Дайри, Уейърис /и Милър, Катлийн/ Пустинно цвете



страница5/18
Дата05.12.2017
Размер2.57 Mb.
#36105
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18

Положението бе такова, докато не научих за сватбата на моята приятелка Шукрин. Една вечер, няколко дни по-късно, баща ми се прибра вкъщи и го чух да пита:

- Хей, къде е Уейърис?

- Тук съм, татко - провикнах се аз.

- Ела - повика ме благо той.

По принцип той бе изключително строг и агресивен, затова разбрах, че има нещо. Предположих, че ще иска услуга от мен, утре да направя нещо за животните, да отида за вода, да търся храна или нещо от този род. Затова си останах на мястото, като се взирах с любопитство в него и опитвах да разгадая какво бе планирал за мен.

- Ела, ела, ела, ела - занарежда нетърпеливо той.

Направих няколко крачки към него, като го оглеждах подозрително, но не казах нищо. Татко ме сграбчи за раменете и ме постави да седна върху коленете му.

- Знаеш ли - започна той, - ти наистина се държиш много добре. - Сега вече бях сигурна, че се подготвя нещо. - Винаги си била много добра, повече като момче, повече като син.

Знаех, че това бе най-голямата похвала за него.

- Хммм - измънках в отговор аз, като се чудех на какво дължа цялото това внимание.

- Ти ми беше като син, работеше здраво като мъж, грижеше се добре за животните. И искам да ти кажа, че ще ми липсваш много.

Щом каза това, реших, че той се страхува да не избягам като сестра си Аман. Когато татко опита да уреди женитбата й, тя избяга. Той се опасяваше да не избягам и аз и да оставя всичката тежка работа на тях двамата с мама.

Заля ме вълна на нежност и аз го прегърнах, обзета от чувство за вина за подозрителността ми.

- О, татко, никъде няма да ходя!

Той ме отдели от себе си и се вгледа в лицето ми. А после додаде меко:

- Напротив, ще ходиш, скъпа.

- Къде ще ходя? Няма да ходя никъде... Няма да ви оставя с мама.

- Да, ще ходиш, Уейърис. Намерил съм ти съпруг.

- Не, татко, не! - Скочих и той опита да ме хване, опита да ме сграбчи за ръката и да ме задържи. - Не искам да ходя никъде, не искам да напускам дома си, искам да остана при вас с мама!

- Шшшт, всичко ще бъде наред. Намерил съм ти добър съпруг.

- Кой? - попитах аз, изпълнена с любопитство.

- Ще се срещнеш с него.

Очите ми се напълниха със сълзи, въпреки старанията ми да бъда твърда. Започнах да го прегръщам и да викам:

- Не искам да се омъжвам!

- Добре, Уейърис, виж... - Протегна ръка, взе едно камъче, постави ръце зад гърба си и започна да прехвърля камъчето от едната си длан в другата. След това протегна стиснатите си юмруци напред, за да не видя къде крие камъчето. - Избери лявата или дясната ръка. Ако улучиш къде се намира камъчето, ще направиш каквото ти казвам и ще имаш късмет до края на живота си. Ако сгрешиш, животът ти ще бъде пълен с тъга, тъй като ще бъдеш прокудена от семейството.

Аз вперих поглед в него, като се питах какво ли щеше да стане, ако не изберях нужната ръка. Дали щях да умра? Докоснах лявата му длан. Той я отвори към небето; беше празна.

- Както виждам няма да направя това, което ми казваш - промълвих с тъга аз.

- Можем да опитаме пак.

- Не. - Поклатих бавно глава. - Не, татко. Няма да се омъжвам.

- Той е добър човек! - възкликна баща ми. - Трябва да ми имаш доверие... Мога да позная добрия човек, като го видя. А ти ще направиш, каквото ти кажа!

Стоях, отпуснала рамене - чувствах се болна и уплашена; поклатих глава.

Той хвърли в мрака камъчето, което стискаше в дясната си ръка, и се развика:

- В такъв случай цял живот те чака лош късмет!

- Е, струва ми се, че аз ще трябва да живея по този начин, нали?

Той ме зашлеви силно през лицето, тъй като никой не отговаряше на баща си. Сега си давам сметка, че се е налагало да ме омъжа бързо, както заради поведението ми, така и по причини, свързани с традицията. Бях се превърнала в бунтарка, в мъжкарана, в дръзко и безстрашно създание и имах репутация на такава. Татко трябваше да ми намери съпруг, докато все още представлявах някаква ценност, тъй като никой африканец не желае непокорна съпруга.

На другата сутрин станах и изведох животните на паша както обикновено. Докато ги наблюдавах, размишлявах върху снощния разговор във връзка с женитбата ми. Опитвах се да измисля начин да накарам баща си да ме остави у дома, но в сърцето си знаех, че това никога няма да стане. Питах се кой ли щеше да бъде новият ми съпруг. До този момент бях имала едно-единствено детинско романтично увлечение - по Джамах, сина на татков приятел. Бях го виждала много пъти, тъй като семействата ни пътуваха заедно. Джамах бе значително по-голям и според мен изглеждаше много добре, но все още не бе женен. Баща ми го обичаше като свой син и смяташе, че Джамах е много добър син. Но вероятно онова, което ме привличаше най-вече към Джамах, бе някогашното му увлечение към сестра ми Аман и фактът, че не ме забелязваше, сякаш не съществувах. За него аз бях само едно малко момиче, докато Аман бе истинска жена, способна да предизвика желанията му. Когато веднъж прошепнах на сестра си, че Джамах я харесва, тя махна с ръка и рече:

- Пфу!

Така и не му обърна внимание, тъй като се бе наситила на номадския живот и нямаше желание да се омъжи за човек като баща ни. Все говореше как щяла да отиде в града и да си намери мъж с много пари. А когато татко поиска да я омъжи з един от своите познати номади, тя избяга, за да опита да осъществи мечтата си за големия град. Така и не я видяхме повече.



През целия този ден, докато седях и наблюдавах животните, се насилвах да се убедя, че бракът не е чак толкова лошо нещо и си представях как живея с Джамах така, както живееха майка ми и баща ми. Щом слънцето започна да залязва, се върнах със стадото. Малката ми сестра се втурна насреща ми и съобщи:

- Татко е с някакъв човек и май чакат теб.

Този внезапен интерес към моята особа очевидно бе изпълнил с подозрения сестра ми и тя се опасяваше да не би да изпусне нещо по-специално. Аз обаче потръпнах, разбрала, че баща ми продължаваше осъществяването на своя план, сякаш нямах нищо против него.

- Къде са?

Сестра ми посочи. Обърнах се точно в обратната посока и тръгнах натам.

- Уейърис, те те чакат! - извика тя.

- О, я млъквай! Остави ме на мира! - Заведох овцете в заграждението и започнах да ги доя. Бях свършила с половината животни, когато чух гласа на баща си, който ме викаше. - Да, татко, идвам.

Изправих се, обзета от страх, но знаех, че няма смисъл да отлагам неизбежното. Все пак хранех някаква слаба надежда, че баща ми ме чака заедно с Джамах и си представях красивото му гладко лице. Тръгнах натам със затворени очи.

- Моля те, нека да е Джамах - мърморех си под носа аз, докато вървях, препъвайки се, към къщи.

Гледах на вероятността да трябва да се омъжа за Джамах като на спасение от неприятната перспектива да напусна дома си, за да заживея с някакъв непознат човек.

Най-сетне отворих очи и се взрях в кървавочервеното небе; слънцето се разтапяше на хоризонта. Забелязах пред себе си два мъжки силуета.

- О, ето те и теб - обади се баща ми. - Ела, скъпа. Това е господин...

Така и не чух какво каза после. Бях приковала поглед в човека, седнал до него с бастун в ръка. Той беше най-малко на шейсет години, с дълга бяла брада.

- Уейърис! - Най-накрая дочух гласа на баща си. - Кажи добър ден на господин Галул.

- Добър ден - поздравих аз с най-ледения глас, на който бях способна.

Бях длъжна да проявя уважение, но не и ентусиазъм. Старият глупак само се хилеше насреща ми, отпуснал цялата си тежест върху бастуна, без да каже нито дума. Вероятно не знаеше какво да отговори на момичето, за което щеше да се жени и което го съзерцаваше с явен ужас. За да прикрия погледа си, аз сведох глава към земята.

- Хайде, Уейърис, скъпа, не бъде толкова свенлива - рече татко. Погледнах го и щом видя изражението ми, той разбра, че най-добрата тактика в момента би била да намери начин да ме отпрати, за да не уплаша бъдещия си съпруг. - Е, добре, отивай да си довършиш работата. - А след това се обърна към господин Галул. - Тя е просто едно срамежливо, тихо младо момиче.

Аз се възползвах от разрешението и незабавно хукнах обратно при козите.

Цялата вечер размишлявах върху това какъв щеше да бъде животът ми с господин Галул. Тъй като не се бях делила никога от своите родители, се мъчех да си представя как бих могла да живея без тях, с човек, когото не познавам. Имах късмет поне, че не увеличих мъката си и с мисълта как бих понесла интимността с този старец, който ме отвращаваше. Но по това време бях само на тринайсет години и бе напълно естествено да не се досетя за тази част на сделката. За да отвлека ума си от брачната дилема, набих по-малкия си брат.

Рано на другата сутрин баща ми ме повика.

- Знаеш ли кой беше онзи човек снощи?

- Досещам се.

- Това е бъдещият ти съпруг.

- Но, татко, той е толкова стар!

Все още не можех да повярвам, че баща ми бе готов да ме обрече на живот с такъв старец.

- Той е най-добрият избор, скъпа! Прекалено е стар, за да кръшка, да се мъкне с други жени, да води вкъщи други съпруги. Няма да те изостави... ще се грижи за теб. А освен това - усмихна се гордо татко, - знаеш ли колко плаща за теб?

- Колко?

- ПЕТ камили! Той ми дава пет камили! - И ме потупа по рамото. - Толкова се гордея с теб.

Извърнах поглед от него и го насочих към пустинния пейзаж, който се разбуждаше от златните утринни лъчи. Затворих очи и почувствах топлината им върху лицето си. Мислите ме върнаха към изминалата безсънна нощ, когато лежах будна сред потъналото си в сън семейство, наблюдавах звездите и вземах решението си. Знаех, че протестите ми срещу брака с онзи старец нямаше да доведат до нищо. Баща ми просто щеше да намери друг мъж, после трети, дори четвърти, ако се наложи, тъй като бе решил да се отърве от мен... и да получи своите камили.

Кимнах.


- Е, татко, вече трябва да извеждам животните.

Той ме погледна доволно; все едно, че прочетох мислите му: "Хей, оказа се много по-лесно, отколкото си мислех."

През този ден, докато наблюдавах играта на козите, разбрах, че за последен път се грижех за бащините си стада. Представих си живота с онзи старец, как двамата съществуваме напълно изолирано на някое пустинно място. Аз вършех цялата работа, а той куцукаше с бастуна си. И как по-късно оставам сама, след като той бе получил инфаркт и, евентуално, как след смъртта му отглеждам сама четири-пет малки деца, защото вдовиците в Сомалия не се омъжват повторно. Същата нощ, когато се прибрах, мама ме попита какво има.

- Ти не видя ли онзи мъж? - сопнах й се аз.

Нямаше нужда да ме пита за кого става дума.

- Да, видях го.

- Мамо, не искам да се омъжвам за този човек - прошепнах развълнувано аз, но достатъчно тихо, за да не ме чуе баща ми.

Тя сви рамене.

- Това не зависи от мен, скъпа. Какво мога да направя? Решението взема баща ти.

Знаех, че бъдещият ми съпруг щеше да пристигне утре или вдругиден и да доведе своите пет камили. Реших да избягам, преди да е станало късно.

Същата вечер, когато всички заспаха, изчаках да чуя познатото хъркане на баща ми. После станах и отидох при майка си; тя все още седеше край огъня.

- Мамо - прошепнах аз, - не мога да се омъжа за този човек... Ще избягам.

- Шшшт, тихо! Къде, дете? Къде ще отидеш?

- Ще намеря леля в Могадишо.

- Ти знаеш ли къде е тя? Аз не знам!

- Не се тревожи, ще я намеря.

- Е, вече е тъмно - заключи тя, сякаш така можеше да спре съдбата.

- Не сега, сутринта - уточних аз. - Събуди ме преди изгрева на слънцето.

Знаех, че нямаше да мина без нейната помощ; нямаше как да навия будилника. Имах нужда от малко почивка, преди да се впусна в дългото си пътуване и в същото време трябваше да тръгна преди баща си, за да имам преднина.

- Не - поклати глава тя. - Прекалено е опасно.

- О, моля те! Мамо, не мога да се омъжа за този човек... Как така ще отида и ще му стана съпруга? Моля те, моля те! Ще се върна за теб. Знаеш, че ще се върна.

- Лягай си.

Лицето й е бе придобило строго изражение, което казваше недвусмислено, че разговорът е приключил. Оставих изморената си майка да се взира в пламъците и се сместих между преплетените ръце и крака на моите братя и сестри, за да се стопля.

В просъница усетих как майка ми ме потупа по ръката. Беше коленичила на земята до мен.

- Тръгвай бързо.

Разсъних се моментално и веднага се сетих какво ми предстоеше да извърша. Измъкнах се внимателно от купчината топли тела и се огледах, за да се уверя, че баща ми беше на обичайното си място на пазач на семейството. Все още хъркаше.

Потръпнах и последвах майка си.

- Мамо, благодаря ти, че ме събуди.

Опитвах се да видя лицето й на слабата светлина, да запомня чертите му, тъй като нямаше да я видя дълго време. Въпреки намерението си да бъда силна се задавих в сълзи и я прегърнах до задушаване.

- Върви... върви, преди да се е събудил - промълви в ухото ми тя. Усетих как ръцете й ме притискаха трескаво. - Всичко ще се оправи... не се тревожи. Но бъди много внимателна. Внимателна! - Пусна ме. - И Уейърис... моля те за едно нещо. Не ме забравяй.

- Няма, мамо...

Обърнах се и побягнах в мрака.

- 6 -

НА ПЪТ
Бяхме изминали само няколко километра, когато елегантно облеченият мъж спря мерцедеса.



- Страхувам се, че аз съм дотук. Оставям те, за да спреш някой друг.

- О...


Новината наистина ме разочарова. Този господин в мерцедеса бе най-хубавото, което ми се бе случило напоследък. Бях избягала от баща си, бях прекосила пустинята без да сложа хапка в устата си в продължение на дни, за малко не бях изядена от лъв, бях удряна с камшик от един пастир и нападната от шофьор на камион.

- Късмет в пътуването - провикна се през отворения прозорец той и като ми махна, показа отново белите си зъби.

Махнах в отговор без особен ентусиазъм, застанала на слънцето встрани от прашния път. Проследих с поглед колата, която се отдалечи в трептящата мараня и след това тръгнах отново, като се питах дали някога щях да стигна до Могадишо.

Този ден се возих още няколко пъти на автостоп, но все за кратки разстояния, между които продължавах да вървя пеш. Когато слънцето започна да залязва, край пътя спря голям камион. Замръзнала от ужас, аз се взирах в червените светлини на стоповете и си припомнях своите преживявания с другия шофьор на камион. Докато размишлявах, мъжът се обърна в кабината си, за да ме погледне. Знаех, че ако не направя бързо нещо, ще тръгне без мен, затова забързах към него. Камионът бе огромен и когато шофьорът отвори вратичката на кабината, се качих с усилие.

- Къде отиваш? - попита той. - Аз пътувам само да Галкайо.

Щом спомена Галкайо, ме осени страхотна идея. Нямах представа, че се намирам толкова близко до града, в който живееше богатият ми чичо. Вместо да прекосявам цяла Сомалия на път за Могадишо, можех да отседна при чичо Ахмед. Смятах, че двамата все още имаме да решаваме общи въпроси, тъй като така и не бях получила обувките в замяна на грижите, които бях положила за неговите животни. Представих си как още тази вечер се нахранвам до насита в прекрасен дом и спя в него, а не под някое дърво.

- Да, и аз отивам там - побързах да отговоря, запленена от тази идея.

Камионът беше пълен с храна: купчини царевични кочани, торби ориз и захар. Беше достатъчно да ги погледна, за да се сетя колко съм гладна.

Шофьорът беше на около четирийсет години и голям флиртаджия. Той опитваше да завърже разговор, а аз бях болна от страх. Последното ми желание бе да му дам повод да помисли, че нямам нищо против авансите му. Гледах навън през прозореца и се чудех как бих могла да открия чичовата си къща, след като нямах представа къде живее. В този момент един коментар на шофьора привлече вниманието ми.

- Ти бягаш от къщи, нали?

- Защо мислиш така? - попитах изненадана аз.

- Не само мисля... знам. Ще те предам.

- Какво... НЕ! Моля те, моля те... Трябваше да отида. Искам само да ме закараш... да ме закараш до Галкайо. Трябва да навестя чичо си там. Той ме очаква.

Изражението му показваше, че не ми вярва, но въпреки това продължи да кара. Мозъкът ми работеше трескаво. Къде да му кажа да ме остави? След измислената история за уж очакващия ме чичо, не можех да призная, че не знам къде отивам. Щом навлязохме в града, започнах да оглеждам запълнените със сгради, автомобили и хора улици; Галкайо беше много по-голям от селото, през което бях преминала по-рано. За първи път си дадох сметка колко трудно щеше да бъде да намеря чичо си.

Оглеждах нервно хаоса, който представляваше според мен градът, от височината на кабината. Разкъсвах се между желанието да не слизам от камиона и страха, че неговият шофьор може да ме предаде като бегълка, ако не си оберях крушите колкото се може по-скоро. Когато спряхме край някакъв открит пазар и аз видях отрупаните с храна сергии, реших да вървя.

- Хей, ъъъ, приятел, слизам тук. Чичо ми живее ей там - заявих аз, като посочих към някаква странична улица и скочих навън преди да може да ме спре. - Благодаря за возенето - провикнах се аз и затръшнах вратата.

Тръгнах през пазара, изпълнена с учудване. Никога, нито веднъж в живота си не бях виждала толкова много храна. Помня колко красива ми се струваше. Купчини картофи, планини от царевица, редици от тестени изделия. И, боже мили, какви цветове! Яркожълти банани, зелени и златни пъпеши и безчет червени домати. Никога не бях виждала тези храни. Застанах пред доматите. В този миг започна любовта ми към сочните, зрели домати и до ден днешен все още не мога да им се наситя. Съзерцавах храната, а всички хора, които минаваха наоколо, ме гледаха. Собственичката на сергията тръгна намръщено към мен. Тя беше истинска мама. /В Африка "мама" се използва в знак на уважение към жените. Този термин означава, че жената е зряла, че е на почтена възраст, а за да го заслужи, трябва наистина да бъде майка./ Всичките й шалове бяха ослепителни.

- Какво искаш? - попита тя.

- Моля те, може ли да ми дадеш малко от това? - посочих аз доматите.

- Имаш ли пари?

- Не, но съм толкова гладна...

- Махай се оттук... МАХАЙ СЕ! - кресна тя, като ме прогони с ръка.

Приближих се до една продавачка и започнах отново. Тя пък заяви:

- Не ми трябват просяци пред сергията. Опитвам се да върша някаква работа все пак. Хайде, махай се.

Разказах й моята история, че трябва да открия чичо Ахмед и я попитах дали знае къде живее той. Предполагах, че жителите на Галкайо трябваше да познават един толкова богат господин като него.

- Виж какво, я да млъкнеш. Да не си мислиш, че можеш да дойдеш ей така от пустошта тук и да се развикаш? Шшшт! Имай малко уважение, момиче. Трябва да мълчиш. Да мълчиш. Не е нужно да крещиш на всеослушание имената на твоите роднини.

Вперих поглед в нея, като си мислех: "О, Боже, какви ги говори тази жена и как изобщо ще общувам с тези хора?"

Един мъж в съседство се облегна на стената и ме повика:

- Момиче, ела тук. - Приближих се възбудено и опитах да му обясня затрудненото си положение. Мъжът беше около трийсетинагодишен, най-обикновен африканец, нищо специално, но имаше приятелско изражение. - Само замълчи - посъветва ме търпеливо той. - Аз мога да ти помогна, но трябва да бъдеш внимателна. Не можеш да крещиш наляво-надясно името на твоето племе. А от кое племе си всъщност? - Казах му всичко, което знаех за моето семейство и за чичо Ахмед. - Добре, мисля, че знам къде живее. Да вървим. Ще ти помогна да го намериш.

- О, моля те... моля те. Можеш ли да ме заведеш там?

- Да, ела. Не се притеснявай, ще открием твоя човек. - Излязохме от оживения пазар и се насочихме към една от сенчестите странични улици. Мъжът спря пред някаква къща. - Гладна ли си?

Това, разбира се, бе повече от очевидно за всеки, който имаше очи.

- Да.

- Ето го моят дом. Защо не влезеш? Ще ти дам нещо за ядене, а после ще намерим чичо ти.



Приех с благодарност предложението му.

Щом влязохме, усетих някаква много странна, непозната миризма. Покани ме да седна и ми донесе храна. Едва бях изяла последната хапка, когато той каза:

- Защо не дойдеш да легнеш с мен и да подремнем заедно?

- Да подремнем ли?

- Да, да починем.

- Не, моля те, искам само да намеря чичо си.

- Знам, знам. Но нека първо подремнем. Сега е време за следобедна почивка. А по-късно ще го намерим, не се притеснявай.

- Не, моля те. Ти върви да си почиваш... Аз ще те изчакам тук. Нямам нищо против.

Макар да бе наистина време за почивка, нямах намерение да лягам с този непознат. Вече знаех, че нещо не е наред. Но, нали бях наивно момиче, не можех да разбера какво точно.

- Виж, момиченце - заяви ядосано той, - ако искаш да те заведа при чичо ти, по-добре легни да поспим.

Съзнавах, че без неговата помощ нямам шанс да открия чичо Ахмед. И тъй като той ставаше все по-настоятелен и по-войнствен, аз се уплаших и в крайна сметка направих възможно най-неправилния избор - поддадох се на увещанията му. Разбира се, щом се озовахме в неговото легло, стана ясно, че изобщо не е имал намерение да спи. Само след две секунди проклетият глупак се опита да се настани отгоре ми. Започнах да се съпротивлявам и извърнах лице от него, а той ме зашлеви по тила. "Не казвай нищо" - помислих си аз. Вместо това се възползвах от тази възможност, отскубнах се от ръцете му и изскочих от стаята. Докато бягах го чувах как вика:

- Хей, момиченце, върни се тук...

А после чух нисък смях.

Излетях на тъмната улица, като крещях истерично, и побързах да се върна на пазара, търсейки сигурността на човешкото множество. Към мен се приближи една стара мама, вероятно шейсетинагодишна.

- Какво има, дете? - Хвана ме здраво за ръката и ме накара да седна. - Хайде, хайде. Разкажи ми... какво е станало?

Не можех да споделя с нея онова, което се бе случило току-що. Бях прекалено смутена и засрамена, за го кажа на когото и да било. Чувствах се такава глупачка, такава невероятна глупачка, задето бях позволила да се случи всичко това, като бях отишла в неговата къща. През сълзи обясних, че търся чичо си, но не мога да го открия.

- А кой е чичо ти? Как се казва?

- Ахмед Дайри.

Старата мама вдигна кокалестия си пръст и посочи някаква яркосиня къща точно по диагонал от нас.

- Ето там е - рече тя. - Виждаш ли я? Това е твоята къща.

Тя беше току под носа ми. През цялото време е била тук, от другата страна на улицата, на която бях умолявала онзи негодник да ми помогне да намеря чичо. По-късно си дадох сметка, че когато съм му разказала моята история, той е разбрал много добре коя съм и кой точно е чичо ми. Старата жена попита дали искам да ме заведе там. Изгледах я с обвиняващ поглед, тъй като вече не вярвах на никого. По лицето й обаче видях, че е истинска майка.

- Да, ако обичаш - промълвих аз.

Почуках на вратата. Отвори леля ми и ме изгледа шокирана.

- Какво правиш тук?

Старата жена се обърна и си тръгна.

- Лелче, аз съм тук! - отвърна глуповато.

- Какво, в името на Аллах, правиш тук? Избягала си, нали?

- Ами...

- Връщам те обратно - заяви безпрекословно тя.

Щом ме видя, чичо Ахмед, братът на баща ми, също се изуми, но бе поразен в още по-голяма степен, че изобщо бях успяла да открия дома му. В обясненията си избягнах случката с шофьора на камиона и неговия приятел, опитал се да ме изнасили. И макар да бе впечатлен от умението ми да се ориентирам в пустинята и да го открия, той нямаше намерение да ме остави в дома си. Притесняваше се кой ще се грижи за неговите животни - задача, която в продължение на години изпълнявах аз и в отплата за която той ми бе подарил чифт долнокачествени сандали. Всички по-големи деца на баща ми бяха напуснали дома. Сега аз бях най-голямата и най-издръжливата от онези, които бяха останали.


Каталог: library -> svetski -> chuzdiclasica
chuzdiclasica -> Поредица ние обичаме животните
chuzdiclasica -> Душата на животните превод от френски Весела Бръмбарова-Генова
chuzdiclasica -> Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част
chuzdiclasica -> [Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър
chuzdiclasica -> Първо издание превод Николай Анастасов
chuzdiclasica -> Старогръцки легенди и митове н и колай кун
chuzdiclasica -> Хенрик Сенкевич


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница