Имат ли някакво значение развитието н духовността в дао?

Имат ли някакво значение развитието н духовността в дао?

НИКАКВО - защото дао е това, което е положението в този момент. Дао е настоящето. Развитието внася бъдеще. Самата идея за развитието носи в себе си бъдещето, и така всичко се изкривява. Не че не се развиваш в дао, всъщност, ти се развиваш единствено в дао, но идеята за развитието е напълно чужда за света на дао. Те не говорят за развитие: говорят само за това, как да бъдеш, а не как да се развиваш.

Ако знаеш как да бъдеш, това е единственият начин да се развиваш. Ако знаещ как да бъдеш в този момент, ти си на пътя на развитието. Не е необходимо да мислиш за него, го идва от само себе си, също както реката намира пътя си към морето, без да се съветва с никакво ръководство, без да пита никого за пътя, по който да достигне до океана. Тя самата намира пътя. Без да се опитва да го намери, все пак го намира. Тя е непрекъснато движение, миг за миг живее живота си; в края на краищата достига до океана. Когато този момент е изживян пълноценно и цялостно, следващият мо­мент ще възникне от този - откъде другаде може да се поя­ви? Той ще възникне от него от само себе си, не е необхо­димо да се безпокоиш за него. Ти живей този миг в негова­та тоталност, и следващият ще се роди от него. Ако си жи­вял тотално, тогава с това се ражда възможността за следващия момент - и той може да бъде изживян тотално.

Ако знаеш как да живееш тотално, ще изживееш и следващия момент тотално И с всеки момент ще ставаш все по-тотален и развитието ще се осъществи от само себе си Но ако прекалено много се занимаваш с развитието, тогава ще изпуснеш този момент, а това е единственото вре­ме, в което можеш да се развиваш.

Затова Лаодзъ не говори за развитие, защото знае, че самият разговор за развитието ще се превърне в отлагане. В такъв случай човек си мисли: "Ще се развивам утре. Днес не е време за това. Трябва да се свършат хиляди други неща; развитието може да почака малко Няма за къде да се бърза." Така продължаваш да отлагаш, и продължаваш да изживяваш този момент по един фрагментарен, частичен начин. А следващият момент ще възникне от този, и ти с всеки миг ще ставаш все по-частичен и по-частичен, фраг­ментарен, разделен, раздвоен. Кой тогава ще се развива и как ще се развива?

Човек трябва да се превърне в това, което вече е. Чо­век трябва да постигне това, с което е роден Трябва да пос­тигнеш това, което е самото ти същество, самата основа на съществото ти - затова работа трябва да се свърши точно сега. Този отминаващ момент трябва да се използва толко­ва интензивно, да се абсорбира така интензивно... тогава той се превръща в развитие. В дао развитието не е идеал, то е следствие.

И относно духовността дао изобщо не се интересува -ако попиташ Лаодзъ, той ще се разсмее. Ако говориш за духовността, той може да ти залепи шамар, може да те изх­върли и да каже: "Върви някъде другаде. Не ме занимавай с такива тъпотии." Защо? Защото, в момента, в който кажеш духовен, ти си разделил живота на материален и духовен - а той подкрепя тоталното, цялостното. В момента, в който кажеш духовно, ти си осъдил нещо в материалното, в тяло­то, в света. Самата дума "духовно" носи в себе си осъжда­ното, разделянето.

Можеш да видиш хора, които си мислят, че са духов­ни; в очите им можеш да откриеш осъждане. Не се прибли­жавай твърде много до тях, те са отровни; в самият им дъх има опасност и зараза. Бягай от тях! Когато видиш някой духовен човек да се приближава до теб, бягай колкото кра­ката ти държат, защото той е болен. Той е дълбоко невро­тичен, той е шизофреник, защото е разделил животът на две, а животът е неразделяемо цяло; той не може да бъде разделен.

Животът не е душа, животът не е тяло, животът е и двете. Ти не си тяло и душа, ти си душатяло. Това "и" е опасно, остави го. Виждал съм хора, които са го отстрани­ли, но все пак, когато мислят за душатяло, не могат да нап­равят от тях една дума, поставят малко тире вместо "и" между двете. Дори това тире е опасно, отстрани и него. Направи душатяло една дума. То е едно. Превърни материяум в една дума; превърни този свят и онзи свят в едно. Нека твоят Бог бъде тук, долу в материята и нека твоята ма­терия се издигне високо и да се влее в Бога. Тогава как ще говориш за духовност?

В Индия тази болест е твърде древна, тази болест на духовността. Хората идват при мен, духовни хора. Без да ме познават добре, понякога идват при мен по погрешка. На един дъх говорят за своята духовност и за материализма на другите. В Индия това е клише, че Западът е материален, а Изтокът е духовен. Това са глупости. Това може да го каже само един фанатичен, шизофреничен ум. То възниква от разделянето на душата и тялото - така всичко останало ще бъде разделено, така в целия си живот ще носиш разделяне­то. Дори и тялото е разделено на две: горната част на тяло­то е нещо по-висше, а долната част на тялото наистина е долна - долна като оценка. Тялото и душата са разделени, така и самото тяло е разделено: долната част е някак си мръсна, горната част е свещена, свята. В действителност, къде вътре в тялото има разделяне? Можеш ли да отбеле­жиш мястото, откъдето започва долната част на тялото? Кръвта циркулира по цялото тяло, една и съща кръв. Цяло­то тяло е една система, как можеш да го разделяш? А на хо­рата, които разделят, им кажи: "Отрежете долната част на тялото и живейте с горната. Тогава ще видим.Те незабавно ще у мрат.

Това се случва с духовните хора, те са мъртви хора. Такова е моето впечатление: че даже и материалистите са по-живи от твоите духовни хора, защото материалистите дълбоко в себе си чувстват, че някой ден ще се опитат да станат също духовни. Те не осъждат. По-скоро, обратното, в себе си чувстват самоосъждане, вина, че не са отишли в храма, а при проститутката; че не се молят, а отиват на ку­пон с песни и танци. Знаят, че правят нещо нередно, чувст­ват се унижени. Така че за тях възможността съществува, защото егото се чувства наранено. А духовният човек е елин егоист Всъщност, понятието за Бога е създадено от най-големите егоисти на света - за да осъдят другите и да оценят високо себе си.

Бог е тотален, ала Богът на така наречените духовни хора не е тотален. Техният Бог е само една абстракция, ми­съл, чиста мисъл без никакъв живот в нея.

Лаодзъ не е духовен в този смисъл,и не би позволил никаква духовност около себе си. Той просто е за тоталностга; той е за неразделянето. И аз съм за неразделянето. Когато те посвещавам в саняс, не те посвещавам в духов­ност, посвещавам те в живота на цялото - опитвам се да те направя свещен, а не духовен. И помни, под свят винаги имам предвид целостността, в която ще живееш един цялостен живот - органично цялостен живот на тяло, душа, свят, Бог, пазар и медитация; един цялостен живот, в който не съществува никакво разделяне; лееща се енергия, която не е разделена. Не искам в теб да има някакви херметически затворени отделения. Твоето същество трябва да е гъвкаво. Трябва да си смел, толкова смел, че дори грешникът да може да съществува до светеца в теб и светецът да не се стра­хува, а грешникът да не се чувства порицан. Когато твоят светец и грешник се приближават все повече и повече и един ден се превърнат в едно, ти си станал свят. Тогава не отхвърляш нищо, не казваш "не", казал си "да" на целия живот такъв, какъвто е, без никакви предварителни условия. Казал си "да" на целия живот - за мен това е религио­зен човек.

Същото важи и за Лаодзъ: той не се интересува от развитието, развитието ще поеме по свой собствен път - ти просто изживявай този момент. Той не се тревожи за ду­ховността - недей да се грижиш за духовността - просто живей тотално, и духовността сама ще се погрижи за себе си. Тя ще се появи - тя е разцъфтяване, не е изучаване.

Когато човек е тотален, животът разцъфтява - и това разцъфтяване е духовността. Духовността не е отношение, тя не е учебна дисциплина. Тя е следствие от живота, живян тотално, радостно, щастливо; от живот без оплакване; от живот, живян смело, интензивно. Тогава се появява това разцъфтяване.

Петия въпрос:

ТИ СИ И ДВЕТЕ, времето и безвремието, в противен случай равновесието не може да бъде постигнато. Но ти познаваш само една част от себе си - тази част е времето. Ако познаваше цялото си същество, ще познаеш и частта на безвремието За цялото времето не съществува. Времето е относително понятие, то съществува само за хора, които ме са цялостни Това трябва да се разбере това е много деликатен момент и е много сложен. Времето е един от най-мъчните за разбиране проблеми.

Свети Августин казва: "Знам какво представлява вре­мето, когато никой не ме пита, но когато някой ме попита, не знам." Всеки знае, какво представлява времето, ако ни­кои не го нита; ако някой иска да дефинираш времето, да определиш какво представлява времето, тогава изпадаш в затруднение. Използвал си го, във всеки момент си говорил за него и си имал едно неуловимо чувство за него, какво представлява то, но когато искаш да говориш за него, изпа­даш в затруднение.

Времето е един от най-големите проблеми. Опитай се да разбереш. Времето е относително - първото нещо, което трябва да се разбере - то не е абсолютно. Не съществува време за целия космос, защото то не може да се движи от едно място към друго; и двете точки са в него. То съдържа всичко - миналото, настоящето, бъдещето. Ако вече не съдьржа бъдещето в себе си, как може бъдещето изобщо да съществува? Цялото не може да се движи във времето, защото то съдържа и времето. Времето е част от неговото сьществуване. Затова за цялото казваме, че то живее във вечността: вечността означава безвремието, в него няма време. Минало, бъдеще, настояще-то подразбира всичко.

За нас времето съществува, защото ние живеем като отделни части. Пространството съществува за нас, защото живеем като отделни части. Те са относителни феномени. За цялото, пространството не съществува, защото то се съдьржа в цялото. Не може да отиде никъде другаде, защото това някъде другаде не съществува. Цялото пространство е в цялото Къде може да отиде? То съществува тук и сега. винаги съществува тук и сега; по друг начин не може и да б ь де.

А ти си и двете. Ако живееш разделен живот, ако жи­вееш частичен живот, ако живееш наполовина заспал, почти заспал, тогава живееш във времето. Ако живееш абсо­лютно пробуден живот, внезапно се оказва, че живееш във вечността, в безвремието. Ти си се превърнал в цялото; сега за теб не съществува време.

Германският мистик Екхарт бил на смъртно легло.

Един ученик - любознателен, търсещ мъж, студент по философия - го попитал:

- Учителю, знам, че умирате, но преди да напуснете тялото, бих искал да получа отгогюр на един въпрос, иначе той ще ме преследва цял живот.

Екхарт отворил очи и казал:

- Какъв е твоят въпрос? Мъжът казал:

- Когато умрете, къде ще отидете? Екхарт казал:

- Не е необходимо да отивам някъде. Затворил очи и умрял.

- Не е необходимо да отивам никъде - казал той. Мисля си, че любопитството на този човек не е било задоволено, но отговорът е хубав. Той се нуждае от много дълбоко разбиране. Екхарт казал:

- Не е необходимо да отивам някъде.

Това означава: сега съм навсякъде. Каква е необходи­мостта да отивам някъде?

На Буда задавали същият въпрос непрекъснато - кога­то Буда умре, къде ще отиде? Буда винаги се засмивал и за­пазвал мълчание.

В последния момент този въпрос отново бил повдиг­нат и Буда казал

- Донесете ми малка свещ. Свещта била донесена и Буда казал:

- Запалете свещта.

Свещта била запалена, а след това Буда казал:

- Приближете я до мен.

Приближавали свещта все по-близо и по-близо, и из­веднъж той духнал пламъка, изгасил я и казал:

- Питам ви, къде отиде пламъкът на свещта. Учениците били в недоумение.

На санскрит, прекратяването на пламъка се нарича нирвана. Затова Буда казал:

- По същия начин, когато Буда умре, той изчезва. Превръща се в едно с цялото. Затова е без значение къде отива, защото къде може да отиде цялото? Къде отиде този пламък? Той стана едно с цялото. Сега вече не съществува като индивидуален пламък, индивидуалността е отпаднала.

Затова в будистката терминология думата нирвана е станала много важна. Тя означава прекратяване на пламъка, тотално прекратяване на пламъка. Той остава, защото всяко нещо остава, но ти не можеш да го откриеш. Къде ще откриеш пламък, който вече не съществува? Индивидуалността е изгубена, формата е изгубена. Къде ще го откриеш? Но можеш ли да кажеш, че вече не съществува? Той съществу­ва, защото как може нещо, което е било, вече да не бъде? Той изчезва, разбира се; превръща се в едно с безформено­то, разбира се; превръща се в едно с цялото - разбира се Но съществува. Сега съществува като цялото.

Ти притежаваш и двете възможности. Можеш да жи­вееш във времето, така живееш като ум. Умът е време, защото умът разделя живота на минало, настояще и бъдеще. Умът е разделящият фактор. Той е велик аналитик, велик дисекционист. Той прави дисекция на всичко. Можеш да живееш живота си посредством ума, в такъв случай живееш във времето. Но можеш да живееш живота си и директно, да го живееш непосредствено, без ум. Можеш да отстраниш ума, тогава живееш живота си извън времето, вечно. В та­къв случай няма минало, в такъв случай няма бъдеще, в та­къв случай съществува единствено настояще и настояще, и настояще. То винаги е тук.

Миналото е това настояще, което вече не можеш да видиш, а бъдещето е това настояще, което все още не мо­жеш да видиш. Миналото е това настояще, което вече е из­вън теб, извън твоите сетива; бъдещето е това настояще, което все още не се е появило в границите на твоите възп­риятия.

Помисли върху един малък пример. Ти чакаш някого под едно дърво. Можеш да гледаш по пътя, но има извест­ни ограничения. Можеш да гледаш на двеста метра на една­та страна и на двеста метра на другата страна, и след това пътят изчезва. Някой друг човек се е качил на дърво, на върха на дървото. Той може да види по-надалеч. Може да види на една миля в едната посока и на една миля в другата посока.

Ти чакаш свой приятел. Приятелят се появява - не за теб, а за човека, който седи на върха на дървото. В момен­та, в който твоят приятел се появи на пътя, той се превръща в настояще за човека на върха на дървото, ала за теб той все още е бъдеще - все още не се е появил на пътя. Докато не дойде в границите на твоето възприятие, няма да е настоя­ще. Той е бъдеще. Миналото, бъдещето и настоящето са относителни; всичко зависи от твоята височина и от това, къде се намираш.

Затова джайните настояват, че Махавира познава всичките времена на времето - заради своята височина. Той може да вижда открай докрай, за него няма нищо скрито. Това, за което ти си мислиш, че е минало, за. него все още е настояще. Така че, това, за което ти си мислиш, че е мина­ло, за него все още е настояще, а това, за което си мислиш, че е бъдеще, за него е настояще.

След това се появява приятелят - разговаряш с него и той си заминава. След двеста метра той изчезва от погледа ти, превърнал се е в минало. Но за човека на върха на дър­вото, той все още е част от настоящето. Всичко зависи от това какъв е обхвата на твоето познание. Ако обхватът ти е тотален, тогава не съществува време. Тогава можеш да виждаш от край до край. Тогава всичко от миналото е и част от настоящето - точно сега. Тогава всичко, което трябва да се случи в бъдещето, също така е част от настоя­щето - точно сега. Тогава няма минало, няма бъдеще; съ­ществува единствено настоящето. Съществува само един момент на настоящето - този момент е вечността.

Ти притежаваш и двете възможности. Можеш да съществуваш чрез ума, тогава си ограничен. Все едно гледаш през прозореца към небето - тогава рамката на прозореца се превръща в рамката на небето. Рамката на ума се преврьща в рамката на твоя свят. След това скачаш от прозоре­ца; излизаш под открито небе. Сега не съществува никаква рамка.

Във френската живопис се е зародило ново движение - движение да се рисува без рамки. Това е хубаво явление, защото всички рамки са фалшиви. В живота всяко нещо съществува без рамка, но когато рисуваш картина, я поставяш в рамка. Тази рамка е най-фалшивото нещо. И ирония­та е в това, че понякога хората купуват толкова красиви и украсени рамки, че дори картината не струва толкова, кол­кото рамката. Рамката е по-скъпа и ценна - а рамката е фалшива. Животът съществува без рамка. Виждал ли си ня­кога животът, ограден в рамка? Но когато си взимаш кар­тина, незабавно се появява и рамката. Рамката е фалшива.Всички рамки са продукт на ума; умът поставя всяко нещо в рамка, което в действителност е без рамка, безформено.

Можеш да бъдеш и двете, зависи от теб. По време на дълбока медитация, умът вече не участва. В началото про­дължава да работи, но постепенно, когато не се вслушваш в него, той престава да бърбори. Виждайки, че никой не се интересува, виждайки, че никой не му обръща внимание, той спира.

Умът е като дете. Виждал ли си как прави детето? Ако падне на земята, най-напред поглежда майка си, за да види, дали не е някъде наоколо. Ако е, тогава се разплаква. Ако не е, какъв е смисълът? Тогава просто става и започва от­ново да играе, защото няма смисъл - никой не му обръща никакво внимание. Никой няма да го е грижа, ако майка му я няма. А понякога се случва майката да се появи след по­ловин час, и то се разплаква. Това е абсурдно за момента, но в някакъв смисъл е логично. Защото, какъв е смисълът да реве, когато майка му я няма? Дори ако си наранен, това е безсмислено. Когато майката дойде, болката вече е отшу­мяла, но има смисъл да плаче и реве за болката, която вече я няма, защото се очаква майката да му обърне внимание!

Умът е като дете. Ако му обръщаш внимание, той плаче. Ако му обръщаш внимание, той създава проблеми. Ако му обръщаш внимание, той не престава, за него няма край. Ако не му обръщаш внимание, внезапно детето разбира, че майка му я няма, детето постепенно разбира, че майка му си е отишла, и след това спира. Когато умът спре, ти си непосредствен, тогава се изправяш директно пред реалността. Тогава между вас не съществува посредник, ни­кой, който да я оцветява, тогава възприятието е чисто, ясно - и ти си във вечността.

Шестия въпрос: