Дейвид Атънбъро Животът на Земята

За успешното катерене и скачане по дърветата крайно важни са две умения: точната преценка на разстоянията и здравото залавяне за клоните. Двойка очи, насочени напред и способни да се фокусират върху един и същи обект осигуряват първото умение, а за второто са нужни ръце със силни, здраво захващащи се пръсти. Около двеста вида животни притежават тези две характерни особености. Това са различните видове маймуни, включително и човекът, който с присъщото си самодоволство е нарекъл цялата група примати — от латинското примус, т. е. пръв.

Няма съмнение, че приматите са произлезли от същите примитивни насекомоядни бозайници, подобни на земеровки, които станали родоначалници на такива разнообразни създания като прилепите, китовете и мравоядите. Всъщност тупайята, която може да служи за достоверен образец на ранните бозайници, достатъчно се доближава до приматите, за да бъде класифицирана като една от тях. Според специалистите по сравнителна анатомия най-сериозните аргументи за това са два: изцяло заобиколената с кост очна орбита и подезичният хрущял. Дали тези два белега, заедно с още някои частни особености, са достатъчни; за да се смята тупайята за истински примат, е все още спорен въпрос. Повечето специалисти обаче са единодушни, че родоначалникът на приматите вероятно е било животно твърде сходно с тупайята. Но самата тя не притежава нито един от характерните белези, отличаващи днешните примати. Макар и дългите пръсти на предните й крайници да се движат поотделно, тя не може да хваща с тях, защото палецът не се противопоставя на останалите пръсти. Освен това нокътят, с който завършва всеки от тях, е остър и извит, а не плосък и тъп. Тупайята има големи лъскави очи, но те са разположени от двете страни на дългата й муцунка и полезрението им се припокрива само частично. С други думи, тупайята не е добре приспособена към катерене по дърветата. Наистина, един-два вида от тези животни тичат по клоните като катерици, но повечето от тях прекарват живота си на земята или близо до нея, в горите иа Югоизточна Азия, които са тяхната родина. С едно-единствено изключение всички те са активни през деня и не са нужни дълги наблюдения, за да се убедите, че се ориентират преди всичко чрез обонянието си. Тупайите проучват обстановката, като пъхат навсякъде дългите си носове — сред миналогодишната шума и под кората на пъновете, под камъни и в пролуки.

Обонянието е основа и на техния обществен живот. Те маркират територията си посредством малки капчици урина и секрет от специални жлези, разположени в слабините и по врата им. Носът им е много чувствителен, с добре развити, дълги канали, снабдени с многобройни рецептори. Ноздрите им, с формата на обърнати запетайки, са заобиколени, както при кучетата, с гола влажна кожа. Трябва да признаем, че на пръв поглед е трудно да се повярва, че тупайята има, нещо общо с маймуните. Но съществува цяла група примати, които в много отношения приличат на тупайята, а в други са близки до маймуните. Именно по тях можем да съдим как се е извършил преходът. Тези животни учените са нарекли полумаймуни или прамаймуни.

Техен типичен представител е пръстеноопашатият лемур от Мадагаскар. Наричат го още и котешки лемур, тъй като е голям колкото котка, с мека гълъбовосива козина, лимоненожълти, гледащи напред очи и дълга пухкава опашка, красиво нашарена с черни и бели пръстени. Дори един от звуковете, които често издава, е като котешко мяукане. Но приликите свършват дотук. Пръстеноопашатият лемур, както и много други полумаймуни, не е хищник, а почти пълен вегетарианец.

Пръстеноопашатите лемури прекарват повечето, време на земята в големи групи. Обонянието играе много важна роля в живота им. Носът им не е така добре развит, както у тупайята, но по размери също наподобява лисича муцунка и около ноздрите има влажна гола кожа. Лемурите имат три вида жлези с миризлив секрет. Едната двойка е разположена от вътрешната страна на лапата, при китката, и се отваря чрез рогови шипчета. Другата е на гърдите, близо до подмишниците, а третата — около половите органи. С тяхна помощ мъжките, а п по-малка степен и женските издигат около себе си стена от миризми. Когато групата броди из гората, някой от лемурите се отбива край съседно дръвче, внимателно го подушва, за да разбере кой е бил тук преди него, след това се обръща с гръб, опира се на предните си лапи, вдига задницата си колкото е възможно по-високо и отърква половите си органи в кората. Често пъти само след няколко минути идва друг лемур и повтаря процедурата. Мъжките имат също и навика да хванат някое дръвче с предните си лапи и да започнат да се клатят странично. Така шиповете на китките им оставят в кората дълбоки драскотини, напоени с тяхната миризма. Мъжкият пръстеноопашат лемур използва миризмата си не само за да остави своя „автограф“, но и като оръжие. Когато се готви за битка с някой съперник, той енергично разтрива китките си в подмишничните жлези, после подвива пухкавата си опашка към гърдите и я прекарва няколко пъти между китките, докато се напои с миризма. Така въоръжени, съперниците застават един срещу друг на четири крака, вдигат високо задниците си и размахват над гърба великолепните си опашки с настръхнала козина, изпращайки на вълни своята миризма към съперника. Две групи лемури, срещнали се на границата на своите територии, могат да се сражават по този начин около час, като подскачат и се въртят, цвърчат възбудено и маркират отново и отново околните дръвчета с шиповете на китките си.

Пръстеноопашатите лемури прекарват доста време и по дърветата. Тук, където поведението им много повече прилича на маймунското, характерните черти на приматите най-добре проявяват предимствата си. Разположените отпред на главата очи осигуряват възможност за бинокулярно виждане. Крайниците, с подвижни пръсти и противопоставящи се палци, обхващат здраво клоните, а и късите нокти с нищо не пречат на залавянето. Тези пръсти са достатъчно ловки, за да може лемурът да къса плодове и листа от върховете на клоните. И независимо от доста големите си размери, той с лекота подскача от дърво на дърво.

Умението да хващат и стискат здраво е от голяма полза за малките лемури. Тупайята ражда малките си в гнездо на земята и ги посещава най-често през ден — може би за да не привлече към тях вниманието на хищниците. Бебето на лемура обаче може да се залови за майчината козина. То прави това веднага след раждането си. Така се движи навсякъде с майката и по всяко време може да разчита на нейната закрила. Пръстеноопашатите лемури раждат по едно, рядко по две малки. Майките често си почиват на групи, разположени на земята между дърветата, като се пощят. В това време малките си играят и се прехвърлят от една женска на друга. Случва се върху някоя особено търпелива женска да се покатерят наведнъж по 3–4 малки, а в това време друга, наведена над нея, грижовно да мие с език всичките.

Крайниците на пръстеноопашатия лемур са почти еднакво дълги и пръстите им умеят да хващат, затова той тича по земята или по клоните на четири крака. Но в Мадагаскар живеят над 20 различни вида лемури и повечето от тях прекарват по-голяма част от живота си по дърветата. Лемурът сифака, красиво животно със снежнобяла козина, малко по-голямо от пръстеноопашатия лемур, е скачач виртуоз. Задните му крака са значително по-дълги от предните и му позволяват да прави скокове от по 4–5 метра от едно дърво до друго. Но за сметка на това той не може да тича на четири крака, В редките случаи, когато слиза на земята, с неговите къси предни крайници не му остава нищо друго, освен да стои изправен и да се придвижва с подскоци, като се оттласква едновременно с двата задни крака — също като че ли скача от дърво на дърво.

При лемурите сифака мирисните жлези са разположени под брадичката. Те маркират територията си, като ги отъркват във вертикалните клони и подсилват ефекта, напръсквайки кората с урина, като бавно пълзят нагоре по клона и същевременно въртят задниците си.

Най-заклетият дървесен жител измежду всички лемури е лемурът индри, близък родственик на сифака. През целия си живот той почти не слиза на земята. Индри е най-големият от съвременните лемури — дължината на тялото му заедно с главата е почти един метър. Целият е нашарен в черно-бяло, а опашката му се е редуцирала до късо пънче, скрито сред козината. Задните му крайници са съответно по-дълги, отколкото тези на лемурите сифака, а палците стърчат настрани от останалите пръсти и са двойно по-дълги, така че стъпалото прилича на огромна вилка, с която животното може да обхване дори и дървесен дънер. Индри скача превъзходно, като се отблъсква чрез рязко изправяне на задните крака и профучава във въздуха с право тяло, в поредица от огромни скокове, които го носят от дърво на дърво из цялата гора.

Лемурите индри също използват миризмата си за маркиране на дърветата, но в много по-малка степен, отколкото пръстеноопашатите си роднини. Явно миризмите не играят такава важна роля в живота им, тъй като те имат и други начини да заявят териториалните си права — те пеят. Всяка сутрин и вечер семейството индри оглася своя участък от гората с хор от невъобразими вопли. Отделните лемури се включват и млъкват, за да си поемат дъх, по различно време, затова звукът се носи без прекъсване в течение на няколко минути. Когато са разтревожени, индри опъват напред глави и издават друг треперлив вик, който се разнася надалеч из гората.

Подобен начин на заявяване на териториалните права е много убедителен, но той, разбира се, има един недостатък: прекалено привлича вниманието. Той издава присъствието и местоположението на лемурите на всеки заинтересован хищник. Но високо по клоните на дърветата индри се чувстват в безопасност — никой естествен враг не може да ги достигне и те могат да си пеят на воля.

Макар че пръстеноопашатите лемури, сифака, индри и някои други мадагаскарски лемури са активни през деня, в очите им зад ретината има отражателен слой, който им помага да виждат при много слаба светлина. Това е присъщсна нощните животни и убедително доказва, че лемурите до неотдавна също са водили нощен живот. Много от роднините им в Мадагаскар и до ден-днешен са активни през нощта.

Кроткият лемур, голям колкото заек, живее в хралупите на дърветата. През деня седи край отвора на хралупата и се оглежда с късогледите си очи. Когато падне мрак, той леко се оживява и се затътря по клоните с комична мудност, която като че ли не е в състояние да преодолее дори при смъртна опасност. Сред мадагаскарските лемури най-дребен е лемурът джудже. Той има чип нос и големи жални очи. Малките размери му позволяват да се задържа и на най-тънките клончета. А лемурът авахи е близък роднина на индри и нещо като негов нощен еквивалент. Единствената им разлика е в козината: при авахи тя не е черно-бяла, а сива и влакнеста. Най-странен от всички е лемурът ай-ай. Той е голям колкото видра, козината му е черна и рошава, има пухкава опашка и големи ципести уши. По един пръст на всяка „ръка“ е силно удържен и сякаш изсъхнал, така че се е превърнал в нещо като разчленена кука. С нея животното измъква от пукнатините на гниещите дървета своята основна храна — ларвите на бръмбарите.

Преди 50 млн. години лемури и други полумаймуни имало не само в Мадагаскар, но и в Европа и Северна Америка. Преди около-30 млн. години, след образуването на Мозамбикския пролив, който отделил о. Мадагаскар Африканския континент, се появили по-високо развити примати, които също живеели пр дърветата и се хранели с плодове и по този начин влизали в конкуренция с лемурите. Но те не успели да попаднат на о. Мадагаскар. Тук, защитени от водната преграда, лемурите продължили да се развиват необезпокоявани и образували разнообразните форми, живеещи на острова днес, заедно с няколко неотдавна изчезнали вида, които познаваме само по откритите вкаменелости (сред тях имало и един вид, голям колкото шимпанзе). Навсякъде другаде лемурите не издържали конкуренцията с маймуните и им отстъпили. Но не напълно, тъй като всички съвременни маймуни, с изключение единствено на южноамериканската мирикина, или нощна маймуна, са активни само през деня. Затова полумаймуните, които водели нощен живот, не срещнали конкуренция и някои от тях са се запазили до наши дни.

В Африка се срещат няколко вида галаго, много близки до лемурите джуджета, а също така пото и малко по-пъргавият златен пото, или арктоцебус. Последните два вида са подобни на кротките лемури — също като тях, те се движат бавно и с достойнство. В Азия живеят две нощни полумаймуни със средни размери: кльощавото създание, наречено тънко или стройно лори, срещащо се в Шри Ланка, и доста по-едрото и закръглено дебело лори. Макар и да имат достатъчно големи очи, всички тези животни бележат дърветата със специфичната си миризма и после по нея намират пътя си в тъкнината. За маркировка им служи урината, но тъй като поради малките си размери те живеят високо в короната на дървото, където клоните са по-тънки, пред тях стои проблемът с метода за маркиране. Струйката урина може да не улучи желаното място, да опръска друг клон или просто да попадне на земята. Ето защо лорито намокря с урина предните и задните си лапи, разтърква ги и след това усърдно поставя своите миризливи отпечатъци из цялата си територия.

В горите на Югоизточна Азия живее още една полумаймуни — дългопетът. По външен вид и размери той прилича на малко галаго. Има дълга, почти гола опашка, завършваща с кичурче косми, силно удължени крака и ръце с дълги, ловки пръсти. Но дори и от един бегъл поглед върху муцунката му става ясно, че това е животно, съвсем различно от галаго. Огромните му лъскави очи са 150 пъти по-големи от човешките, сравнени с размерите на тялото. С други думи, той има относително най-големите очи от всички животни на Земята. Те са силно изпъкнали и неподвижни, така че животинчето, не може да ги върти и да поглежда настрани или „изпод вежди“ като нас. Ако иска да види нещо, разположено встрани от него, то трябва да обърне цялата си глава. Тази маневра обаче му се удава с такава изумителна лекота, както и на бухала (той също може да извърне глава на 180° и да погледне право зад гърба си). А местните жители на о. Калимантан вярват дори, че главата му е способна да направи пълен кръг и оттук правят извода, че тя е прикрепена към тялото му много по-несигурно, отколкото у другите животни. В миналото запалени ловци на глави, те вярвали, че да видиш в гората дългопет, е знак, че скоро някой ще изгуби главата си — добро предзнаменование за кръвожадните войни, но съвсем не и за мирните жители.

Друга забележителна черта на дългопета са ципестите като на прилеп уши. способни да се извиват и обръщат по посока на звука. С помощта на тези два високоразвити сетивни органа дългопетът нощем лови насекоми, дребни влечуги и дори новооперени птички. Той обикновено се притаява, заловен за някой отвесен клон. Всеки бръмбар, който прошумоли тромаво сред опадалите листа на земята, веднага привлича вниманието му. Главата му рязко се извърта и се навежда по посока на звука, подвижните уши се наострят. След миг дългопетът се хвърля долу с един скок, сграбчва бръмбара с двете си предни лапи, впива зъби в него и започва да дъвче с изражение на кръвожадна наслада, като притваря очи при всяко движение на челюстите.

Той също бележи територията си с урина, но след като веднъж го е видял как ловува, човек започва да си мисли, че зрението играе не по-малка роля в живота му от обонянието. Устройството на носа му не само потвърждава това, но и показва, че дългопетът съществено се различава от останалите полумаймуни. Преди всичко огромните му очи заемат толкова място, че в предната част на черепа почти не остава място за носа и вътрешните носови канали са силно редуцирани в сравнение например с тези на галаго. За разлика от лемурите и някои други полумаймуни, ноздрите на дългопета нямат форма на запетайка и не са заобиколени с гола влажна кожа. По това той прилича на същинските маймуни и хипотезата, че е онази древна преходна форма, от която са произлезли висшите примати, е много приемлива. Всъщност точно така са смятали навремето. Днес обаче с основание се изтъква, че това малко животинче е прекалено приспособено към скачане по дърветата итсъм нощно ловуване, за да бъде пряк родоначалник на маймуните. Все пак учените го смятат за близък родственик на онези древни висши примати, които пред 50 млн. години се разпространили по цялата планета и, измествайки полумаймуните, заселили както Стария, така и Новия свят.

Маймуните се различават значително от всички полумаймуни, с изключение на дългопета, по това, че главна роля в живота им играе не обонянието, а зрението. От само себе си се разбира, че за животни, които се катерят и скачат по дърветата, е много важно да виждат добре къде скачат. Затова маймуните предпочитат дневната светлина и всички, с изключение на мирикипата, са активни през деня. Зрението им е значително по-съвършено, отколкото това на полумаймуните: то е не само обемно, но и много по-чувствително към цветовете. С такова точно зрение маймуните могат отдалеч да преценят дали даден плод е узрял или пък свежи ли са листата на някой клон. Те могат да открият сред клоните и присъствието на други животни, които биха останали незабелязани за едно нечувствително към цветовете око. И не на последно място, маймуните могат да използват цветовете и като средство за общуване. Благодарение на отличното си цветно зрение те са се превърнали в най-ярко оцветените бозайници на Земята.

В Африка например живеят брасовата морска котка, която има бяла брада, сини „очила“, оранжево чело и черна шапчица, мандрилът с алено-синьо лице и зелената морка котка, чиято мъжка има крещящосини полови органи. В Китай се среща снежната маймуна със златиста козина и ултрамариново лице, а в джунглите на Амазонка — късоопашатата маймуна уакари, чието голо лице е с яркочервен цвят. Това са само някои от най-ярко пременените маймуни, но още много други видове имат разноцветна козина и кожа. С цветовете си те не само загшашват противника, но и провъзгласяват своя пол и видова принадлежност.

Със същата цел и с не по-малко разточителство маймуните използват и гласа си. Високо сред клоните, скачайки като виртуозни акробати от дърво на дърво, те са извън обсега на който и да е хищник (освен може би орела) и няма защо да крият присъствието си. Южноамериканските ревачи се събират всяка сутрин и вечер и „запяват“ в хор. Ларинксът им е необикновено голям и гърлата им се издуват като балони, които служат за резонатори. В резултат на това хоровият им рев се чува на няколко километра и се смята за най-силният звук, издаван от живо същество в природата. Всъщност всички маймуни разполагат с богат репертоар от звуци, безгласна маймуна не съществува.

Маймуните, които проникнали в Южна Америка и останали изолирани там след потъването на Панамския провлак, поели свой собствен път на развитие. За общия им произход можем да съдим по големия брой еднакви анатомични белези, сред които най-показателно е устройството на носа. Южноамериканските маймуни имат сплеснат нос с раздалечени ноздри, насочени настрани, докато при всички останали маймуни по света носът е тънък, а ноздрите са обърнати напред или надолу.

Една група южноамерикански маймуни — мармозетките — в общуването помежду си често използват миризма, макар и да водят дневен живот. Мъжките изгризват кората на клоните и след това ги намокрят с урина, Но освен това мармозетките са натруфени и с най-различни украшения — мустаци, пискюлчета по ушите, подобни на перука гриви, с които се перчат при среща със себеподобните си. А за заплаха те си служат с прокизителни възбудени викове. Начинът, по който отглеждат потомството си както и обичаят да маркират територията си с миризма, явно се коренят в дълбока древност, тъй като напомнят за лемурите. Малките с готовност се прехвърлят от една възрастна маймуна на друга и често се скупчват върху някой особено търпелив и снизходителен родител.

Мармозетките, най-малките между всички същински маймуни, в много отношения са се отдалечили от присъщия за маймуните начин на живот и са се доближили до съществуването на катериците — те се хранят с орехи, ловят насекоми и ближат сока на растенията, като прегризват кората с пригодените си за тази цел насочени напред резци. Тялото на мармоэетката пигмей е дълго едва 10 сантиметра. При тези малки размери на тях им е по-лесно да тичат по клоните и да се задържат за кората с нокти, отколкото да прескачат от клон на клон и да се залавят с пръсти. Макар и да изглеждат наследени направо от примитивните им насекомоядни предци, тези похвати са всъщност вторично придобити, тъй като в ембрионално състояние у мармозетките започват да се развиват маймунски нокти, които впоследствие се удължават и закривяват.

Но мармозетките са само едно изключение. Повечето други маймуни са много по-големи от тях. Изобщо в цялата еволюционна история на приматите се наблюдава тенденция към увеличаване на размерите. Трудно е да се открият причините за това. Може би защото в двубоите между мъжките по-едрото животно, което имало превъзходство и по маса, и по сила, обикновено побеждавало и предавало по наследство тези качества на поколението си. Но по-голямата маса изисква и по-яки ръце, които да я издържат. Южноамериканските маймуни са намерили оригинално разрешение на проблема: превърнали са опашката си в пети хватателен крайник. Тя е снабдена със специални мускули и може да се извива и да се залавя, а вътрешната повърхност на края й е изгубила космите си и е станала грапава като кожата на пръстите. Опашката им е толкова здрава, че паякообразната маймуна например спокойно може да виси на нея, докато къса плодове с двете си ръце.

По неизвестни причини африканските маймуни не започнали да си служат с опашката по този начин. При тях тя се използва за други цели. Когато тичат по клоните, те я изпъват хоризонтално и така по-лесно пазят равновесие. А при скоковете тя има аеродинамични функции. Като я размахва, маймуната до известна степен контролира траекторията си и може да промени точката на приземяване. Все пак опашката на африканските маймуни едва ли им служи така добре, както на техните южноамерикански роднини. Може би неумението на африканските маймуни да използват опашката като орган за катерене довело до това, че с увеличаването на размерите им те започнали да се чувстват все по-неудобно и несигурно по дърветата и започнали да прекарват все по-дълго време на земята. Факт е, че в Новия свят няма маймуни, които да живеят на земята, а в Стария свят те са много.

Долу на земята маймунската опашка като че ли губи стойността си. Павианите държат опашката си подгъната в средата, с увиснал надолу край, сякаш е счупена. У техните близки родственици, дрилите и мандрилите, опашките са се редуцирали до малки чуканчета. Същото е станало и в семейството на макаките.

По многочисленост, приспособимост и разнообразие на видовете макаките заемат едно от първите места сред всички примати. Ако ви трябва маймуна, коята да е интелигентна, предприемчива, лесно приспособима, схватлива, издръжлива, обаятелна, непретенциозна и способна да оцелее и при най-неблагоприятни условия, няма по-подходящ кандидат от макака.

Съществуват около 60 различни вида и подвида макаки, които са завладели половината от света, а преселението им е било спряно едва от Атлантическия океан на запад и от Тихия океан на изток. Една група от тези маймуни живее в Гибралтар и това е единственият примат (с изключение на човека), който се среща в Европа в диво състояние. Разбира се, спорен е въпросът, доколко можем да смятаме тези макаки за диви. През последните две столетия английският гарнизон там редовно попълва колонията с маймуни от Северна Африка. Те са живеели там още по римско време и има сведения, че и тогава хората са ги превозвали през пролива и са ги държали като домашни животни. Все пак на макака му прави чест това, че е успял по един или друг начин да се запази по тези места толкова дълго време. Един друг вид, макакът резус, е една от най-разпространените маймуни в Индия. Резусите живеят близо до храмовете и местните жители ги смятат за свещени животни. Още по на изток има видове макаки, които са се научили да плуват и да се гмуркат в мангровите блата, където ловят крабове и друга ракообразни. В Малайзия хората обучават свинеопашатия макак да се катери по палмите и да бере кокосови орехи за господарите си. Най-северната маймуна също е макак — тя живее в Япония и се предпазва от зимните студове с дългата си, рунтава козина.

Почти всички макаки прекарват по-голямата част от живота си на земята. Ръцете и очите им, усъвършенствани от дървесния живот, предварително са им гарантирали успех на земята. Досега не сме споменали още едно тяхно предимство — увеличения и усложнен мозък. А неговото развитие е свързано с по-съвършените сетивни и двигателни органи. Например, за да се движат пръстите поотделно, е бил необходим допълнителен контролен механизъм, а за комбиниране на образите от двете очи в една цялостна картина — наличието на интегриращо устройство в мозъка. За да могат маймуните да хващат с пръстите си малки предмети, да ги поднасят към очите си и да ги разглеждат, те се нуждаят от точна координация в действията на ръцете и очите, а следователно — от връзка между двата съответни центъра в мозъка. Единствено участъкът, свързан с обонянието, е сравнително по-слабо развит. Ако сравним мозъците на маймуната и на лемура ще видим, че обонятелните луковици при маймуните са силно редуцирани в резултат на разрастването на мозъчната кора, която, освен всичко друго, осигурява способността за обучение.

Японски учени провели наблюдения на няколко групи макаки и установили удивителната им интелигентности податливост към обучение. Една от групите живее във високите планини на Северна Япония, покрити през зимата с дълбоки снегове. Разширявайки границите на своята територия, маймуните попаднали в непозната за тях част от гората и открили там горещи минерални извори. Опитали и скоро се убедили, че изворите представляват превъзходна баня. Навикът бързо се разпространил и сега вече всички маймуни от групата се къпят там през зимата. Любознателността, довела до това откритие, както и високата приспособимост, благодарение на която новият опит станал част от естественото им поведение, са типични за предприемчивите макаки.

Една друга група доказала още по-убедително тези техни способности. Тези маймуни живеят на островчето Кошима. отделено на север от о. Хонсю с тесен, но бурен пролив, така че групата е до голяма степен изолирана. Когато през 1952 г. учените започнали наблюденията си над тях, животните били диви и плашливи и за да ги примамят на открито, хората започнали да ги хранят със сладки картофи. През 1953 г. една млада женска на три години и половина, която изследователите добре познавали и наричали помежду си Имо, вдигнала от земята един сладък картоф, както стотици пъти преди това. Както винаги, той бил покрит с пръст и пясък. Вместо да го изяде, този път Имо го занесла до потока, натопила го във водата и го измила с ръка. Доколко постъпката й е била породена от логично мислене, трудно е да се каже, но от този момент Имо винаги постъпвала по този начин.

След около месец една от другарките й последвала нейния пример, а след четири месеца така започнала да прави и майка й. Навикът се разпространил сред всички членове на групата. Някои започнали да мият картофите си не в сладка, а в морска вода — може би соленият вкус им харесал повече. Днес да се мият картофите в морето е общоприето. На това не са се научили единствено онези маймуни, които били прекалено стари и закостенели в навиците си, когато Имо направила първия си експеримент.

Нововъведенията на Имо обаче не свършили дотук. Учените редовно хвърляли на крайбрежния пясък шепи небелен ориз и го заравяли в пясъка с крак, за да имат достатъчно време да наблюдават маймуните, докато те успеят да съберат зрънцата. Но се оказало, че са си правили сметките без Имо: тя загребвала пълни шепи пясък заедно с ориза, занасяла го до някое вирче между камъните и го пускала във водата. Пясъкът потъвал на дъното, а зърната ориз изплували отгоре и тя ги обирала с ръка. И този път останалите от групата бързо възприели навика.

Благодарение на умението и готовността за учене на останалите животни в популацията възникват общи способности и полезни знания, общи форми на поведение, или казано накратко, култура. Тази дума обикновено се използва за общества от хора, но тук, сред макаките на о. Кошима, се наблюдава същото явление макар и в примитивна, зачатъчна форма.

Храненето на макаките от Кошима имало и други последствия. Тези дребни маймуни са упорити, агресивни животни, с яки зъби, които не се колебаят да използват едни срещу други. А сега те са дотолкова свикнали с човешкото присъствие, че изобщо не се боят. Когато към тях се приближи човек с торба картофи, те без страх се опитват да си вземат от тях. Няма смисъл картофите да се раздават един по един, затова изследователите просто ги изсипват на плажа и се оттеглят. Макаките се нахвърлят върху купчината и започват да грабят — натъпкват един картоф в устата си, стисват друг в ръка и се разбягват, куцукайки на три крака. Някои обаче се изхитрят да вземат наведнъж по няколко картофа: притискат ги с две ръце към гърдите и успяват да прибягат на два крака до някое скришно местенце между скалите. Не е трудно да се направи изводът, че ако поколения наред тези маймуни получават всекидневната си дажба картофи, лъвския пай ще вземат онези от тях, които по наследство са надарени с добро чувство за равновесие и достатъчно дълги крака, за да бягат по този начин. Такива маймуни ще се хранят по-добре от останалите и ще имат надмощие в групата; те ще се размножават по-успешно и гените им ще преобладават в поколението, което дава групата. Така за няколко хиляди години макаките биха могли да станат двуноги. И такава еволюция действително се е извършила в Африка. За да проследим хода й, трябва да се върнем около 30 млн. години назад.

В онази епоха една група низши примати постепенно увеличавали размерите си. Това променяло и начина им на придвижване по дърветата: вместо да притичват отгоре по клоните, те започнали да увисват под тях. Но това довело до промени във външното им устройство. Ръцете им се удължили, защото колкото по-дълги са те, толкова по-далеч се протягат и придвижването е по-бързо. Опашката вече не била нужна за пазене на равновесие и затова изчезнала.

А мускулатурата и скелетът се приспособили да поддържат корема, който вече бил прикрепен не към хоризонтален, а към вертикален гръбначен стълб, като към колона. Тези промени довели до появата на първите човекоподобни маймуни.

В наше време те са четири основни групи: азиатските орангутани и гибони, и африканските горили и шимпанзета.

Големият риж орангутан, който обитава островите Калимантан и Суматра, е най-тежкият дървесен жител сред днешните животни. Изправен, мъжкият достига над метър и половина височина, обхватът на ръцете му е два метра и половина, а масата — до 200 килограма. Пръстите и на четирите му крайника могат да хващат здраво, така че най-правилно е орангутанът да се нарече четирирък. Връзките на бедрените му стави са толкова дълги и свободни, че орангутаните, особено младите, могат да извъртат краката си под ъгъл, който според човешките представи изглежда болезнен и немислим. С други думи, орангутаните са отлично приспособени към дървесния начин на живот.

От друга страна обаче големите размери им пречат: клоните се чупят под тежестта им. Те често не успяват да откъснат някой особено примамлив плод, защото расте високо на клон, който не може да ги издържи. Прехвърлянето от дърво на дърво също е проблем. Ако здрави, дебели клони на две съседни дървета се допират, всичко е лесно, но не винаги е така. Орангутанът се справя с положението или като протегне ръка и се хване за здрав клон, или като започне да клати дървото, на което е в момента, докато то се наведе достатъчно и той успее да се прехвърли на съседното. Макар и находчиви, тези похвати са доста трудно приложими и отнемат много време. Случва се някой стар и прекалено натежал мъжкар изобщо да се откаже от този изтощителен начин на придвижване и когато му се наложи, да слезе от дървото и да се заклати тежко по земята. Доказано е, че и дървесният начин на живот е свързан с опасности за орангутана. Изследваните скелети на възрастни животни показват, че 34 на сто от тези маймуни са имали костни счупвания.

С възрастта у мъжките орангутани се появяват големи торбички, които висят от гушата като внушителна двойна брадичка. Те не са просто тлъстина, а истински торбички, които могат да се пълнят с въздух. Те увисват отпред на гърдите чак до подмишниците. Възможно е у предците им да са служели за резонатори, които усилват гласа, както при маймуните ревачи. Но съвременните орангутани не пеят. Най-внушителният звук, който издават, е т. нар. дълъг зов — дълга поредица от въздишки и стонове, която продължава 2–3 минути. За да постигне това, орангутанът частично издува торбичката на гърлото си и постепенно с изпускането на въздуха стоновете преминават в кратки бълбукащи въздишки. Но той рядко издава този зов, най-често гласовите му прояви се изразяват в сумтене, квичене, проточено дюдюкане, тежки въздишки и свистене през свити устни. Репертоарът му е доста богат, но се чува само от близко разстояние. Орангутанът обикновено издава тези звуци, когато е сам, и по време на монолозите си прилича на някой саможивец, който разсеяно си мърмори нещо под носа. Още щом се отделят от майка си, мъжките заживяват в уединение. Те бродят и се хранят сами и си търсят компания за съвсем кратко време, докато трае брачният период.

Женските орангутани, два пъти по-дребни на ръст от мъжките, също водят отшелнически живот и се движат из гората само с малките си. Склонността към самотата може би е свързана с големината им. Орангутаните се хранят с плодове и за да се заситят, при техните размери се нуждаят всекидневно от големи количества крана Но плодните дървета не са много и са пръснати из цялата гора. Някои от тях дават плод веднъж на 25 години. На други пък има плодове почти непрекъснато в продължение на цял век, но всеки път — само на един отделен клон. Трети не се подчиняват на никакви закономерности — активизира ги определена промяна във времето, например рязко спадане на температурата, както преди гръмотевична буря. Дори и да узреят, плодовете им често се задържат на дървото и са годни за ядене не повече от седмица — след това презряват и окапват. Затова орангутаните трябва да правят дълги пътешествия в непрекъснато търсене на храна и вероятно намират за по-изгодно да пазят своите открития за себе си.

Гибоните, които също се хранят с плодове, се делят на два основни рода с няколко вида. Те се развивали по съвършено различен път от орангутаните. Увеличаването на размерите първоначално подтикнало човекоподобните маймуни да увисват на ръце по клоните, но след като възприели и усъвършенствали новия начин на придвижване, предците на гибоните отново станали по-малки. С времето те се превърнали в по-изкусни акробати от маймуните, които, пазейки равновесие, притичват по клоните. Носещият се по върховете на тропичната гора гибон е наистина великолепна гледка. С изумителна гъвкавост и грация той прелита във въздуха десетина метра, улавя се за някой клон, залюлява се и отново се мята като стрела. Той дължи това на ръцете си, които са дълги колкото краката и тялото, взети заедно — всъщност толкова дълги, че в редките случаи, когато слиза на земята, той не може да се опира на тях при ходене и трябва да ги държи над главата си, за да не пречат. В хода на еволюцията характерните за приматите ръце у гибона силно са се специализирали за сметка на първоначалните им хватателни способности. За да прелита от дърво на дърво с такава скорост, гибонът има нужда от ръце, приличащи на куки, които мигновено да се вкопчават в клона и веднага след това да го пускат. Противопоставящият се палец пречи на тези действия, затова се е преместил към китката и значително се е смалил. Ето защо гибонът не може да вдига от земята малки предмети с помощта на палеца и показалеца си, той ги загребва отстрани с цяла шепа.

Благодарение на скромните си размери, обикновено няколко гибона успяват да се нахранят с плодовете на едно дърво. Затова за тях е удобно да живеят и да се движат на семейства — най-често родителската двойка заедно с няколко от децата си (най-малко четири) на различни възрасти. Всяка сутрин семейството пее в хор. Бащата започва с няколко ехтящи вика, сякаш за проба, постепенно към песента му се присъединяват и другите и цялата група запява в екстаз. Накрая женската подхваща своето соло — все по-бързо, с все по-високи тонове, за да завърши с такива чисти и високи трели, каквито не може да постигне нито един човешки сопран. Тук приликата с лемурите индри от Мадагаскар е очебийна. Те имат различен произход, затова едните животни използват за придвижване предимно предните си крайници, а другите — предимно задните. Но това е основната разлика помежду им. Иначе тропичните дъждовни гори в различни части на света са отгледали същества, които поразително си приличат: семейства от пеещи гимнастици вегетарианци.

За разлика от азиатските си роднини двете африкански човекоподобни маймуни предпочитат да живеят по земята. Горилите са разпространени в Централна Африка — един техен подвид из горите в басейна на река Конго, а друг, малко по-едър — в хладните, влажни гори по склоновете на вулканите на границата между Руанда и Заир. Младите горили често се катерят по дърветата, но го правят доста предпазливо, съвсем не като уверените, гъвкави орангутани. И това е естествено — стъпалото на горилата не е пригодено за хващане като това на орангутана, затова при катерене тя трябва да разчита единствено на ръцете си. При слизане от дървото горилата тръгва с краката надолу и се спуска на ръце, а понякога се плъзга по стъблото, като използва стъпалата си за спирачки и сипе около себе си дъжд от мъх, парчета кора и лианш.

Големите полово зрели мъжкари са толкова тежки (до 275 килограма), че само най-дебелите дървета могат да ги издържат. Те рядко се катерят, пък и нямат особена нужда от това, макар че формата на зъбите и устройството на храносмилателната им система да подсказват, че някога горилите, както и орангутаните, са ядели предимно плодове, а днес се прехранват почти изцяло с растителността, която могат да си набавят, без да се катерят: коприва, пълзящи треви, гигантска целина. Те също спят по земята, като си правят легло сред растителността, с която се хранят.

Горилите живеят на семейства от по 10–12 члена. Начело на групата стои едър, побелял вожд, на когото са подчинени няколко полово зрели женски. Обикновено те кротко похапват сред гъстата коприва или целина, като скубят с огромните си здрави ръце цели снопове стъбла, излежават се по земята и се чистят взаимно. Повечето време прекарват в мълчание, понякога само тихо изсумтяват или промърморват. Ако някоя маймуна се отдели от групата, тя издава от време на време особен звук, подобен на оригване, за да знаят останалите къде точно се намира.

Докато възрастните дремят, младите играят и се борят, а понякога се изправят на задните си крака и започват да се удрят с юмруци в гърдите, като имитират жеста, който правят възрастните през брачния период.

Вождът води и закриля групата си. Ако някой неканен гост го разтревожи и разгневи, той започва да реве предизвикателно и дори може да се нахвърли върху него. Един удар на юмрука му е достатъчен, за да смаже гръдния кош на човек. А ако някой по-млад съперник го раздразни, като се опита да примами една от женските в групата му, той може дори да налети на бой. Но повечето време вождът прекарва в достолепно спокойствие.

Някои групи горили, наблюдавани търпеливо от учените в продължение на много години, започнали да допускат до себе си хора, при условие, че те бъдат представени както трябва и спазват определени правила на поведение. Да се запознаеш със семейство горили и да поседиш за малко сред тях е необикновено, вълнуващо преживяване. В много отношения те поразително приличат на нас. Тяхното зрение, слух и обоняние са почти като нашите и те възприемат света по много сходен начин. Също като нас горилите живеят в устойчиви семейни групи. Продължителността на живота им е горе-долу колкото при човека, а преходът от детството към зрелостта и от зрелостта към старостта става приблизително в едни и същи възрасти. Ние дори си служим с един и същи език на жестовете и това трябва винаги да се помни, когато сте сред тях. Да гледаш някого втренчено, е невъзпитано или, изразено не толкова по човешки, означава заплаха, предизвикателство, на което може да ви отвърнат. А наведената глава и насоченият надолу поглед са израз на подчинение и дружелюбие.

Миролюбивият нрав на горилата е свързан с начина й на хранене. Тя живее изцяло от растителна храна, неизчерпаеми запаси от която винаги са й под ръка. А тъй като е толкова огромна и силна, тя няма истински врагове и не й трябва особена ловкост на движенията и бързина на ума.

Другата човекоподобна маймуна, която живее в Африка — шимпанзето, — има съвсем различно меню и в съответствие с това — различен темперамент. Докато горилата се храни с около двадесетина вида листа и плодове, храната на шимпазето включва близо двеста вида, а освен тях и термити, мравки, мед, птичи яйца, птички и дори дребни бозайници, например малки маймуни. За да си набавя тази храна, то трябва да бъде ловко и предприемчиво.

Вече от доста години японски учени изучават няколко групи шимпанзета, които живеят в горите на източния бряг на езерото Танганика. Сега тези животни дотолкова са свикнали с присъствието на човека, че можете спокойно да седите сред тях часове наред. Големината на групите варира, но те са много по-големи от тези на горилите и достигат до 50 животни.

Шимпанзетата са ловки катерачи. Те спят и се хранят по дърветата, но обикновено се движат и почиват на земята, дори и в най-гъстите гори. По земята те се движат на четири крака, с високо повдигнати рамене, опрени на свитите пръсти на ръцете. Дори когато групата се е разположила за почивка, в нея непрекъснато кипи някаква дейност. Младите скачат по дърветата и играят на гоненица. Някое шимпанзе се захваща да си прави легло сред клоните, като ги сплита, за да се получи площадка, но скоро това му доскучава, то захвърля всичко, скача на земята и се залавя с нещо друго.

Половите връзки между отделните шимпанзета са различни. Някои двойки са моногамии. Други мъжки пък се чифтосват с много женски, а и женските, на свой ред, когато се разгонят и задните им части подпухнат и порозовеят, често флиртуват и се чифтосват с повече от един мъжкар. Между майки и деца съществува голяма близост. Веднага след раждането малкото се вкопчва в майчината козина с мъничките си юмручета, макар и отначало да не е достатъчно силно, за да се задържи по-дълго време без помощта на майка си. То не се отделя от нея и когато групата тръгне на път, язди на гърба й като жокей понякога чак до петгодишна възраст. Тази тясна връзка се осъществява благодарение на здравите ръце на малкото и оказва дълбоко влияние върху социалния живот на шимпанзетата. Така малките научават много неща от майките си, а те от своя страна могат да следят развитието им отблизо да ги контролират, да ги предпазват от опасности и с личния си пример да им показват как да се държат.

Възрастните шимпанзета в почиващата група непрекъснато влизат в някакви взаимоотношения помежду си. Новопристигналите се поздравяват, като протягат ръка с дланта надолу, за да бъде подушена и докосната с устни. Старите мъжкари, посивели и плешиви, с блестящи очи и сбръчкани лица, често се държат настрана. Явно с възрастта, когато навършат около 40 години, те стават сприхави и раздразнителни. Другите се отнасят към възрастните мъжкари с голямо уважение, женските притичват към тях, като мляскат с уста и гукат разнежено. Цялата група, и стари, и млади, прекарват цели часове във взаимно чистене: старателно пощят острата си черна козина и изчоплят с нокът от кожата паразитите и коричките. Те с такава готовност оказват едно на друго тази услуга и тя явно им доставя такова голямо удоволствие, че понякога се случва да се образува верига от 5–6 шимпанзета, всяко от които чисти съседа си. За тях това е и обществена проява, и израз на благоразположение.

По един или друг начин групата шимпанзета старателно проучва обстановката наоколо. Всеки дънер, който мирише подозрително, внимателно се подушва от всички страни и се опипва с пръст. Откъснатият лист се оглежда с най-голямо внимание, опитва се с долната устна и се предава на другите за оглед, а след това се изхвърля. Понякога цялата група тръгва на лов за термити. По пътя някое от шимпанзетата отчупва клонче, подкастря го до нужната дължина и го почиства от листата. Щом стигнат до термитника, то пъха клончето в някой от отворите. Когато го измъкне, то цялото е покрито с термити войници, впили в него челюсти, опитвайки се да защитят гнездото от нашественика. Шимпанзето прекарва клечката по устните си, обира термитите и ги изяжда с наслада. Както виждаме, шимпанзетата не само използват, но и сами си изработват оръдия.

Извършеният някога от древните примати преход от чисто наземното, ръководено от обонянието нощно съществуване към живота по дърветата довел до появата на хващащи пръсти, дълги ръце, стереоскопично цветно зрение и увеличен главен мозък. Благодарение на тези придобивки маймуните се приспособили отлично към дървесния начин на живот, Но онези от тях, които поради увеличените си размери или по други причини впоследствие се върнали отново на земята, разбрали, че същите тези придобивки могат да им бъдат полезни и тук. Те открили пред тях нови възможности и на свой ред довели до по-нататъшни промени. Увеличеният мозък разширил способността им за обучение и така възникнали зачатъци на групова култура. Ловките ръце и координираните очи им позволили да използват и дори сами да изработват оръдия. Но днешните примати, които развиват тези умения, всъщност повтарят в общи черти пътя, по който тръгнал един друг член на семейството им скоро след появата на първите човекоподобни маймуни в Африка преди 20 млн. години. Именно представителите на този клон започнали в крайна сметка да ходят изправени и развили способностите си до такава степен, че придобили власт над света, каквато не е имало никое друго живо същество.