Дарове на живота

Душите на народите и мистерията на Голгота

Относителността на познанието и духовната космология

Мисли върху живота между смъртта и новото раждане

Вечното и непреходното

Мисли върху живота и смъртта

Духовната наука, житейската практика и предопределенията на душите

Лекция за Петдесетница

По това време на годината, в което живеем, в изминалите години се отдавахме на размишления, свързани с празника на Петдесетница. Да, аз често съм казвал, че понастоящем ние живеем във време, в което събитията, намесващи се в хода на човечеството, са толкова значими и отличаващи се от обичайния ход на човешката история, че едва ли има възможност да се стигне до отдаване на подобни размишления за празника, каквито се случват дори прекалено често в настоящето, макар и не с такава цел, но в смисъла да се забрави онова, което е толкова катастрофално и се случва сега около нас. Но евентуално ще може да се посочи точно смисълът на възвестяването на Петдесетница.

От предишни размишления за Петдесетница знаем, че най-важното в събитието на Петдесетница е това, че се индивидуализира съвместният живот на онези, които са взели участие във великото събитие на човечеството. Огнените езици слезли над главата на всеки един, и всеки един се научил на онзи език, който не приличал на нито един друг език и затова бил разбираем за всички, да схваща това, което протекло през развитието на човечеството като мистерията на Голгота. Огнените езици слезли на главата на всеки един. Навремето било така, че душите на отделните ученици са се чувствали като, би могло да се каже, в една обща аура на мистерията на Голгота. Тогава чрез събитието на Петдесетница през тях преминало това, което те са знаели разбирайки само своя живот в общността, в отделните им души, че всеки един от тях поотделно получил за себе си просветлението. Това е най-важното, разбира се произнесено в абстрактна форма. Трябва да се долови тази индивидуализация на великденското послание чрез възвестяването на Петдесетница в душата, за да се разбере правилно смисълът му. И точно тогава е възможно това, което се желае чрез Духовната наука, да бъде разбрано правилно в смисъла на това възвестяване на Петдесетница. Защото като нещо най-впечатляващо всъщност в тази духовна наука е желанието всяка една човешка душа да намери в себе си духовното ядро на своята същност, което може да я просветли за мировите цели, към които да се стреми. И тогава бъдещият живот на човечеството трябва да се развие така, че хората да зависят по-малко от това да гледат винаги към даденото им като структура на общността, като социална структура, а бихме искали да се надяваме на това, че хората ще бъдат зрели и способни всеки един от само себе си да води такъв живот, че и другият до него да може да води подобен живот. Тогава една вътрешна толерантност ще обвземе душите и в социалната структура ще може да бъде осъществена свободата. По никакъв друг начин не може да бъде осъществена свободата в света освен по този, това означава – по никакъв друг, освен като преминава посланието на Петдесетница в отделните човешки души.

Как трябва да се сътрудничи в душата, как трябва да се съ-проумее предлаганото от духовната наука, пример за това е посланието на Петдесетница. Ето защо, може да се каже: самата духовна наука от известна гледна точка е едно устойчиво, едно постоянно, непрекъснато възвестяване на Петдесетница.

Това, на което настоящето може преди всичко да ни научи, когато искаме да отглеждаме върху нашата собствена почва това учение, това е, че трябва да се въоръжим с търпение. Тук седят приятели, които почти от самото начало на нашите усилия работиха вътрешно върху това, което ние наричаме нашето духовно научно движение. Вече са минали повече от петнадесет - шестнадесет, дори седемнадесет години и всъщност пред нашата душа би трябвало непрестанно да стои мисълта: колко малко, колко безкрайно малко всъщност е било постигнато през тези петнадесет до седемнадесет години. И оттук би трябвало да се получи другата мисъл, колко много ние трябва да се въоръжим с търпение, когато се замислим, че това, което може да бъде за нас духовната наука, което тя може да стане чрез нас, наистина може да доведе до своего рода ново съживяване на човешкото съществуване.

Какво може да стане духовната наука – ние наистина винаги би трябвало да го сравняваме с това, което ние съвсем малко сме постигнали за десетилетие и половина. Да, много възприеха това, което се предлага на човечеството от духовната наука. Но това е само най-малкото, както произтича от многобройните разсъждения, на които ние се отдавахме. Духовната наука има още и другата задача: наистина да се влее в социалната структура, в целия живот на човечеството на настоящето. Но когато ние поискаме да формулираме тази мисъл, ние все пак трябва да я свържем с една друга, с една друга, която прозвучава днес и във всеки миг от всички мирови събития, която представлява известен конфликт, в който бива тласкана човешката душа и който точно в нашето настоящо време, може да се каже, се превръща в известна кулминация.

Нека си припомним основните точки на нашето духовно научно изследване, така Вие навсякъде ще откриете, че това духовно научно изследване почива тъкмо върху това, че свръхсетивната, духовна действителност се втича в човешката душа. Тя, тази духовна наука, ни кара да разберем, че в хода на развитие на човечеството в хората непрекъснато се влива духовен живот, че обаче това, което се случва на земята, е напредък само дотолкова, доколкото хората разбират това, което се влива в тях от духовния свят, като събуждане за външното съществуване. Но една подобна мисъл би трябвало всъщност да може да проникне в цялото ни чувстване и усещане. Ние би трябвало преди всичко да можем да я свържем с това, което ни е известно например като историческа наука и тогава ние би трябвало да можем да я приложим в настоящето от тази гледна точка. Например ние би трябвало да можем да се запитаме, но да се запитаме с цялата сериозност – тези неща са естествено хипотези, но те довеждат до действителности в един реален мисловен живот -: какво би се случило, ако да речем Колумб или някой друг, който е значително свързан с развитието на по-новото човечество, например Гутенберг, откривателят на изкуството на печатане на книги или да кажем самият Лутер, в 9-ти или в 8-ми век, накратко, ако те биха били родени в друго историческо време? Какво тогава би се случило с онези личности, които носят тези имена? – Съвсем сигурно, ако те биха се били родили в други времена, те не биха станали това, като което днес те се явяват в историята. Естествено това не може да стане, световното развитие има своята карма; но хипотетичното разглеждане на едно подобно нещо води към действителности. Вероятно те биха станали личности, за които външната история не говори. Но въпреки това Вие от друга страна не можете да си представите, че в подобен случай в приближаването на по-новото време например не би било измислено изкуството на печатане на книги и че в задаването на това по-ново време не би дошла реформацията, Вие също не можете да си го представите. От това обаче Вие виждате, че основното е да поглеждаме към това, което се съобщава от духовния свят на човечеството и че ние се учим, в една още по-голяма степен отколкото настоящето въобще успява, да разглеждаме човека като инструмент, чрез който духовното навлиза от духовния свят в земния живот.

Казах, че точно в настоящето човекът е поставен по отношение на тези неща в един остър конфликт. Настоящето не признава, че се случва нещо такова като стичането надолу на един поток на духовното развитие в земните събития; то не признава, че човекът е просто инструмент и то иска да изгради обществен ред, който не признава това. То иска да изгради обществен ред, който разчита само на съвсем личния човек, който стои тук на земята и може да вземе под внимание [само] този съвсем личен човек. Най-външната карикатура, която взима под внимание само най-индивидуалния човек, това е наскоро вече споменатите ленинизъм или троцкизъм. Този възглед за обществото познава само човека, който стои тук на земята. С това имам предвид не само теоретичното – това би било най-малкото -, а имам предвид последиците за живота. Един подобен Ленин или Троцки търсят – дори в област, където тя е най-малко подходяща – да изградят така една обществена структура, като че ли няма нищо друго по-подходящо от отделния телесен човек. Това обаче е един идеал, който се е създавал в областта на така наречения социализъм от десетилетия, а ленинизмът и троцкизмът са само последните гротескни родилни болки на един подобен възглед, който именно се е подготвял отдавна.

Вие виждате за какво става дума: да се намери пътят обратно към смисъла на събитието на Петдесетница. Сигурно при отделните ученици, върху чиито глави са се спуснали пламъците, би трябвало да се възкреси осенен индивидуалният духовен живот. Но това би трябвало да бъде духовен живот, чрез който върху отделните членове да се разпредели възможно най-голямата мислима степен обективност, за която човекът е само един инструмент.

Смисълът на това възвестяване на Петдесетница обаче същевременно е в още нещо друго и това е най-важното: подкрепата за това, че човек не губи своята стойност от това, че образува инструмент за непрекъснато вливащия се в човечеството дух. Следователно тогава човек въпреки всичко запазва своята лична стойност. Това е нещо, което днес може да бъде прозряно не само теоретично, а напротив е необходимо, за да се извлекат последиците за живота и да бъдат те прехвърлени в начина на мислене върху образуването на държавите, върху морала и обществения живот. Става дума за това, че една мисъл е събуждаща и всъщност, когато пламъците са се спуснали върху главите на всеки един отделен ученик, това си е било едно събуждане. И проспиването на характерните за епохата събития, твърде ужасно разпространено днес, е едно съгрешаване спрямо епохалните събития. Но в цикъла на развитието, до който сме стигнали сега, е съвсем невъзможно да се стигне до събуждане спрямо събитията, ако събитията не се наблюдават с известна вътрешна подвижност на душевния живот, ако не може да се разграничи значителното, правилното от незначителното и неправилното. Това, което днес ни залива, по-специално като писания във вестниците, то не може да бъде получено от едно място; а сред хилядите колонки в книгите или вестниците може да има само два реда от огромно, съществено значение, наречено прафеноменално – ако желая да използвам израза на Гьоте – за това, което всъщност се случва. А всичко друго може просто да се окаже разхищение на печатарско мастило. Това, за което става дума е, че трябва да бъде събудено едно вътрешно чувство спрямо важното и същественото и спрямо маловажното и несъщественото. Това чувство се получава в душата, когато това, което пристъпва към човека в настоящето от големите мирови перспективи, които духовната наука иска да разкрие, се придобие неосъзнато. Човек трябва само да включи това в своето чувство, трябва само да опита постепенно да чувства така, както ще чувства, когато духовната наука оживее в него. Тогава обаче е необходимо човек да си набави вътрешно доверие към това, което така да се каже той усеща отвътре, в доста по-голяма степен от това, на което днес са свикнали хората. А който именно очаква, че това, което той получава днес, още утре ще показва до голяма степен ярки събития, той по правило няма да се справи с едно истинско наблюдение. Нещо може да е правилно, но събитията могат да бъдат каширани така, че това да се прояви може би едва в едно по-далечно бъдеще. Но за това е необходимо ние да се поставим в света по правилен начин, затова е важно да имаме правилните представи за това, което се случва.

Така всъщност в настоящия поток на еволюцията се случват изключително важни неща, които могат да се наблюдават още и по външните събития, ако тези външни събития се разглеждат така, както аз току-що набелязах: да се разграничава същественото от несъщественото, да се има смелостта за това, да се разграничи същественото от несъщественото.

Това, което днес се случва – искам да изтъкна само едно нещо -, това е, че по един странен начин се подготвя незначителността на външната Британска империя, парализирането на това, което всъщност исторически беше известно на света като британското, като това, което беше специфично британско, преминава в пан-англо-американско. Това се развива непосредствено в настоящето. Развива се нещо, което клони към това, че британското изчезва в пан-англо-американското. Напълно е възможно подобно нещо да се намира в развитие, което както ние вече загатнахме по различен начин, не й противоречи. Но от друга страна е от огромна важност, да се обърнем към подобна носеща мисъл, защото нещо зависи от това, дали човек в своя живот на представите поема правилни или погрешни сили. Времето може да ни научи в тази връзка на много, непрекъснато трябва да се указва към това. Сигурно е, че хората на фронтовете станаха други. Това го знае всеки, който познава фактите. Не е тук мястото да се разяснява по какъв начин те се промениха. Но сред тези, които живееха по фронтовете, все още се срещат изключително много такива, които мислят както през юли 1914 г., които от тогава не са научили нищо, които използват точно същите понятия от юли 1914 г.. Когато се говори с хората става така, че те казват същото, каквото биха казали и през юли 1914 г. Но всъщност човек, за когото понятията не са придобили друг характер, друга значимост, не може днес да бъде буден човек. И по тази причина трябва да се постави въпросът – но би трябвало този въпрос всеки да си постави като съвсем сериозен въпрос и, бих искал да кажа, въпрос на християнската съвест -: къде днес да бъдат открити хората, пред очите на които преди юли 1914 г. премина възможността, че би могло да се стигне до това, което се случи до днешния ден? Аз бих могъл – и Вие знаете, че не казвам това от детинщина – да формулирам въпроса и другояче. В цикъла от лекции, които изнасях преди войната във Виена, се намира покрай другото и един израз, който гласи там: общественият човешки живот носи сега нещо в себе си, което може да бъде сравнено с карцином, което е раковото заболяване в живота на човечеството. Тогава това трябваше да бъде взето под внимание. Но са много хората, които до ден днешен все още не са взели това под внимание. Аз питам: до каква степен беше разбрано, че тогава ставаше дума за карцинома в човешкото развитие?

За да се разберат правилно подобни представи, са необходими доста много неща. Преди всичко за това е необходимо – аз винаги трябва да го подчертавам от различните гледни точки -, хората да се научат от своя страна да вярват в един много по-висш смисъл, отколкото днес им се иска, да вярват в живота, да вярват в духовността на живота. Днес на човек може би ще му се изясни относително да повярва в духовния си произход. Ще бъде сравнително лесно да бъде накаран да вярва, че с това, което се е развило в онаследяването чрез поколенията като материално, се е свързало и нещо духовно, което идва от един духовен свят. Но това не е достатъчно. Това, което е достатъчно, това е, че ние не само вярваме в духовния произход на част от нашия живот, а и в духовния произход на целия ни живот. Защо е така?

Но това, което трябва да донесе животът и което изисква бъдещето, е: хората да започнат да гледат отново към духовното като реалност. Какво днес е единственото известно на човека като Дух? Общо взето нищо повече от сбор от абстрактни понятия. До сбор от абстрактни понятия стига човекът, от такива абстрактни понятия, които тъкмо се характеризират с това, че могат много добре да бъдат приети до двадесет и седмата година. Но с това, което ние тук живеем на земята между раждането и смъртта, как имаме първоначално изникващ, покълващ живот, как след това оставаме на двадесет и осем години в това развитие, а след това от тридесет и пет години нататък започваме този път надолу живота: с който е свързана една съвсем реална, конкретна духовност, която се променя също така, както се променя външният човек; и тази конкретна духовна реалност извървява един напълно противоположен на този на външния човек път. Външният човек остарява, сбръчква се, но неговото етерно тяло, тялото на жизнените му образуващи сили става все по-младо; само дето човек днес не го е грижа за това все повече подмладяващо се с възрастта тяло на образуващите сили. Хората отминават, оплешивяват и побеляват и не знаят, че имат образуващо силите тяло, което има изникващ, покълващ живот точно тогава, когато косите им започнат да посивяват, което точно тогава може да им даде неща, които по-рано не е можело да им даде. Това разбира се е обусловено от характера на времето. Но в тази връзка времето се нуждае от обрат. Времето се нуждае от промяна на понятията. Нещото, което трябва да съществува по-специално в тази промяна на мислите, е това, че мислите отново стават малко по-силни и по-здрави, че те не се запечатват в това, което се предлага само отвън; в противен случай във всички области ще се стигне до ужасни едностранчивости. Да проникнем действителността в някоя област с мисълта, това е същественото, за това става дума. Ние не можем да разберем и историческия живот на хората, ако не сме в състояние да проявим спрямо това, което върви като външна мъдрост, вътрешната мъдрост. Нали поради различни причини, които зависят от разрива, от пукнатината, намираща се в развитието на човечеството, ние престанахме да разбираме някои велики неща, открити още по атавистичен начин. В някои области хората днес вярват, че са оригинални.

Преди много време в една от лекциите си в Дорнах поставих въпроса, какво би казала публиката, ако театрален режисьор при постановката на «Фауст» би решил, след като Фауст пада ничком пред земния дух, да промени мъничко Вагнер, но иначе във външността му да го направи да се държи точно както Фауст. И въпреки това, нещо такова би трябвало да се направи веднъж. Искам да Ви кажа причината, поради която би трябвало това да се направи.

Какво се чете днес в обясненията на «Фауст», какво съзнават хората, когато говорят за това, което става между Вагнер и Фауст? Нужно е само да си спомните за някои от безумните декламации на някои «Фаустовци» и за блудкавите тонове, които идват от «Вагнеровците», тогава ще получите представа за това, което е налице тук, когато освен това се мисли винаги само за великия, издигащ се във висините на облаците Фауст и за педантичния Вагнер, който пък се представя на сцената винаги малко накуцващ и така нататък. Но какво всъщност е налице тук? Фауст отчаян от различните науки. Най-често това се разглежда като нещо най-задълбочено, въпреки че всъщност по същество за много хора, които съвсем не са много задълбочени, днес то вече е тривиалност. Но какво ли не се разглежда днес като най-задълбочено? Колко често се чува спрямо някои други изисквания към проумяването на духовния свят, че трябва да се придържаме към най-задълбочените мисли на Фауст, например за Вседържителя¹, който не дава ли живот на теб, на мен, на себе си самия, в разговора между Фауст и Гретхен. Човек не се сеща, че всъщност Фауст казва тези думи на шестнадесетгодишната Гретхен и ги насочва към нейните разум и чувствителност. Цялото човечество обича да бъде катехизирано, слизайки до гледната точка на шестнадесетгодишната Гретхен. Запознавал съм се и с професори по философия, които представят тези уроци по катехизис на Гретхен като най-висшата мъдрост. – Но и не това стои в началото на поетичната творба, че Фауст е отчаян от всички науки. А цялата работа е в това, че Фауст се отвръща от това, което му се разкрива от знака на макрокосмоса, на целия свят. Първоначално той не желае да знае нищо за връзките на човека към целия всеобхватен величествен всемир. Той се обръща към земния дух, към него, който желае да му разкрие какво има човек само от силите на земята. Това, което му се разкрива от макрокосмоса, това за него е само величествена гледка, «Ала гледка само!» Тогава той се отвръща. Но земният дух го отхвърля от себе си. Фауст вярва, че ще може да долови нещо, което е свързано с неговата най-дълбока същност. Земният дух го кара да падне ничком. И след това думите: «Приличаш на духа, когото ти разбираш, не на мен!»

Сега да попитаме: кой е този, който разбира Фауст? Той самият казва: «На тебе не? – А на кого?» - и вътре влиза Вагнер. Всичко, което ти досега си развил, е само чувствен стремеж; това, което вече носиш в теб, погледни го – във Вагнер! Това е другата природа на Фауст. Това е драматичният, истинският отговор! В драмата развитието се дава чрез фактите. Фауст трябва да проумее, че по същество във всичко конкретно, което той до тогава е развил, няма нищо повече от неговия фамулус, и точно чрез този етап на себепознание той трябва да продължи да бъде воден още. Реалността би могла да бъде представена тъкмо, ако двамата бяха оставени съвсем еднакви да пристъпват на сцената. Но затова би трябвало човек да има смелостта да вземе много по-сериозно от досега подобни думи като тези: «Приличаш на духа, когото ти разбираш, не на мен!» - «На тебе не? – А на кого?». Тогава със своите мисли човек би трябвало да се намери изцяло вътре в ситуацията. И така тя е представена в драмата.

И на свой ред – нека разгледаме нещо друго. Фауст се отвръща от знака на макрокосмоса. Той не иска да изживее силите, които свързват човека към макрокосмоса, към целия всемир. Така по същество живее в самата душа на Гьоте, когато той пише първите части на своя «Фауст». И когато Фауст наваксва това, което той е пропуснал в своята младост, поне като поглед назад по време на Великденската разходка и въобще във Великденската нощ, тогава той чрез етапа на себепознание, което пристъпва към него във Вагнер, той излиза и стига до това, което той е бил оставил да премине покрай него, което би могло да му бъде великденското послание, да го навакса. Прочетете изреченията; Вагнер не желае. Отделните думи са изключително точни, например:

Нима не е загубил още упование
и в блудкави неща носа си вечно вре?
Със жаден поглед дири клетият имане,
а радва се, щом червейче съзре.

Не може да бъде нищо друго, освен в тази глава да е «загубил още упование». Това е мотивът на себенаблюдението. Фауст само си прави всички изводи, но той наваксва това, което е пропуснал в своята младост. Той го наваксва и може да го навакса. По такъв начин той бива изведен на едно стъпало по-високо. По този начин се оправдава това, че още веднъж се задава въпросът: «А на кого?» На този, който идва срещу него в «пудела»: Мефистофел. Но какво е това? Това е онази сила на противодействие на човешките стремителни сили, която се хвърля срещу човека така, както Фауст се хвърля срещу земния дух, тъй като не желае да има нищо общо с макрокосмоса. Това са луциферичните сили, които идват от вътрешната същност на човека. Затова първоначално Мефистофел е оформен с луциферични черти, и това по същество е Мефистофел от първата част на поетичната творба Фауст: едно луциферично същество.

Но още в края на деветдесетте години Гьоте вече е бил надраснал онова, което е произхождало от неговата младост. Защото прочетете «Пролог в небето»: това, което се развива в него, вече не е свързано с откровенията на земния дух; там Гьоте вече се занимава с импулса, който идва от макрокосмоса. Гьоте израства над собственото си начало. И сега нещо се появява в неговата душа, което е изключително значимо и важно и което ни дава възможност, ако го разпознаем, да вникнем дълбоко навътре в гьотевата душа.

Гьоте има традицията на легендата за Фауст, традицията на северните, на германските митове. А там е Мефистофел. Но в момента, когато той, накаран от Шилер, продължава да води «Фауст», там Мефистофел става фигура – Гьоте не успява истински да доведе това до съзнанието -, която вътрешно го гризе, с която той не успява наистина да се справи. – Якоб Минор, който също е и тълкувател на «Фауст» и е казал някои духовити неща, е намерил едно интересно обяснение за това, че Гьоте съвсем не е напредвал, когато се е заел отново с «Фауст». Той именно смята, че Гьоте, когато е бил към петдесетгодишен, бил остарял. Бих желал само да знам как така би било възможно той въобще да напише един «Фауст», ако поетичната му сила е била пресъхнала на петдесет години, а тогава е трябвало да вложи в поетичната творба силите на годините след петдесет, ако не би могла да разцъфне за човек младежката сила от един живот, какъвто е умеел да води Гьоте. Но Мефистофел не му давал мира в неговата душа, инстинктивно той го е гризял отвътре. И той не го е оставил да продължи по-нататък, защото конфликтът Фауст-Мефистофел не вървял както трябва. Гьоте бил довел вече веднъж Фауст до големите въпроси на човечеството, а това сега не ставало с Мефистофел. Той бил приел луциферичен характер. Там работят само силите, които произтичат от чувствения и емоционален живот. В момента обаче, когато Гьоте разработва «Пролог в небето», там Фауст се изправя срещу макрокосмоса. Там вече не става дума за това да бъде оставен Фауст да се бори само с онези сили, които живеят вътре в човека; там не става вече дума за това да се остави Мефистофел само с луциферичния характер. Гьоте усеща това. И наистина не, за да бъда педантичен, а за да укажа към нещо важно, бих желал да обърна внимание върху някои дреболии. Помислете си какво казва Господ в «Пролог в небето»:

от всички духове, които отрицават,

лукавият е най-добър за нас.

Тогава трябва да има и други духове, които отрицават. Но във «Фауст» е само единият: Мефистофел. И помислете си, какво казва Мефистофел в «Пролог»:

Вий кръгли, свежи бузки давайте на мен!

И спомнете си накрая, където той наистина достатъчно сериозно се старае за трупа. Какво има там? Това, че Гьоте усеща: какво той приема от мита, от легендата за Фауст като единната фигура на Мефистофел, която се разцепва на две, когато се излезе в макрокосмоса. В Гьоте живее това да възприема раздвоено: луциферично и ариманично. След това той не може да продължи по-нататък, защото по негово време все още не е имало духовна наука. И това го вкарва в застой. Когато обаче по-късно той свързва случващото се в макрокосмоса с това, което се случва в човечеството в «Класическата валпургиева нощ», и накрая, където се втъкават в едно макрокосмическото всеслучващо се и изживяното от човечеството, там неговият Мефистофел трябва да приеме ариманичен характер. Той успява до голяма степен да постигне това. Но всъщност всичко, което самият Гьоте казва за своето лично отношение към неговия «Фауст», се намира под впечатлението: не върви по-нататък. Ако се тръгне от средновековната, педантична, но въпреки това народна драма, която извежда Фауст на голямата световна сцена, то се налага Мефистофел да бъде раздвоен в едно луциферично и в едно ариманично същество. Затова при Гьоте нещата не искаха да вървят по-нататък. Тогава той успява – разбира се, аз не желая да коригирам Гьоте -, като все повече и повече той се приближава във втората част на поетичната творба към това да придаде на своя Мефистофел ариманични черти. Луциферичното същество обича «кръгли, свежи бузки»; а едно ариманично има общо с някой «труп», защото с това, което ние изживяваме в нашата способност за възприятие, се прониква и в нашето съзнание между раждането и смъртта. Точно когато се погледне към личност като гьотевата, се вижда как една подобна личност запазва младежките сили, но с тези младежки сили трупа все нови и нови опитности в живота. Не защото той е остарял, настъпва това, което произтича от историята на живота на Гьоте по един толкова забележителен за края на деветдесетте години на 18-ти век начин, а защото той преживява криза, която довежда определени сили от неговата младост до ново възкресение, оставя ги да възкръснат, той може да ги изживее тъкмо като чудото на Петдесетница. Това, което сега казах за «Фауст», е изложено в съчинението, което сега трябва да излезе наново: «Гьотевият <Фауст> като образ на неговия езотеричен мироглед». Същото представлява първата част на една предстояща да излезе книжка: «Своеобразието на духа на Гьоте»; във втората трябва да бъдат изложени мислите на Гьоте за неговия «Фауст», а в третата част – някои мисли върху «Приказката за зелената змия и красивата лилия».

Приведох това тук, защото исках да обърна внимание върху това, че наистина е необходимо това – но също и миналото -, което съдържа духовната субстанция на човечеството, да бъде разбрано веднъж с проникновени мисли, като приемаме сериозно това, което го има. Защото от четири - пет десетилетия ние напълно се отучихме да приемаме напълно сериозно точно най-великото от миналото на човечеството. Ужасно много е пропуснатото през последните четиридесет - петдесет години, затова е необходимо духовното там да се появи наистина в обновена форма; защото в някои части то е било атавистично и така не е можело по отношение на много неща да пробие известна кора.

Гьоте не може да стигне до разделяне на фигурата на Мефистофел в една луциферична и една ариманична, още повече, че и времето все още не е узряло за това. Но тази раздвоеност е живяла в гьотевата природа. Накратко, ние трябва да се научим да вярваме в целия човешки живот, не само в детството. Ние трябва да се научим да можем да водим един изпълнен с очакване живот. Помислете си, ако бихме били любопитни за това: какво ще стане с мен, когато бъда на петдесет години? Колко много хора изпитват днес подобни мисли? Колко много водят такъв живот, че да вярват в това, че в човешката душа се влива все ново съдържание? Какви изменения биха се случвали и в социалния живот на човечеството, ако тази вяра към целия живот обхване хората! И коя би могла да бъде обикновената мисъл, която води до тази вяра към целия човешки живот? Мисълта, която просъществува във въпроса: би ли имало смисъл да ставаме средно на седемдесет години, ако сме готови с развитието си на двадесет и осем години? Защо тогава би било необходимо да остаряваме? Наистина тук обаче бихме имали нужда от известна природонаучна помощ, за да може това, което се появява като духовна наука, да бъде свързано с това, което днес се приема сериозно от науката.

Не бих желал да споменавам това, за да очерня тази или онази личност. Тук освен това не става дума за личности, защото аз разказвам само един пример, който няма нищо общо с личностите. При това мъжът, който трябва да оценява съответната дисертация, се изсмива на това, което трябва да припише на другия поради предразсъдъците на времето. А другият, който иска да стане частен доцент, се изсмива също. Двама изключително мили хора, единият по-възрастен, а другият – по-млад. Не е необходимо това да зависи от хората. Това зависи от духовната субстанция, в която е поставена нашата епоха и спрямо това може да се излезе само със силни и по-силни мисли. А силни и по-силни мисли днес са възможни само, когато човечеството бъде оплодено от духа, когато действително ще бъде изграждано само върху това, което може да даде духовната наука. Следователно, дали се насочва погледът към Гьоте, дали той се насочва към непосредственото настояще, това е, което прозвучава винаги срещу нас от непосредствените условия на епохата: Обновяване на нашия свят на представите, обновяване на нашия свят на чувствата, обновяване на нашите мисли, които силно се противопоставят на настоящето. От това зависи, дали в отделния човек чудото на Петдесетница ще се изпълни в душата и дали това чудо на Петдесетница ще се прояви в цялото човечество, в нашето катастрофално настояще, като обновление на живота, при което хората, просветлени от Духа, ще застанат така едни срещу други като индивидуални същества, че вследствие на желанието да бъдат заедно, вследствие на размишляването заедно и израстването заедно да може да се образува духовната структура на човечеството. От човека, от индивидуалното трябва да дойде това, което е необходимо за бъдещето. Ние не трябва да чакаме едно общо послание, което човечеството трябва да следва. Подобно послание няма да има. Но възможността ще я има, във всяка човешка душа да засияе това, което може да дойде от духовния свят. Тогава обаче чрез съжителството на хората може да възникне това, което би трябвало да възникне и което трябва да възникне.