Дайри, Уейърис /и Милър, Катлийн/ Пустинно цвете

Гледахме на коленето на животни за храна като на разточителство и прибягвахме до него само при спешни или специални случаи, като сватба например. Животните бяха прекалено ценни за нас, за да ги убиваме и да ги ядем; отглеждахме ги заради тяхното мляко и за да купуваме срещу тях другите стоки, от които се нуждаехме. Ежедневната ни закуска и вечеря се състояха само от камилско мляко. Понякога нямаше достатъчно за всички, затова хранехме първо най-малките деца, после - по-големите, и т. н. Майка ми хапваше едва след като всички други се бяха нахранили. Всъщност, като се замисля сега, не си спомням да съм виждала някога майка ми да се храни, макар очевидно да го е правила. Но ако останехме без вечеря, никой не се паникьосваше. Нямаше смисъл да се вайкаме и оплакваме. На бебетата им беше позволено да плачат, но по-големите деца знаеха правилата и просто си лягаха да спят. Опитвахме да запазим благоразположение и спокойствие, а на другата сутрин, ако дадеше Господ, щяхме да намерим разрешение. Нашата философия се изразяваше с две думи: Ин'шаллах, което означаваше, че нещо ще се случи "ако Господ пожелае". Знаехме, че животът ни зависи от природните стихии и те се контролират от Бог, не от нас.

Истинско пиршество за нас бе, когато баща ни донесеше торба ориз. Тогава използвахме маслото, получено при биенето на кравето мляко в една изплетена от майка ни кошница. От време на време продавахме някоя коза за зърно, отгледано в по-плодовити райони на Сомалия, а след това го смилахме и си правехме каша или го опуквахме в тиган над огъня. А когато се намирахме в съседство с други семейства, винаги деляхме продуктите си. Ако едните имаха фурми или корени, или бяха заклали животно, ние ги сготвяхме и си поделяхме храната. Деляхме късмета си, тъй като, макар да живеехме изолирано през повечето време и пътувахме най-много заедно още с едно-две други семейства, продължавахме да бъдем част от едно по-голямо общество. Погледнато от практичната страна, месото и всяка друга прясна храна трябваше да се консумира веднага, защото нямахме хладилници.

Всяка сутрин след закуска извеждахме животните от загражденията. На шестгодишна възраст аз вече отговарях за шейсет-седемдесет овце и кози, които водех на паша из пустинята. Хващах дългата пръчка и тръгвах сама с животните, като пеех моята песничка, с която ги водех. Ако някой се отклонеше от стадото, аз го връщах с помощта на пръчката. Те тръгваха с радост, тъй като си даваха сметка, че излизането от загражденията означаваше хранене. Ранното тръгване бе важно, за да се намери най-доброто място с прясна вода и много трева. Всеки ден набързо претърсвах района за вода, за да изпреваря другите пастири; в противен случай техните животни щяха да изпият малкото, което се намираше там. Колкото по-силно грееше слънцето, толкова по-бързо изсъхваше земята и попиваше всяка влага. Правех всичко възможно да осигуря повечко вода за животните, тъй като често минаваше цяла седмица, преди да намерим отново вода. Дори две. Даже три, кой знае. Най-тъжното по време на суша бе да гледаш как умират животните. Пътувахме все по-нататък и по-нататък ден след ден в търсене на вода; стадото се опитваше да издържи, но идваше момент, когато не можеше да продължи повече. Животните започваха да се строполяват и човек се чувстваше безкрайно безпомощен; знаеше, че това е краят, но не можеше да стори нищо.

Никой не притежава пасбищата в Сомалия. Трябваше да проявявам изобретателност и да откривам места с достатъчно растителност за моите кози и овце. Инстинктът ми за оцеляване бе изострен до крайност; оглеждах небето и търсех облаци и признаци за предстоящ дъжд. Останалите ми сетива също се включваха, тъй като дъждът можеше да бъде предсказан и от някоя особена миризма или определено усещане във въздуха.

Докато животните пасяха, аз бдях за хищници, тъй като те са навсякъде в Африка. Хиените се промъкваха незабелязано и отмъкваха някое отлъчило се от стадото агънце или козленце. Лъвовете и дивите кучета също не ни даваха мира; те се движеха на глутници, а аз бях сама.

Докато наблюдавах небето, пресмятах внимателно колко съм се отдалечила и кога ще трябва да тръгна, за да се прибера у дома преди мръкване. Случваше се обаче да сгреша в сметките и тогава започваха неприятностите. Докато вървях, препъвайки се в тъмното, хиените започваха да атакуват, тъй като знаеха, че не мога да ги виждам в тъмното. Не успявах да прогоня една, когато вече друга се промъкваше зад мен. Докато се занимавах с нея, идваше трета. Хиените са най-неприятни, тъй като са неуморни и никога не си тръгват, преди да са хванали нещо. Когато се приберяхме вечер и затворех животните в заграждението, аз ги преброявах на няколко пъти, за да видя дали не липсва някое от тях. Една вечер, след прибиране, като преброих козите установих, че са с една по-малко. След като ги преброих още два пъти изведнъж осъзнах, че не съм видяла Били. Втурнах се към майка си, като виках:

- Мамо, Били го няма... Какво да правя?

Но, разбира се, бях закъсняла. Не ми оставаше друго, освен да си поплача горчиво, докато майка ми ме галеше по главата; нямаше съмнение, хиените бяха изяли пухкавия ми любимец.

Каквото и да се случеше с нас, добитъкът беше неизменно първата ни грижа, дори по време на суша, болест или война. Непрекъснатите политически вълнения в Сомалия създаваха огромни проблеми в градовете, но ние бяхме толкова изолирани, че почти никога не ги усещахме. Но когато бях на около девет години се появиха някакви войски и направиха лагер в близост до нас. Плъзнаха слухове за изнасилени от войниците самотни момичета; аз лично познавах едно момиче, с което това се бе случило. Нямаше значение дали армията е сомалийска или марсианска; тези хора не бяха част от нас, не бяха номади, и ние ги избягвахме на всяка цена.

Една сутрин баща ми ми каза да напоя камилите и аз поведох стадото. Очевидно през нощта бе пристигнала войска и бе разположила лагера си край пътя, като палатките и камионите се простираха докъдето поглед стига. Скрих се зад едно дърво и ги наблюдавах как се щурат насам-натам в униформите си. Бях уплашена, историята на онова момиче не ми излизаше от главата. Бях сама, нямаше кой да ме защити, така че войниците можеха да направят каквото си искат с мен. Намразих ги от пръв поглед. Не ми беше ясно какво правят; дори и да спасяваха Сомалия, аз пак не исках да имам нищо общо с тях. Камилите ми обаче имаха нужда от вода. Единственият друг път, който знаех, и благодарение на който можех да избягна прекосяването на лагера, бе прекалено дълъг и заобиколен, за да го изминавам с цялото стадо, затова реших да развържа камилите и да ги пусна да минат през лагера без мен. Те тръгнаха сред войниците, като се насочиха право към водата, както се бях надявала. Хукнах по заобиколния път, като се криех зад дърветата и храстите, и най-сетне стигнах до камилите от другия край на кладенеца. А след това, когато небето потъмня, повторихме процедурата и се насочихме в безопасност към къщи.

Всяка вечер, след като приберях стадото в загражденията, идваше ред за доенето. Около вратовете на камилите привързвахме дървени звънци. Техният звук е истинска музика за номадите и те с удоволствие се вслушват в нея привечер, когато започне доенето. Звънците са като фар за онзи, който не е успял да се прибере по видело и трябва да търси дома си в мрака. Когато пустинното небе потъмнее, се появява една ярка планета, знак, че е време за прибиране на овцете в загражденията. На другите народи тази планета е известна като Венера, планетата на любовта, но в моята страна ние я наричаме макал хидхид, което означава "скриване на агнетата".

Често проблемите ми започваха именно по това време: след като не бях спирала да работя от изгрев слънце, повече не можех да си държа очите отворени. Движех се в полумрака и просто заспивах, а козите се блъскаха в мен. Друг път докато доях коленичила, главата ми клюмваше. И ако баща ми ме видеше така да задремвам, ставаше една... Аз обичам баща си, но той беше безмилостен; ако ме хванеше да спя по време на работа, ме набиваше, за да се увери, че приемам сериозно задълженията си и им отделям нужното внимание. След като свършехме всичката си работа, вечеряхме с мляко от камила. После събирахме дърва, наклаждахме голям огън, топлехме се край него, говорехме и се смеехме, докато заспим.

Тези вечери са любимият ми спомен от Сомалия: стоях в компанията на моите родители, на братята и сестрите си, и всички бяхме сити и се смеехме. Винаги се стремяхме да запазваме оптимизма си. Никой не си позволяваше да започне да хленчи и да се оплаква, или пък да предложи:

- Хей, хайде да си поговорим за смъртта.

Животът там беше тежък. Имахме нужда от всичката си сила, за да оцелеем, а негативизмът само щеше да подкопае жизнената ни енергия.

Дори когато бяхме далеч от селата, аз никога не се чувствах самотна, защото играех с моите братя и сестри. Имах един брат и две сестри по-големи от мен и още няколко - по-малки. Непрекъснато се гонехме едни други, катерехме се по дърветата като маймуни, играехме една игра, при която чертаехме линийки в пясъка с пръсти, колекционирахме камъчета и правехме дупки в земята, за да играем на една африканска игра, наречена "манкала". Имахме и наша версия на кегли, само дето вместо топка използвахме камъни. Тя ми беше любима, аз бях много добра на нея и вечно се опитвах да накарам по-малкия си брат Али да я играе с мен.

Най-голямото ни удоволствие обаче бе чистата радост да бъдем деца на дивата природа, свободата да бъдем част от нея и да се наслаждаваме на нейните гледки, звуци и миризми. Наблюдавахме как групи лъвове лежат по цял ден и се пекат на слънцето, как се търкалят по гръб, вирват крака нагоре във въздуха и ръмжат. Техните малки се гонеха и си играеха също като нас. Надбягвахме се с жирафите, зебрите и лисиците. Особена слабост имахме към дамана, африканско животно, голямо колкото заек, което всъщност е наследник на слона. Чакахме търпеливо край дупките им и щом малките им личица се появяха, хуквахме да ги гоним из пясъка.

Веднъж, при една разходка, открих яйце на щраус. Реших да го отнеса у дома, тъй като исках да видя как ще се излюпи малкото щраусче, а след това да си го отгледам. Яйцето имаше размери приблизително колкото топка за боулинг. Точно го бях измъкнала от дупката му в пясъка и се канех да го отнеса, когато се появи майката-щраус и се спусна след мен. Повярвайте ми, щраусите са наистина бързи - те мога да бягат със седемдесет километра в час. Тя ме настигна бързо и започна да ме кълве по главата. Уплаших се, че ще ми спука черепа като яйчна черупка, затова й оставих бебето и си плюх на петите.

Рядко се доближавахме до гористи местности, но когато това станеше, обичахме да наблюдаваме слоновете. Отдалеч чувахме подобният им на гръм рев и се покатервахме на някое дърво, за да ги видим. Подобно на лъвовете, маймуните и хората, слоновете живеят на общества. Ако сред тях има малко, всички възрастни слонове, братовчеди, чичовци, лели, сестри, майка, баба... всички те се грижат за него, за да бъдат сигурни, че никой няма да му направи нищо. Ние, децата, стояхме с часове на върха на някое дърво и се заливахме от смях, докато наблюдавахме света на слоновете.

Но постепено щастливите мигове сред моето семейство започнаха да стават все по-малко и по-малко. Сестра ми избяга. Брат ми отиде да учи в града. Аз научавах тъжни факти за нашето семейство, за живота. Дъждовният период отмина и беше все по-трудно и по-трудно да се грижим за животните. Животът ставаше суров, а заедно с него ставах сурова и аз.

Част от тази издръжливост се оформи, докато наблюдавах как умират моите братя и сестри. В началото в семейството ми имаше дванайсет деца, но сега сме останали само шест. Майка ми роди близнаци, но те умряха веднага след раждането. Помня и красивото шестмесечно момиченце. Предишната вече то още бе здраво, но на следната сутрин майка ми ме извика:

- Уейърис!

Изтичах при нея; тя бе коленичила над бебето. Аз бях още малко дете, но усетих, че става нещо страшно и сестричката ми не изглежда добре.

- Уейърис, отиди да ми донесеш мляко от камила! - изкомандва майка ми. Аз обаче не бях в състояние да помръдна. - Бързай, тичай! - Аз обаче стоях като в транс и наблюдавах ужасена сестра си. - Какво ти става? - извика ми мама.

Най-сетне успях да се раздвижа, но знаех какво ме очаква, когато се върна. Донесох млякото, но бебето бе напълно неподвижно; разбрах, че е мъртво. Когато погледнах отново сестра си, мама ме зашлеви с всичка сила. Дълго време още ме обвинява за нейната смърт; мислеше, че притежавам някаква магическа сила и съм причинила смъртта на бебето, докато съм се взирала в него в това състояние.

Аз нямах такава сила, но братчето ми имаше. Всички бяха единодушни, че той не е обикновено дете. Наричахме го Стареца, защото като стана на шест годинки косите му посивяха. Той беше изключително интелигентен и всички идваха за съвет при него. Приближаваха се и питаха:

- Къде е Стареца?

А после подред настаняваха малкото сивокосо момче в скута си и питаха:

- Какво мислиш за дъжда тази година?

И макар на години да бе дете, не се държеше никога като дете. Той мислеше, говореше, седеше и се държеше като много мъдър възрастен човек. Всички го уважаваха и същевременно се бояха от него, тъй като той очевидно не бе като нас. Стареца умря като момче, сякаш само за няколко кратки години бе преживял цял един живот. Никой не разбра причината, но всички сметнаха, че смъртта му бе логична. Той очевидно не принадлежеше на този свят.

Една от първите прояви на бунтарския ми характер бе свързана с копнежа да си имам обувки. През целия си живот бях мечтала за това. Днес, въпреки че съм модел, не притежавам много дрехи - чифт дънки, няколко тениски - но имам цял шкаф, натъпкан с всякакви обувки: с високи токчета, сандали, маратонки, мокасини и ботуши, макар да нямам с какво да ги нося. Като малка изгарях от отчаяно желание да имам обувки, но много от децата в моето семейство нямаха дори дрехи, а за обувки изобщо не можеше и да се помисли. Моята мечта обаче беше да нося красиви кожени сандали, каквито имаше майка ми. Как само исках да обуя чифт удобни обувки и така да се грижа за моите животни, да ходя, без да се притеснявам за камъни и тръни, змии и скорпиони. Стъпалата ми вечно бяха изранени и днес все още нося черните белези. Веднъж един трън проби цялото ми стъпало, отдолу догоре. Понякога тръните се счупваха вътре в крака. В пустинята нямаше нито лекари, нито лекарства, с които да лекуваме раните. Въпреки това се налагаше да ходим,защото трябваше да се грижим за животните. Никой не казваше:

- Не мога.

Просто си вършехме работата, всяка сутрин ставахме и тръгвахме куцукайки.

Един от братята на баща ми беше много богат. Чичо Ахмед живееше в града, в Галкайо, но ние се грижехме за неговите камили и за останалите му животни. Предпочитаха винаги аз да са грижа за неговите кози, тъй като си вършех прилежно работата, поях ги и ги пасях добре и правех всичко възможно да ги опазя от хищниците. Един ден - бях на около седем години - чичо Ахмед дойде да ни види и аз заявих:

- Виж, искам да ми купиш обувки.

Той ме погледна и се засмя.

- Да, да, добре. Ще ти взема обувки.

Знаех, че е изненадан, тъй като бе необичайно за едно момиче да си поиска нещо, още по-малко нещо толкова екстравагантно като обувки.

Следващия път, когато баща ми ме заведе при него, бях силно развълнувана, тъй като днес щях да получа първия си чифт обувки. При първа възможност попитах нетърпеливо:

- Е, донесе ли ги?

- Да - отвърна той, - донесох ги.

И ми подаде някакъв пакет. Извадих обувките и ги огледах; това бяха евтини, жълти гумени сандали, а не красиви и кожени като мамините. Не можах да повярвам.

- Това ли са ми обувките? - извиках аз и му ги хвърлих.

Когато те се удариха в лицето на брат му, баща ми опита да се престори на възмутен, но не успя... и вместо това се запревива от смях.

- Не мога да повярвам на очите и ушите си - обърна се към него чичо ми. - Как го възпитаваш това дете?

Започнах да се карам с чичо си, тъй като бях безкрайно разочарована; бях вбесена.

- Толкова работих за този боклук! - виках аз. - Свърших всичката тази работа за теб и какво получавам? Чифт евтини гумени сандали? Пфу! Предпочитам да ходя боса... По-скоро ще ходя боса, докато краката ми се окървавят, но няма да сложа тази подигравка!

И посочих към подаръка му.

Чичо Ахмед ме съзерцава известно време безмълвно, след което вдигна очи към небето и изпъшка:

- О, Аллах!

Изправи се с въздишка, взе сандалите и си ги върна у дома.

Аз обаче не смятах да се предавам така лесно. Започнах да изпращам на чичо си послания по всеки роднина, приятел или непознат, запътил се към Галкайо.

- Уейърис иска обувки!

Трябваше да почакам обаче още доста години, преди мечтата ми да се осъществи. Междувременно продължавах да се грижа за козите на чичо Ахмед и да помагам на семейството си в отглеждането на нашите стада, като изминавах хиляди километри боса.

Няколко години преди епизода с обувките на чичо Ахмед, когато бях съвсем малко момиче, някъде на около четири години, дойде един посетител, Гюбан. Той бе добър приятел на баща ми и идваше често да ни види. Та той остана да разговаря дълго с родителите ми. Когато започна да се мръква, майка ми вдигна глава към небето и като забеляза, че планетата макал хидхид се е появила, рече:

- Време е да прибираме агнетата.

- О, защо не оставиш аз да свърша тази работа вместо теб? - предложи Гюбан. - Уейърис може да ми помогне.

Почувствах се много важна, тъй като бях предпочетена пред момчетата за помощник на приятеля на татко. По принцип аз самата тичах като диво животно, където и да отивах, но сега вече се мръкваше, страхувах се и не се отделях от Гюбан. Внезапно той си свали сакото, метна го на пясъка и седна върху него. Аз го съзерцавах объркана и се възпротивих:

- Защо сядаш? Става тъмно; трябва да приберем добитъка.

- Имаме време. Ще се заемем с това след минутка. - Премести се в единия край на сакото и потупа празното място до себе си. - Ела да седнеш.

Приближих се неохотно. Тъй като от дете бях голяма любителка на историите, реших, че сега ми се удава възможност да чуя още една.

- Приказка ли ще ми разкажеш?

Приятелят на татко потупа отново по сакото.

- Ако седнеш, ще ти разкажа.

Щом го направих, той започна да се опитва да ме бутне назад.

- Не искам да лягам. Искам да ми разкажеш някоя приказка - настоявах упорито аз и се изправях отново до седнало положение.

- Хайде, хайде. - Дланта му натискаше силно рамото ми. - Легни и гледай звездите, а аз ще ти разкажа една история.

Изтегнах се върху сакото му, зарових стъпала в студения пясък и се взрях във фосфоресциращия Млечен път. Небето ставаше черно като индиго, агнетата се щураха около нас и блееха в мрака, а аз очаквах нетърпеливо началото на историята. Внезапно лицето на Гюбан се озова между мен и Млечния път; той коленичи между краката ми и дръпна малкия шал, увит около кръста ми. В следващия миг усетих нещо твърдо и мокро да се притиска към влагалището ми. Замръзнах, без да разбирам какво става, но чувствах, че е нещо много лошо. Натискът се увеличаваше, докато премина в остра болка.

- Искам мама! - Внезапно ме заля някаква топла течност и нощният въздух се изпълни с отвратителна остра миризма. - Ти се изпишка върху мен! - изпищях ужасена аз.

Скочих и започнах да си бърша краката с шала, за да се отърва от неприятно миришещата течност.

- Не, не, всичко е наред - прошепна успокояващо той и ме стисна за ръката. - Просто се опитвах да ти разкажа една история.

Отскубнах се и хукнах право при майка си, а Гюбан се спусна след мен, като опитваше да ме хване. Щом видях мама, седнала край огъня, който хвърляше оранжеви отражения по лицето й, аз се хвърлих към нея и обвих с ръце краката й.

- Какво има, Уейърис? - попита притеснено мама. Появи се и Гюбан, задъхан, и майка ми го погледна. - Какво е станало с нея?

Той се засмя непринудено и махна с ръка.

- О, опитах да й разкажа една история и тя се уплаши.

Бях се вкопчила с желязна хватка в майка си. Исках да й кажа какво бе направил с мен приятелят на татко, но нямах думи... не знаех какво бе направил. Погледнах усмихнатото му лице на светлината на огъня, лице, което щеше да се налага да виждам отново и отново през идните години, и разбрах, че съм го намразила завинаги.

Мама ме погали по главата, която бях завряла в скута й.

- Уейърис, всичко е наред. Хайде, успокой се, скъпа, това е било само една история. Не е нещо истинско. - А след това се обърна към Гюбан. - Къде са агнетата?
- 3 -

ЖИВОТЪТ НА НОМАДИТЕ

В Сомалия живеехме така, както са живели нашите предци в продължение на хилядолетия; почти нищо не се бе променило кой знае колко. Като номади ние живеехме без електричество, телефони или автомобили, още по-малко - компютри или телевизори. Тези факти, съчетани с живота ни в настоящето, ни даваха много по-различна перспектива за време от онази, която доминира в Западния свят.

Подобно на останалите членове на семейството и аз нямах представа на колко години съм; мога само да гадая. Бебетата, които се раждат в моята страна, имат малък шанс да останат живи до една година, затова запомнянето на датата на раждане не е от такова значение. Когато бях дете живеехме без изкуствени конструкции за измерване на времето като часовници, календари и дневни разписания. Вместо това съобразявахме живота си със сезоните и слънцето, планирахме всяко движение според нуждата от дъжд, а деня - според дневната светлина. Ориентирахме се за часовете според положението на слънцето. Ако сянката ми падаше на западната страна, беше сутрин; когато се движеше право под мен, беше пладне; а пресечеше ли на другата страна, беше следобед. С напредването на деня сянката се удължаваше и това беше знакът, по който се ориентирах, че е време да поемам обратния път към къщи.

Решавахме какво ще правим през деня след като станехме сутринта, а после се захващахме усърдно с работата и не спирахме, докато не я свършим или докато станеше толкова тъмно, че не се виждаше нищо повече. Нямаше такова нещо като да се събудиш и денят ти вече да е планиран целия. В Ню Йорк хората често разлистват бележника си и питат:

- Свободен ли си за обяд на четиринайсети... а какво ще кажеш за петнайсети?