Дайри, Уейърис /и Милър, Катлийн/ Пустинно цвете

- Добре, добре. Кога можеш да започнеш?

- Утре сутринта.

- Ела тук в шест и ще видим какво можем да направим.

Полетях обратно към лелини, без да докосвам с крака земята. Имах работа! Щях да печеля пари... истински пари! И щях да пестя всяко пени и да го изпращам на мама. Тя щеше да се изненада много.

Щом се прибрах, побързах да разкажа новината на леля. Тя не можа да повярва.

- Къде си се хванала на работа?

Първото, което й се струваше невероятно, бе, че едно момиче би се заело с такава работа.

- И какво точно ще правиш за тези мъже? - попита тя.

Второ, не й се вярваше, че шефът би наел жена, особено мен, тъй като все още имах доста изгладнял вид. Но тъй като настоях, че това точно е истината, нямаше друг избор.

Когато най-сетне ми повярва, тя се разгневи, че възнамерявах да живея при нея, и вместо да помагам в домакинската работа, щях да работя за някой друг.

- Виж - отвърнах уморено аз. - Трябва да изпращам пари на мама и за да мога да го правя, трябва да имам работа. Дали ще е тази или друга, трябва да работя. Нали ме разбра?

- Да.

Продължих така почти цял месец, докато дланите ми се разраниха дотолкова, че да не мога да ги свивам. Но когато напуснах бях спестила равностойността на шейсет долара. Заявих гордо пред леля, че съм спестила пари, които ще изпратя на мама. По това време един неин познат ни навести и, тъй като не след дълго смятал да отиде в пустинята със своето семейство, предложи да занесе парите на мама.

- Да, познавам роднините му - рече леля Сахру. - Всичките са добри. Можеш да му се довериш за парите.

Излишно е да казвам, че това бе краят на моите шейсет долара. По-късно разбрах, че майка ми така и не е видяла и едно пени от тях.

Щом напуснах строежа, започнах да чистя отново къщата на леля си. Един ден, докато работех както обикновено, пристигна важен гост - сомалийският посланик в Лондон, Мохамед Чама Фарах, който бе женен за друга от сестрите на мама, Маруим. Докато чистех, чух посланика да разговаря с леля Сахру. Беше дошъл в Могадишо, за да потърси слугиня, преди да замине за четиригодишното си назначение в Лондон. Моментално разбрах, че това е шансът, който бях чакала.

Втурнах се в стаята и повиках леля си.

- Лельо, трябва да поговорим.

Тя ме погледна нетърпеливо.

- Какво има, Уейърис?

- Моля те... в коридора. - Тя ме послуша. Като се скрихме от погледа му, аз я стиснах буйно за ръката. - Моля те. Моля те, кажи му да ме вземе. Аз мога да му прислужвам.

Сахру ме погледна; явно я бях наранила. Но аз бях упорито дете и мислех само какво искам, вместо за онова, което бе направила за мен.

- Ти! Ти не знаеш абсолютно нищо! Какво ще правиш в Лондон?

- Мога да чистя! Кажи му да ме вземе в Лондон, лельо! Искам да замина!

- Не мисля така. А сега ме остави на мира и се захващай на работа. - Върна се в стаята и седна до зет си. След малко я чух да казва тихо: - Защо не я вземеш? Знаеш ли, тя наистина е добра. Много добре чисти.

Посланикът ме изгледа смръщено.

- Би ли имала нещо против да махнеш тази дъвка от устата си? - Изплюх дъвката в ъгъла. Той погледна към леля Сахру. - Това ли е момичето? О, не, не, не.

- Аз съм прекрасна домашна помощница. Бива ме в чистенето, бива ме в готвенето... с децата също се справям добре!

- О, сигурен съм, че се справяш.

Обърнах се към леля.

- Уейърис, това е достатъчно. Захващай се за работа.

- Кажи му, че съм най-добрата!

- Уейъирс! Млък! - После се обърна към свако ми. - Още е малка, но наистина работи здраво. Повярвай ми, ще се справи чудесно...

Свако Мохамед стоя известно време неподвижно, като ме оглеждаше с отвращение.

- Добре, чуй тогава. Вземам те утре. Разбра ли? Ще дойда тук с твоя паспорт и след това заминаваме за Лондон.

- 8 -

ЗАМИНАВАНЕТО ЗА ЛОНДОН

- Лельо - изревах аз, - наистина ли заминавам?

Тя размаха строго пръст насреща ми.

- Млъквай веднага. Не започвай пак. - Но щом видя паникьосаното ми изражение, се усмихна. - Добре. Да, наистина заминаваш.

Пламнала от вълнение изтичах да се похваля на братовчедка си Фатима, която тъкмо се залавяше с приготвянето на вечерята.

- Отивам в Лондон! Отивам в Лондон! - развиках се аз и затанцувах из кухнята.

- Какво? Лондон ли? - Сграбчи ме за ръката и заяви с безстрастен тон: - Значи ще станеш бяла.

- Какво каза?

- Ще станеш бяла, нали разбираш... бяла.

Не разбирах. Нямах представа за какво говори, тъй като никога не бях виждала бял човек и дори не подозирах, че има и такива. Нейният коментар обаче не ме развълнува изобщо.

- Млъкни, ако обичаш - заявих с усещане за превъзходство аз. - Ти просто завиждаш, че аз отивам в Лондон, а ти не отиваш. - Затанцувах отново, като се полюлявах и плясках с ръце, сякаш празнувах дъжда, а след това занареждах: - Отивам в Лондон! У-ха... Отивам в Лондон!

- Уейърис! - извика заплашително леля Сахру.

Същата вечер леля ме приготви за пътуването; така получих и първите си обувки - прекрасни кожени сандали. В самолета носех дълга рокля в ярки цветове, с наметната отгоре широка африканска роба, все подарък от леля. На другия ден, когато свако Мохамед дойде да ме вземе, нямах багаж друг багаж освен дрехите на гърба си, но това не беше от значение.

Преди да тръгнем за летището прегърнах и целунах за довиждане лля Сахру, скъпата Фатима и всичките си по-малки братовчеди и братовчедки. Искаше ми се да мога да взема Фатима, тъй като тя бе винаги много мила с мен. Знаех обаче че има работа само за един човек и се радвах, че това бях именно аз. Свако Мохамед ми даде паспорта и аз се вгледах с благоговение в него. Това бе първият ми официален документ, тъй като нямах свидетелство за раждане, нито пък до този момент бях притежавала какъвто и да бил документ с моето име върху него. Щом се качих в колата, се почувствах много важна особа и махнах на цялото семейство за довиждане.

- ...леля ти Маруим ще те чака в Лондон. Аз ще дойда след няколко дни. Трябва да привърша някои неща, преди да мога да напусна Сомалия.

Долната ми челюст увисна и аз се обърнах да го погледна. Той пъхна самолетния билет в ръката ми.

- Внимавай да не си изгубиш билета... или паспорта, Уейърис. Това са много важни документи, затова ги пази.

- Няма ли да дойдеш с мен? - попитах сподавено аз.

- Не - отвърна нетърпеливо той. - Трябва да остана тук още няколко дена.

Заплаках, тъй като ме беше страх да тръгвам сама. Освен това сега, когато моментът да напусна Сомалия бе дошъл наистина, вече не бях сигурна, че идеята е чак толкова добра. Въпреки всичките проблеми, това бе единственият дом, който бях имала, а онова, което ме очакваше, бе напълно неизвестно.

- Върви... всичко ще бъде наред. Някой ще те посрещне в Лондон; той ще ти каже какво да правиш, като стигнеш там. - Подсмъркнах и изхлипах. Свако ме побутна към вратата. - А сега върви, самолетът излита. Само се качи... Качи се на самолета, Уейърис!

Вцепенена от ужас, тръгнах по нагорещения асфалт. Наблюдавах как работниците се суетят около самолета и подготвят излитането му. Едни товареха багажа, други проверяваха мотора. Вдигнах очи към стълбите, като се питах как щях да вляза в това нещо. Взех решение в полза на стълбите и тръгнах нагоре по тях. Но тъй като не бях свикнала да нося обувки трябваше да положа доста усилия, за да се справя с хлъзгавите алуминиеви стъпала, без да настъпя дългата си рокля. Като стъпих на борда, нямах представа къде да отида и сигурно съм изглеждала като пълна глупачка. Всички останали пасажери вече бяха заели местата си. Струваше ми се, че разчитам чудесно мислите, изписани по лицата, които се насочиха към мен.

- Кое, за Бога, е това глупаво селянче, което не знае даже как да пътува със самолет?

Завъртях се на пети и седнах на най-близкото до входа празно място.

Тогава за първи път видях бял човек. Моят съсед се обърна към мен и рече:

- Това не е твоето място.

Поне така предполагам, тъй като не знаех нито дума английски. Погледнах го, изпълнена с паника, и си помислих: "О, Боже!- Какво ми говори този човек? И защо изглежда така?" Той повтори думите си, а аз се паникьосах още повече. Но тогава, слава Богу, стюардесата се приближи и взе билета от ръката ми. Очевидно бе разбрала, че съм напълно безпомощна. Тя ме хвана за ръката и ме поведе към моето място, което, разбира се, не бе в първа класа, където се бях настанила първоначално. Докато вървяхме по пътеката между седалките, всички лица се обръщаха към мен. Стюардесата се усмихна и посочи мястото ми. Побързах да се отпусна върху него, доволна, че вече никой не ме вижда. А след това извих глава към младата жена и й се усмихнах криво в знак на благодарност.

Малко след излитането същата стюардеса се върна с кошничка сладки и ми я подаде с усмивка.Аз вдигнах с една ръка полите на роклята, за да образувам нещо като джоб, сякаш щях да събирам плодове, а с другата ръка награбих цяла шепа сладки. Бях много гладна, така че възнамерявах да се запася. Кой знае кога пак щях да видя храна? Когато посегнах втори път към панерчето, стюардесата опита да го отдалечи. Аз се протегнах и сграбчих панерчето, което тя отдалечаваше все повече и повече. "О, Боже. Как ще се оправям с това създание?" - прочетох по лицето й аз.

Докато разгъвах и поглъщах сладките, оглеждах белите хора край себе си. Те ми се струваха студени и болнави. "Нужно ви е слънце" - щях да им кажа аз, ако знаех английски. Реших, че този проблем е само временен. Невъзможно беше да изглеждат винаги така. Те вероятно бяха побелели, тъй като не се бяха излагали дълго време на слънце. После реших, че трябва да докосна някой от тях при първа възможност, за да проверя, дали бялото няма да се изтрие. Може би отдолу бяха наистина черни.

След девет-десет часа пътуване в самолета, изпитвах отчаяна нужда да се изпишкам. Бях заплашена да се пръсна, но нямах представа какво да правя. "Хайде, Уейърис, можеш да намериш разрешение на този проблем" - помислих си аз. Започнах да наблюдавам внимателно къде отиват хората, които напускаха за известно време местата си. Най-после отидох и аз. Затворих вратата след себе си и се огледах. Сигурно това бе нужното ми помещение, но къде ли бе съответното място? Огледах мивката и реших, че не може да става въпрос за нея. Огледах седалката, помирисах и стигнах до извода, че съм на прав път. Седнах и си свърших работата.

Облекчението, което изпитах бе заменено от паника, когато станах и видях, че урината ми все още стоеше там. Какво щях да правя сега? Не исках да я оставя, за да я види следващият, който дойде. Но как да я махна? Не можех нито да говоря, нито да чета на английски, затова думата "натисни", поставена над бутона, не означаваше нищо за мен. Но дори да знаех тази дума, никога досега не бях виждала тоалетна с течаща вода. Оглеждах всеки лост и бутон в помещението, като се питах с кой точно можех да премахна урината си. Многократно се връщах към бутона на казанчето, тъй като той ми се струваше най-вероятният избор. Страхувах се обаче, че като го натисна, самолетът може да се взриви. В Могадишо бях чувала, че са се случвали подобни неща. Нищо чудно ако натиснех този бутон, самолетът да се взриви и всички да загинем. А може би точно това гласеше надписът: "Не натискай! Самолетът ще експлодира!" Реших, че е по-добре да не рискувам толкова заради малко урина. Въпреки това не ми се искаше да оставям следи от нея за следващия човек. На всичкото отгоре те щяха да разберат кой точно я е оставил, тъй като вече започваха да блъскат по вратата.

Осенена от внезапно вдъхновение аз грабнах една използвана хартиена чашка и я напълних с вода от кранчето. Излях съдържанието й в тоалетната; смятах, че ако разредя урината достатъчно следващият човек просто щеше да помисли, че купата е пълна само с вода. Захванах се за работа, като последователно пълнех чашката с вода и след това я изливах. Сега вече хората не само блъскаха по вратата, ами и викаха. А аз дори не можех да им отговора с нещо като:

- Само един момент.

Затова продължавах да работя мълчаливо в съответствие с плана си, като пълнех чашката от едва капещата чешмичка и изливах съдържанието й в тоалетната. Спрях, когато водата достигна до ръба. Знаех, че ако добавя дори още една чашка, щеше да прелее навън. Но така поне съдържанието й приличаше на най-обикновена вода. Изправих гръб, пригладих роклята си и отворих вратата. Сведох поглед и минах сред групата хора, която се бе събрала отвън, доволна, че поне не бях ходила по голяма нужда.

Най-после се приземихме на "Хийтроу" и страховете ми от това как щях да се справя в непознатата страна бяха изместени от облекчението, че най-после ще мога да се измъкна от самолета. Леля щеше да ме посрещне и този факт ме изпълваше с благодарност. Щом започнахме да слизаме към земята, гледката през прозорчето се промени: белите пухкави облаци се превърнаха в сивкава мъгла. Когато другите станаха, аз също се изправих и се оставих да бъда повлечена от потока тела, без да знам къде отивам и какво да правя. Тълпата напредваше напред, докато стигнахме до стълбата. Имаше само един проблем - тя се движеше. Застинах на място и се втренчих в нея. Морето от хора се раздели зад мен. Наблюдавах ги как стъпват с лекота върху някое от движещите се стъпала и така се изкачват догоре. Последвах примера им и също стъпих на ескалатора. Единият от новите ми сандали обаче се плъзна и остана на пода.

- Обувката ми! Обувката ми! - извиках на сомалийски аз и се спуснах назад, за да си я взема.

Но не можах да мина зарази събралата се зад мен тълпа.

Щом слязохме от ескалатора, закуцуках с един бос крак. Така стигнахме митницата. Гледах белите хора с безупречночистите си униформи... но нямах представа какви са. Един от митничарите ми заговори на английски и, като се вкопчих в шанса да получа помощ, посочих назад към ескалатора и завиках на сомалийски:

- Обувката ми! Обувката ми!

Той ме изгледа с отегчена и многострадална физиономия и повтори въпроса си. Изхилих се нервно, забравила временно обувката. Чиновникът посочи към паспорта ми и аз му го подадох. Той го огледа внимателно, удари някакъв печат и ми го върна.

На излизане от митницата един униформен шофьор се приближи към мен и попита на сомалийски:

- Ти ли ще работиш за мистър Фарах?

Изпитах такова облекчение, че най-после бях намерила човек, който да говори на моя език, че възкликнах щастливо:

- Да! Да! Аз съм Уейърис. - Шофьорът понечи да ме поведе напред, но аз го спрях: - Обувката ми, трябва да слезем долу, за да вземем обувката.

- Твоята обувка ли?

- Да, да, тя остана отзад.

- Къде?

Шофьорът сведе поглед към краката ми, единият от които беше в сандал, а другият - бос.

За щастие той говореше също така и английски и успя да поиска разрешение да се върнем при изхода от летището. Но когато стигнахме там, не видяхме и следа от липсващия ми сандал. Не можех да повярвам на лошия си късмет. Свалих другата си обувка и я държах в ръка, докато се оглеждахме. Сега обаче се наложи да мина отново през митницата. Този път чиновникът успя да зададе въпросите, които искаше да зададе още първия път, като използваше шофьора като преводач.

- За колко време оставаш тук? - попита той. В отговор аз само свих рамене. - Къде отиваш?

- Да живея при свако си, посланика - отвърнах учтиво аз.

- В паспорта ти пише, че си на осемнайсет години. Вярно ли е?

- А? Но аз не съм на осемнайсет години! - успях да се възпротивя.

Шофьорът преведе думите ми.

- Имаш ли нещо за деклариране?

Този въпрос не го разбрах.

Шофьорът обясни:

- Какво носиш със себе си в тази страна?

Вдигнах единствения сандал, който ми бе останал. Митничарят го съзерцава безмълвно известно време, след което поклати леко глава, върна ми паспорта и ни пусна да минем.

Докато ме водеше към колата, шофьорът ми рече:

- Виж, в паспорта ти пише, че си на осемнайсет години, затова така и казах на човека. Ако някой те попита, ще трябва да отговаряш, че си на осемнайсет години.

- Но аз не съм на осемнайсет - възкликнах ядосано аз. - Изобщо не съм толкова голяма!

- Добре, на колко си години?

- Не знам... Може би на четиринайсет, но в никакъв случай не съм чак на осемнайсет!

- Така пише в паспорта ти и сега си на толкова години.

- Какви ги говориш? Не ми пука какво пише в паспорта... И защо ще пише така, след като не е истина?

- Защото това им е казал мистър Фарах.

- О, ама той трябва да се е побъркал! Той не знае абсолютно нищо!

Още не бяхме стигнали изхода, а вече си крещяхме; така набързо двамата с шофьора на свако Мохамед се изпълнихме с антипатия един към друг.

Тръгнах боса по заснежения тротоар към автомобила. Обух единствения си сандал и потреперих, като се загърнах в тънката си роба. Никога не бях попадала на толкова студено място и със сигурност не бях и предполагала за съществуването на снега.

- О, Боже... Толкова е студено тук!

- По-добре свиквай с този факт.

Докато излизахме от района на летището и се вливахме в оживеното утринно движение на Лондон, ме обзе силно, непреодолимо усещане за тъга и самота; намирах се на някакво абсолютно непознато и чуждо място, а наоколо си виждах само болезнено бели лица. "Аллах! Небеса! Мамо! Къде съм?" В този момент изпитвах отчаяна нужда да бъда до майка си. Шофьорът на свако, макар да бе единственото друго черно лице край мен, не ми носеше никаква утеха. Очевидно ме смяташе за по-низша от него самия.

Докато караше, той ме запозна накратко с обитателите на дома, в който отивах. Щях да живея с леля си и свако си, с майката на свако Мохамед, с един от вуйчовците си, когото не бях срещала /брат на мама и на леля Маруим/, и седем деца, моите братовчеди. После той ме информира кога ще ставам, кога ще лягам, какво ще правя, какво ще готвя, къде ще спя и как в края на всеки ден ще се строполявам изтощена до смърт в леглото си.

- Знаеш ли, господарката, твоята леля, управлява всичко с железен юмрук - сподели той. - Предупреждавам те, че прави доста труден живота на всички ни.

- Е, твоя живот може и да го прави труден, но на мен ми е леля.

"Все пак тя е жена и е сестра на мама" - разсъждавах аз. Мислех си за това колко ми липсваше мама и колко добри бяха с мен леля Сахру и Фатима. Дори Аман бе добронамерена, но двете просто не се разбирахме. Жените в семейството се обичаха и се грижеха една за друга. Облегнах се назад на седалката, внезапно почувствала ужасна умора след дългото пътуване.

Взирах се през прозореца на колата, като се мъчех да разбера откъде идваха белите снежинки. Постепенно снегът застилаше тротоарите в бяло. След малко спряхме пред дома на свако ми в богаташкия квартал около Харли стрийт. Аз се вторачих изумена в сградата насреща си. Нима наистина щях да живея в този палат? В Африка никога не бях виждала подобно нещо. Жилището на посланика представляваше четириетажна къща, цялата жълта, моят любим цвят. Приближихме главния вход, който бе наистина впечатляващ. Вътре, съвсем до вратата, голямото огледало в позлатена рамка отразяваше една от стените на кабинета насреща, цялата покрита с книги.

Леля Маруим се появи във вестибюла, за да ме посрещне.

- Лельо! - извиках аз.

Пред мен стоеше малко по-млада от майка ми жена, облечена в стилни западни дрехи.

- Влез - рече студено тя. - Затвори вратата. - Бях възнамерявала да се втурна и да я прегърна, но начинът, по който стоеше, стиснала длани, ме накара да замръзна на мястото си. - Искам първо да те разведа из къщата и да те запозная с твоите задължения.

- О! - промълвих аз и усетих как и последните искрици енергия напускат тялото ми. - Лельо, много съм уморена. Иска ми се да полегна. Моля те, нека да поспя първо.

- Е, добре. Ела с мен.

Влязохме в дневната и докато изкачвахме стълбището, успях да хвърля поглед върху елегантната мебелировка: полилея, белия диван с много възглавници, абстрактните маслени платна по стените и огънят, който пращеше в камината. Леля Маруим ме заведе в своята стая и каза, че мога да поспя в нейното легло. Огромното легло с четири колони в краищата беше голямо колкото цялата колиба на моето семейство и бе покрито с красив пухен юрган. Прокарах длан по копринената тъкан, като се наслаждавах на усещането.

- Когато се събудиш, ще те разведа из къщата.

- Ти ли ще ме събудиш?

- Не. Ще станеш като се събудиш сама. Спи колкото искаш.

Пъхнах се под завивките. Никога не бях усещала нещо толкова меко и приятно в живота си. Леля затвори безшумно вратата и аз заспах като подкосена, сякаш пропаднах в някакъв дълъг, черен тунел.

- 9 -

Излязох от стаята на леля и тръгнах без посока, когато леля ме откри.

- Добре. Виждам, че си станала. Да вървим в кухнята, за да ти покажа какво ще правиш.

Като през мъгла я последвах към стаята, която нарече "кухня". Тя съвсем не приличаше на кухнята в дома на леля Сахру в Могадишо. Стаята бе заобиколена от бели шкафчета, стените - покрити със сини лъскави плочки, а в центъра й имаше чудовищна печка с шест котлона. Леля отваряше и затваряше с трясък чекмеджета и нареждаше:

- ...а тук са приборите, готварските ножове, салфетките... - Нямах представа за какво говори тази жена, нито какви са нещата, които ми показва, още по-малко - какво се очакваше да правя с тях. - Всяка сутрин в шест и половина ще сервираш закуската на свако си, тъй като отива рано в посолството. Той е диабетик, затова трябва да се спазва грижливо диетата му. Закусва винаги едно и също: билков чай и две варени яйца. На мен кафето ще ми го носиш в стаята в седем, после ще правиш палачинки за децата. Те се хранят точно в осем, тъй като в девет трябва да бъдат на училище. След закуска...

- Лельо, откъде мога да знам как се правят всички тези неща? Кой ще ме научи? Та аз не знам как се правят тези... как ги нарече? Палачинки ли?

Бях се възползвала от мига, в който леля Маруим си бе поела дълбоко въздух, за да я попитам. И сега тя посочи към някаква врата. Остана в тази поза известно време, като ме съзерцаваше паникьосана. След това издиша бавно, отпусна ръка край тялото си и стисна длани така, както бе направила и при моето пристигане.

- Първия път аз ще направя тези неща, Уейърис. Но ти ще трябва да ме наблюдаваш внимателно. Ще ме наблюдаваш и ще слушаш много внимателно и така ще учиш.