Децентрализацията разбирана и правена доц д-р Людмил Георгиев

Доц. д-р Людмил Георгиев

Тъй като е свързана с разпределението на ресурси, децентрализацията зависи от нивата на етично поведение, предопределящи равнопоставеността и равнодостъпността до тях, и от представите за необходимост, достатъчност и оскъдност.

Неделима част от процеса на децентрализация са процесите на сигурността и устойчивото развитие, на изградеността на институциите на държавното и местно управление и на взаимодействието между тях.

Децентрализацията цели обединяването на два неделими резултата, чиято размерност и отношение варират в зависимост от ясните параметри, добрата воля и капацитет.Това са благополучието и сигурността. Движението към по – демократични нрави показа, че от висока сигурност и ниско благополучие¹ обществото ни доста рязко попадна в среда на относително по- високо благополучие и по-ниска социална сигурност. Промените в балансите на властта, които децентрализацията постига целят достигането на по-високи стойности и на двата параметъра, съпоставено със средните им стойности за Европейския съюз.

Съществени пречки в осъществяването на този процес са:

1. 
   Недотам високото ни чувство за икономическа и социална корпоративност .
   
2. 
   Липсата на перспективно мислене.
   

Без да се спираме подробно върху класификационния аспект на проблема, приемаме три основни вида децентрализация от гледна точка на сферата в която се реализира: политическа, икономическа и административна. Хронологията им е предопределена от логиката и последователността на действията в трите области. Без делегирането на правомощия в политическата сфера, общините не биха могли да взимат решения за икономически и административни промени. За съжаление, така оптимистичното предположение и очакване на авторите на цитираната по-долу програма, политическата децентрализация да доведе автоматично до разширяването на кръга от хора, взимащи решения и контролиращи изпълнението им, не е реалистично, тъй като органите на властта, взимащи решения на местно ниво са определени в конституцията и в Закона за местното самоуправление и местната администрация и делегирането на каквито и да е правомощия (компетенции) извън тях не би било възможно. Централно и решаващо място заема главният политически център в общините - общинският съвет.

Децентрализацията протича в посока :
Фиг.1
Степените на децентрализация са: деконцентрация, делегиране на ограничени правомощия и делегиране на пълни правомощия.

При деконцентрацията публичната институция създава свои териториални структури в йерархически по-ниските териториални нива (например: общините в кметствата). Те нямат финансова самостоятелност, изпълняват задачи от името на йерархически по-високото институция и ръководството им се назначава от нея. Изключение правят пряко избираните по закон от населението ръководители.

Делегирането на пълните права и отговорности по предоставянето на определени публични услуги става след като по-високо разположената в йерархията институция се откаже от предоставянето им и делегира пълните права и отговорности по предоставянето им на по-ниско разположената в йерархията структура, която взима самостоятелни решения за номенклатурата, обхвата, качеството и цената им.

Важно е да се подчертае,че съществуват определени пакети или индивидуални публични услуги, които поради спецификата си не могат да бъдат делегирани от общините на по – ниските нива на управление.такива са: ЕСГРАОН, провеждането на избори, издаването на лицензи, разрешителни, кооперирането с други общини и др. Услугите от такъв характер определяме като монополни.

Значимостта на всяка услуга се определя от нейния хоризонт на разпространение-дали обхваща цялата страна, отделни региони или локални общности. Например: услугите свързани с отбраната или средното образование. Такива услуги са обект на националната политика и се осигуряват финансово от държавата.

Съществуват исторически сведения за различни форми и периоди на децентрализация обхващаща българските владения. По-същественото е това през средата на ХІV век, касаещо земите на Византия, България и Сърбия.⁴ През този период се активизира разпадането на държавните им структури и се образуват независими или полунезависими феодални владения. Специално за югозападните български земи то се изразява във възникването на феодални княжества, които се откъсват от сръбското царство при неговото разпадане. Основата на този “феодален сепаратизъм” е преобладаващо икономическа – наличието на достатъчно голяма територия (бащина), даваща възможност за имуществена, финансова и политическа независимост по онова време. За пример може да се посочи “Радослав Хлапен в Южна Македония, който едва след като обединил своята територия около Бер с бащината на кесар Прелюб в Мариово, предприел по-решителни самостоятелни действия”⁵.

“Подобен е случаят с Тома Прелюбович, владетел на Воден и областта около него до средата на 60-те години на XIV век. Около 1355—1358 г. Владко Паскачич бил сравнително дребен феодал в Източна Македония. До 1371 г. с подкрепата на Мърнявчевичи той разширил владенията си на север до Враня и станал един от най-мощните феодали в тази област. Колкото и оскъдни да са изворовите податки, от тях все пак може да се установи, че преди да стане крал, Вълкашин притежавал обширни поземлени владения в Централна и Северна Македония. Решаващ момент в политическото му издигане наред с всичко друго, изглежда, било сливането на неговата бащина с управляваната от него жупа, в резултат на което се създава икономическа основа за бързото му политическо издигане. Неговият брат деспот Углеша още преди 1358 г. притежавал известни имоти в областта Прунея и след като получил наследството на тъста си кесар Войхна, се превърнал икономически в най-силния феодал в Югоизточна Македония.⁶. Това обстоятелство обяснява бързото му издигане като владетел на Сярското княжество. Крупни поземлени собственици след 1371 г. били и братя Драгаши, а притежанието на обширна бащина по поречието на р. Треска било в основата на политическата самостоятелност на брата на крал Марко — Андриаш, през последните десетилетия на XIV век.”

Приведените примери не биха могли да обяснят изчерпателно причините за осъществяващата се тогава децентрилизация, тъй като всеки отделен случай бил доста специфичен в причинността си. Обединява ги единствено обстоятелството, че това не става по желанието на държавата и не представлява нейни реорганизационни действия, насочени към подобряването на административното и териториално деление. Успехът на тази децентрализация е зависел изцяло от настойчивостта на отделните сепариращи се феодали и възможността им да устоят на военния и политически натиск на съпротивляващата се държава.

Основната цел на децентрализацията е : Повишаване на общата ефективност и действеността на държавния сектор, чрез повишаване на оперативността и отчетността на местните власти, и ефективността на произведените и доставени услуги. Децентрализацията увеличава правомощията на местните правителства, а с това и възможностите им за по – активно и резултатно месно управление.

Повечето от дадените определения за децентрализацията визират механичното прехвърляне на правомощия свързани с публични дела от държавата към общините. Във всички случаи реформите се извършват от оперативни органи на изпълнителната власт и съществуват притеснителни срокове, които документацията свързана с предстоящите промени неминуемо отразява съдържателно. Тоест, за кратко време, без достатъчна аналитична база и организационна “мекота”, се създават новите параметри на организационното съществуване, пораснало в липсата на приемственост.

Организационната “мекота” включва междинните срокове, необходими за обяснението, разбирането и приемането на решенията, съгласуването на изпълнителите на основата на уеднаквеното разбиране на промяната и синхронното координиране на институциите за изпълнение на сроковете. Тези реалистично предвидени междинни срокове включват и обучението на служителите по веригата.

Политическото говорене и разбиране на децентрализацията е оформило становището, че е съвсем ясно за какво става дума и процесът не се нуждае от обяснение, а от незабавни и прости действия. Това разбиране е изразено и в националната Стратегията за децентрализация⁷: “В мониторинговия доклад на Европейската комисия за 2005 г. се отправят препоръки за постигане на действителен напредък на процеса на децентрализация, постигането на който изисква бързи, координирани и целенасочени действия”.

В българския политически език определението бързи бавно и систематично измести доста значещото (когато се отнася за реформи) навременни. Навременни се свързва с усилена и целенасочена работа през гратисния предпресъединителен период (пропуснато или не…) и не означава нищо след него. При всеки мониторинг фразеологията на документацията подпомага изводите и в случая бързи би било чуто само като пропуснат подготвителен период…Все пак да не забравяме, че официално в страната ни административната реформа е стартирана през 1993г.

Написаното дотук има за задача да предпостави търсенето на по - изразително определение за същността на децентрализацията и да подтикне към по – задълбочен анализ на планираното и случващото се.

В част първа на Стратегията за децентрализацията се дава следното определение на процеса: “Децентрализацията е процес на прехвърляне на правомощия и ресурси за тяхното упражняване от по-високо към по-ниски равнища на публичното управление.” В основата си то е правилно и ние не бихме дискутирали по –нататък ако разбирането му не се вулгаризираше от буквалността на прочита и не водеше до наглед нерешими недоразумения, налагащи дори промяна в конституцията на страната.

Най-напред смущението идва от употребения глагол “прехвърляне”. Употребата точно на този глагол в правната литература е разработен доста подробно и без да абсолютизираме написаното от различните автори, трябва да се съобразим с него при приложението му именно в Националната стратегия за децентрализацията. Съвсем ясно е, че глагол с основа хвърлям с чисто механистично значение и ощетен политически смисъл не е особено подходящ за сложността на явлението децентрализация. И ако изследваме внимателно определенията на различни доказали се автори за децентрализация (виж по-долу П.Стайнов), ще забележим, че те се стараят да избегнат глагола прехвърлям независимо от утвърдеността му в правната литература.

Основен принцип на административното право е принципът за бързина и процесуална икономия. Той се реализира чрез възможността определени органи да “прехвърлят” своята компетентност на подчинени на тях органи за осъществяване на поизпълнително – разпоредителната дейност. Това “прехвърляне” се извършва по два начина-делегиране и заместване.⁸ Разликата между двете е, че прехвърлянето на компетентност чрез заместването се осъществява ex lege, докато делегирането е прехвърляне на компетентност с нарочен правен акт.

Петко Стайнов определя делегирането като ситуация, в която”по една само функция, по-висшия орган е предоставил на своя подчинен възможност да я упражнява”.⁹ В случая с децентрализацията става дума именно за делегиране на правомощия или компетенции.

Втората бележка касае единството и взаимоотношението между правомощията и ресурсите. Така както е записано в определението съвсем недвусмислено личи, че прехвърлянето на правомощията от по-високото към по – ниските равнища на публичното управление е съпътствано и от ресурсите за тяхното упражняване. Това напълно съответства и на принципа за субсидиарността, според който се изисква проблемите да се решават на нивото на тяхното възникване. Или с други думи - щом нещо трябва да се решава на местно ниво, местната власт трябва да разполага с властта и парите да го реши.

Практиката обаче показва, че това доста често не се случва така. Примерите с началните училища и общинските болнични заведения показаха, че прехвърлянето на правомощията по издръжката им към общините, не се свърза с прехвърлянето в пълен размер на реализиращите ги ресурси.

Прехвърлянето на определени правомощия, защото в страните на ЕС е така, е необмислена практика с доста опасни последици, предвид различията в социалните стандарти и културните особености. Например: Представянето на по-големи правомощия на общините по строителния контрол и териториалното устройство е логично, но едва ли е навременно, като се има предвид все още силното доминиране на “фамилната” култура над административната в българската среда. Тежките нарушения в строителната практика на местно ниво, силно контрастиращи на националния интерес доказват последиците от безкритичното и неаналитично следване на нови модели.

Колкото до термина публично управление, справедливостта и политическата етика изисква да го наричаме представително публично управление, доколкото българската демокрация все още е представителна.

В смисъла на казаното дотук, даденото по – горе определение би изглеждало така: “Децентрализацията е процес на делегиране на правомощия и нормативно определените съпътстващи ги ресурси за тяхното упражняване от по-високо към по-ниски равнища на представителното публично управление.”
Направеното дотук
Близо 10 годишен период на активни дискусии анализи и проекти бележат темата “Децентрализация”. Естествено всички: и политици, и администратори, и граждани, най – вече учените са ЗА. Издадени са множество постановления, написани и представени са стотици доклади по темата. Може с увереност да се твърди, че има пълно разбирателство по това дали децентрализацията е полезна за демократичното общество.Справедливо е да се каже, че това говорене и разбиране бе стимулирано преди всичко за сметка на натиск отдолу (от общините, техни сдружения, неправителствени организации, чуждестранни представителни институции, занимаващи се с въпросите на местното самоуправление, експерти и др.). Може също така да се твърди, че скоростта на децентрализацията не съответстваше на настойчивостта на стимулирането и.

В доклод на Националното сдружение на общините в РБългария е посочена хронологията на действията свързани със стартирането на финансовата децентрализация, а именно¹⁰

“Подписано е Споразумение за сътрудничество между Министерския съвет на Република България и НСОРБ за последователно осъществяване децентрализация в управлението и увеличаване на финансовата самостоятелност на общините (11 декември 2001 г.)
Приети са Правила за провеждане на консултации между министъра на финансите и НСОРБ по чл. 37 от Закона за общинските бюджети (12 февруари 2002 г.);
Прието е Решение на Министерски съвет 96 за бюджетната процедура за 2003 г. (19 февруари 2002 г.);
Прието е Решение на Министерски съвет 138 за създаване на работна група за разработване на Концепция и Програма за финансова децентрализация (11 март 2002 г.)
НСОРБ проведе 10 дискусионни форума за изработване на позиция но реформите в основните сфери на общинската дейност. Излъчени са контактни групи за взаимодействие с министерствата и ведомствата. Проведоха се работни срещи с техните ръководства (м.февруари -м.юни 2002 г.)
Прието е Решение на Министерски съвет 399 за приемане на Концепция и Програма за финансова децентрализация. Работната група, създадена с РМС 138 от 11.03.2002 г. продължава дейността си, като упражнява функции на координация по изпълнение на предвидените мерки и мероприятия в Концепцията за финансова децентрализация и в Програмата за реализацията й (13 юни 2002 г.)
Със Заповед на министър-председателя на Република България  РД-43 е определен състава на работни групи за разработване на предложение за изменения в ЗОБ, ЗУДБ, ЗКПО, ЗОДФЛ, просктотекстове за включване в ЗДБРБ за 2003 г., ЗМДТ, ЗОС и ЗДС (16 юли 2002 г.);
Прието е Решение на Министерски съвет 520 за одобряване на разходни тавани но бюджета за 2003 г. (1 август 2002 г.)
Работната група, създадена с Решение 138 прие подготвените от работни групи проекти на ЗИД на ЗОБ, ЗМДТ, ЗКПО, ЗОДФЛ, ЗОС и ЗДС. Предстои тяхното обсъждане н приемане от Министерския съвет и внасяне в Народното събрание (9 септември 2002 г.);
Прието е Решение на Министерския съвет 612 за разделение на дейностите финансирани чрез общинските бюджети, на държавни и общински и определяне на стандарти за численост на персонала и стандарти за издръжка на държавните дейност по образование, здравеопазване, социално подпомагане и социални услуги и култура през 2003 г. (12 септември 2002 г.).”

През декември 2002 г. е приет Законът за местните данъци и такси. С направените промени през 2004г. отпадат пътния данък¹¹ и се намалява действието на данъка върху наследствата, които влязоха в сила от началото на 2005 г. Поправките в закона позволиха от началото на 2006 г. да се осъвремени базата на данъка върху недвижимите имоти.

През месец ноември 2003 г.бе приет Законът за общинските бюджети Две години по – късно през 2005г. бяха направени промени в закона във връзка със приемането на Закон за общинския дълг.

През 2005 г. Законът за държавния бюджет регламентира 100% финансиране на разходите за делегираните от държавата дейности. Отпадна въведеното през 2004 г. задължение за разпределение на капиталовата субсидия в съотношение 60% за държавни и 40% за местни дейности.¹²

В ЗДБРБ за 2005 г. в отделно приложение бяха предвидени допълнително 17 млн.лв.

целева субсидия за капиталови разходи, които бяха разпределени по общини и се

предоставиха при условие, че има преизпълнение на държавния бюджет. По този начин се даде пример за прозрачност на държавните трансфери.¹³

Осигурени бяха от централния бюджет целеви средства за съфинансиране на

конкретни проекти на общините (от Социално инвестиционния фонд, Красива

България и други). През 2004 г. те бяха 1 млн.лв., а през 2005 г. – 7 млн.лв.

За разлика от 2003 г. преходният остатък в края на 2004 г. и 2005 г. от реализирани

икономии от средствата за финансиране на делегираните дейности, при условие че

няма просрочени задължения или неразплатени разходи, се използва за следващата

година по решение на общинския съвет (§ 31(6) от ПЗР на ЗДБРБ за 2004г. и § 32 (5)

от ПЗР на ЗДБРБ за 2005 г.).

Със ЗДБРБ за 2005г. се даде възможност на общините, които желаят да сключат

споразумения за събиране на приходите от местни данъци и такса битови отпадъци.

Приети са промени в данъчно-процесуалния кодекс и в ЗМДТ, според които от

началото на 2006 г. администрирането на местните данъци и такса смет се прехвърли

на общините, което е предпоставка за по-висока събираемост и увеличение на

собствените приходи.

Закон за корпоративното подоходно облагане. Ставката за дейностите, които

общините извършват по чл.2 от закона се измени от 4% на 3%.

През 2005г. внесените от общините данък добавена стойност и други данъци върху

продажбите са в размер на 23 млн.лв.

Закон за общинския дълг. През 2005г. този закон бе приет и влезе в сила през 2006г.

В периода 2003 – 2005 г. се приеха много подзаконови актове, които имат пряко

отношение към реформата за финансова децентрализация. Основните от тях са:

Разпределението на дейностите в двете групи и определянето на стандартите за

делегираните услуги се предлага ежегодно от междуведомствена група с

представители на съответното ресорно министерство, МФ и НСОРБ. Утвърждава се с

Решение на Министерски съвет.⁷

Във връзка с т. 4 от Решение № 76 на Министерския съвет от 2006 г. се създава работна група за разработване на Стратегия за децентрализация и Програма за изпълнение на Стратегията за децентрализация

На 5 юни 2006 г. с решение №424 МС прие Стратегията за децентрализация и Програма за изпълнението на Стратегията за децентрализация. Решението задължи Министърът на регионалното развитие и благоустройството в едномесечен срок да подготви и внесе за приемане от Министерския съвет проект на акт за създаване на Съвет за децентрализация на държавното управление, който да координира изпълнението на стратегията по т. 1 и програмата по т. 2. Пак според това решение Министърът на регионалното развитие и благоустройството следва ежегодно до 30 април внася в Министерския съвет годишен доклад за изпълнението на стратегията по т. 1 и програмата по т. 2.

Разбирането и правенето…

Горният текст показва ясно голяма активност в диалога между институциите в посока – намерение за децентрализиране на властта. В резултат – сравнително добре очертана представа за очакванията и действията в перспектива изразени в Стратегията за децентрализация. Като основание за разработването е записано: «Стратегията се основава на приоритетите на европейските политики за децентрализация и устойчиво и балансирано развитие на регионите и създава предпоставки за прилагане на принципите на Лисабонската стратегия в регионалната политика на България. Целите и приоритетите на Стратегията за децентрализация са в хармония с Европейска харта за местното самоуправление и общоевропейския стремеж за повече демокрация и по-голямо гражданско участие.”¹⁴

Формално погледнато представените основания са съвсем правилни и биха могли да минат и за изчерпателни, ако не липсваше най – важното основание, подчертано в края на определението за местно управление от Европейската харта за местно самоуправление: “Правото и реалната способност на местните власти да регулират и управляват в рамките на закона съществена част от обществените дела, на своя собствена отговорност и в интерес на своето население”.

Подчертаната част от определението не е поставена случайно в края му. Тя дава и основанието и целта и очаквания резултат, и представлява чудесен пример за съвпадението на трите в един израз.

Това, което трябваше да се подчертае от авторите на стратегията на първо място не е нормативния и институционален подход отразен в “следването на…”, а целта на всяко придвижване в демократичното лоно, далеч надхвърлящо механичното следване и задоволяване на изискванията на вече отработени примери, цели и критерии.

Всъщност става дума за гарантирането на доброто управление в неговия централно-държавен и местно-общински вариант. Както отбелязва Т.Танев: …доброто управление е принцип при формирането и изпълнението на публични стратегии и политики, които се градят върху:

• 
  Баланса на икономическа, политическа и морална власт;
  
• 
  Баланса между недостатъчност и прекомерност на всяка от тези три власти;
  
• 
  Баланса между прилагане на власт и човешки права;”¹⁵
  

В уводната част на статията приехме работно три вида децентрализация: политическа, финансова и административна. В научната литература съществува и четвърти вид – пазарна децентрализация.Тя се свързва с нежеланието или невъзможността централните и местните нива на управление да осигурят необходимите на населението услуги и включването на частния сектор като техен заместител на пазарен принцип. Тази и особеност я поставя в по – особена позиция от останалите три вида, по отношение на действието и, което е:

• 
  стихийно, породено от възникващ дефицит при задоволяването на обществените потребности от публични услуги;
  
• 
  допълващо към нормативно определение пакет от публични услуги предоставяни на централно и местно ниво;
  
• 
  съвместно с централните и местни власти (публично – частно партньорство).
  
• 
  временно до поемането на тези функции от органи на държавната и местна власт.
  
• 
  ограничено в рамките на частен или корпоративен интерес;
  

Необходимостта от изграждането на капацитет на държавната администрация се свързва с възможността и да провежда добро управление (Good Governance). То от своя страна се изразява чрез принципите чрез които се организира и състоява. Принципите на доброто управление са определени от Комисията на европейските общности в издадената Бяла книга (European Governance–A White Paper) на 25.07.2001 г. Те са: откритост (openness); активно участие/ангажираност (participation);отговорност (accountability); ефективност (effectiveness); завършеност/ консистентност (coherence). Приложението на тези пет принципа се смята, че укрепва тези на пропорционалността (proportionality) и на субсидиарността (subsidiarity) в Съюза.¹⁶

Няма съмнение, че тези принципи отразяват завършеността на развитата капиталистическа система в която съществуват и се развиват страните членки на ЕС във формата на петнадесетте. Съвсем ясно личи липсата на принцип, изразяващ преходността и стремежа към съответствие на тази развитост от страна на новоприсъединилите се страни, а именно – хомогенността. Хомогенността улеснява комуникативността и позволява реализирането на принципа съгласуваност (coherence). Доколкото coherence означава и последователност и свързаност (въпрос на търсене на точния преводен смисъл), всички тези значения подкрепят идеята за цялостност вградена в основана на ЕС. Хомогенността е и принципа, който изразява социалното сближаване, равнопоставеността и реализира основния принцип на ЕС-солидарността. Без постигането на определени нива на хомогенност (засега неизследвани в рамките на съюза поради задоволителното и ниво, породено от дълговременното съществуване в еднотипна система-капиталистическата), процесът на сближаване на европейските региони (и без това достатъчно бламиран още преди присъединяването на 12-те нови членки би бил невъзможен и поради това популистки.

През януари 1997 г. Програмата за развитие на ООН (ПРООН) публикува стратегически документ “Управление за устойчиво развитие на човека” (Governance for sustainable human development), демонстрирайки решителност за подкрепа на национал-

ните усилия за добро управление.В него доброто управление е определено като:”… прозрачно, отговорно, ефикасно и се осъществява с участието на всички заинтересувани/засегнати групи от хора. То поощрява върховенството на закона и равния достъп до правосъдие в неговите рамки и представлява важно условие за постигане на устойчиво развитие.”

Целта на взаимодействието между държавата, частния сектор и гражданското общество е да създаде равни възможности за развитие на своите поданици. В този смисъл ПРООН извежда следните предварителни условия за добро управление: наличие на съответните културни фактори (национален суверенитет, ценности и идеологии); водеща роля на националните институции, особено при провеждане на необходимите реформи; политическа ангажираност и лидерство; участие на всички заинтересувани групи от хора с цел “запазването” на човека във фокуса на всички решения; изграждане на капацитет за развитие чрез създаване на необходимите структури, обучение и т.н.¹⁷

Макар и формално посочено на последно място обучението, наред с образованието са водещи фактори при реализирането на политиката за добро управление, тъй като са средство за формиране на ценностите и идеологиите в обществото. Освен това динамичните промени в нормативната база и изискванията към качеството на държавната служба вследствие на административната реформа и присъединяването на България към ЕС, наложиха нов подход към системата за професионално обучение.

Институтът по публична администрация и европейска интеграция към Министерски съвет създаде добра основа и интерес към краткосрочното неспециализирано обучение. Капацитетът му, обаче, за обучението и преквалификацията на големи контингенти служители от страната е ограничен от самия му статут, определен със закон. В същото време се появи дефицит в областта на професионалното средносрочно и дългосрочното обучение и образование, водещо до диплома. Това доведе, по инициатива на МДААР и ИПАЕИ от 2006г., до така дългоочакваното включване на университетите, развиващи програми по публична администрация в програма за обучение на държавните служители чрез обявяването на конкурс за обществена поръчка. Съвсем определено трябва да се каже, че тази инициатива е ново ниво на разбиране на административната реформа и представлява стъпка в посоката на действителното, а не декларативното реализиране на европейската идея. През последните две години МДААР направи впечатляващи инициативи, за мен обясними със стриктното спазване на конкурсното начало при назначаването най-напред на състава на министерството, а впоследствие и при създаването на изискванията на назначаването на младшите служители в държавната администрация, което позволи назначаването на млади, съвременно образовани и глобално ориентирани служители. Всичко това показа съвсем ясно значението на образованието и обучението за постигането на положителни резултати в една бавно развивала се реформа.

В конкурса по обявената обществена поръчка за обучение на държавните служители се включиха: СУ “Климент Охридски”, Нов Български университет, Стопанската академия “Димитър Ценов” в гр. Свищов с афилииран към нея Великотърновски университет, Варненски свободен университет, Бургаски свободен университет и Благоевградски университет. По този начин се извърши сравнително равномерно регионално разпределение на обучението, с изключение на Южен централен регион за планиране, който не бе покрит от намиращ се в неговите предели университет.

Софийския университет и Нов Български университет дадоха рядък пример за академична корпоративност с обединяването си в консорциум “Академично сдружение за организиране и провеждане на специализации на служители от държавната администрация”, представени чрез Катедрата по публична администрация за СУ и Центъра по публична администрация за НБУ. Тази форма позволи по-доброто разпределение на кандидатите за района на столицата и създаде възможност за експериментирането на различни системи и формати за организиране на времето на обучение, така че да позволи рационално за обучаемите, обучаващите и работодателите балансиране на времето за учене и откъсване от работа.

• 
  липсата на възлагателна инициатива от страна на държавата към университетите, предлагащи такива програми.
  
• 
  липсата на целеви средства и нагласа на държавата за формиране на дългосрочна политика в тази посока.
  
• 
  недостатъчна инициативност, корпоративност и капацитет на университетите да обслужат такава цел.
  
• 
  големи разлики в програмите, системите и технологиите за преподаване и оценяване в различните университети.
  
• 
  невъзможността за отделяне на държавните служители от работното място за продължителен период от време, поради конфликт с работодателя с колектива, или поради спецификата на работното място;
  
• 
  неравномерното регионално разпределение на университетите по територията на страната.
  

• 
  възможност за децентрализилане и регионализиране на обучението на държавните служители;
  
• 
  ефективна възможност за равнопоставено коопериране между държавни, частни университети и министерство, смятано доскоро за невъзможен праг в новата ни практика на корпоративността.
  
• 
  силно желание на държавните служители да учат и възможност да правят това успешно, с което се реализира друга нова за страната ни, но характерна за европейското обединено пространство практика – за учене през целия живот.
  
• 
  възможност за създаването на работещи професионални контакти между представителите на различните държавни институции по време на обучението им, стъпка към изграждането на общество на държавните служители.
  
• 
  възможност университетите да организират и провеждат програми по заявка на конкретен потребител, в случая МДААР.
  
• 
  сравнително лесното реализиране на сложна схема за финансирането на специализациите според интереса на държавата, конкретния работодател и обучаемия.
  
• 
  успоредяване на интересите и сътрудничество между университетите и ИПАЕИ в по-дългосрочен план.
  
• 
  Разширяване на кръга от преподаватели в областта чрез съчетаването на академици и практици.
  
• 
  Интерактивност и въвеждането на елементи на дистанционност на обучението.
  

• 
  Сравнителен анализ на качеството на проведените специализации по университети, на програмата като цяло, на отделните модули и дори отделни курсове. Вследствие на този анализ и на резултатите от него да се създаде възможност за преминаването на директно договаряне с университетите, доказали устойчивост на качеството на обучението по показателите посочени в договорите, допълнени и развити за целта;
  
• 
  Необходимостта от изваждането на определени курсове и включването на тяхно място на други по-подходящи и преструктуриране на отделните модули и програми, подсказани от изискванията на административната реформа;
  
• 
  Анализ на географската отдалеченост на обучаемите от университетските центрове и търсене на по-благоприятна, гъвкава и демократична схема за по-голяма изборност и удовлетворяване на техните желания.
  
• 
  Разширяване на опита на МДААР чрез въвличането и на други министерства в подобни инициативи и програми.
  
• 
  Изработване на конкретни политики за обучение на държавната администрация
  
• 
  Създаване на нови междууниверситетски, включително и международни програми за обучение и преквалификация;
  
• 
  Включване на подобно обучение на държавните служители в съществуващата система за атестиране и кариерното им развитие.
  

• 
  Съществува ясно изразена воля и възможности за провеждане на стратегически планирана, подпомогната, качествена децентрализация, като важен елемент на административна реформа, обвързана с ясни срокове и ресурси;
  
• 
  Все още се практикува буквалното задоволяване на изискванията на ЕС, без да се обсъждат публично, академично и междуинституционално важни параметри на децентрализацията, с което всъщност се удължават нейните срокове и се стига до постоянно преработване на обявени вече решения, създаващо чувството за ненадеждност на управлението.
  
• 
  Доминирането на политическите и финансовите аспекти на децентрализацията, за които съществува високо регламентирана система на европейско ниво за осъществяване и контрол, води до подценяването на културните и административните и аспекти, и в крайна сметка до неусвояването на получени средства, корупция и електорално разочарование от партии и лидери.
  
• 
  Децентрализацията на образованието и обучението създава нови възможности за полезни и желани отношения между университетите и държавата, подпомагащи възможността им за съчетаване на академичната с финансовата автономност и излизането извън чисто бюджетната опека на държавата, която е бреме и за двете страни.
  
• 
  Утвърждава се, макар и бавно разбирането, че държавната администрация не е репресивно оръжие, насочено срещу гражданите и, а услужлив и образован посредник между тези два полюса, стремящ се да отговори на вече ясно описаните и задължителни за дневния ред на европейското съществуване стандарти за добро управление.