Дайри, Уейърис /и Милър, Катлийн/ Пустинно цвете

В такъв случай отговарям така:

- Защо не ми се обадиш в деня преди срещата?

Няма значение колко пъти съм записвала разни ангажименти; все още не мога да свикна с тази мисъл. Когато пристигнах за първи път в Лондон бях истински озадачена от реакцията на хората, които поглеждаха китката си и изведнъж възкликваха:

- Трябва да тичам!

Просто не виждах връзката между едното и другото. Струваше ми се, че всеки се е втурнал нанякъде, че всяко действие е отмерено до секунда. В Африка няма бързане, няма стрес. Африканското време е много, много бавно, много спокойно. Ако някой каже: "Ще се видим утре около обяд", значи срещата ще се състои около четири-пет часа. Аз и досега отказвам да нося часовник.

През детските ми години в Сомалия никога не ми е идвало наум да се пренеса в мислите си напред в бъдещето или назад в миналото и да задам въпрос от рода на:

- Мамо, какво е било твоето детство?

В резултат не знам почти нищо за историята на моето семейство, особено като се има предвид, че напуснах дома си в съвсем ранна възраст. Все ми се иска да мога да се върна и да задам някои въпроси сега - да питам майка си какъв е бил животът й като момиче, откъде е била нейната майка и как е умрял баща й. Притеснявам се, че може никога да не науча тези факти.

Все пак знам едно нещо за майка си, а именно, че беше много красива. Знам, че звуча като типична дъщеря, изпълнена с обожание, но това е самата истина. Лицето й беше като скулптура на Модилиани, а кожата - толкова черна и гладка, сякаш беше изсечена от черен мрамор. Тъй като кожата на мама беше въгленовочерна, а зъбите - ослепително бели, когато тя се усмихнеше нощем, човек виждаше единствено блясъка на зъбите й, сякаш плуваха сами във въздуха. Косата й беше дълга и права, и много мека, а тя я приглаждаше с пръсти, тъй като никога не бе притежавала гребен. Майка ми е висока и стройна и тези черти са наследили всичките й дъщери.

Тя се държи много спокойно и тихо. Започне ли обаче да говори, става истерично забавна и се смее много. Разказва вицове и някои от тях са наистина смешни, други - истински мръсни, а някои са просто глупави, но целта й е да ни изненада с тях. Случвало се е да ме погледне и да каже:

- Уейърис, защо очите ти изчезват?

Но любимата й глупава шегичка беше да ме нарича Авдохол, което означава "малка уста". Без видима причина, тя ме поглеждаше и питаше:

- Хей, Авдохол, защо ти е толкова малка устата?

Баща ми беше много красив и, повярвайте, той го знаеше много добре. Беше висок около метър и осемдесет, слаб и по-светъл от мама. Косата му беше кафява, а очите - светлокафяви. Татко беше наперен, тъй като знаеше, че изглежда добре. Той вечно дразнеше мама.

- Мога да изляза и да си намеря друга жена, ако не...

И запълваше празното място със съответното желание. Или пък:

- Виж, започвам да се отегчавам тук. Ще си потърся друга жена.

Майка ми не му оставаше длъжна.

- Давай, действай. Да видим какво можеш да направиш.

Двамата наистина се обичаха, но за жалост един ден тези заплахи се превърнаха в истина.

Майка ми бе израснала в Могадишо, столицата на Сомалия. Баща ми, от друга страна, бе номад и бе прекарал целия си живот в бродене из пустинята. Когато го срещнала, той й се сторил безкрайно красив и идеята да води номадски живот с него й се видяла много романтична. Скоро решили да се оженят. Татко отишъл при баба ми, тъй като дядо ми вече бил мъртъв, и поискал разрешение да се ожени за мама.

- Не, не и не, в никакъв случай - отвърнала баба. А след това рекла на майка ми: - Това момче е развейпрах.

Баба нямала намерение да позволи на своята красива дъщеря да си прахоса живота в отглеждане на камили в пустошта с този човек, с този пустинник! Когато майка ми била около шестнайсетгодишна обаче избягала и се омъжила за него.

Заминали в друга част на страната и заживели в пустинята с неговото семейство, което създало редица проблеми за мама. Нейното семейство разполагало с пари и власт и този труден, номадски живот й бил напълно чужд. Но имало още един, дори по-голям проблем. Баща ми е от племето дааруд, а майка ми - от племето хауайи. Подобно на индианците, жителите на Сомалия са разделени на племена и всеки е фанатично предан на своята общност. Тази племенна гордост е станала причина за много войни в нашата история.

Между даарудите и хауайите съществува голямо съперничество и семейството на баща ми се отнасяло винаги зле с мама, като вярвало, че тя стои по-ниско от тях, тъй като е от друго племе. Мама се чувствала дълго време самотна, но трябвало да се приспособи някак си. След като избягах от къщи и бях разделена от моето семейство си дадох сметка какъв трябва да е бил животът й, когато е живяла съвсем сама сред даарудите.

Майка ми започнала да ражда бебета и в тяхното отглеждане намерила любовта, която й липсвала след раздялата с нейните роднини. Но сега, вече като зряла жена, си давам сметка през какво трябва да е минала, като е износила и родила дванайсет деца. Помня как, когато мама беше бременна, изведнъж изчезваше и не я виждахме с дни. А по-късно се появяваше отново.. и носеше мъничко бебче. Тя отиваше сама в пустинята и раждаше там, като вземаше нещо остро, за да отреже пъпната връв. Веднъж, след като изчезна, трябваше да преместим лагера, заради вечното търсене на вода. Наложило й се да върви четири дни из пустинята с новороденото бебе в ръце, докато открие своя съпруг.

Винаги бях чувствала, че аз бях нейната любимка. Двете бяхме силно свързани и аз все още мисля всеки ден за нея, като моля Господ да се погрижи за нея, докато с тази работа успея да се заема аз. Като дете винаги се бях стремяла да бъда до нея, и по цял ден очаквах с нетърпение завръщането си вкъщи, когато щях да мога да се сгуша до мама, а тя да ме гали по главата.

Майка ми плетеше красиви кошници - умение, което се придобива с многогодишна практика. Двете сме прекарвали много часове заедно, докато ме учеше как да направя малка чашка, от която да мога да си пия млякото, но опитите ми да измайсторя нещо по-голямо никога не приличаха на нейните произведения. Моите кошници бяха надърпани и целите в дупки.

Един ден желанието да бъда с мама и естественото детско любопитство ме накараха да я проследя скришно. Веднъж месечно тя напускаше лагера и отиваше някъде за целия следобед.

- Твърдо съм решила да разбера какво правиш, мамо - заявих аз. - Какво е това нещо, което правиш всеки месец?

Тя ми каза да си гледам работата. Децата в Африка нямат право да се месят в живота на родителите си. И, както обикновено, ми поръча да си стоя вкъщи и да наглеждам по-малките си братя и сестри. Но щом я видях да излиза, я последвах от известно разстояние, като се криех зад храстите. Тя се срещна с пет други жени, които също идваха отдалеч. Те насядаха под едно голямо, красиво дърво и стояха там няколко часа по време на следобедната почивка, когато е прекалено горещо, за да се прави нещо друго. По това време животните и семействата им почиваха, така че те можеха да отделят тези часове за себе си. Гледах отдалеч как приближават глави и ядат пуканки и пият чай. Така и не разбрах какво си говореха, тъй като нямаше как да ги чуя от такова разстояние. Най-сетне реших да се покажа, най-вече защото исках да хапна от тяхната храна. Тръгнах и застанах до майка си.

- Откъде се появи? - възкликна тя.

- Проследих те.

- Лошо, непослушно момиче - сгълча ме тя.

Другите жени обаче се засмяха и занареждаха:

- О, гледайте какво умно момиченце. Ела тук, скъпа...

В крайна сметка майка ми се примири и ме остави да си хапна малко пуканки.

И така, в тази ранна възраст нямах представа, че може да съществува и друг свят, различен от света, в който живеех с нашите кози и камили. Без пътувания до различни страни, без книги, телевизия и филми, моят свят се състоеше единствено от гледките, които виждахме всеки ден край нас. Определено не си давах сметка, че майка ми бе водила друг живот. Преди обявяването на независимостта на Сомалия през 1960 година, южната й част е била колонизирана от Италия. В резултат в Могадишо се чувстваше силното влияние на италианската култура, архитектура и общество. Майка ми дори говореше италиански. Понякога, като се ядосаше, майка ми пускаше някое проклятие на италиански.

- Мамо! - поглеждах я притеснено аз. - Какво говориш?

- О, това беше на италиански.

- Какво е "италиански"? Какво означава?

- Нищо... Гледай си работата.

И ми махваше да си вървя.

По-късно открих сама, така, както открих и колите и сградите, че италианците са част от големия свят извън нашата колиба. Много пъти ние, децата, разпитвахме мама как така бе взела решение да се омъжи за баща ни.

- Защо изобщо последва този човек? Виж къде живееш, докато твоите братя и сестри живеят навсякъде по света; те са посланици, а ти какво получи? Защо избяга с този неудачник?

Тя отговаряше, че се била влюбила в татко и решила да избяга с него, за да могат да бъдат заедно. Майка ми обаче е силна, много силна жена. Въпреки всичко, което е изтърпяла, никога не съм я чула да се оплаче. Никога не съм я чула да казва: "Писна ми от всичко това" или "Повече няма да търпя това." Мама е мълчалива и твърда като желязо. И изведнъж, без никакво предупреждение, ни смайва с някоя от глупавите си шегички. Моята цел е един ден да стана силна като нея; тогава ще мога да кажа, че съм успяла в живота.

Заниманията на нашето семейство са типични за Сомалия, тъй като повече от 60% от нейните жители са пастири-номади и се прехранват като отглеждат животни. От време на време баща ми отиваше в някое село, за да продаде животно и да купи торба ориз, плат за дрехи или чаршафи. Понякога изпращаше животното за продан с някой познат, който после трябваше да изпълни списъка с покупките.

Друг начин, по който изкарвахме пари, бе като събирахме тамяна, за който се споменава в Библията като един от даровете на Влъхвите за бебето Исус. Неговият аромат се цени и в наши дни така, както се е ценял и в древни времена. Дървото, от което се събира тамянът, расте по високите места на североизточна Сомалия. То е красиво, малко дърво, достигащо около метър и половина височина, а клоните му образуват навеси, подобни на отворен чадър. Аз обикновено удрях с брадва по дървото, но не силно, а само колкото да му цепна кората. И тогава дървото започваше да пуска млечнобяла течност. Чаках цял ден белият сок да се втвърди. Понякога го дъвчехме като дъвка заради горчивия му вкус. Събирахме парчетата в кошница, а по-късно баща ми ги продаваше. Вечер горяхме тамян на огъня. И досега, когато усетя уханието на тамян, аз се пренасям назад в онези вечери. Понякога купувам тамян от Манхатън, рекламиран като оригинален, но неговият аромат е толкова бледо подобие, че никога не би могъл да се мери с богатото екзотично благоухание на нашите огньове в пустинните нощи.

Многочленното ни семейство е също типично за Сомалия, където всяка жена има средно седем деца. На децата се гледа като на бъдещата пенсия на родителите, защото когато пораснат, те започват да се грижат за тях. Сомалийските деца се отнасят към своите родители, баби и дядовци с огромно уважение и никога не се осмеляват да оспорят авторитета им. Човек трябва да се отнася с уважение към всички по-възрастни от него хора, дори към по-големите си братя и сестри, и да се съобразява с техните желания. Именно поради това смятаха за толкова скандални някои от бунтарските ми прояви.

Друга причина за високата раждаемост, освен липсата на противозачатъчни средства, е стремежът работата да се подели между повече хора. Дори задоволяването на основни нужди като осигуряване на вода - не на много или даже на достатъчно вода, а изобщо на каквото и да било количество вода - е изнурително тежка задача. Когато всичко в района около нас изсъхнеше напълно, баща ми тръгваше да търси вода. Той завързваше огромни чували на гърбовете на камилите, чували, които майка ми изплиташе от трева. След това напускаше дома и отсъстваше с дни, докато намери вода да напълни чувалите и се върне обратно. Ние опитвахме да стоим на едно място, за да го чакаме, но всеки следващ ден ставаше все по-трудно и по-трудно, тъй като се налагаше да изминаваме все повече мили, за да напояваме стадата. Понякога се налагаше да тръгнем без него, но той винаги ни намираше, макар и без помощта на пътища, пътни знаци или карти. А когато баща ми отидеше в някое село за храна, едно от децата трябваше да върши неговата работа, тъй като мама стоеше вкъщи и координираше цялата дейност.

От време на време тази задача се падаше на мен. Понякога се налагаше да вървя дни наред, докато намеря вода, тъй като нямаше никакъв смисъл да се връщам с празни ръце. Знаехме, че никога не трябва да се връщаме неуспели - тогава нямаше да има никаква надежда. Просто продължавахме да търсим, докато намерим. Никой не приемаше извинения от рода на "не мога". Ако майка ми ми кажеше да намеря вода, трябваше да намеря. Когато заживях в западния свят, бях изумена да слушам оплаквания като: "Не мога да работя, защото ме боли главата." В такива случаи ми се е искало да кажа на тези хора: "Нека аз ви дам една наистина тежка работа. И тогава никога повече няма да се оплаквате от вашата."

Един от начините за осигуряване на повече работна ръка е чрез увеличаване броя на жените и децата; многоженството е широко разпространена практика в Африка. Моите родители са необичаен пример, тъй като останаха само двамата в продължение на много години. Най-сетне един ден, след като роди дванайсет деца, майка ми рече:

- Прекалено съм стара... Защо не си вземеш друга жена и не ме оставиш да отдъхна? Остави ме на мира вече.

Не знам дали го е казала сериозно. Вероятно не е мислила, че татко ще приеме буквално думите й.

Но един ден баща ми изчезна. Първо помислихме, че е отишъл за вода или за храна и майка ми започна да се грижи сама за всичко. Когато не се върна и след втория месец, решихме, че е умрял. И тогава, пак така внезапно, баща ми се появи. Всички деца стояхме пред нашата колиба. Той се приближи и попита:

- Къде е майка ви?

Обяснихме, че още не се е прибрала с животните.

- Добре тогава - усмихна се до уши той. - Искам всички да се запознаете с моята съпруга.

И побутна напред някакво седемнайсетинагодишно момиче, не много по-голямо от мен самата. Ние само се оцъклихме насреща му; нямахме право да кажем нищо, а и не знаехме какво да кажем.

Ужасен бе мигът, когато мама се върна вкъщи. Ние, децата, чакахме напрегнато какво ще се случи. Мама погледна баща ни и, без да забелязва другата жена в мрака, рече:

- О, значи все пак реши да се върнеш, а?

Татко пристъпи от крак на крак и извърна поглед.

- Ами, да... да. Между другото, запознай се с моята съпруга.

И прегърна новата си жена.

Никога няма да забравя лицето на мама, осветено от огъня. То просто помръкна.

- По дяволите! Отнело ми го е това малко, малко момиче!

Мама просто умираше от ревност, но правеше героични опити да не го покаже.

Нямахме представа откъде е новата съпруга на баща ни, нито знаехме каквото и да било за нея. Това обаче не й попречи да започне да командва веднага нас, децата. Не след дълго седемнайсетгодишното момиче започна да командва и мама, да й нарежда да отиде да й донесе това, да й сготви онова. Нещата бяха станали много напрегнати, когато един ден то допусна фатална грешка: зашлеви брат ми Стареца.

Случи се така, че този ден всички деца бяхме в нашето свърталище /всеки път, когато се преместехме, намирахме някое дърво, възможно най-близко до колибата, което се превръщаше в "детската стая"/. И така, един ден стоях под това дърво с братята и сестрите си, когато чух плача на Стареца. Изправих се и го видях да идва към нас.

- Какво има? Случило ли ти се е нещо? - попитах аз, като се наведох, за да му избърша лицето.

- Тя ме зашлеви... толкова силно ме зашлеви.

Не беше нужно да питам за кого става дума, тъй като никой в нашето семейство никога не бе удрял Стареца. Нито майка ни, нито някой от по-големите братя и сестри, нито дори баща ни, който биеше останалите най-редовно. Не беше нужно да го бият, тъй като той бе най-разумният сред нас и винаги постъпваше правилно. Удрянето на брат ми беше повратната точка, то бе повече, отколкото можех да понеса, и аз отидох да потърся онова глупаво момиче.

- Защо си зашлевила брат ми? - попитах аз.

- Изпи ми млякото - отвърна по характерния си високомерен начин тя, сякаш беше кралица и притежаваше всичкото мляко от нашите стада.

- Твоето мляко ли? Аз оставих въпросното мляко в колибата и ако той е искал мляко, ако е бил жаден, е можел да го вземе. Не е нужно да го удряш!

- О, я млъквай и се разкарай от главата ми! - развика се тя, като ме пропъди с махване на ръката.

Аз я погледнах втренчено и поклатих глава; макар по това време да бях само на около тринайсет години, знаех, че е допуснала голяма грешка.

Моите братя и сестри ме чакаха под дървото, опитвайки напрегнато да дочуят разговора ми със съпругата на татко. Когато се приближих, аз посочих към питащите им лица и заявих:

- Утре.

На следващия ден късметът беше на наша страна, тъй като татко каза, че заминава за два дена. Когато дойде време за следобедната почивка аз върнах вкъщи моите животни и намерих една от сестрите и двама от братята си.

- Новата съпруга на татко започва да прекалява - изрекох очевидното аз. - Трябва да направим нещо, за да й дадем урок, тъй като на това трябва да се сложи край.

- Така е, но какво можем да сторим? - попита Али.

- Ще видиш. Ти само ела с мен и ми помогни.

Взех едно дебело, грубо въже, с което привързвахме вещите си за камилите при пътуване. Изведохме изплашената съпруга на татко извън лагера и я накарахме да се съблече в храсталака. После привързахме глезените на Малката съпруга и преметнахме въжето през дебелия клон на едно огромно дърво. Тя ту ни проклинаше, ту пищеше, ту хлипаше, докато ние опъвахме въжето, като я издигнахме над земята. С братята ми решихме да я оставим на около два метра и половина височина, където не можеше да я достигне никое диво животно. След това привързахме въжето и я оставихме там, да се извива и да крещи сред пустинята.

Баща ми се прибра на следващия ден, един ден по-рано от очакваното. Той попита къде е малката му женичка. Всички вдигнахме рамене и отговорихме, че не сме я виждали. За щастие я бяхме отвели достатъчно далеч, така че виковете й не се чуваха.

- Хммм - измънка той и ни изгледа подозрително.

Вече се смрачаваше, а той все още не бе открил и следа от нея. Разбрал, че нещо не е както трябва, той започна да ни разпитва:

- Кога сте я виждали за последен път? Днес виждали ли сте я? Ами вчера?

Казахме, че не сме я виждали предишната нощ и това, разбира се, беше вярно.

Баща ми се паникьоса и започна да я търси трескаво навсякъде. Откри я чак на другата сутрин. Булката на баща ни бе висяла с главата надолу почти два дена и не беше в особено добра форма. Прибра се бесен вкъщи.

- Кой е отговорен за случилото се? - попита той.

Ние мълчахме и се гледахме, но тя, разбира се, му каза.

- Уейърис ги водеше. Тя ме нападна първа!

Татко се приближи и започна да ме бие, но всички деца скочиха отгоре му. Знаехме, че не е редно да удряме баща си, но просто не можехме да издържаме повече.

Подир тази случка новата съпруга на баща ни се промени. Нашата цел бе да й дадем урок и тя го бе научила добре. След като се бе снабдявал богато и пребогато с кръв в продължение на два дни, мозъкът й очевидно се бе освежил и тя стана учтива и мила. От този миг нататък тя започна да целува краката на майка ми и да й служи като робиня.

- Какво мога да ти дам? Какво мога да направя за теб? Не, не... аз сама ще го направя. Ти седни и си почини.

А аз си мислех: "Ето, виждаш ли, така трябваше да се държиш още от самото начало, малка кучко, и щеше да ни спестиш доста излишна скръб." Животът на номада обаче е тежък и макар да бе с двайсет години по-млада от майка ни, новата съпруга на татко не бе толкова силна. В крайна сметка мама разбра, че няма защо да се страхува от това момиченце.
ххх
Номадският живот е труден, но също така е изпълнен с красота... свързан е дотолкова с природата, че е неотделим от нея. Майка ми ме кръстила на едно природно чудо; "уейърис" означава "пустинно цвете". Пустинното цвете цъфти на голи, безводни места, където могат да оцелеят малко други същества. Понякога в моята страна не вали повече от година. Но най-сетне дъждът руква, прочиства околния пейзаж и тогава, като по някакво чудо, се появява чудният цвят. Те са ярки, жълтеникавооранжеви, и поради тази причина жълтото винаги е било любимият ми цвят.

Когато някое момиче се омъжи, жените от нейното племе отиват в пустинята и събират тези цветя. Изсушават ги, след това добавят вода и приготвят кашица, която намазват по лицето на булката, за да придобие златист блясък. После украсяват стъпалата и дланите й с къна, с която изрисуват различни орнаменти. Почернят миглите й с черен прах, за да придадат дълбочина и сексапил на очите. Всички тези козметични средства се изготвят от растения, така че са напълно естествени. По-късно жените я увиват в яркооцветени шалове - червени, яркорозови, оранжеви и жълти - колкото повече, толкова по-добре. Никой не се срамува, ако не притежава много; повечето семейства са невероятно бедни. В такъв случай булката ще носи най-доброто, което успеят да намерят нейните майка, сестри и приятелки, и ще се държи не по-малко гордо, една характерна за всички сомалийци черта. На сватбения ден тя излиза да поздрави своя жених, изумителна със своята красота. Мъжът не го заслужава!

Хората от племето носят подаръци на младоженците. И отново не е нужно да се чувстват задължени да купят това или онова, или да се притесняват, че не могат да си позволят нещо по-добро. Всеки дава каквото може. Някои изплитат рогозка, на която да спят, други дават купа, а онези, които не разполагат с това, носят храна за празненството след церемонията. В нашата култура няма неща като меден месец; още следващият ден след сватбата е работен, така че началото на съвместния живот не е лесно за нашите младоженци.
Освен сватбите, нямаме много други празненства. Не съществуват задължителни празници, отбелязани в календара. Затова пък има друга голяма причина за радост - падането на дългоочаквания дъжд. Водата, източникът на живота, е голяма ценност в моята страна. Номадите, които живеят в пустинята, изпитват дълбоко, огромно уважение към водата, гледат на всяка капка като на несравнимо богатство. Аз самата и до ден днешен обичам водата. Доставя ми удоволствие дори само да я наблюдавам.

След дълги месеци на суша понякога изпадахме в отчаяние. В такива случаи хората се събираха и отправяха молби за дъжд към Господ. В някои случаи те помагаха, а в други - не. Една година през целия така наречен дъждовен сезон не падна и капка дъжд. Половината ни животни умряха, а останалите губеха все повече сили от жажда. Мама ми каза, че ще се съберем всички, за да се молим за дъжд. Заприиждаха хора, като че ли отникъде. Започнахме да се молим, да пеем и да танцуваме, опитвайки да бъдем щастливи и да си повдигнем духа.

На следващата сутрин се струпаха облаци и не след дълго рукна дъжд. Тогава, както винаги при дъжд, започна истинската веселба. Съблякохме се и започнахме да се къпем, за първи път от месеци. Хората изпълняваха нашите традиционни танци - жените пляскаха с ръце и напяваха, и ниските им гласове се носеха далеч в пустинната нощ, а мъжете скачаха високо във въздуха. Всеки донесе по нещо за ядене и се нахранихме като царе, за да отпразнуваме този животворен дар.

В дните след дъжд саваната се покриваше със златни цветове, тревата позеленяваше. Животните имаха възможност да се хранят и да пият до насита, на нас ни се представяше възможност да се отпуснем и да се наслаждаваме на живота. Можехме да ходим до новосъздадените езера, да се къпем и да плуваме. Свежият въздух се изпълваше с птичи песни и номадската пустиня се превръщаше в рай.

КАК СЕ СТАВА ЖЕНА

Дойде време за обрязването на най-голямата ми сестра Аман. Както всички по-малки братя и сестри, аз й завиждах, че навлиза в света на възрастните, който беше все още затворен за мен. Аман бе вече тийнейджърка, доста по-голяма от нормалната възраст за обрязване, но до този момент нещо все бе пречило това да се осъществи. Докато моето семейство обикаляше Африка в безкраен цикъл, все се разминавахме с циганката, която изпълняваше този древен ритуал. Когато баща ми най-сетне я откри, той я доведе да обреже двете ми по-големи сестри Аман и Халемо. Но когато жената дойде в нашия лагер, Аман бе отишла да търси вода, така че циганката обряза само Халемо. Баща ми започваше да се притеснява, тъй като Аман наближаваше възрастта за женитба, но никое момиче не можеше да се омъжи, ако предварително не е "обработено" както трябва. Според сомалийската мъдрост между краката на момичето има лоши, нечисти неща, макар да се раждаме с тях. И те трябва да се отстранят; клиторът, малките срамни устни и почти целите големи устни се изрязват, а след това раната се зашива и на мястото на гениталиите остава само един белег. Подробностите около рязането обаче никога не се обясняват на момичето; то знае само, че когато му дойде времето, ще се случи нещо специално.