Дайри, Уейърис /и Милър, Катлийн/ Пустинно цвете

- Не знам, Уейърис - въздъхна Басма. - Наистина не знам.

Знаех, че й досаждам и единственото й желание бе да се върне към книгата си. Станах от леглото, взех визитната картичка и излязох. Скрих я в стаята си. Някакъв вътрешен глас ми каза да не я хвърлям.

Братовчедка ми Басма бе моят единствен съветник; и винаги имаше време за мен. Никога не съм изпитвала по-голяма благодарност към нея, както в случая, когато потърсих съвета й във връзка с нейния брат Хаджи.

Хаджи беше на двайсет и четири години и бе вторият по възраст син на свако. Смятаха го за много умен. Подобно на вуйчо Абдулах, той също учеше в Лондонския университет. Хаджи се бе държал винаги приятелски с мен, още от деня на пристигането ми от Могадишо. Когато чистех на горните етажи, той казваше често:

- Хей, Уейърис, свърши ли с банята?

- Не - отвръщах аз. - Но ако искаш влизай, а аз ще изчистя после.

- О, не... просто се питах дали имаш нужда от помощ.

Или пък казваше:

- Отивам да взема нещо за пиене? Ти ще искаш ли нещо?

Беше ми приятно, че братовчед ми се грижеше за мен. Често разговаряхме и се смеехме.

Понякога, когато отворех вратата на банята и исках да изляза, той заставаше пред мен и не ме пускаше да мина. Ако опитах да се промъкна от едната страна, той също се преместваше натам. Аз се мъчех да го изблъскам и се провиквах:

- Махай се оттук, мърляч такъв.

В отговор той се разсмиваше.

Тези игрички продължаваха и макар да се опитвах да ги обясня като старомодни шегички, те ме смущаваха. Нещо в поведението му ме изнервяше. Той ме гледаше по странен начин, с премрежен поглед, или пък заставаше прекалено близо. Щом се усетех така особено, аз се стараех да спра и си казвах: "Засрами се, Уейърис, та Хаджи ти е като брат. Това, за което си мислиш, не е нормално."

Един ден, когато отворих вратата на банята и опитах да изляза с кофа и парцал в ръка, го заварих застанал отпред. Той ме сграбчи и се притисна в мен, а лицето му бе само на косъм разстояние от моето.

- Какво става? - засмях се нервно аз.

- О... нищо, нищо.

Пусна ме незабавно. Грабнах кофата и отидох в съседната стая с непринуден вид, сякаш не се бе случило нищо. Но умът ми препускаше. От този момент вече не се питах дали не става нещо особено. Знаех. Знаех, че нещо тук не бе наред.

На следващата нощ спях в стаята си заедно с братовчедка си Шукри, малката сестра на Басма. Аз обаче спя леко и около три през нощта чух, че някой се качва по стълбите. Реших, че трябва да е Хаджи, тъй като неговата стая е точно срещу моята, от другата страна на коридора. Той току-що се бе прибрал и от начина, по който се препъваше, ставаше ясно, че е пиян. Подобно поведение бе недопустимо в дома на свако ми - нито прибирането в подобен час, а още по-малко - пиянството. Те бяха стриктни мюсюлмани и пиенето на какъвто и да е алкохол беше забранено. Но Хаджи вероятно смяташе, че вече е достатъчно голям, за да си бъде господар и да си позволи да опита.

Вратата към моята стая се отвори безшумно и аз настръхнах. И двете легла бяха поставени върху издигнати над пода платформи, на няколко стъпки от вратата. Видях как Хаджи заизкачва на пръсти стъпалата, като се стараеше да не събуди братовчедка ми, която спеше на по-близкото до вратата легло. Той обаче пропусна едно стъпало и се спъна, а след това пропълзя останалото разстояние до моето легло. На светлината, която се процеждаше през прозорците зад гърба му, видях как изви врат, за да види лицето ми, скрито в мрака.

- Хей, Уейърис - прошепна той. - Уейърис...

Дъхът му вонеше на алкохол и това потвърди подозренията ми, че е пиян. Аз обаче продължавах да лежа неподвижно в тъмнината и да се преструвам на заспала. Той протегна ръка и започна да опипва възглавницата, за да намери лицето ми. "О, Боже, моля те, не позволявай това да се случи" - помислих си аз. Изсумтях и се обърнах на една страна уж насън, като се стараех да вдигна достатъчно шум, за да събудя Шукри. При това развитие на нещата той изгуби смелост и побягна тихо обратно към стаята си.

На другия ден влязох в стаята на Басма.

- Слушай, трябва да поговоря с теб.

Вероятно паникьосаният ми вид е бил красноречиво доказателство, че това не бе едно от обичайните ми посещения просто с цел да убия времето.

- Влез и затвори вратата.

- Става въпрос за брат ти - заявих аз и си поех дълбоко въздух.

Не знаех как да й го кажа и се молех да ми повярва.

- Какво за брат ми?

Сега вече и тя изглеждаше разтревожена.

- Снощи влезе в стаята ми. Беше три сутринта и тъмно като в рог.

- Какво направи?

- Опита се да докосне лицето ми. Прошепна името ми.

- О, не. Сигурна ли си? Да не си сънувала?

- Хайде де. Виждам как ме гледа всеки път, когато сме сами. Не знам какво да правя.

- По дяволите... ПО ДЯВОЛИТЕ! Вземи една кегла за крикет и я скрий под леглото си. Или метла. Не... вземи точилката от кухнята. Сложи я под леглото и ако дойде през нощта в стаята ти, удари го през лицето! И знаеш ли още какво трябва да направиш? - додаде тя. - Викай. Викай колкото имаш сила, така че да те чуят всички.

Слава Богу момичето бе определено на моя страна.

Целият ден се молих непрестанно: "Моля те, не ме карай да върша това ужасно нещо. Моля те, накарай го да спре." Не исках да създавам проблеми. Притеснявах се, че той може да наговори какви ли не лъжи в свое извинение пред родителите си и в резултат те може да ме изхвърлят от къщи. Исках само да престане - с игричките си, с нощните посещения, с опипванията - усещах накъде води всичко това и то не бе никак приятно. Инстинктът обаче ми казваше да се подготвя за битка, в случай, че молитвите ми не свършат работа.

Същата вечер отидох в кухнята, пренесох тайно точилката в стаята си и я скрих под леглото. А по-късно, когато братовчедка ми заспа, я извадих и я поставих върху леглото до мен, без да я пускам. Сценарият от предишната нощ се повтори и Хаджи се появи в стаята ми в около три часа. Спря на прага и видях отражението на светлината от коридора в стъклата на очилата му. Лежах и го наблюдавах с едно отворено око. Той се промъкна до възглавницата ми и започна да ме потупва по ръката. Устата му миришеше толкова силно на скоч, че ми се догади, но въпреки това не помръднах. Хаджи коленичи и започна да опипва, докато открие долния край на завивките, а след това промуши ръка под тях и започна да я придвижва нагоре по дюшека към крака ми. Плъзна длан нагоре по бедрото ми, докато стигна до пликчетата.

"Трябва да му счупя очилата - помислих си аз, - така поне ще има доказателство, че е бил в стаята ми." Стиснах точилката и я стоварих с всичката си сила върху лицето му. Първо се чу неприятен удар, а после се развиках:

- РАЗКАРАЙ СЕ ОТ СТАЯТА МИ, ШИБАН...

Шукри се изправи в леглото си и се провикна:

- Какво става?

След секунди се чуха забързани стъпки, идващи от всички посоки на къщата. Но тъй като бях счупила очилата на Хаджи, той не можеше да вижда, затова реши да се придвижи с пълзене на ръце и крака до своята стая. Пъхна се в леглото си облечен и се престори, че спи.

Басма влетя и светна лампата. Тя, разбира се, беше наясно с плана, но се престори на учудена:

- Какво става?

- Хаджи беше тук - обясни Шукри. - И изпълзя по пода!

Когато леля Маруим влезе, заметнала набързо робата си, аз се развиках:

- Лельо, той беше в стаята ми! Беше в моята стая и вчера пак дойде! И аз го ударих!

Посочих счупените стъкла от очилата на Хаджи, разпилени край леглото ми.

- Шшшт! - изшътка строго тя. - Не искам да чувам за това... не сега. Хайде, всички се връщайте в стаите си. Лягайте си.

- 10 -

НАЙ-ПОСЛЕ СВОБОДНА

Свако Мохамед обяви, че след няколко седмици семейството се връща в Сомалия. Мандатът му като сомалийски посланик бе приключил и бе дошло време да се прибираме у дома. При пристигането четиригодишният период ми се струваше дълъг като цял един живот, но сега не ми се вярваше, че наистина бе изминал. За жалост перспективата да се върна в Сомалия не предизвикваше у мен приятни вълнения. Исках да се прибера богата и успяла; такава е мечтата на всеки африканец, отишъл да работи в богата държава като Англия. В бедните страни като моята родина хората търсят непрестанно начин да се измъкнат от безизходицата и немотията, стремят се с всички сили към Саудитска Арабия, Европа или Щатите, за да могат да изкарат малко пари и да помогнат на своите задъхващи се семейства.

А аз щях да се върна след като бях живяла четири години в чужбина... с празни ръце. С какво щях да се похваля, какво щях да кажа, че съм постигнала? Нима щях да обясня на майка си, че съм се научила как да варя макарони и спагети? Там, при камилите, надали щях да видя отново тестени изделия. Или може би щях да кажа на баща си, че съм се научила да чистя до блясък тоалетни?

- А? Какво е тоалетна? - щеше да попита той.

Парите обаче бяха нещо, което със сигурност щеше да разбере; те са световен език. А моето семейство никога не бе имало много от тях.

По времето, когато леля и свако бяха готови да се върнат в Сомалия, аз бях спестила някаква жалка сума от трогателно малката си слугинска заплата. Моята мечта обаче бе да изкарам достатъчно пари, за да мога да купя на майка си къща, място, където тя щеше да може да живее без да се налага да пътува непрекъснато и да работи като робиня, за да може да оцелее. Това не бе чак толкова невъзможно, колкото звучи на пръв поглед, тъй като в Сомалия можех да купя къща за около две хиляди долара. Но за да го постигна, чувствах, че след като вече се намирам в Англия, трябва да остана там; напуснех ли веднъж, най-вероятно нямаше да мога да се върна. Как щях да осъществя мечтата си, нямах представа. Вярвах обаче, че нещата ще се наредят, щом престанех да превивам гръб кат робиня за леля и свако. Само че те не бяха съгласни с мен.

- Какво, за Бога, ще правиш тук? - възкликна леля ми. - Осемнайсетгодишно момиче без дом, без пари, без работа, без разрешително за работа и без английски? Смешно е! Прибираш се с нас.

Дълго преди заминаването свако Мохамед ни посъветва за две неща: да запомним добре датата на потеглянето и да се уверим, че паспортите ни са наред. Аз точно така и направих. Отнесох паспорта си в кухнята, загънах го в една найлонова торбичка и го зарових в градината.

До самия ден преди тръгването за Могадишо твърдях, че не мога да си намеря паспорта. Планът ми беше съвсем прост - след като нямах паспорт, не можех да замина с тях. Свако усещаше, че нещо не е наред, и питаше непрестанно:

- Е, Уейърис, къде може да ти е паспортът? Къде може да си го оставила?

Очевидно знаеше отговора, тъй като през всичките тези четири години почти не бях излизала от къщата.

- Не знам... може да съм го изхвърлила по погрешка, като съм чистила.

Той беше все още посланик и можеше да ми помогне, ако поиска. Продължавах да се надявам, че ако свако ми разбере колко отчаяно желая да остана, няма да ме кара да се връщам в Сомалия, а ще ми помогне да си извадя виза.

- Е, какво ще правиш сега, Уейърис? Не можем просто да те оставим тук?

Беше вбесен, че съм го поставила в подобно положение. Следващите двайсет и четири часа бяха игра на нерви; всеки чакаше другият да се предаде. Аз продължавах да твърдя, че паспортът ми е изгубен; свако Мохамед повтаряше, че не може да ми помогне с нищо.

Леля Маруим имаше своята идея.

- Просто ще те вържем, ще те напъхаме в един чувал и ще те пренесем контрабандно на борда на самолета! Хората го правят непрекъснато.

Тази заплаха привлече вниманието ми.

- Ако го направите - произнесох бавно аз, - никога, докато съм жива, няма да ви простя. Виж, лельо, просто ме оставете тук. Ще се оправя.

- Да, да, как няма да се оправиш - отвърна саркастично тя. - НЕ, НЯМА да се оправиш.

Виждах по лицето й, че се притеснява много, но дали се притесняваше достатъчно, за да ми помогне? Тя имаше много приятели в Лондон; свако разполагаше с нужните контакти в посолството. Едно-единствено телефонно обаждане бе достатъчно да ми даде шанс за оцеляване. Същевременно съзнавах, че ако се надяваха да ме примамят да се върна с тях в Сомалия, нямаше защо да си правят този труд.

На другата сутрин цялата четириетажна къща бе в пълен хаос; всички стягаха пакети и куфари, телефонът звънеше и цяла армия хора сновеше непрекъснато навън-навътре. Аз се готвех да напусна малката си стая на горния етаж и да взема евтината торба; в нея бях скътала малкото вещи, които бях успяла да събера по време на престоя си в Англия. В крайна сметка изхвърлих на боклука повечето дрехи, решила, че са прекалено грозни или по-подходящи за по-стара жена. Защо да се тръшкам заради вързоп вехтории? Бях все още номад по душа и предпочитах да не пътувам натоварена.

В единайсет часа всички се събраха в дневната, докато шофьорът товареше багажа в колата. Спрях за секунда, за да си спомня, че точно така бях пристигнала преди четири години - шофьора, автомобила, преминаването през стаите, първия поглед към белия диван, камината, първата среща с леля ми. През онова сиво утро за първи път бях видяла също така и сняг. Всичко, свързано с тази страна, тогава ми се бе видяло странно. Изпратих до колата разстроената си леля Маруим.

- Какво ще кажа на майка ти? - възкликна тя.

- Кажи й, че съм добре и че скоро ще й се обадя.

Тя поклати глава и влезе в колата. Стоях на тротоара и махах за довиждане, после излязох на улицата и гледах след автомобила, докато се изгуби от погледа ми.

Няма да лъжа - бях страшно уплашена. До този момент не бях вярвала, че ще ме оставят. А сега стоях съвсем сама насред Харли стрийт. Но въпреки това не се сърдя на леля и свако; те си остават част от моето семейство. Те ми дадоха шанса да дойда в Лондон и за това ще им бъда вечно признателна. Предполагам, че когато са си тръгвали, са си мислели: "Е, нали искаше да останеш - това е твоята възможност. Действай, прави каквото желаеш. Но ние няма да улесним нещата за теб, тъй като смятаме, че трябва да дойдеш с нас." Те несъмнено са били на мнение, че едно момиче се опозорява, като остава в Англия само, без придружител. Решението обаче си бе мое и след като бях избрала да остана, сега трябваше да поема в свои ръце съдбата си.

Върнах се в къщата. Паниката ми нарастваше. Затворих входната врата и влязох в кухнята, за да говоря с единствения друг човек, който бе останал - моят стар приятел, готвачът. Той ме посрещна с думите:

- Е, нали знаеш, днес трябва да си тръгнеш оттук. Оставам само аз, не и ти. Трябва да си тръгнеш.

И посочи към входната врата. О, да, просто нямаше търпение свако да си тръгне, за да ми го каже. Самодоволната физиономия на глупавото му лице показваше, че всичко това му доставя голямо удоволствие. Аз се бях облегнала на рамката на вратата и размишлявах колко тиха бе станала къщата сега, след като всички си бяха отишли.

- Уейърис, трябва да си тръгнеш веднага. Искам да се махнеш оттук...

- О, я млъкни. - Напомняше ми зло, лаещо куче. - Добре, тръгвам си. Просто дойдох да си взема торбата.

- Грабвай я веднага... без да се бавиш. Побързай, тъй като трябва да...

Аз вече изкачвах стълбите, без да обръщам внимание на бръщолевенията му. Господарят си бе отишъл и в краткия интервал преди пристигането на новия посланик готвачът щеше да бъде господар. Вървях из празните стаи и си припомнях и хубавите, и лошите мигове, които бях преживяла в тях. Питах се къде ли щеше да бъде следващият ми дом.

Вдигнах малката си войнишка торба от леглото, преметнах я през рамо, слязох четирите етажа и излязох през входната врата. За разлика от деня, в който бях пристигнала, днес бе прекрасна, слънчева сутрин, с яркосиньо небе, което караше човек да си мисли за пролетта. С помощта на камък изрових паспорта от градинката, извадих го от найлоновото пликче и го пъхнах във войнишката торба. Изтупах пръстта от дланите си и тръгнах. Усмихнах се, докато вървях по улицата - най-после бях свободна. Нямаше къде да отида и пред кого да отговарям, но чувствах някак си, че всичко ще се нареди.

Първата ми спирка бе в близост до дома на свако - сомалийското посолство. Почуках на вратата. Портиерът, който ми отвори, познаваше добре семейството ми, тъй като понякога той също возеше свако.

- Здравейте, госпожице. Какво правите тук? Господин Фарах още ли е в града?

- Не, замина. Исках да се видя с Ана, да разбера, дали мога да си намеря работа в посолството.

Той се засмя, върна се до стола си и седна. Вдигна ръце зад главата си и се облегна на стената. Аз стоях във фоайето, а той не правеше опит да помръдне. Поведението му ме озадачи, тъй като досега бе винаги учтив към мен. И тогава си дадох сметка, че също като готвача, държанието му се е променило от сутринта насам. Свако си бе тръгнал и без него аз бях никой. И тези глупаци бяха поласкани, че макар и за кратко, разполагат с известна власт.

- О! Ана е прекалено заета, за да те приеме - отвърна най-сетне портиерът и се ухили.

- Слушай - заявих твърдо аз, - трябва да я видя.

Ана беше секретарката на свако и се бе държала винаги мило с мен. За щастие тя чу гласа ми и излезе от офиса, за да види какво става.

- Уейърис! Какво правиш тук?

- Знаеш ли, не ми се искаше да се връщам в Сомалия със свакови - обясних аз. - Изобщо не ми се искаше. Затова... Вече не мога да живея в къщата, нали знаеш. И се питах дали познаваш някого, който може би... някой, за когото бих могла да работя... каквото и да е, няма значение. Готова съм да правя всичко.

- Е, скъпа... - Тя повдигна вежди. - Малко внезапно ми идва и не съм подготвена. Къде ще отседнеш?

- О, нямам представа. Не се притеснявай за това.

- Добре, можеш ли да ми дадеш някакъв телефон, на който мога да те намеря?

- Не, защото не знам къде ще отседна. Ще потърся някой евтин хотел за тази нощ. - Знаех, че щеше да ме покани в своя апартамент, ако не бе толкова мъничък. - Но по-късно мога да се върна и да ти оставя номера, за да можеш да ме известиш, ако научиш нещо.

- Добре, Уейърис. Слушай, пази се... Сигурна ли си, че ще се оправиш?

- Да, бъди спокойна. - С ъгълчето на окото си забелязах, че портиерът продължаваше да се хили като глупак. - Ами, благодаря... До скоро виждане.

Почувствах облекчение, когато излязох отново на слънчевата светлина. Реших да пообиколя магазините. Единствените пари, с които разполагах, бяха скромна сума, спестена от мизерната ми слугинска заплата. Но сега, след като трябваше да се движа из града, се налагаше да си купя някакви прилични дрехи, нова рокля, за да си повдигна духа. От посолството се насочих към големите универсални магазини на Оксфорд Съркъс. Бях ходила в тях с братовчедка си Басма малко след пристигането си в Лондон. Леля Маруим ни бе изпратила там, за да си купя някои неща, тъй като нямах никакви зимни дрехи. Всъщност нямах никакви дрехи, освен онова, което бях носила в самолета и един красив кожен сандал.

Разхождах се сред щандовете в Селфриджис, хипнотизирана от огромното разнообразие. Очароваше ме мисълта, че мога да остана тук колкото си искам и да пробвам всички тези дрехи - всички тези цветове, модели, размери, стилове. За първи път бях господарка на своя живот и никой не ми крещеше да доя козите, за храня бебетата, да правя чай, да търкам пода, да чистя тоалетните.

През следващите няколко часа изпробвах доста тоалети с помощта на две продавачки. Посредством ограничените си познания по английски и най-вече чрез езика на знаците, аз общувах с тях и обяснявах, че искам нещо по-дълго, по-късо, по-стегнато, по-ярко. В края на този маратон, когато пред моята кабина лежаха десетки пробвани дрехи, една от продавачките се усмихна и рече:

- Е, скъпа, какво реши да вземеш?

Чудех се какво да реша, изправена пред такъв невероятно богат избор, а и не можех да се примиря, че евентуално там, от другата страна на улицата, има нещо дори още по-добро. Най-разумно бе да огледам и там, преди да се разделя с оскъдните си лири.

- Днес няма да взема нищо - отвърнах любезно аз. - Но ви благодаря.

Бедните продавачки, отрупани в пробваните от мен тоалети, ме погледнаха невярващо, а после се спогледаха отвратени. Аз минах покрай тях и продължих осъществяването на мисията си - да изследвам всеки сантиметър на Оксфорд стрийт.

След като обиколих няколко магазина, все още не бях купила нищо. Но както винаги, истинската радост за мен бе пробването на дрехите. При излизането от поредния магазин, с намерение да вляза в следващия, внезапно си дадох сметка, че подобният на пролетен ден си отива, вечерта наближава, а аз все още не знаех къде ще прекарам нощта. С тази мисъл влязох в следващия магазин и видях как една висока, привлекателна африканка разглежда подредените върху един от щандовете пуловери. Приличаше на сомалийка и аз я заразглеждах, като умувах как да я заговоря. Взех един пуловер, усмихнах й се и рекох на сомалийски:

- Трябва да си купя нещо, но не мога да реша какво искам. А повярвай ми, момиче, днес видях доста много дрехи.

Разговорихме се и жената каза, че името й е Халву. Държеше се приятелски и се смееше много.

- Къде живееш, Уейърис? С какво се занимаваш?

- О, ще ми се присмееш. Сигурно ще ме помислиш за луда, но не живея никъде. Нямам къде да живея, тъй като семейството ми ме остави днес. Върнаха се в Сомалия.

Видях симпатията в очите й; както научих по-късно, тази жена бе преживяла доста неща.

- Не искаш да се връщаш в Сомалия, а?

Нямаше нужда да го казваме, тъй като и двете го знаехме: липсваха ни нашите домове и семейства, но какви възможности имахме там? Да бъдем разменени срещу камили? Да станем собственост на някой мъж? Да се борим всеки ден за едното оцеляване?

- Не, но и тук нямам нищо - отвърнах аз. - Свако ми беше посланик, но сега си замина и скоро ще пристигне неговият заместник. Така че тази сутрин ме изритаха от къщата и сега нямам представа къде ще отида.

Засмях се.

Тя махна във въздуха, за да ме накара да замълча, сякаш само с едно движение на ръката можеше да премахне всичките ми проблеми.

- Слушай, аз живея зад онзи ъгъл, в сградата на Младежката християнска организация. Тесничко е, но можеш да останеш за една нощ. Разполагам само с една стая, така че ако искаш да готвиш, ще трябва да отидеш на друг етаж.

- Оох, би било чудесно, но ти сигурна ли си?

- Да, сигурна съм. Хайде, тръгваме. Какво ще правиш иначе?

Тръгнахме към стаята й. Тя се намираше в сградата на Младежката християнска асоциация, съвременна тухлена многоетажна постройка, която по принцип се обитаваше от студенти. Стаята й бе съвсем малка, а мебелировката й се състоеше от две долепени едно до друго легла, етажерки за книги и на видно място - големия, красив телевизор на Халву.

- О! - размахах ръце аз. - Мога ли да гледам телевизия?

Новата ми приятелка ме погледна така, сякаш идвах от друга планета.

- Ами да, разбира се. Включи го. - Седнах на пода пред телевизора и се вгледах жадно в екрана му. След четири години най-после можех да гледам, без да има опасност някой да ме изгони като мръсна улична котка. - Никога ли не си гледала телевизия у свако си? - попита с любопитство тя.

- Шегуваш ли се? Понякога се промъквах незабелязано, но винаги ме хващаха. "Пак ли гледаш телевизия, Уейърис? - извиках аз, като имитирах най-неприятния глас на леля си и щракнах с пръсти. - Отивай да си вършиш работата, веднага. Хайде. Не сме те довели тук, за да гледаш телевизия."

Истинското ми обучение за лондонския живот започна всъщност сега и моят учител бе Халву. Двете станахме добри приятелки. Прекарах в нейната стая не само първата, а и следващата, и по-следващата нощ. И тогава тя предложи: