд. Подпрях безмълвно глава назад и затворих очи, усетих грапавата му кора в тила си. Лъвът беше толкова близо, че усещах тръпчивата му миризма в горещия въздух. Обърнах се към Аллах: "Това е краят ми, Господи. Моля те, вземи ме сега."

Бе дошъл краят на дългото ми пътуване през пустинята. Нямах оръжие, нямах нищо, с което да се защитя. Нито пък имах сила да побягна. Знаех, че дори при най-благоприятни за мен обстоятелства, нямах шанс да се измъкна като се покатеря на дървото - както всички котки, лъвовете са ненадминати в катеренето. Щях да стигна най-много до средата, преди да ме забърше с мощната си лапа. Отворих отново очи без капчица страх и се обърнах към лъва:

- Ела и ме вземи. Готова съм за теб.

Той беше красив мъжкар, със златна грива и дълга опашка, която се мяташе напред-назад, за да гони мухите. Беше пет-шестгодишен, млад и здрав. Знаех, че може да свърши с мен за миг; той беше царят. Откакто се помнех, бях наблюдавала как се справя със зебри и други диви зверове, по-тежки от мен с по неколкостотин килограма.

Лъвът се взря в мен и премигна бавно с очите си с цвят на мед. Моите кафяви очи се бяха втренчили в неговите, неспособни да се отделят. Той извърна поглед.

- Хайде. Вземи ме веднага.

Лъвът ме погледна отново и отново извърна поглед. Облиза се и седна на хълбоци. После стана и започна да се движи напред-назад пред мен, сексапилно, елегантно. Най-сетне се обърна и си тръгна; несъмнено бе решил, че не си заслужава да ме яде, защото бях кожа и кости. Проследих го с поглед, докато се смали до светлокафяво петънце и най-сетне изчезна сред пясъка.

Когато осъзнах, че няма да ме убие, не отдъхнах с облекчение, тъй като не бях изпитала страх. Бях готова да умра. Но очевидно Господ, който винаги е бил най-добрият ми приятел, имаше други планове и ме пазеше жива поради някаква причина.

- Коя я тя? - попитах аз. - Вземи ме... води ме.

И се изправих с мъка на крака.

Това кошмарно пътуване бе всъщност бягство от баща ми. Тогава бях тринайсетгодишна и живеех със семейството си, номадско племе, в Сомалийската пустиня. Баща ми обяви, че е уредил да се омъжа за някакъв старец. Знаех, че трябва да действам бързо, в противен случай моят жених можеше да се появи внезапно в близките дни. Затова признах пред майка си, че искам да избягам. Имах намерение да намеря леля си, сестрата на майка, която живееше в Могадишо, столицата на Сомалия. Разбира се, никога не бях ходила в Могадишо, или в който и да било друг град. Нито пък бях виждала някога леля си. Но изпълнена с детски оптимизъм, вярвах, че нещата някак си ще се уредят.

Докато цялото ми семейство все още спеше, майка ми ме събуди и рече:

- Тръгвай веднага.

Огледах се за нещо, което мога да взема, но нямаше нищо, нито бутилка вода, нито кана мляко, нито кошница храна. И така, босонога и увита само в един шал, аз побягнах и потънах в черната пустинна нощ.

Не знаех накъде е Могадишо, просто тичах. В началото бавно, тъй като не виждах нищо; препъвах се в корени, залитах. Най-сетне реших да седна някъде, тъй като навсякъде в Африка има змии, а аз изпитвах ужас от тях. Всеки път, когато стъпех на корен, си представях, че това е плюеща кобра. Седях и гледах как небето изсветлява постепенно. Слънцето още не бе изгряло, когато се втурнах отново напред като газела. Бягах така в продължение на часове.

По обяд вече бях потънала сред червен пясък и мисли. "Къде, по дяволите, отивам?" - питах се аз. Не знаех дори коя посока да хвана. Пейзажът се простираше един и същ докъдето поглед стига, разнообразяван само от време на време от някоя акация или трънлив храст. Виждах безпрепятствено километри напред. Гладна, жадна и уморена, аз се чудех къде ли щеше да ме отведе новият ми живот. Какво щеше да стане сега?

Докато размишлявах над тези въпроси ми се стори, че чух някакъв глас.

- У-е-й-ъ-р-и-с... У-е-й-ъ-р-и-с...

Баща ми ме викаше! Огледах се, но не видях никого. Може би си въобразявах.

- У-е-й-ъ-р-и-с... У-е-й-ъ-р-и-с... - ехтеше навсякъде около мен гласът.

Тонът беше умолителен, но въпреки това бях уплашена. Ако ме намереше, несъмнено щеше да ме отведе обратно и да ме накара да се омъжа за онзи човек, като в добавка сигурно щеше и да ме набие. Нищо не си въобразявах; това действително бе баща ми и той се приближаваше. Този път побягнах не на шега. Макар да имах предимство от няколко часа, татко бе успял да ме настигне. Както разбрах по-късно, той ме бе последвал по следите, които бях оставила в пясъка.

Баща ми беше прекалено стар, за да ме хване, така поне си бях мислила, докато аз бях млада и пъргава. Според детското ми съзнание той беше стар. Сега си спомням със смях, че тогава е бил само на трийсетина години. Всички бяхме невероятно издръжливи, тъй като се придвижвахме пеш и бежешком навсякъде, нямахме нито коли, нито какъвто и да било обществен транспорт. А аз вечно бързах, гонех животните, носех вода, тичах да изпреваря настъпващия мрак, за да се прибера преди изчезването на светлината.

След известно време вече не чувах зова на баща си, затова забавих крачка до темпото на джогинг. Ако не престанех да се движа, баща ми щеше да се умори и да се откаже. Внезапно се обърнах и го видях да идва откъм хълма зад мен. Той също ме забеляза. Ужасена, побягнах по-бързо. И още по-бързо. Все едно, че се движехме със сърф сред вълни от пясък - аз се изкачвах на някой хълм, а той потъваше в падината зад мен. Продължихме така няколко часа, когато внезапно осъзнах, че вече не го виждам. Той вече не ме викаше.

Най-сетне спрях, със силно разтуптяно сърце, скрих се зад един храст и се огледах. Нищо. Ослушах се внимателно. Никакъв звук. Забелязах една оголена плоска скала и отидох да си почина върху нея. Бях си взела обаче поука от грешката от предишната нощ и когато хукнах отново, минах покрай скалите, където земята беше твърда, а после пак смених посоката на движение; така баща ми нямаше да може да ме проследи по оставените в пясъка стъпки.

Татко сигурно бе тръгнал да се връща към къщи, тъй като слънцето вече започваше да залязва. Но той нямаше да успее да се прибере преди стъмване. Щеше да се наложи да бяга в мрака, да се вслушва в нощните звуци на нашето семейство, да се ориентира по виковете на децата, по смеха, по блеенето и мученето на животните. Вятърът пренася звуците на много по-големи разстояния през пустинята, така че тези шумове бяха за нас като фарове, когато се изгубехме нощем.

След като повървях край скалите, смених посоката на движение. Нямаше значение накъде ще поема, защото нямах представа коя щеше да ме отведе до Могадишо. Продължих да бягам, докато слънцето залезе и настана такъв мрак, че не виждах нищо. Умирах от глад и не можех да мисля за нищо друго, освен за ядене. Краката ми бяха окървавени. Седнах да почина под едно дърво и заспах.

Събудих се на сутринта от парещите лъчи на слънцето. Отворих очи и погледнах нагоре, към красивия евкалипт, който достигаше до небето. Действителността бавно достигна до съзнанието ми. "Боже мой, аз съм съвсем сама. Какво ще правя?"

Станах и побягнах отново. Успях да карам така няколко дена, но не съм сигурна точно колко. Знам само, че за мен нямаше време; само глад, жажда, страх, болка. Когато станеше прекалено тъмно и не можех да виждам повече, спирах да почина. По обяд, когато слънцето станеше особено силно, сядах под някое дърво.

Именно по време на една от тези следобедни почивки ме събуди лъвът. По това време вече не се вълнувах от мисълта за свободата; единственото ми желание бе да се върна у дома при мама. Онова, което исках по-силно дори от водата и храната, бе майка ми. И макар за нас да бе нещо обичайно да изкарваме по един-два дена без вода и храна, аз си давах сметка, че няма да издържа още дълго. Бях толкова слаба, че почти не бях в състояние да се движа, а стъпалата ми бяха целите напукани и всяка стъпка бе мъчение. Когато лъвът застана пред мен и започна да се облизва, вече се бях предала. Дори приветствах с радост възможността да ме убие бързо, тъй като по този начин щеше да ме спаси от една по-дълга агония.

Но лъвът погледна костите, които всеки момент щяха да пробият кожата ми, хлътналите ми бузи и изпъкналите очи, и си тръгна. Не знам дали му стана жал за мен или се е водил от по-прагматичното съображение, че нямаше да му стигна дори за лека закуска. Или пък Господ се бе намесил в моя полза. Аз обаче реших, че Господ не може да е толкова безсърдечен и да ме спаси, само за да ме остави да умра по друг, по-жесток начин, например от глад. Той очевидно имаше други планове за мен, затова го помолих за съвет.

- Вземи ме... води ме.

Хванах се в дървото и, с негова помощ, се изправих на крака и се обърнах към Господ със зов за помощ.

Тръгнах отново и само след минути се озовах на пасбище, пълно с камили. Спуснах се към една от женските и започнах да суча направо от нея, като бебе. Пастирът ме забеляза и се развика:

- Махай се оттук, малка кучко!

В ръцете му изплющя камшик. Аз обаче отчаяно се бях вкопчила в камилата като пиявица и продължих да смуча възможно най-бързо.

Пастирът продължаваше да тича към мен и да вика. Знаеше, че ако не успее да ме изплаши и да ме прогони преди да е стигнал до мен, след това щеше да бъде късно. Млякото щеше да е свършило. Аз обаче бях успяла да изсмуча достатъчно и побягнах. Той ме подгони и дори успя да ме жегне няколко пъти с камшика, преди да го надбягам. Но аз бях по-бърза от него и го оставих зад себе си, да ругае сред пясъка на следобедното слънце.

Вече се бях заредила с гориво и имах енергия. Затова продължих да бягам, докато стигнах в някакво село. Никога досега не бях ходила на такова място; в него имаше сгради и улици от спечена пръст. Тръгнах по средата на улицата, като реших, че именно тук трябва да се върви. Въртях глава във всички посоки. Подмина ме някаква жена, огледа ме от главата до петите и се провикна:

- Виж се колко си глупава. Къде мислиш, че се намираш? - А след това се обърна към другите селяни, които се движеха по улицата: - О, Боже! Вижте й само краката! - Посочи към стъпалата ми, напукани, със спечена кръв по тях. - Ех! Боже мили. Това трябва да е някое глупаво селянче. - А после извика отново към мен: - Момиченце, ако искаш да живееш, махни се от тази улица. Махни се от пътя!

Махна ми да мина встрани и се засмя.

Знаех, че всички я чуват, и се смутих. Сведох глава, но продължих да ходя по средата на пътя, тъй като не разбирах за какво говори. Съвсем скоро се появи камион и наду клаксона. Наложи се да отскоча встрани. Обърнах се с лице по посоката на движение и вдигнах ръка към летящите към мен коли и камиони. Не мога да кажа, че ги спирах на автостоп, тъй като дори не бях чувала за това. Просто стоях на пътя с вдигната ръка и опитвах да спра някой от тях. Прелетя един автомобил и едва не ми отнесе ръката, така че се наложи да се поприбера малко по-встрани. Протегнах отново ръка, но този път не толкова далеч, като продължавах да се движа. Гледах лицата на хората, които преминаваха край мен в своите коли, като се молех наум някой от тях да спре и да ми помогне.

Най-накрая спря един камион. Не се гордея с онова, което стана по-късно... но така или иначе, то се случи, и не ми остава да кажа нищо друго освен истината. И досега, когато се сетя за този камион обаче, ми се иска да се бях доверила на инстинкта си и да не бях влизала в него.

Камионът пренасяше камъни за някакъв строеж; те бяха остри. Отпред стояха двама мъже. Шофьорът отвори вратата и рече на сомалийски:

- Качвай се, скъпа.

Почувствах се безпомощна, болна от страх.

- Отивам към Могадишо - обясних аз.

- Ще те взема, където и да отиваш - ухили се той.

Когато се усмихна, видях червените му зъби, оцветени от тютюна. Но аз знаех, че бяха червени не от тютюна, тъй като веднъж бях гледал как баща ми го дъвче. Това бе кхат, наркотично растение, подобно на кокаина. Африканските мъже го употребяваха масово. На жените не бе позволено да се докосват до него и слава Богу. То кара мъжете да побесняват, да се превъзбуждат, прави ги агресивни и е провалило живота на мнозина.

Разбрах, че не ме чака нищо добро, но тъй като не знаех какво друго да правя, кимнах. Шофьорът ми каза да се кача отзад. Това ми донесе известно облекчение, тъй като така щях да бъда по-далеч от двамината. Качих се в каросерията на камиона и се свих в един ъгъл, като се мъчех да се настаня по-удобно, доколкото бе възможно да се постигне това върху камъните. Вече беше тъмно и в пустинята ставаше студено. Щом тръгнахме, ми стана студено и аз легнах, за да се скрия от вятъра.

Следващото, което помня, бе как приятелят на шофьора се приближи и клекна до мен. Беше минал четирийсетте и бе грозен като смъртта, а освен това оплешивяваше. Той обаче очевидно опитваше да компенсира, като си пускаше малък мустак. Зъбите му бяха начупени, някои липсваха. Остатъците бяха неприятно червени от кхата, но това не му пречеше да ми се усмихва до уши и да ги показва гордо. До края на живота си няма да забравя похотливото му усмихнато лице.

На всичко отгоре беше и дебел. Разбрах го, когато си свали панталоните. Еректиралият му пенис увисна над мен. Той ме сграбчи за краката и опита да ги разтвори насила.

- О, моля те, моля те, не - замолих го аз.

Увих краката си един около друг, но това не го отказа от намерението да ги разтвори. Но тъй като не успя, отдели ръката си от тях и ме зашлеви през лицето. Нощта отнесе острия ми писък, докато камионът продължаваше да се носи напред.

- Разтвори си шибаните крака!

Продължихме да се борим. Сега вече той се бе стоварил с цялата си тежест отгоре ми, а острите камъни ми режеха гърба. Удари ме отново, този път - по-силно. Разбрах, че трябва да измисля някоя друга тактика; бе прекалено силен за мен. Мъжът очевидно знаеше какво прави. За разлика от мен той беше опитен; несъмнено бе изнасилил доста жени. Аз просто щях да бъда следващата. Страшно ми се искаше да го убия, но не разполагах с оръжие.

Затова се престорих, че го желая и рекох:

- Добре, добре. Но първо ме остави да се изпишкам.

Видях, че това го възбуди дори още повече. Ами да, момиченцето го желаеше! Пусна ме да се изправя. Отидох в противоположния ъгъл, клекнах и се престорих, че пишкам. Това ми даде няколко минути за размисъл. Когато приключих с малкия си театър, вече имах готов план за действие. Взех най-големия камък, който намерих и, без да го пускам, се върнах до мъжа и легнах до него.

Той се покатери отгоре ми и аз стиснах камъка. Вдигнах ръка и го стоварих с всичка сила върху слепоочието му. Видях как му се зави свят и го ударих отново. Той се строполи. Подобно на воин внезапно почувствах невероятна сила. Нямах представа, че я притежавам; тогава разбрах, че когато някой бъде изложен на смъртна опасност, той придобива огромна сила. Едва в такъв момент човек разбира колко силен може да бъде. Ударих го пак и видях как от ухото му потече кръв.

Приятелят му на кормилото ни забеляза от прозорчето на кабината и се разкрещя:

- Какво, по дяволите, става там?

Затърси място за спиране сред храсталаците. Знаех, че ако ме хванеше, с мен беше свършено. Докато камионът намаляваше скорост, аз изпълзях до задната страна на каросерията, покачих се на камъните и скочих на земята като котка. А след това хукнах, сякаш ме гонеше самият дявол.

Шофьорът бе възрастен човек; той изскочи от кабината и завика прегракнало:

- Ти уби приятеля ми! Върни се! Ти го уби!

Хукна след мен из оскъдните храсталаци, но не след дълго се отказа да ме преследва повече. Поне аз така си помислих.

Върна се в камиона, включи мотора и го насочи след мен, сред пустинята. Фаровете осветиха земята около мен; чух рева на мотора зад гърба си. Бягах толкова бързо, колкото можех, но камионът естествено ме наближаваше. Направих зиг-заг и завих обратно в мрака. Той не успя да ме види и най-накрая се отказа и се насочи към пътя.

Тичах из пустинята като преследвано животно. По-късно бягах известно време през джунгла и отново - през пустиня, без да знам къде се намирам. Продължавах да тичам, когато изгря слънцето. Най-после стигнах до друг път. Макар да ми се повдигаше при мисълта за онова, което можеше да се случи, отново опитах да спра някой на автостоп; бях наясно, че трябва да отида колкото се може по-далеч от шофьора на камиона и неговия приятел. Така и не разбрах какво се случи с мъжа, който ме атакува, след като го ударих с камъка, но последното ми желание бе да се срещна отново с тези хора.

Вероятно съм представлявала красива гледка така, както стоях на утринното слънце встрани от пътя. Шалът ми вече се бе превърнал в мръсна дрипа. Бях тичала в продължение на дни из пясъците и кожата и косата ми бяха покрити с прах, крайниците ми приличаха на сухи клонки, заплашващи да се счупят при първия по-силен полъх на вятъра, а раните по стъпалата ми можеха да засрамят и прокажения. Вдигнах ръка и махнах към един мерцедес. Елегантно облеченият мъж отби встрани на пътя. Пропълзях на седалката край шофьора; дъхът ми секна при вида на разкошната обстановка.

- Къде отиваш? - попита човекът.

- Натам - отвърнах аз и посочих право напред, в посоката, в която мерцедесът вече се движеше.

Мъжът отвори уста, като показаха красивите си бели зъби, и започна да се смее.

- 2 -

ДЕТСТВО СРЕД ЖИВОТНИТЕ


Преди да избягам от дома си животът ми бе протекъл сред природата и семейството; връзката ни с животните бе изключително силна и бяхме живи благодарение на нея. Аз имах една обща черта с всички деца по света: любовта към животните. Всъщност най-ранните ми спомени са свързани с моето любимо козле Били. Той бе най-голямото ми богатство, бе всичко за мен, и може би го обичах още повече, защото беше малък, също като мен. Носех му всичката храна, която успявах да намеря, докато той се превърна в най-пухкавото и щастливо козле в стадото. Майка ми питаше непрестанно:

- Защо това козле е толкова дебело, след като останалите са така слаби?

Аз полагах големи грижи за него, решех го, галех го, говорех му с часове.

Връзката ми с Били е показателна за живота ни в Сомалия. Животът на моето семейство се преплиташе с живота на стадата, за които се грижехме ежедневно. Ние зависехме от тях и затова ги уважавахме безкрайно, и тези чувства намираха израз във всичко, което правехме. Всички деца от семейството се грижеха за животните; започвахме да помагаме в това още с прохождането. Израствахме с животните, процъфтявахме, когато процъфтяваха те, страдахме, когато страдаха, умирахме заедно с тях. Отглеждахме едър добитък, овце и кози, но макар да обичах силно Били, не съществуваше съмнение, че камилите бяха най-важните животни, които притежавахме.

Камилата е легендарна в Сомалия. Сомалия отглежда повече камили от която и да било друга страна в света; те са по-многобройни от нейното население. В нашата страна имаме древна традиция на устна поезия и голяма част от нея е посветена на предаването на уроците на камилата от едно поколение на друго и обясняване на огромната й значимост за нашата култура. Помня една песен, която ни пееше майка ни. В основни линии в нея се казваше следното:

- Моята камила отиде при лошия човек, който или ще я убие или ще ми я открадне. Затова се моля, затова умолявам, моля те, върни ми камилата.

От бебе бях наясно с огромната значимост на тези животни, равностойни на чисто злато за нашето общество. Без тях е невъзможно да се живее в пустинята.

Дори животът на човека се измерва с камили. Цената на убития е сто камили. Кланът на убиеца трябва да плати сто камили на семейството на жертвата, в противен случай то атакува убиеца, за да си отмъсти. Традиционната цена за булката се изплаща също в камили. Във всекидневието именно те ни поддържат живота. Никое друго домашно животно не е така добре приспособено към съществуването в пустинята. Камилата пие веднъж седмично, но може да изкара без вода и цял месец. Междувременно обаче женската камила дава мляко, с което ни храни и утолява жаждата ни - неоценимо предимство, когато си далеч от всякакъв водоизточник. Дори при най-високи температури тези животни задържат в себе си вода и оцеляват. Те се задоволяват с оскъдните храсталаци в нашите безводни земи и оставят тревата за останалия добитък.

Ние ги обучаваме да ни превозват из пустинята заедно с оскъдната ни собственост; с тях плащаме и дълговете си. В другите страни всеки може да се качи в колата си и да отпраши накъдето иска, но нашето единствено средство за придвижване освен собствените ни крака, е камилата.

Тя е подобна в много отношения на коня. Сближава се силно със своя господар и прави за него неща, които той самият не би направил за никой друг. Мъжете обяздват младите камили - между другото една доста опасна практика - и ги приучват да бъдат яздени и да следват водачество. Изключително важно е да бъдеш твърд с тях; усетят ли по-мек ездач, те го хвърлят или ритат.

Подобно на повечето сомалийци, ние водехме пасторален живот. Макар да водехме непрекъснато борба за оцеляване, тъй като притежавахме големи стада от камили, едър рогат добитък, овце и кози, ние минавахме за богати според стандартите на страната. Следвайки традицията, братята ми се грижеха за по-едрите животни, говедата и камилите, а ние, момичетата, отговаряхме за по-дребните.

Като номади пътувахме непрестанно и никога не се застоявахме на едно място за повече от три-четири седмици. Това се налагаше заради животните. Бяхме принудени да търсим храна и вода за тях, а в сухия сомалийски климат тези основни нужди се задоволяват доста трудно.

Домът ни представляваше изплетена от трева колиба. Тъй като беше преносима, тя вършеше същата работа като палатка. Построявахме рамката от пръчки, а майка ми изплиташе рогозки от трева и ние ги мятахме върху сплетените пръчки, така че се образуваше купол с диаметър около метър и осемдесет. Когато дойдеше време да се преместим, ние разглобявахме колибата и привързвахме пръчките и рогозките, заедно с малкото ни останали вещи, към гърбовете на камилите. Те са невероятно силни животни. Бебетата и малките деца ги яздеха, докато останалите ходехме пеш, като направлявахме стадата към новия си дом. Щом откриехме място с вода и някаква растителност, изграждахме новия си лагер.

Колибата осигуряваше покрив за бебетата, сянка от обедното слънце и място за съхраняване на прясното мляко. Нощем спяхме на открито под звездите, като децата се свиваха едно в друго върху някоя рогозка. След залез пустинята изстиваше. Нямаше достатъчно одеяла за всяко дете и тъй като дрехите ни бяха малко, ние се топлехме едни други. Майка ни спеше в единия край, като наш пазител, защитникът на семейството.

Сутрин ставахме с изгрева на слънцето. Първата ни задача бе да отидем към загражденията, където пазехме животните, и да ги издоим. Навсякъде, където спирахме, сечехме фиданки и правехме заграждения за добитъка, за да не се пръска нощем. Малките държахме в отделно заграждение, за да не изсучат всичкото мляко на майките си. Една от моите задачи бе да доя кравите. От част от млякото правех масло, но в същото време трябваше да оставям достатъчно за телетата. След доенето пускахме бебетата на животните, за да се нахранят.

После закусвахме с камилско мляко, което е по-хранително от млякото на другите животни и много по-богато на витамин С. Нашият регион бе особено сух и нямаше достатъчно вода за отглеждане на каквито и да било растения, така че нямахме нито хляб, нито зеленчуци. Понякога следвахме големите диви африкански прасета, които ни отвеждаха до растителност. Те надушваха ядивните корени и ги изравяха с копита и зурли, за да ги ядат. Понякога използвахме тяхното водачество, за да разнообразим и обогатим малко всекидневната си трапеза.

  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница