Винаги казвате чакай и виж. Да чакам, мога да го разбера. Но как да видя?

Винаги казвате чакай и виж. Да чакам, мога да го разбера. Но как да видя?

Чакането поражда виждането. Търпението създава възможността. Абсолютното търпение създава абсолютната възможност да видиш. При напрегнати, нетърпеливи умове, очите са замъглени, пълни са с дим - не могат да видят. Ко­гато чакаш безмълвно, постепенно облаците изчезват от очите, защото те са създадени от нетърпението. Когато ча­каш търпеливо, те изчезват. Погледът се изчиства, пости­га яснота. Можеш да видиш. Чакай и виж - когато го каз­вам, нямам предвид, че трябва да правиш н двете, имам предвид да чакаш и ще видиш. Виждането ще се появи от само себе си. Ти само чакай. Разбра ли ме?

Ако можеш да чакаш, това означава, че си изоставил постигащия ум, добиващия ум; изоставил си желаещия ум. Само тогава можеш да чакаш. Чакането означава, че сега си т у к и сега, този момент е достатъчен, този момент е всичко и внезапно очите са ясни. В тях не се носят никакви облаци - никакъв пушек. Пламъкът гори без пушек. И ти виж­даш.
ЗА ОПАСНОСТТА ОТ НАДМЕННИЯ УСПЕХ

Опъни лъка до край,

И ще искаш да си спрял навреме. Наточи меча твърде много,

И острието няма да издържи дълго. Когато залата е пълна със злато и нефрит.

Няма да можеш да ги опазиш. Да си горд заради богатството и почитта

Значи да сееш семената

па собственото си падение. Оттегли се, когато работата е свършена,

Такъв е Небесният път.


ЗА ОПАСНОСТТА ОТ НАДМЕННИЯ УСПЕХ

15 юни 1975 г.

ЛОГИКАТА ОТИВА до самата крайност - животът никога. Това е начинът, по който логиката пропуска живо­ти. Логиката е склонна да прави заключения - животът ни­кога не прави изводи.

В живота няма умозаключения. Той все продължава и продължава без никакви изводи; той е без начало и край, винаги е по средата, винаги е в настоящето, гой е един непрекъсващ процес. По този начин логичният ум постепенно се умъртвява; това е начинът, по който логиката се превръ­ща в собственото си падение. Недей да правиш изводи. Живей без изводи. Това е единственият начин да живееш, защото само тогава ще живееш по средата, а средата е рав­новесието.

Животът е равновесие между противоположностите, той никога не достига до някакъв край. Равновесието се поддържа непрекъснато, то е вечно. Човекът на познанието никога не достига до някакъв извод, той и не може. Когато животът сам по себе си е без заключения, как може мъдрият да прави заключения? Ако попиташ Лаодзъ за някакво заключение, като отговор той ще се разсмее Ще ти каже, че си глупак. Той живее съобразно живота, и най-важното нещо, ако живееш съобразно живота, е равновесието. Ни­кога не отивай в едната противоположност, не се привърз­вай към единия полюс, защото ще изгубиш равновесието. Слушах следната история:

Веднъж един могъщ цар трябвало да вземе решение, което не му било по сърце. Двама от неговите министри били извършили някакво престъпление, а той много ги обичал. Дори и да били извършили престъпление, той искал да им прости, неговата любов към тях била толкова голяма. Но това било против законите на страната и нямало да бъде добър прецедент. Затова те трябвало да бъдат наказани. А според законите на страната, за такова престъпление се по­лагало само смъртно наказание. Какво трябва да направи?

Било му много трудно, но намерил изход. Казал:

- Те трябва да бъдат осъдени на смърт, но ще им дам още една възможност. Ще бъде опънато въже между две скали над пропастта. Ако могат да минат по него, ще ги помилвам.

Това било почти невъзможно. Било невъзможно, за­щото те никога не били ходили по въже, още повече пък по въже, опънато над такава голяма пропаст - сигурна смърт. Да се ходи по въже е голямо изкуство - човек трябва да го научи, то е много трудна дисциплина. Не били и сънували през живота си, че ще станат въжеиграчи.

Единият от двамата не могъл да заспи. Цяла нощ се молел на Бога да му помогне. Сутринта не могъл да изпие чая си. Пристигнал на мястото, където трябвало да стане всичко. Цялата столица била се събрала там.

Другият, знаейки добре, че не знае нищо за ходенето по въже, че нищо не може да се направи и е почти сигурно, че ще умре, защо тогава да не се наспи - и заспал. Сутринта изпил както обикновено чая си. Спокойно пристигнал на мястото. Другият целият се бил разтреперил, а той бил тих п спокоен, много добре знаейки, че ще умре - а когато смъртта е сигурна, защо да се тревожиш? Умри спокойно.

Започнал да върви по въжето, и чудо на чудесата -- той ходел!

Никой не можел да повярва на очите си! Да гледат дошли дори въжеиграчи - дори и те не можели да повярват. Дори за тях това било трудно - разстоянието било твърде голямо и опасността била прекалено голяма. Една погрешна стъпка, едно леко накланяне наляво или надясно... и си отиваш. Едно леко нарушаване на равновесието, и смъртта те очаква на всяка стъпка. Но мъжът вървял, и вървял тол­кова спокойно, все едно правел сутрешната си разходка. Гой достигнал до отсрещната скала.

Първият мъж треперел, потял се. Извикал от своето място на другия:

- Моля те, кажи ми как премина, за да мога и аз да мина!

Другият извикал:

- Трудно е, защото не знам как. Знам само едно нещо това е начинът, по който съм вървял цял живот. Не съм въжеиграч, но сега разбирам, че съм, защото това е начинът, по който съм живял цял живот - уравновесено, без ни­кога да стигам до крайност. Или, ако се наклоня наляво, незабавно се уравновесявам, накланяйки се надясно. Нищо друго не съм правил. Но това няма да ти помогне, защото това не е нещо, което се научава изведнъж. Ако живееш по този начин, чалъмът за това ти идва.

Запомни думата "чалъм". Поставям ударението върху нея. Религията е чалъм, тя не е наука. В противен случай щеше да се преподава много лесно, щеше да се обяснява много лесно. Щеше да се измисли теория, и нямаше да има никакви проблеми.

Дори и най-големият проблем в науката може да бъде решен - ако не днес, то утре, но ще бъде решен с помощта на интелекта, с усилието на интелекта. И един ден, когато тон е решен, не е решен само за този, който го е решил, а и за всички останали.

Айнщайн разкри тайната на относителността. Вече няма нужда някой друг да решава този проблем, той е ре­шен за всички. Трябва просто да го разбереш, това е всич­ко. Не е необходимо да полагаш страхотни усилия, за да го решиш. Той е решен. Науката е обществено явление: някой човек открива нещо и то става достояние на всички; някой изобретява нещо и то е изобретено за всички останали. То­ва е феномен на масовостта.

В религията може да са се появявали хиляди като Лао Дзъ, но нищо не е решено. Ще трябва самият ти отново и 01 ново да го познаваш. Това не е религия. Науката може да създаде трактати, теории, но религията не може да създаде трактати п теории. Тя е живо изживяване. Не можеш да.я сведеш до теория, прекалено фина е за това, прекалено де­ликатна е за това. Теорията е твърде груба; изживяването е много деликатно. Може ли някой въжеиграч да създаде те­ория от ходенето по въже, и само като разбереш теория-та...? Можеш да разбереш идеално теорията, могат да те из­питат и да получиш отличен. Но мислиш ли, че ще можеш да -ходиш по въжето, само защото си разбрал теоретичната основа за това? Не, това няма да ти помогне. То не е наука. И аз ти казвам, то дори не е изкуство - защото изкуството може да бъде имитирано; чалъмът никога не може да се имитира. Изкуството е нещо, което правиш вън от теб: ри­суваш картина, пишеш стихотворение, танцуваш, правиш нещо, което е видимо, което може да бъде имитирано До­ри и Пикасо може да бъде имитирай.

Ала религията никога не може да бъде имитирана; тя не е отвън, тя е нещо вътрешно. Можеш да имитираш Пи­касо, Микеланджело, ала как можеш да имитираш Лаодзъ? Чувстваш, че тук има нещо, но то е неуловимо. Знаеш, че гои знае; нещо, но не можеш да го определиш точно, не можеш ясно да го разбереш. То е чалъм.

Какво тогава представлява чалъмът? Чалъмът се поя­вява, когато правиш много, много неща по пътя - проба и грешка, падение и възход, лутайки се и връщайки се обрат­но - хиляди експерименти на живо, и внезапно един ден притежаваш чалъма за него. Чалъмът е есенцията на мно­жество грешки, на пробата и грешката. В теб израства нещо п след като го усвоиш, можеш да забравиш за него, винаги ще го имаш. Не е необходимо да го помниш. Ако е необхо­димо да го помниш, то все още не е чалъм, а нещо в ума. Ако е чалъм, то е влязло в кръвта, в плътта, в самия костен мозък, в самото същество. След това можеш да забравиш за него.

Лаодзъ не трябва да помни как трябва да върви, как трябва да съществува. Това не е дисциплина. След като го научиш, го знаеш. Можеш да забравиш, можеш просто да го оставиш да отпадне от ума. Но ще го умееш, ще го уме­еш без да мислиш за него. Чалъмът не е нито наука, нито изкуство, то е жив опит. И това е най-великата наука или най-великото изкуство - науката за живота или изкуството на живота.

Ти трябва да вървиш в живота - и да виждаш как па­даш; трябва да наблюдаваш себе си - и да наблюдаваш как се луташ. А умът непрекъснато ще настоява да отива в са­мата крайност. Когато почувстваш някакво неравновесие, незабавно го уравновеси, като се насочиш към противопо­ложното.

Умът е или десничар - насочва се надясно, и никога не се връща наляво; или е левичар - тогава се движи наляво н никога не се връща надясно. Срещал съм се с много странно явление: понякога умът се превръща в "центрист" -остава по средата, но е такъв фанатик относно средата, как­вито другите са относно ляво или дясно. Този човек също не е по средата, защото човекът, който е в средата, никога не е фанатик; единствено екстремистите са фанатици, те се придържат към дадена позиция. А средата не е позиция, тя е непрекъснато поддържане на равновесие.

Опитай се да разбереш. Това е най-значителното чувс­тво, което може да ти даде дао. Средата не е фиксирано състояние, тя е непрекъснато променящо се движение. Така че не можеш да бъдеш по средата подобно на човек, който може да е вляво или дясно. Не можеш да се придържаш към средата. Този, който иска да е по средата, ще трябва постоянно да се накланя наляво и надясно; понякога ще го виждаш, че е левичар, а понякога ще забелязваш... сега, гледай! - станал е десничар. Той трябва да върви като въ­жеиграч. Само между тези две крайности, балансирайки непрекъснато и постоянно, е средата.

Средата е една динамична ситуация, тя не е фиксирана и мъртва точка, която си постигнал завинаги - не. Миг след миг трябва да я постигаш, отново, отново и отново. Наб­людавай въжеиграча - това е преживяване.

В моето детство, когато чуех за въжеиграчи - нався­къде, в моето село или в съседното село - веднага тичах да ги гледам, защото от самото начало чувствах, че те знаят нещо, което е твърде, твърде важно за живота.

Какво прави въжеиграча? Той не стои неподвижно по средата, иначе ще падне. Нито за миг не е неподвижен, ста­тичен. Той е динамичен, непрекъснато променящ се, непре­къснато движение, но движение, което притежава център на равновесието. Понякога отива наляво, понякога отива надясно; той е твърде противоречив, не е постоянен. Ако се стреми към някакво постоянство, ще падне и ще загине. Ако му кажеш: "Задръж се в една ситуация, в едно положе­ние. Ако си десничар, бъди десничар; ако си левичар, бъди левичар; или ако си избрал средата като своя позиция, тога­ва бъди по средата. Какво правиш ти обаче? Непрекъснато променяш позицията си" - така ще го убиеш. Всяка статич­на позиция убива. Да си статичен, означава да умреш, при това да умреш ненужно. Да си статичен, означава да про­пуснеш живота. Не, той не може да остане по средата. Да остане по средата... не може да остане по средата - за да остане по средата, трябва непрекъснато да се движи и да балансира. Във всеки момент животът се променя, как мо­жеш да останеш фиксиран? Във всеки момент всичко се променя. Нищо не е неизменно.

Хераклит казва: Не можеш да стъпиш два пъти в една и съща река. Когато стъпиш втори път в реката, тя се е из­менила. И не само реката се е променила, променил си се и ти. Как можеш да стъпиш два пъти в реката? Нито реката остава същата, нито ти. Нищо не остава същото. Непроменяемостта е илюзия. Непрекъснатото движение е реалността. В този променящ се свят, в този жив свят, пулсиращ от живот, ако се придържаш към една позиция, си мъртъв, са­моубиваш се.

Затова всички онези, които са постигнали и са прик­лючили, са мъртви. Ако си заключил, че си индуист, си мъртъв. Ако си заключил, че си мюсюлманин, си мъртъв. Защото понякога индуистът има нужда да се наклони към исляма, за да възстанови равновесието си, а понякога мю­сюлманинът се нуждае да бъде индуист, за да добие равно­весие.

Равновесието е животът. Ако си решил, че си кому­нист, си мъртъв. За да остане жизнен, дори комунистът се нуждае да се наклони към капиталиста и капиталистът да се наклони към комуниста. Животът не е така ясен, както мис­ленето. Мисленето е твърде праволинейно, животът е луд­ница.

Разказаха ми един анекдот, който не е написан от даоист, но е даоистки - съзнателно или несъзнателно, човекът е вмъкнал в него даоизма. Той е германски анекдот.

Веднъж едно малко пиленце стояло в кокошарника, абсолютно като Буда, без ни най-малка тревога и грижа. Тогава внезапно се появил някакъв човек. То се уплашило; избягало. Когато се върнало, човекът си бил отишъл, но пред кокошарника имало няколко зърна. Започнало да раз­съждава, да мисли. Обзело го направо научно любопитство. Откъде се пръкнаха тези зърна?

Следващият ден човекът се появил отново. То отново избягало и след това се върнало. Човекът си бил отишъл, отново имало зърна. Сигурно трябвало да има някаква връзка между човека и зърната. Но за научния мислител било твърде рано да прави такова заключение. Пилето не искало да създава прибързано теория. Затова то продължило да чака - трябва наистина да е било учен. Чакало, чакало, чакало, и това се повтаряло всеки ден.

Тогава в неговия малък ум постепенно се оформила теорията, че съществува причинно-следствена връзка: кога­то се появявал човекът, се появявали и зърната. Наблюда­вало го деветстотин деветдесет и девет пъти. Вече било аб­солютно сигурно - имало причинно-следствена връзка. Ко­гато се появявал човекът, появявало се и зърното. Човекът бил причината, зърното било резултатът.

Деветстотин деветдесет и девет пъти били достатъчни. Направило извода, че има причинна зависимост. И доста­тъчно е чакало и експериментирало, наблюдавало и гледало - сега можело да каже, че това се случва без изключение всеки път. Значи трябва да е закон. Било много щастливо и очаквало човека. Той се появил за хиляден път.

Пилето се приближило до човека, за да му благодари за неговата любезност - и му извили шията.

Животът е като тази история. В него не съществува причинно-следствена връзка. Дори ако нещо се случи де­ветстотин деветдесет и девет пъти, не прави изводи. Хи­лядният път може да е изключение

Това не е само една история. Сега в научните кръгове се разпространява теорията за неопределеността и придо­бива все по-голяма популярност. След Хайзенберг науката не е толкова уверена, колкото беше преди това. Сега се твърди, че всичко е неопределено, а определеността е само приблизително определена - не е абсолютно определена. Деветстотин деветдесет и девет пъти, добре - но след това идва изключението. Дори науката се е разколебала. Трябва да се колебае, защото и тя се занимава с живота. Животът не може да се сведе до научната причинноследствена връз­ка. Животът си остава мистерия, загадка.

Ако се придържаш към средата за да останеш по сре­дата, няма да успееш. Това е загадката на живота. За да ос­танеш по средата, трябва непрекъснато да се движиш наля­во и надясно. Само тогава можеш да останеш, защото сре­дата не е фиксирана точка. Средата, в действителност, не е нещо вън от теб. Средата е нещо вътре в теб: равновесие, музика, хармония.

Лаодзъ казва: Пази се от крайностите. Не отивай в крайността, защото ще паднеш. Всяко нещо, доведено до крайност, се променя в своята противоположност.

Ако си влюбен и двадесет и четири часа си с любимия си и отидеш до самата крайност, както влюбените го пра­вят, ще разрушиш всичко. Сам ще унищожиш любовта, за­щото това е прекалено много. Ще стане непоносимо.

Не можеш да обичаш двадесет и четири часа в дено­нощието. Да обичаш двадесет и четири часа е все едно да ядеш непрекъснато двадесет и четири часа. Любовта е хра­на Не трябва да отиваш в тази крайност, иначе храната може да се превърне в отрова. Това е начинът, по който нещата се превръщат в своята противоположност. Храната те поддържа, но се храниш прекалено много, тя се превръ­ща в отрова, тя убива. Това, което е било храна, се превръ­ща в отрова и убиец. Любовта е храна; ако я правиш твърде много, ако прекалиш с нея, тя убива. И остава само омраза­та. Прави нещо прекалено много и ще откриеш, че се случ­ва неговата противоположност.

Стреми се прекалено много към пари и накрая ще от­криеш, че си просяк, празен. Изпуснал си целия живот, са­мата му същност. Изпуснал си цялото богатство, което жи­вотът е могъл да ти даде, защото прекалено много си се стремял към богатството. Преследвай щастието, отиди до самата крайност, и ще бъдеш най-нещастният човек на зе­мята. За да бъде щастлив, човек не трябва да преследва пре­калено много щастието. Понякога трябва да забравя за не­го; понякога човек трябва да се радва дори на нещастието. За да бъде човек щастлив, аз твърдя, че понякога той трябва да се радва и на нещастието. То също е част от живота - и е хубаво. Това е начинът, по който се поддържа равновесие­то. Ако се смееш двадесет и четири часа на ден, смехът ти ще стане невротичен. Няма да бъде повече смях - ти ще по­лудееш. За да поддържаш смехът жив и нормален, са ти не­обходими и сълзи. Не можеш да се смееш двадесет и чети­ри часа непрекъснато.

Наблюдавай децата, защото те са чисти същества и отразяват абсолютно ясно нещата; те са като огледала. По селата, ако децата се смеят прекалено много, майките каз­ват: "Не се смей толкова много, иначе ще плачеш." В това има някаква мъдрост. Ако детето се смее прекалено много, непременно после ще плаче. Можеш да видиш - то се смее, смее, смее... и изведнъж започва да плаче. Смехът е дошъл до своята крайност и се е превърнал в плач.

Не можеш да бъдеш щастлив двадесет и четири часа на ден; нещастието е релаксация. Не можеш да си нещастен в продължение на двадесет и четири часа; щастието е ре­лаксация. Това е ходене по въже - а човекът е глупав, за­щото е прекалено логичен.

Живееш в света като грихастха, като глава на семейс­тво. В продължение на двадесет и четири часа живееш в света; дори и за час не го напускаш - в медитация, в молит­ва, в изолация, сам, наслаждавайки се просто.на себе си, без да се безпокоиш за света и за нещата от света - не. След това един ден всичко ти писва. Няма начин да не ти писне, така ще стане: ако оставаш глава на семейство в продълже­ние на двадесет и четири часа, един ден ще ти писне, оти­шъл си в крайността. След това ще се отречеш от света и ще отидеш в Хималаите.

Забелязал съм: хората, които отиват в Хималаите са съвършени глави на семейството. Съвършени, казвам. Пра­вят твърде много, прекаляват. А когато прекалиш, задъл­жително се ражда другата крайност. Тя си отмъщава. Чо­век, който е прекалено много в света, трупайки богатства, пари, банкови сметки, внезапно се чувства разочарован. Смял се е твърде много, сега следват сълзите. Той избягва. Отрича се, става санясин, отива в Хималаите, живее в пе­щерите. Какво му става на този човек? Ти си мислиш, че това е някаква революция? Нищо подобно. Това е съвсем естествено явление. Съвсем естествено явление - бил е прекалено много в света, сега трябва да се превърне в про­тивоположното. И сега ще се опитва двадесет и четири часа да бъде санясин - отново същата глупост. Един ден задъл­жително отново ще се върне на пазара. Двадесет и четири часа на ден се е опитвал да бъде глава на семейство - не е могъл да бъде; а сега отново прави същата глупост, в про­дължение на двадесет и четири часа се опитва да бъде санясин.

Животът е ритъм. Вдишваш, издишваш. Не можеш само да вдишваш, да вдишваш, да вдишваш - ще умреш. Не можеш непрекъснато да издишваш, да издишваш, да из­дишваш - ще умреш. Трябва да вдишваш и да издишваш, и трябва да поддържаш равновесие. Същото количество въз­дух, което си вдишал, трябва да издишаш - тогава си здрав. Светският живот е вдишването, а животът на санясин е из­дишването. Трябва да ги има и двете.

Хората идват при мен и казват: "Какъв тип санясин създавате? Никога не сме слушали за подобно нещо. Що за саняс е това? Хората живеят в къщите си, занимават се със своя бизнес, ходят на работа, работят във фабриката, имат жени и деца. Що за саняс е това? Никога не сме слушали за подобно нещо." Да, никога не си слушал за подобно нещо. Но това е единственият правилен саняс, това е единствени­ят уравновесен саняс. Това е единственият саняс, който притежава хармонията на вдишването и издишването.

А най-голямата възможност да се достигне върха на блаженството е налице, само когато вдишването и издиш­ването са напълно балансирани. Не се накланяш прекалено много на никоя страна - и в един момент си се издигнал и над двете.

Лаодзъ казва:

Опъни лъка до край,

и ще искат да си спрял навреме.

ЗАЩОТО ЛЪКЪТ ще се счупи. Опъни го докрай -можел е да ти служи дълго време, ако си бил малко по-внимателен. Никога не опъвай лъка напълно, защото пъл­ното винаги означава смърт. Животът не понася нищо, кое­то е съвършено, защото съвършенството спира развитието.

Съвършенството е смърт; несъвършенството е живот. Животът обича несъвършенството. Стани съвършен, и ще си безполезен - животът ще те захвърли на боклука, ти вече няма да си нужен. Остани несъвършен и ще си жив, и жи­вотът ще те поддържа по всякакъв начин. Затова не съвър­шенството е целта на Лаодзъ или на мен - а тоталността.

Можеш да бъдеш цялостен, без да си съвършен и мо­жещ да бъдеш съвършен, без да си цялостен. Всъщност, можеш да си съвършен, само ако не си цялостен, защото съвършенството ще избере или дясното, или лявото; тогава се превръщаш в съвършен "десничар" или в съвършен "левичар" - или се превръщаш в съвършен "центрист". Обаче съвършенството означава, че си фиксиран; съвър­шенството означава, че в теб не стават никакви промени; съвършенството означава, че си замръзнал, не течеш. И съ­вършенството винаги е едностранчиво.

Най-великите хора никога не са били съвършени, би­ли са тотални. Тоталността означава, че са притежавали всичко в себе си, но не са просто обща сума от всичко. Те са нещо повече от тази обща сума. В себе си те имат всич­ко, и тогава възниква хармония, която е отвъд, която се из­дига над всичко, което те притежават. Те не са просто една аритметична обща сума, те са една артистична обща сума. Стихотворението е нещо повече от всички думи, които съ­държа - трябва да бъде, иначе ще е просто думи. Картината е нещо повече от съдържащите се в нея цветове - трябва да бъде, иначе каква картина ще е?

Един американец желаел да има портрет, нарисуван от Пикасо. Знаел, че Пикасо ще поиска фантастична цена, но той можел да си я позволи, притежавал достатъчно пари. Затова в началото те не отворили дума за парите. Той поис­кал и Пикасо му нарисувал портрета. Когато станал готов, Пикасо наистина поискал невероятна цена. Дори америка­нецът не можел да повярва, че за такъв малък портрет, ня­какво парче плат с няколко мацвания по него - десет хиля­ди долара?

Американецът казал:

- Струва ми се малко височка, дори и за мен. Какво толкова има тук, че да струва десет хиляди долара?

Пикасо попитал:

- Какво виждаш тук?

Онзи отговорил:

- Виждам парче платно и няколко багри. Пикасо казал:

- Добре. Дай ми десет хиляди долара или колкото ти решиш.

Той казал:

- Ще ти дам пет хиляди долара.

Когато донесъл петте хиляди долара, Пикасо му дал не портрета, а парче платно и няколко туби с боя. И казал:

- Вземи. Това е всичко, което желаеш.

Един портрет е нещо повече от парчето плат, повече от боите по него - защото той е хармония. А когато Пикасо рисува нещо, това е велика хармония. Цената не е за плата и цветовете, цената е за хармонията, която е внесена в бои­те и плата - нещо, което е над тях.

Когато човек е тотален, той е всичко - ляво, дясно, среда - и всички останали позиции между тях. Притежава всичко, целият спектър. Той е като дъга. Целият спектър от цветове е в него, но той е нещо повече от този спектър -той е тяхната хармония. Тази хармония е непрекъснато променящо се явление; трябва да я постигаш отново, отно­во и отново. В това се състои и нейната красота, защото тя никога не остарява, никога не омръзва, никога не писва, никога не е досадна. Във всеки момент се появява от нищо­то; във всеки момент е свежа като капка утринна роса. Тя е вечно свежа.

Лаодзъ живее в постоянна свежест, във вечна зелени­на. Ако е постигнал нещо, постигнал го е завинаги, със си­гурност, тогава става банален. Тогава върху него ще се натрупа прах, тогава върху него ще се натрупа миналото и ра­но или късно той ще се отегчи от него и ще е принуден да го захвърли. Дори просветлението, ако не го постигаш от­ново и отново, ще се превърне в нещо досадно - все едно и също. Ще се отегчиш от него.

Не опъвай лъка докрай. Ако се смееш, по-добре е да се усмихваш, защото усмивката никога не предизвиква съл­зи, само смехът го прави. Или, ако се смееш, поддържай равновесието. Не изпадай в крайност. Остани на равна поч­ва, в противен случай рано или късно ще бъдеш захвърлен в другата крайност и ще страдаш. Когато си щастлив, запази контрол; недей да бъдеш прекалено щастлив. Не е необхо­димо. Усмихвай се в щастието си, не се смей; остани без­мълвен по отношение на него и тогава щастието може да продължи по-дълго. Ако владееш чалъма за това, то може да продължи завинаги.

Усмивката може да остане завинаги - не и смехът. За­това можеш да видиш Буда да се усмихва, но не и да се смее. Той познава изкуството как да поддържа равновесие­то. Обичай, храни се от любовта, храни другия човек с лю­бов, изживявай екстаза, но не ставай луд. Иначе рано или късно ще приключиш с всичко. Рано или късно всичко това ще се превърне в омраза. Влюбените много лесно могат да се превърнат във врагове; всъщност, как можеш да напра­виш някого свой враг, ако преди това не си го направил свой приятел? И колкото по-дълбоко е приятелството, тол­кова по-силна ще е враждата, ако тя се появи. Не можеш да направиш някого свой враг, ако преди това не ти е бил при­ятел. Приятелството е първото изискване.

Ако се приближиш твърде много, ако станеш прека­лено близък, ще създадеш враждебност. Никога не се приб­лижавай твърде много. Винаги запазвай известна дистан­ция. Халил Джибран в своята чудесна книга "Пророкът" казва, че влюбените трябва да са като колоните на храм -поддържащи един и същи покрив, но не прекалено близо елин до друг. Като колоните... Ако се приближат прекалено много, целият храм ще се срути; ако се отдалечат твърде много, тогава храмът пак ще се срути. Не могат да се приб­лижат прекалено много; не могат да се отдалечат един от друг прекалено много. Трябва да са като колоните на храма, поддържащи един и същи покрив.

Това е изкуството, чалъмът. Ако желаеш любовта ти да е вечна, не се приближавай прекалено много, защото ако го направиш, тогава възниква нуждата да се отдалечиш. Ако се приближиш прекалено много, тогава нарушаваш свободата на другия - а всеки се нуждае от свое собствено пространство. Любовта е красива, когато съществува съв­местно с твоето пространство; ако започне да навлиза в твоето пространство, тогава се превръща в отрова. А влюбените винаги се държат тъпо и глупаво. Когато са влюбе­ни, не се вслушват в нищо; опитват се да се сближат прека­лено много, и по този начин разрушават своята любов. Ако бяха малко по-умни, нямаше да се приближават толкова много един към друг и щяха да останат близо завинаги.

Бърнард Шоу е казал някъде, че докато човек помъдрее в любовта, животът му вече е минал. Много старите хо­ра поумняват за любовта, но възможността за любов си е отишла. Бърнард Шоу казва: Винаги съм се чудил, защо Бог прахосва младостта за младите хора. Тя трябва да се дава на старите, които са по-мъдри, които са живели, разбрали и постигнали баланс - но Бог продължава да пилее младостта за младите.

Това трябва да бъде златно правило за всяко нещо: винаги поддържай равновесието. Неуравновесеното същес­тво не може да съществува в живота; животът не допуска неравновесие. Колкото по-уравновесен си, толкова повече ги дава животът; колкото си по-неуравновесен - превръ­щаш се в просяк по собствено желание, животът не може да ти дава.

Опъни лъка до край,

И ще искаш да си спрял навреме.

Преди няколко дена четох един германски поет. В своя увод, тон пише: Ако Хитлер познаваш тази мисъл на Лаодзъ...

Хитлер е постигнал успех, но не е познавал Лаодзъ. Хора като Хитлер никога не успяват.

Сега Индира е опънала лъка прекалено много. Недей да успяваш твърде много, иначе ще се провалиш. Слушал си пословицата, че нищо не проваля така, както неуспехът; това не е вярно. Аз ще ти кажа вярната поговорка: Нищо не проваля така, както успехът.

Ако непрекъснато постигаш успехи, задължително ще претърпиш провал. Всяко нещо си има граница. Ако непре­къснато успяваш, внезапно ще настъпи момент - неуспех -и всичко излиза от твоя контрол. Отнасяй се към всичко с мярка. Ако постигаш успех, не бързай и не отивай до самия край, защото след успеха не остава нищо, само провал.

Приемай винаги всичко в хомеопатични дози. Алопатията е добра, но големите дози не са добри. И внимавай: не отиваш ли до самата граница на нещата? Ако отиваш до техния лимит, в действителност отиваш в противополож­ното.

Единствено равновесието трае, и нищо друго, а рав­новесието е най-трудното нещо в живота, в съществуване­то, защото равновесието се нуждае от огромна мъдрост.

Ученикът на Лаодзъ, Джуандзъ, живял в един град много години. Един ден, неочаквано, казал на учениците си:

- Напускаме. Те казали:

- Какво се случи, че заминаваме? Не виждаме никакъв смисъл. Защо трябва да отиваме в друг град? Всичко е на­ред, всичко е установено, удобно. Всъщност, сега сме си изградили всички удобства, а ти искаш да заминаваме. Как­во се е случило?

Джуандзъ казал:

- Сега хората започнаха да ме познават, славата ми се разпространи. А когато се появи слава, човек трябва да е нащрек, защото много скоро същите тези хора ще ме хулят. Преди да започнат да ме хулят, трябва да напусна града.

Настъпва един момент, когато славата се превръща в хула, когато успехът се превръща в неуспех. Винаги помни да оставаш по средата. Необходимо е непрекъснато да си нащрек, защото склонността на ума е да мисли, че когато постигне успех, защо да не успее още малко? Умът казва: Когато успяваш, защо да не се опиташ да успееш още мал­ко? Виждаш, че пътят е чист и никой не ти стои на пътя -защо да не се опиташ още малко? Умът продължава; умът се вманиачава. Каквото и да придобие, той се вманиачава но него. Ако е луд по успеха, преследва го манията да успя­ва, той е завладян изцяло от мисълта за успеха - докато не се провали. Докато не претърпи неуспех, не спира. Това продължава безспир.

Опитай се да разбереш природата на ума: той е мания. Ако правиш нещо, умът не спира да го прави двадесет и Че­тири часа, няма да ти даде минута покой. Той е като демон - няма да ти позволи да си починеш. А почивката е необхо­дима. .

Прави, но не прави прекалено много, иначе същата енергия ще се превърне в неправене.

Когато всяко нещо е прекалено, задължително ще ти бъде отнет».

Веднъж един последовател на Лаодзъ бил назначен за съдия. Първото дело, което гледал в съда, било за един кра­дец. Крадецът си признал, че е откраднал. Случаят бил ясен крадецът си признал, нещата били намерени - но после­дователят на Лаодзъ подходил много, много странно към този случай. Осъдил на шест месеца затвор крадеца, както и човека, от когото той бил откраднал.

Разбира се, богаташът не можел да го повярва. Каква тъпотия! Него го окрали, а той бил осъден - за какво?

Ученикът на Лаодзъ казал:

- Защото си натрупал твърде много. Ако потърся ко­рена на проблема, ти си предизвикал този човек да открад­не В цялото село хората са бедни, почти гладуват, а ти продължаваш да трупаш богатство. Всяко нещо си има гра­ница. Ако се замисля: кой е истинският престъпник? - в та­къв случай ти си действителният престъпник. Ти първи си започнал всичко това. Този крадец е само една жертва. Знам, че той не може да контролира себе си, това е неговата вина. Но ти си натрупал прекалено много, а когато се нат­рупа прекалено голямо богатство в един човек, обществото не може да остане нравствено, не може да остане нравстве­но, Ще се нароят крадци, ще започнат да стават кражби, ще започнат убийства, Всякакъв вид безнравственост ще се по­яви - задължително ще се появи.

Никой не се вслушал. Съдията бил отстранен от своя пост. Императорът казал:

- Това е прекалено. Този човек е опасен. Някой ден ще ме затвори, защото ако се спусне още по-дълбоко към корените, ще открие мен. Този човек трябва да бъде отст­ранен.

Но Лаодзъ трябва да бъде чут. Той се докосва до са­мия нерв на заболяването: ако натрупаш прекалено много, то ще бъде откраднато, не може да бъде съхранено.

Остани в границите, остани балансиран. Прекалената бедност е нещо лошо, прекаленото богатство е нещо лошо прекаленото е нещо лошо. Всъщност, за Лаодзъ прекале­ното е единственият грях. Недей да правиш прекалено мно­го, недей да прекаляваш и тогава животът тече. И животът е нравствен.

Това се случва всеки ден, но ти си сляп, затова не мо­жеш да го видиш. Случва се всеки ден, навсякъде. Всеки ден гледаш политиците в своята страна - във всяка страна — те са големи егоисти, прекалено много изпълнени със свое­то его. Тогава започват реакциите. Тогава някой ги замеря с обувка, някой хвърля камък и хората започват да не ги ува­жават.

Трябва да се постигне равновесие. Ако чувстваш, че егото ти е върховно, тогава задължително трябва да се поя­ви някой отнякъде, за да те свали до нормалния ти размер. Нужен е някой друг - защото самият ти не можеш да се контролираш. А животът винаги създава равновесие, защо­то неравновесието е болестното състояние на делата. Ако в страната политиците са прекалено егоистични и се стремят към прекалено голямо уважение, скоро ще се появи неува­жението. Скоро хората ще се разбунтуват, скоро ще се вдигне революция, скоро всичко ще бъде унищожено. Всички кодекси на морала, уважението, доброто поведение, ще бъдат унищожени.

Политиците не трябва да се стремят към прекалено уважение; те трябва да стъпят на земята, да са в известни граници. Тогава никой, никой няма да хвърля камъни по тях. Защо? Проблемът не съществува. В древността богати­те никога не са демонстрирали своето богатство, живеели са като останалите обикновени хора. Дори царете и импе­раторите имали навика да посещават просяците като Буда и Махавира, за да им отдадат почит. Винаги били почитани. Имало баланс. Сега балансът е напълно изгубен. Сега поли­тикът не отдава уважение на никого. Той става върховен, когато дойде на власт. Нарушава границата, и тогава трябва да бъде дръпнат надолу. Тогава някой, някъде другаде, се появява. Това е просто едно равновесие.

Винаги помни: животът никога не е несправедлив. Ако ти изглежда несправедлив, тогава трябва да си напра­вил нещо не както трябва. Някъде си нарушил равновесие­то; тогава животът ти изглежда несправедлив. Иначе той никога не е несправедлив. И когато чувстваш несправедли­востта, по-добре е да се вгледаш в себе си; направил си не­що неправилно и сега си наказван.. Всъщност, от хиляди години хората смятат, че греховете се наказват, но аз ти казвам, че греховете не се наказват. Греховете са наказани­ето. Когато казваш, че грехът ще бъде наказан, имаш време да чакаш. Може би ще бъдат наказани в следващия живот -кой го е грижа? Ще видим в следващия живот. Можеш да облагаш. Но аз ти казвам, че греховете са наказанието; те няма да бъдат наказвани някъде в бъдещо време.

Греховете носят своето наказание в себе си. Наказани­ето е вътрешно присъщо на всеки грях. То не е някакъв ре­зултат някъде в бъдещето. Не е като да сееш днес и да жъ­неш утре - не. Няма интервал от време. Грешиш и незабав­но биваш наказван, наказанието започва незабавно. Тук из­вършваш грях и тук незабавно започва наказанието - чувст­ваш се грозен, тъжен си, изпитваш вина, напрежение и хаос се появяват в теб, ти си нещастен и си в ада. Адът не се на­мира някъде в бъдещето, нито пък раят. Всяко действие но­си свой собствен ад или рай.

Остани уравновесен, и ти си в рая; загуби баланса, и отиваш в ада - никой друг не създава ада заради теб.

Лаодзъ няма Бог, никакъв Бог, който да наказва хора­та. Това е дао. Дао е просто закон, универсалният закон. Ако живееш съобразно него, си щастлив, ако живееш в противоречие с него, си нещастен. Всъщност, нещастието е симптом, както и щастието е симптом - симптом за това, как живееш: съобразно дао или в противоречие с дао.

Когато живееш съобразно дао, ти си щастлив, блажен, празнуваш. Всеки момент е радост, наслада. Животът е като поезия. Във всеки момент виждаш нещо да разцъфтява, да се развива; във всеки момент виждаш хиляди неща, за кои­то да си благодарен. Ти си благословен.

Животът е благословия, ако следваш, живееш, съоб­разно закона. А законът е закон на равновесието. Ако си в противоречие с него, ако тръгнеш против закона, внезапно губиш своето равновесие. Щастието изчезва; ставаш не­щастен, ставаш тъжен. Създаваш един ад. Адът е само сим­птом. Не се опитвай да се бориш с него. Само се опитай да разбереш, къде си тръгнал против закона, това е всичко - и след това се върни обратно, възстанови равновесието. Ко­гато си тъжен, не се опитвай да променяш тъгата си. Не се опитвай да правиш нещо с нея; тъгата е симптом. Тя просто ти сочи, че някъде си тръгнал против закона. Открий отно­во равновесието. Може би се нуждаеш от смяна на посока­та. Може би е нужно да се наклониш малко наляво или на­дясно, за да се възстанови равновесието. И това трябва да се прави непрекъснато.

Хората идват при мен и казват: "Ако медитираме и постигнем успех, покоят и тишината ще останат ли с нас завинаги?" Задават глупав въпрос. В този случай медитаци­ята ще е нещо мъртво - като камък, а не като цвете. А ме­дитацията не е като камък, не е дори като пластмасово цве­те. Тя е истински лотос. Цъфти. Променя се. С изгрева на слънцето се отваря, през нощта се затваря. Съществува непрекъснато равновесие и ти трябва да откриваш равнове­сието във всеки момент. Медитацията не е нещо, което правиш веднъж и си приключил с него. Тя е нещо като ди­шането, като циркулацията на кръвта. Не става така: кръвта да циркулира веднъж и след това да спре; след като си ди­шал, да нямаш вече нужда да дишаш. Не, трябва да дишаш и трябва да продължаваш да медитираш; медитацията ти е необходима във всеки момент.

Постепенно тя ще се превърне в нещо естествено, така е Постепенно ще бъдеш все по малко и по-малко в проти­воречие със закона. Когато намериш чалъма, в момента, в който тръгнеш против закона, ще видиш ада и ще се вър­неш обратно. Ще се върнеш обратно на пътя и няма да се отклоняваш встрани.

КОГАТО ВИДИШ, че работата ти е дала баланс, че си постигнал щастието, не се стреми към повече; когато се чувстваш добре, не искай повече; когато си заобиколен от благополучие, не искай повече. Оттегли се, наслаждавай се. Весели се. Танцувай с него. Не се стреми към повече. Умът винаги иска още.

Умът казва: "Добре, хубаво е, че се чувствам добре, но може още. Затова ще се опитам да постигна още." Тогава изпускаш това, което е било възможно; това, което вече се е превърнало в действителност, го изпускаш. И ако слушаш този ум, който непрекъснато иска все повече и повече, той ще те отведе до края, до крайността. И внезапно падаш в ала, и си нещастен, и страдаш.

Каквото и да постигнеш, нека това да ти бъде крите­рий: ако се чувстваш добре, ако се чувстваш блажен, споко­ен, умиротворен, с някаква наслада около теб, ако в този момент животът се е превърнал в песен - тогава го пей! Не искай повече! Сдъвчи го, погълни го. Недей да се стремиш към повече. Оттегли се... това е смисълът на оттеглянето. Преустанови по-нататъшните си усилия - достатъчно! пос­тигнал си го - сега го остави да бъде, радвай му се. Изжи­вей го! И тогава ще видиш: в твоето същество се появява едно друго измерение.

Съществуват две измерения. Едното е хоризонтално... .още, още, още - това е хоризонталното измерение. Дви­жиш се в една линия. Намираш се на точката А; искаш да отидеш в точка Б. Когато си в точка Б, искаш да си в точка В. Скоро ще достигнеш до ЮЯ. А от Я нататък е адът. Я е вратата към ада. Но ти не можеш да се спреш, умът не спира. Умът казва: "Виж, ти си в точка В, а можеш да отидеш и до Г. Защо да си губиш времето във В, отиди в Г. След това се открива възможността за Д, отиди в Д." Нито миг, за да се радваш, нито миг, за да празнуваш, нито миг,-за да се от­теглиш и да бъдеш. Правене, правене, никога биване... за­щото да бъдеш, означава, че точката В ти е достатъчна, наслаждавай й се. Днес си изкарал хляба си - оттегли се. Но умът казва: "Ами банковата сметка? Все още е пълна напо­ловина. Трябва да я напълниш догоре."

В Индия го наричат порочния кръг на деветдесет и деветте. Имат една история.

Един беден бръснар бил много щастлив, извънредно щастлив така, както само бедните понякога могат да бъдат. Той нямал за какво да се тревожи. Бил бръснар на царя; ма­сажирал го, подстригвал косата му, обслужвал го всеки ден.

Дори царят му завиждал и винаги го питал:

- Каква е тайната на твоето щастие? Винаги кипиш от енергия. Като че ли не ходиш по земята, а сякаш летиш. Каква е твоята тайна?

Бедният бръснар казал:

- Не знам. Всъщност, никога преди това не съм чувал думата "тайна". Какво имате предвид? Аз просто съм щаст­лив. Изкарвам си хляба и това е всичко... след това се от­теглям.

Трябва да е бил лаодзъианец.

След това царят попитал своя везир, своя първи ми­нистър - а той имал много знания, бил твърде, твърде еру­диран. Той го попитал:

- Сигурно знаеш тайната на този бръснар. Аз съм могъщ цар. Аз не съм толкова щастлив, а този бедняк, без да има нищо, е толкова щастлив.

Първият министър отговорил:

- Той не знае нищо за затворения кръг на деветдесет и деветте.

Царят попитал:

- Това пък какво е? Везирът се засмял и казал:

- Ти си в него, но не го знаеш. Ще направим следно­то. Тази нощ ще оставим една чанта с деветдесет и девет рупии в къщата на бръснаря и след това ще наблюдаваме какво ще се случи.

Поставили в къщата чанта с деветдесет и девет рупии.

На следващия ден бръснарят бил като побъркан. Пристигнал много натъжен и разтревожен, всъщност, не бил спал цяла нощ. Броил рупиите в чантата отново и отно­во - деветдесет и девет. И бил така възбуден - как ще спиш, когато си възбуден? Сърцето му пулсирало, кръвта му бу­шувала; трябва да е вдигнал кръвното. Мятал се, въртял се в леглото и не можел да заспи. Пак ставал, докосвал тези златни рупии, отново ги броял... нямал навиците да брои пари, а проблемът бил в деветдесет и деветте - защото ко­гато имаш деветдесет и девет, искаш да притежаваш сто. И непрекъснато мислел, какво да направи на другия ден, за да се сдобие с една рупия.

Да спечели цяла златна рупия било трудно за него. Той печелил по няколко петачета и дотогава те му стигали. Как да спечели цяла рупия? Защото една рупия, една златна рупия, означава заплащането му почти за цял месец. Какво ла прави? Обмислял хиляди начини - беднякът, който не бил много наясно с парите, изпаднал в затруднение. Могъл да измисли само едно нещо - един ден да не яде и един ден да яде. По този начин, постепенно, можел да събере една рупия. Сто рупии ще са нещо съвсем друго.

Умът притежава глупостта да завършва нещата. Умът е перфекционист. Деветдесет и девет? Манията го завладя­ва: те трябва да са сто.

Бил тъжен. Пристигнал на следващия ден - не се но­сел в небето, бил здраво заседнал на земята... и не само на земята, но и с голям товар на гърба, като воденичен камък на врата.

Царят попитал:

- Какво става с теб? Изглеждаш ми много разтрево­жен.

Той не отговорил, защото не искал да говори за чан­тата. Но с всеки ден положението се влошавало. Не можел да масажира добре - нямал сила, гладувал.

По едно време царят казал:

- Какво правиш. Сега си съвсем без енергия. И изг­леждаш толкова тъжен и нещастен. Какво се е случило?

Един ден трябвало да разкаже на царя; царят много настоявал:

- Разкажи ми, мога да ти помогна. Просто ми кажи какво те мъчи.

Той отговорил:

- Сега просто съм жертва на порочния кръг на девет­десет и деветте.

Когато имаш деветдесет и девет, се създава порочен кръг - искаш те да станат сто. това е хоризонталната линия. И недей да си мислиш, че когато станат сто, нещата ще престанат. Те никога не престават. Умът не знае къде да спре. Той не познава спирането. Затова се проваля. Про­дължава без спиране, от А към Б, от Б към В и продължава, докато не достигне до Я и не се срути в ада.

Съществува и друг начин на живот: вертикалния; вертикален - не хоризонтален. Не се движиш от А към Б, от Б към В - не. Не се движиш, по една линия, в една и съща плоскост, на едно и също ниво - не. Движиш се от А към А1 към А2, към аз по една вертикална линия, в дълбочина. Навлизаш в дълбочината на А. Това, което е налице в мо­мента, ти навлизаш дълбоко в него — не от този момент към следващия, а в самия момент навлизаш толкова дълбоко, колкото е възможно. И тогава дори един единствен момент се превръща във вечност. И твоето щастие нараства, без да знае граници. Блаженството ти расте, без да познава някак­ви граници. И никога не си в неравновесие. Вертикалният ум винаги е уравновесен, защото вертикалният ум не е по­вече ум.

Всички усилия на медитацията са насочени към това да формират у теб вертикален ум. Вертикалният ум факти­чески означа не-ум. Тогава се движиш от А към А1, А2, аз в дълбочина, или във височина нагоре. Когато се появи Б, отново се движиш от Б1 към Б2, бз. Никога не падаш отни­къде, защото винаги се движиш в дълбочина. Това означава оттеглянето. Днес си изкарал прехраната си, сега се оттег­ли.

Но ти не знаеш как да се оттегляш; дори в съня си продължаваш да изкарваш за прехраната си. Лягаш си и за­почваш да планираш утрешния ден, а никой не знае, дали утре ще настъпи или не. В действителност, то никога не идва. Винаги е днес. Планираш бъдещето, без да знаеш, че смъртта ще разруши цялото бъдеще. Остани в момента, бъди мъдър. Живей го толкова тотално, колкото е възможно, и тогава няма да познаеш смъртта. Защото този, който не се тревожи за утрешния ден, не познава смъртта - той става безсмъртен. Защото смъртта е утрешният ден - живо­тът е днешният ден.

Смъртта е в бъдещето, животът винаги е в настоящето - това е значението на оттеглянето. Ако искаш да преведа тази дума "оттегляне", ще я нарека саняс. Трябва да се от­теглиш не в края на живота си; оттегляй се всеки ден, от­тегляй се всеки миг. Когато си се насладил на мига, това е оттегляне, то е чрез оттеглянето, то е саняс.

Когато се върнеш от офиса вкъщи, остави офиса в офиса. Не го носи в главата си, иначе ще получиш главобо­лие - задължително ще го получиш! Такова голямо нещо, цял офис, да го носиш в главата си! Той тежи! Целият пазар в главата ти - тежко е! Фалибай отива на борсата на акции­те Той знае. Ти можеш да носиш борсата в главата си; това е лудост. Той обаче никога не я носи; той се е научил как да се оттегля в нея.

Оттегляй се всеки ден, оттегляй се всеки момент... Самата дума "оттегляне" не ни звучи добре; поражда чувст­вото за старост, за неспособност. Някъде след шестдесет и пет, когато смъртта наближи, тогава човек се оттегля. Не, думата "оттеглям се" е много хубава. Тя е значението на саняс. Да се оттеглиш, означава да почиваш: работата е свършена, сега се оттегли, наслаждавай се.- Недей да отла­гаш наслаждението, това е значението на думата "оттегляне". Наслаждавай се тук и сега.

Това е дао. Никога не стигай до крайност, работата винаги се върши в определени граници. Остани в тези гра­ници, затворен в границите. Това е дисциплината, учебната дисциплина на санясина - винаги да остава по средата, ви­наги да остава в границите, винаги да бъде удовлетворен, да не се стреми към още, и още, и още.

Остави хоризонталната линия; движи се по вертикала. Оттегли се. И ще бъдеш удовлетворен; ще познаеш най-великото осъществяване, което животът може да ти даде. Това е дълбокият момент на тоталното равновесие, спокойствие. Нарекли сме го просветление, освобождение, мокша, нирвана - наречи го както си искаш.