Дайри, Уейърис /и Милър, Катлийн/ Пустинно цвете

Той слезе, все още сънен, с разрошени руси коси.

- Здравейте. - Досети се незабавно кои са по вида им. - Да, с какво мога да ви помогна?

- Ами, просто бихме искали да ви зададем няколко въпроса. Първо, искаме да се уверим, че живеете заедно със съпругата си. Заедно ли живеете?

От изписалото се по лицето на Найджъл отвращение виждах, че нещата обещават да станат интересни, и се облегнах на стената с намерението да гледам.

- Е, как ви се струва като вече сте тук? - отвърна той.

Двамата посетители огледаха нервно стаята.

- Ммм, да, сър. Вярваме ви, но все пак ще трябва да поогледаме къщата.

Лицето на Найджъл потъмня заплашително като буреносен облак.

- Вижте. Няма да ви позволя да кръстосвате дома ми. Не ме интересува кои сте. Това е моята съпруга, ние живеем заедно, както се уверихте. Пристигнахте без предупреждение и ние не сме облечени както подобава. Затова напуснете къщата ми!

- Мистър Ричардс, не е нужно да се ядосвате. Законът изисква...

- ГАДИ МИ СЕ ОТ ВАС! - "Бягайте, момчета, бягайте, докато можете." Те обаче сякаш се бяха врастнали със столовете, а на пребледнелите им лица бе изписано безкрайно учудване. - МАХАЙТЕ СЕ ОТ ДОМА МИ! Ако се появите още веднъж ще си извадя пистолета, ще ви застрелям и ще... ще умра за нея - довърши той и посочи към мен.

Един ден, след като бях живяла тук два месеца, попитах:

- Найджъл, защо не се поспретнеш, защо не сложиш по-прилични обувки и не си намериш приятелка? Позволи ми да ти помогна.

- Приятелка ли? - отвърна той. - Не искам приятелка. За Бога, та аз имам съпруга; какво ще правя с приятелка?

Щом чух това, побеснях.

- Отиди си заври шибаната глава в тоалетната, психопат такъв, и пусни сифона! Човече, събуди се и се разкарай от живота ми! Аз не те обичам! Двамата с теб се договорихме - ти пожела да ми помогнеш - но аз не мога да бъда това, което искаш да бъда. Не мога да се преструвам, че те обичам, само и само да те направя щастлив.

Найджъл обаче наруши договорката помежду ни. Докато крещеше, почервенял от гняв, на представителите на властта, той не лъжеше. В неговото съзнание всяка дума бе вярна. А нещата се усложняваха още повече, защото зависех от него, харесвах го като приятел, бях му благодарна, задето ми помогна, не желаех да имам нищо общо с него в интимно отношение и наистина изпитвах желание да го убия, когато започнеше да се държи така, сякаш бях неговата любима съпруга и лична собственост. Скоро си дадох сметка, че трябва да се махна от дома му и то колкото по-бързо, толкова по-добре, преди да се бях побъркала като него.

Но паспортният проблем все още не бе разрешен. Найджъл си даваше сметка, че завися от него, и усещането за власт го караше да става все по-взискателен и по-взискателен. Започваше да се вманиачава и да не ми дава мира с въпросите си къде и с кого съм била, какво съм правила. Непрестанно ме умоляваше да го обичам, но колкото повече ме молеше, толкова повече ми опротивяваше. Понякога получавах работа в Лондон или отивах да посетя приятелите си. Възползвах се от всяка възможност да се отдалеча от него, опитвайки да запазя здравия си разум.

Въпреки това малко по малко усещах, че губя способността си да бъда нормален човек покрай съжителството си с един определено побъркан мъж. Безкрайното очакване на паспорта, моя билет към свободата, започваше да ме уморява до смърт Един ден, на път за Лондон, стоях на платформата и се борех с желанието да се хвърля срещу идващия влак. В тези мигове слушах рева на машината, усещах как студеният вятър, причинен от движението, роши косите ми, и се мъчех да си представя усещането, когато всички тези тонове стомана щяха да смажат костите ми. Изкушението да сложа край на тревогите си бе силно, но в крайна сметка си зададох въпроса: "Защо да си прахосвам живота заради този достоен за съжаление човек?"

След като чакахме повече от година, Найджъл отиде в имиграционните служби и направи такава сцена, че те най-сетне ми издадоха временен паспорт.

- Моята съпруга е модел от международна величина - извикал той, - и има нужда поне от временен паспорт, за да може да пътува, както изисква кариерата й. - И стоварил с трясък албума с мои рекламни снимки върху бюрото. - Аз съм британски гражданин и съм възмутен до дъното на душата си, че се отнасяте така към моята съпруга. Настоявам този въпрос да бъде разрешен НЕЗАБАВНО!

Малко след неговото посещение правителството конфискува сомалийския ми паспорт и ми изпрати временен документ, който ми даваше право да напускам страната, но трябваше да се подновява непрестанно. Вътре бе ударен следният печат: "Позволява да се пътува навсякъде, освен в Сомалия." По-депресиращи думи от тези не съм си и представяла. Сомалия бе във война, а Англия не искаше да рискува аз да посетя една воюваща нация, докато бях под нейните грижи. Тя отговаряше за мен, тъй като вече бях британски жител. Щом прочетох забраната да пътувам до Сомалия, аз си помислих: "Боже мой, какво направих? Сега не мога да отида дори до родната си страна." Сега вече бях окончателно разделена от близките си.

Ако някой ми бе казал предварително за това, щях да се откажа и да си поискам обратно сомалийския паспорт. Никой обаче не си бе направил труда да обсъди този въпрос с мен. А сега вече бе късно. Тъй като нямах възможност да се върна назад, за мен оставаше само една посока на движение - напред. Кандидатствах за виза за Америка и взех самолет за Ню Йорк... сама.

- 14 -

- Там е истинска лудница. А ти Уейърис... ти не знаеш какво правиш, къде отиваш... ще се объркаш напълно без мен. Освен това не е безопасно да стоиш сама там - аз ще те защитавам.

Да, а кой щеше да ме защитава от него? Един от най-любимите му похвати по време на спор бе да започне да повтаря нещо и да го подкрепя с извратената си логика; повтаряше отново, и отново, и отново, и отново, и отново... като побъркан папагал, докато изтощи опонента си, независимо какво му казваше той. На него не можеше да му се влияе по пътя на разума. Този път обаче нямах намерение да се предавам. Гледах на това пътуване като на голям шанс за бъдещето си, не само за кариерата, а и за личния ми живот; то бе за мен ново начало, далеч от Англия, далеч от Найджъл и цялата ни нездрава връзка.

През 1991 година пристигнах в Щатите сама и агентът в нюйоркската агенция ми предостави апартамента си, а той самият се настани при един приятел. Апартаментът се намираше във Вилидж, в центъра на всичко вълнуващо в Манхатън. В гарсониерата имаше голямо легло и почти нищо друго, но тази простота ми допадаше.

Когато пристигнах, вече ме чакаха доста ангажименти и аз се захванах незабавно на работа с непозната досега скорост, като същевременно изкарвах и пари както никога досега. През първата седмица след пристигането си работих всеки ден. И не се оплаквах, защото в продължение на четири години се бях борила, за да мога да работя.

Всичко вървеше страхотно до един следобед. Трябваше да ме снимат. По време на почивката се обадих в агенцията, за да проверя ангажиментите си за следващия ден.

- Съпругът ти се обади - обяви моят агент. - Той е на път и довечера ще дойде при теб в апартамента.

- Съпругът ми... дал си му адреса, на който съм отседнала?

- А-ха. Каза, че си била толкова притеснена преди заминаването, че си забравила да му го оставиш. Съпругът ти беше много готин, като каза: "Искам само да се уверя, че е добре, тъй като, нали знаете, това е първото й идване в Ню Йорк."

Затръшнах телефона. В продължение на няколко минути не успях да успокоя дишането си. Не можех да повярвам. Всъщност можех, но този път той наистина бе прекалил. Не винях бедния човек от агенцията; той нямаше представа, че Найджъл не ми беше истински съпруг. А и как бих могла да му го обясня? "Виж, нали разбираш, ние се оженихме, но той се оказа пълен маниак... Омъжих се за него заради паспорта му, тъй като по онова време пребивавах незаконно в Англия и се готвеха да ме върнат в Сомалия. Разбираш ли? А сега, нека се върнем към утрешния ангажимент..." Най-плашещото в цялата тази история бе фактът, че бях действително омъжена за маниак.

След приключването на снимките се върнах в апартамента, вече взела решение за себе си. Както ме бяха предупредили, Найджъл пристигна и почука на вратата. Пуснах го да влезе, но преди да бе успял да си свали палтото заявих с убийствен, нетърпящ възражения глас:

- Хайде, да вървим. Каня те на вечеря. - Щом се озовахме на безопасно място сред много хора, аз започнах да се обяснявам: - Виж какво, Найджъл, не мога да те понасям. Не мога да те понасям. Повдига ми се от теб! Не съм в състояние да работя, когато си край мен. Не мога да мисля. Притеснена съм. Напрегната съм и единственото ми желание е да се махнеш час по-скоро.

Знаех, че онова, което му казвам, е ужасно, и определено не ми беше приятно да го наранявам. Но бях отчаяна. Може би ако бях достатъчно жестока, достатъчно зла, най-после щях да се отърва от него.

Стори ми се толкова тъжен и безпомощен, че изпитах вина.

- О'кей, ти каза каквото имаше да казваш. Не трябваше да идвам. Връщам се утре с първия полет.

- Добре! Върви! Не искам да те виждам в този апартамент, когато се прибера от снимки. Дошла съм да работя тук, не съм на почивка. Нямам време за лудостите ти.

Но когато се прибрах на следващата вечер, той не беше помръднал. Седеше и гледаше през прозореца на потъналия в мрак апартамент, апатичен, самотен, жалък, но все пак тук. Разкрещях се и той се съгласи да си тръгне на другия ден. А после пък - на другия. Най-сетне си тръгна за Лондон и аз си помислих: "Благодаря ти, Боже. Най-после ще имам малко мира." Престоят ми в Ню Йорк се удължаваше, тъй като работата продължаваше да вали. Найджъл обаче не ме остави дълго на мира. Като използваше номера на кредитната ми карта, който бе успял да отмъкне без мое знание, той си купил билет за Ню Йорк и идва при мен още на два пъти, всеки път без предупреждение.

Въпреки абсурдната ситуация с Найджъл, всичко останало в живота ми беше божествено. Беше ми страшно приятно да се запознавам с нови хора, а кариерата ми се бе устремила нагоре с главоломна скорост. Работех за "Бенетон" и "Ливай'с" и се появявах в поредица реклами за един бижутер, Помелато, облечена с бели африкански роби. Правех реклами на грим за "Ревлон", а по-късно представях новия им парфюм Ajee. Текстът в този случай гласеше: "От сърцето на Африка идва едно ухание, покорило сърцата на всички жени." Тези компании използваха онова, което ме правеше по-различна - екзотичната ми африканска външност, същата, заради която не получавах ангажименти в Лондон. За Наградите на Академията за филмово изкуство "Ревлон" засне специална реклама, където се появявах със Синди Крауфорд, Клаудия Шифър и Лорън Хътън. Всяка от нас задаваше и отговаряше на един и същ въпрос:

- Кое прави жената революционерка?

Моят отговор обобщаваше странната реалност на живота ми:

- Номадка от Сомалия, превърнала се в модел на "Ревлон".

По-късно станах първия черен модел, заснет в рекламите за "Оил ъв Олей". Правех музикални видеозаписи за Робърт Палмър и Мийт Лоуф. Появих се в най-големите модни списания: "Ел", "Алюр", "Гламър", италианския "Вог", френския "Вог". Работих с най-прочутите фотографи в този бизнес, включително и с легендарния Ричард Ейвъдон. Макар той самият да е по-известен от моделите, които снима, аз го обичах, тъй като е много земен и забавен. И макар да се занимава с тази работа от десетилетия, той винаги искаше мнението ми.

- Уейърис, какво мислиш за това?

Фактът, че бе достатъчно внимателен, за да пита, означаваше много за мен. Уважавам Ричард изключително, също както и първия велик фотограф, с който съм работила - Терънс Донован.

С времето започнах да имам предпочитани фотографи. Отстрани сякаш изглежда съвсем лесно да те снимат по цял ден и това да ти е работата, но с натрупването на опит вече можех да откривам огромна разлика в качеството, поне от моята гледна точка като обект на снимката. Велик е онзи моден фотограф, който успява да покаже истинската индивидуалност на модела и да я подчертае, вместо да й налага някакъв предварително замислен образ. С напредването на възрастта аз започвах да ценя все повече това, което съм и което ме отличава от жените, с които работя непрестанно в манекенския бизнес. Истинско изключение е да бъдеш черна в тази индустрия, където всички са високи метър и осемдесет и имат копринени коси до коленете и порцеланово бяла кожа. Работила съм с фотографи, които използваха светлината и изкуството на гримьорите и стилистите, за да ме превърнат в нещо, което не бях. Това обаче не ми доставяше удоволствие, нито пък ми допадаше крайният резултат. Ако искаш Синди Крауфорд, трябва да използваш именно Синди, а не да вземеш негърка, да й сложиш дълга перука и да я наклепаш със светъл фон-дю-тен, за да я накараш да изглежда като някаква странна, черна Синди Крауфорд. Фотографите, с които обичах да работя, ценяха естествената красота у жената и се стараеха да я откриват. В моя случай на тях несъмнено не им беше никак лесно, но аз ценях усилията им.

С нарастването на популярността се увеличаваше и отдадеността ми на работата и ежедневието ми бе изпълнено с кастинги, ревюта и снимки. Беше ми трудно да се справям с тази ангажираност, предвид предубеждението ми срещу часовниците. В същото време беше проблематично да се ориентирам за времето по стария начин; трудно бе да наблюдавам дължината на сянката си насред манхатънските небостъргачи. Имах много неприятности заради закъсненията си за различни ангажименти. Освен това, тъй като се появявах редовно на неверни адреси, открих, че страдам от дислексия*. Вечно разменях числата на номера, който ми бяха записали в моята агенция. Така например веднъж ми дадоха адрес Бродуей 725, а аз се появих на Бродуей 527 и започнах да се чудя какво се е случило с останалите. Това ми се бе случвало и в Лондон, но тъй като в Ню Йорк имах много повече работа, започнах да си давам сметка, че това не е случаен проблем.

С опита и увереността в професията открих, че участията в модни ревюта ми доставят най-голямо удоволствие. Два пъти годишно дизайнерите организираха ревюта, за да обявят пред света новата си модна линия. Стартът се дава в Милано и събитието продължава две седмици. Номадското минало ме бе подготвило много добре за този живот: пътувах с малко багаж, движех се заедно с работата си, приемах онова, което можеше да ми предложи животът и се стараех да извлека максимума от него.

Когато ревютата в Милано за съответния сезон започнат, всички манекенки се насочват натам, заедно с всички жени и момичета, мечтали някога да станат модели. Внезапно градът се изпълва с изключително високи мутантки, плъпнали навсякъде като мравки. Ще ги видите на всеки ъгъл, на всяка автобусна спирка, във всяко кафене - модели. "О, ето там има една. И още една. Да, и трета." Няма как да ги объркаш. Едни са приятелски настроени. "Здравей!" Други само се оглеждат една друга от горе до долу. "Аха." Някои се познават. Други са съвсем сами, всичко им е непознато и са уплашени до смърт. Едни се оправят. Други - не. Има ги всякакви, от всякакъв вид. И ако някой казва, че няма завист, не му вярвайте; това са пълни глупости. Завист има колкото щеш.

Съответната агенция урежда ангажиментите и моделите хукват на кастинги из Милано, с надеждата да бъдат избрани за някое от ревютата. И точно тогава човек осъзнава, че манекенството не е чак толкова романтично. Дори никак. Може да имаш седем, десет, единайсет ангажимента в един ден. И работата е изключително трудна, тъй като представяш тоалети по цял ден; нямаш време за ядене, защото докато си зает с единия ангажимент, вече си закъснял за следващите два. Когато най-сетне се добереш до мястото на следващия кастинг, там вече са се наредили на опашка трийсетина момичета. И знаеш, че всяка една от тях трябва да мине преди теб. Когато дойде твоят ред, показваш своя албум със снимки. Ако те харесат, ще те накарат да ходиш. А ако наистина те харесат, ще трябва да пробваш някой тоалет. Накрая неизменно следва:

- Много ви благодаря. Следващата!

Не знаеш дали си одобрена, но нямаш време да се тревожиш, тъй като вече тичаш към следващия ангажимент. Ако се заинтересуват, ще се свържат с твоята агенция и ще те наемат. Междувременно трябва да се научиш колкото се може по-бързо да не мислиш много-много за работата си, да не се разстройваш, че не си получила някой силно желан ангажимент и да не страдаш, че си била отхвърлена от любимите си дизайнери. Започнеш ли да се питаш дали си успяла и защо не си успяла, ще се побъркаш, особено ако не са те одобрили при изпълнението на вече възложена задача. Ако позволиш на всичко това да те притеснява, съвсем скоро ще са съсипеш. Постепенно човек осъзнава, че в повечето случаи остава разочарован от изхода на кастингите. В началото все се притеснявах: "Добре де, защо не ми го дадоха? По дяволите, наистина исках много тази работа!" Но по-късно се научих да живея според най-удачното за този бизнес мото: "C'est la vie. Добре де, по дяволите, просто не се получи." Не са те харесали, толкова е просто. И грешката не е в теб. Ако са търсили двуметрово момиче с дълга руса коса, тежащо четирийсет килограма, Уейърис няма как да ги заинтригува. Просто продължавай да действаш нататък.

Ако някой те наеме, след това се връщаш и правиш проби за дрехите, които ще представяш на ревюто. Виждаш колко голяма активност кипи, а ревюто дори не е започнало. Чувстваш се изтощена, не си се наспала и нямаш време да се храниш както трябва. Изглеждаш уморена и кльощава. А после още по-кльощава и по-кльощава, като същевременно се бориш ден след ден да изглеждаш добре, тъй като от това зависи кариерата ти. И започваш да се питаш: "Защо се занимавам с това? Защо съм тук?"

Когато модното ревю започне, понякога все още се явяваш на кастинги, тъй като целият процес трае само две седмици. В деня на самото ревю трябва да бъдеш там около пет часа преди неговото начало. Първо те гримират, после стоиш и чакаш, после ти правят прическата и после пак стоиш и чакаш началото на ревюто. Тогава обличаш първия си тоалет и вече не можеш да седиш, за да не намачкаш дрехите! А щом ревюто започне, внезапно настава хаос... пълна лудост.

- Ехо! Къде си? Какво правиш? Къде е Уейърис? Къде е Наоми? Ела тук. Излизай отпред... по-бързо. Ти си номер девет. Ти си следващата." Сменяш набързо дрехите пред всички тези хора, които не познаваш. "А, а, идвам, да... задръж за момент." Всички се блъскат едни други. "Какво правиш? Махни се от пътя ми... моят ред е!"

И тогава, след всичката тази усилна работа, идва най-хубавото: идва твоят ред. Ти си следващата. Ето, излизаш на подиума, светлините са насочени към теб, музиката гърми, всички те съзерцават, а ти се поклащаш на пътеката и си мислиш: "ТОВА СЪМ АЗ! ВСИЧКИ ВИЕ... ВИЖТЕ МЕ!" Косата и гримът ти са направени от най-големите специалисти в света, а дрехите ти са толкова скъпи, че не можеш и да мечтаеш да си ги купиш. Но за няколко секунди те са твои и знаеш, че изглеждаш невероятно. Кръвта ти кипи и щом излезеш от сцената нямаш търпение да се преоблечеш, за да се върнеш отново на нея. След всички тези приготовления цялото ревю трае само двайсет-трийсет минути, но е възможно да участваш на три, четири, дори пет ревюта на ден, затова трябва да отлетиш към следващия си ангажимент в мига, в който приключи предишният.

След като двуседмичната лудост в Милано приключи, колонията от дизайнери, гримьори, стилисти и модели се прехвърля в Париж като група цигани. Целият процес се повтаря, а по-късно се потретва и почетвъртва в Лондон и в Ню Йорк. В края на тази обиколка вече едва се държиш на крака и след като всичко приключи в Ню Йорк си казваш, че е крайно време да си дадеш малко почивка. Готова си да отидеш на някой самотен остров без телефони, за да се отпуснеш. Ако не го направиш, ако опиташ да работиш без прекъсване, съвсем скоро ще се изчерпиш и психически, и физически.

Професията на манекена е забавна, и аз признавам, че обичам нейните чар, блясък и красота, но тя има и своята жестока страна, която може да се окаже пагубна за една жена, особено млада и несигурна. Случвало се е да се явя за някой ангажимент и изведнъж стилистът или фотографът да възкликнат:

- Боже мой! Какво е станало с краката ти? Какви са тези грозни черни белези по тях?

Какво можех да им кажа? Това бяха белезите от стъпването ми по стотици тръни и камънаци в пустинята; спомен от детството, през първите четиринайсет години от което бях принудена да ходя без обувки. Как бих могла да обясня това на един парижки дизайнер?

Когато на някой кастинг ми кажеха да пробвам минижуп, веднага ми ставаше зле. Появявах се пред тях и заставах на един крак, като се въртях с надеждата, че няма да забележат проблема ми. Аз имам криви крака, резултат от израстването ми в номадско семейство и недохранването. Губила съм много ангажименти именно заради тези криви крака, физически проблем, върху който нямам контрол.

Толкова бях засрамена и обидена заради този факт, че веднъж отидох на лекар и го попитах дали не може да ми оправи по някакъв начин краката.

- Счупи ми краката - наредих аз, - за да не трябва да се чувствам повече унизена.

Но, слава Богу, той обясни, че вече съм прекалено голяма, че костите са се наместили и това няма да свърши работа. С напредването на възрастта започнах да си казвам: "Добре де, краката са си мои и те са резултат от това, което съм, и от мястото, откъдето идвам." С по-доброто опознаване на тялото заобичах и краката си. Ако тогава ги бях счупила, за да мога да показвам тоалети в продължение на пет минути в някое ревю, сега щях да си бъда много, ама много ядосана. За какво щях да съм си счупила краката? За да могат нечии дрехи да изглеждат добре? Сега се гордея с тези крака, тъй като те имат своята история; те са част от историята на моя живот. Кривите ми крака са ме носили хиляди и хиляди мили из пустинята, а бавната ми полюляваща се походка е типичната походка на една африканка; те говорят за моя произход.

Друг проблем в манекенската професия е, че модният бизнес, подобно на всяка друга индустрия, има своите неприятни особи. Може би защото от вземането на някои решения зависи толкова много, хората се поддават на стреса. Но аз помня съвместната си работа с една конкретна художествена редакторка на едно от най-големите модни списания, която - за мен - олицетворява неприятното, гадно и заядливо поведение, което превръща снимките в погребение. Снимахме на един красив малък остров в Карибско море. Мястото приличаше на рай и трябваше да си прекараме страхотно, тъй като обстановката беше чудесна; много хора биха платили скъпо и прескъпо, за да го посетят през ваканцията си. Но не и тази жена. От мига, в който пристигнахме, тя тръгна подире ми.

- Уейърис, ама наистина трябва да се вземеш в ръце. Трябва да станеш и да се раздвижиш; просто си мързелива. Непоносимо ми е да работя с хора като теб.

Обади се в агенцията ми в Ню Йорк и се оплака, че съм била умствено изостанала и съм отказвала да правя каквото и да било. Успя да ги озадачи, но не повече, отколкото озадачи мен самата.

Въпросната художествена редакторка беше убийствено тъжна особа. Очевидно бе нещастна, нямаше мъж, нямаше приятели, нямаше кого да обича. И целият й живот, цялата й любов и страст бяха съсредоточени в тази работа, тъй като нямаше нищо друго освен нея. Затова изливаше цялото си безсилие и мъка от неосъществените мечти върху мен и съм сигурна, че не бях първата потърпевша... нито последната. Бяха ми достатъчни само няколко дена обаче, за да изгубя и последните остатъци от съчувствието си. Гледах я и си мислех: "Мога да направя две неща: да я зашлевя през лицето или просто да я изгледам и да се усмихна, без да казвам нищо. По-добре да не казвам нищо."

Най-тъжното е да гледаш как такива жени разполагат с власт над млади момичета, тепърва захващащи се с тази работа. Понякога тези момичета, още почти деца, напускат Оклахома, Джорджия или Северна Дакота и летят съвсем сами до Ню Йорк, Франция или Италия, като опитват да се справят сами. Често не познават нито страната, нито езика. Те са наивни и от тях се възползват. Не успяват да се справят с отхвърлянето и не издържат психически. Нямат нужния опит, мъдрост или вътрешна сила, за да осъзнаят, че грешката не е в тях. Много от тях се връщат вкъщи с разбити сърца, огорчени и облени в сълзи.