Дейвид Атънбъро Животът на Земята

Почти навсякъде по света, когато отливът оголи отпуснатите тела на актиниите, заловени за скалите, сред тях могат да се видят и други желеподобни създания. При натиск актиниите отделят малко вода от сърцевината си. Ако пък настъпите едни други техни сродници, асцидиите, цяла водна струйка ще опръска краката ви. Не случайно тези безформени торбички на английски са получили наименованието „морски спринцовки“. Под водата разликата между тях и актинните се вижда ясно. Около единствения си централен отвор актинията има венчета от пипалца, подобни на съцветие. Асцидията има два отвора, свързани с подковообразна тръбичка и няма пипалца. Цялата тази структура е покрита с дебела пихтиеста обвивка. Когато се раздуе под водата, това невзрачно мехурче изведнаж става красиво. Един от европейските видове е почти прозрачен, с трепкащи бледосини ръбчета около всеки отвор и тънки мускулести пръстенче-та, пристягащи вътрешната тръбичка. Нежните телца наподобяват мехурчета от най-фино венецианско стъкло. При други видове пихтиестата обвивка е непрозрачна и оцветена в розово или златисто. Някои растат на групички, като гроздове, други са по-големи, по-издължени и се срещат поединично.

Всички асцидии се хранят чрез филтриране, като всмукват вода през единия от отворите, прекарват я през мехче с процепи по стените и я изхвърлят обратно в морето през другия отвор. Хранителните частици, задържали се по стените на мехчето, се обират от реснички и се насочват към малко извито черво, излизащо от дъното на мехчето и свързано с отделителна тръбичка.

Асцидиите са прости и непретенциозни организми, но имат някои доста „изтъкнати“ сродници. Най-древните им прадеди били роднини на бодлокожите. Но по-изненадващото е, че техни братовчеди станали праотци на първите гръбначни животни. Трудно е да се открият доказателства за това у възрастната асцидия, но те са налице у нейната ларва. Тя прилича на миниатюрна попова лъжичка. В сферичната й предна част се намират подковообразната тръбичка и — зачатъци на черво. Ларвата плува, като извива опашката си, по чиято дължина от средата на тялото до върха й преминава тънка твърда хорда. Това е някакво далечно подобие на гръбначен стълб, но ларвата не го запазва за дълго. След няколко дни малкото създание се прилепва с предната си част към някоя скала, загубва опашката си и започва да води прикрепен начин на живот, хранейки се чрез филтриране.

Ларвата на асцидията не е единственият организъм с този начин на хранене, който притежава подобна хорда. Тя се среща и у едно друго, малко по-голямо късче жива плът — ланцетника. Този организъм с форма на тесен лист, дълъг около шест сантиметра, живее полузаровен в пясъка на морското дъно. Предната му част се подава над дъното, а около отвора, през който ланцетникът всмуква вода, е разположено малко венче от пипалца. И неговото тяло е съвсем просто устроено. Той няма нищо, което би могло да се нарече глава — има само малко, чувствително към светлината петънце; няма сърце, а само няколко пулсиращи артерии; няма перки или крайници, само леко разширение в задната част на тялото — като пера на стрела. И все пак у този прост организъм откриваме първото далечно подобие на рибите. По гъвкавата хорда на гърба му, преминаваща по цялата дължина на тялото, са закрепени напречно снопчета от мускули. Когато ланцетникът ги свива ритмично, по тялото му пробягват вълнообразни движения. Така водата се изтласква назад, а ланцетникът се придвижва напред. Той плува.

При установяване на родствените връзки анатомията на ларвата е не по-маловажно доказателство, отколкото устройството на възрастния организъм. Дори тя често се оказва по-важна, тъй като животните проявяват забележителна тенденция при индивидуалното си развитие да преминават през същите стадии, през които са минали техните прадеди по време на еволюционната си история. Термитните ларви приличат на най-простите насекоми — четинкоопашатите. Ларвите на лимулусите са с разчленени тела и показват прилика с трилобитите, която трудно се открива у възрастните индивиди. Ларвите на свободно плаващите мекотели силно напомнят ларвите на прешленестите червеи, крето подсказва за наличието на родствена връзка между двете групи животни. Ето защо оправдано е приликата между ланцетника и ларвата на асцидията да се приеме като признак за родство. Но коя от двете форми е била първична? Дали по-подвижната ланцетникоподобна форма е произлязла от организъм, сходен с асцидията, чието поколение е изоставило прикрепения начин на живот и е започнало да се размножава в ларвния си стадий? Или пък ланцетникът е бил по-древната форма на живот, от която са се развили животни като асцидиите, изгубили мускулите си и преминали към възможно най-непретенциозния начин на живот, предлаган от условията в морето?

В продължение на много години за вярна се е смятала първата хипотеза. Днес сравнителното изучаване на цялата многобройна и разнообразна група на асцидиите доведе до убеждението, че е правилен вторият извод. А съвсем наскоро това беше потвърдено от находките в шистите на прохода Бърджес в канадските Скалисти планини — тази съкровищница от ранни вкаменелости. Там, наред с трилобитите, брахиоподите и многочетинестите червеи, в тинята на морета отпреди 550 милиона години — морета, които не са познавали плувци с перки или с гръбначен стълб — беше открит отпечатък от организъм, подобен на днешния ланцетник.

Една друга ларва е свидетелство за следващата стъпка в историята на гръбначните животни. В реките на Европа и Америка се срещат животни, подобни на ланцетника, макар и малко по-големи — дълги до 20 сантиметра. Те също живеят в дупки 4 тинята и се хранят чрез филтриране. Слепи са и нямат нито челюсти, нито перки, ако не се смята ресничестият ръб на опашката. Много години се приемало, че това са възрастни организми, на които беше дадено специално име — амоцети — и които бяха класифицирани като безспорни роднини на ланцетника. Впоследствие бе открито, че това са всъщност ларвите на добре познато животно. След време те напускат дупките си, развиват същински очи и дълги вълнисти перки по гърба, нарастват до размерите на змиорка и се превръщат в миноги.

На пръв поглед е оправдано миногата да се вземе за истинска риба. Но това не е така. Тя има нещо подобно на гръбначен стълб, под формата на гъвкава хорда, но няма челюсти. Главата й завършва с голям кръгъл диск, в чийто център се намира езикът, покрит с остри шипове. Миногата има две малки очи с един-единствен носов отвор помежду им, свързан със сляпа торбичка. От двете страни на врата са разположени в редици хрипните отвори. С помощта на диска миногата се вкопчва в тялото на някоя риба, с езика си къса месо и изяжда рибата жива. Миногите и техните роднини миксините, изцяло морски обитатели, са доста разпространени днес. В американските реки понякога броят им достига до бедствени размери. Гъмжилото от миноги унищожава не само болните и мъртви риби, но напада и здравите. Малките им очички, жилавата вендузоподобна уста и гърчещото се тяло ги правят твърде непривлекателни от човешка гледна точка. Независимо от това те заслужават внимание и уважение, тъй като навремето прадедите им били най-високоразвитите същества, населявали моретата. Техните останки бяха открити в скали отпреди 540 милиона години, почти толкова древни, колкото вкаменелостите от бърджеските шисти. Тези новооткрити находки представляват само парченца люспи, но е напълно възможно да бъдат идентифицирани, тъй като съответствуват на откритите цели скелети, намерени в скали от по-късен период.

Повечето от тези безчелюстни рибообразни били доста дребни, с размерите на по-големи лешанки, и имали здрава броня. При някои видове главата и тялото били покрити с ризница от костни пластинки. В предната си част имали две очи и един централен носов отвор, също като миногите. От задната част на бронята се подавала мускулеста опашка, завършваща с перка. Удряйки с опашка, те можели да се предвижват във водата, но по-тежката предна част вероятно ги теглела надолу и главата им винаги била близо до дъното. Въпреки че един или два вида имали прости кожни израстъци в раменната област, повечето не притежавали перки, освен опашната, които да им помагат при плуване и да придават точност на движенията им. Затова първоначално само някои от тях можели да плуват на по-голямо разстояние от дъното. По това време тези води били царството на медузите и на други свободно плаващи безгръбначни. Поради липсата на челюсти рибообразните не можели да се хранят с черупчести мекотели. Било им отредено да опипват с муцуна морското дъно, да всмукват тиня и отпадъци с простата си пръстеновидна уста, да прецеждат годните за ядене частици и да изхвърлят остатъците навън през процепите от двете страни на гърлото си. Малките рибообразни обаче оцелели и се размножили — и по брой, и по видове. Солидната им броня вероятно възникнала като удобен начин за оползотворяване на солите, които извличали от храната и натрупвали в тялото си. Тя сигурно им е осигурявала и необходимата защита, тъй като по това време из моретата бродели огромни двуметрови морски скорпиони, въоръжени с мощни щипки, който се хранели с по-дребните обитатели на морското дъно. Значителните костни наслоявания в областта на главата при някои от тези рибообразни дават възможност за подробно изучаване на тяхната анатомия. Чрез поредица от напречни разрези на вкаменения череп може да се установи формата на кухините, в които са били разположени нервите и кръвоносните съдове. Подобно изследване показва, че една група от тези организми са имали мозък, много близък до този на днешната минога. Те са имали и равновесен механизъм, състоящ се от две извити тръбички, които се пресичат под прав ъгъл в отвесна равнина. Според движението на течността по чувствителната вътрешна повърхност на тръбичките прарибите са получавали представа за положението на тялото си във водата. Съвременните миноги притежават сходно приспособление.

С течение на времето някои от тези организми достигнали значителни размери — около 60 сантиметра. Някои от тях, покрити с люспеста обвивка, били доста подвижни й вероятно често се спускали във водите близо до морското дъно. И все пак, трудно е да ги наречем добри плувци. Единствените им перки, разположени централно по дължината на гърба или корема, не им позволявали да се преобръщат във водата и им осигурявали сравнителна стабилност, но никой от тях нямал странични перки. Това продължило близо сто милиона години; През този огромен период от време се появили коралите и започнали да изграждат рифове, а начленените животни еволюирали в организми, които скоро щели да напуснат моретата и да завземат първите територии на сушата. Важни промени настъпили и сред прарибите. Страничните процепи на гърлото им, възникнали като филтриращи приспособления, постепенно се покрили отвътре с фини кръвоносни съдове и започнали да служат за хриле. Скоро в месестите прегради между тях се образували костни стълбчета и с течение на хилядолетията предната двойка кости постепенно се издала напред. Около тях се развили мускули, така че предните краища на тези израстъци можели да се движат нагоре-надолу. Прарибите се сдобили с челюсти. Костите пластинки по кожата, която ги покривала, станали по-голёми и се превърнали в зъби. Гръбначните обитатели на моретата престанали да бъдат невзрачни създания, които се ровят в тинята и прецеждат водата, за да се нахранят. Сега те можели да хапят. От двете страни на долната част на тялото се образували кожни израстъци, които им помагали да насочват движенията си. Те постепенно се превърнали в перки. Прарибите вече можели да плуват. И така за първи път снабдените с гръбнак хищници започнали да се придвижват сред морските води с ловки и точни движения.

Днес е възможно човек да се разходи по морското дъно от онова време — отпреди 400 милиона години. Сред равната пустинна земя на една кравеферма в Северозападна Австралия, близо до местността, наречена от аборигените Гого, се издига верига от причудливи стръмни скали, високи 300 метра. Геолозите, които правели карта на местността, не могли да си обяснят как е възможно подобни форми да се образуват под въздействието на нормалните ерозионни процеси. Когато изследвали по-задълбочено техните набраздени склонове, те открили, че скалите са изпълнени с останки от корали. В далечното минало тази област била морско дъно, а скалите — рифове, които ограждали дълбоки, гъмжащи от риба лагуни. Реките от сушата течали през тях, а мътните им води, в които коралът не можел да се развива, образували пролуки в рифовете. Постепенно лагуните се изпълнили с наноси и морето се отдръпнало. По-късно равнището на целия Австралийски континент се издигнало. Дъждът и реките отмили мекия пясъчник, който запълвал лагуните, и отново открили рифовете, издигащи се днес — високи и голн — не над морски води, а сред пустинна земя, осеяна с туфи от суха остра трева и с уродливи акации. В подножието им, там, където преди е било морското дъно, са разхвърляни особени на вид бучици. От някои от тях стърчат тънки остри кости. Понякога телата на мъртвите риби от лагуната се превръщали в ядро, около което се извършвало вкаменяването. Заобикалящите ги пясък и тиня се втвърдявали повече от обичайното и запазвали целостта си дори когато останалите наноси се разрушавали от ерозията. Геолозите взели някои от тези бучици и в лабораторни условия месеци наред ги държали накиснати в оцетна киселина. Постепенно камъкът се разтворил и отдолу се показали, удивително запазени, първите цели, недеформирани скелети на най-ранните същински риби на Земята.

Съществували множество различни видове. Подобно на предшествениците си повечето от тях притежавали един или друг вид броня, с плътни люспи, прикрепени към костни пластинки в кожата, а челюстите им били снабдени с внушителни зъби. Започвали да развиват и вътрешен скелет, включително и зачатъци на гръбначен стълб, простиращ се по дължината на тялото и обгръщащ примитивната гъвкава хорда. Всички имали добре развити странични перки, обикновено по две двойки: гръдните — зад самото гърло, а коремните — близо до ануса. Съществували обаче най-разнообразни варианти. Един от видовете имал цяла редица странични перки; при друг вид гръдните перки били обгърнати от нещо като костна цев и наподобявали подпорки или сонди. Някои живеели по дъното, други плували свободно. Един-два вида били същински гиганти, достигащи 6–7 метра дължина. При наличието на подобни съперници почти всички безчелюстни прариби постепенно измрели. Приблизително по същото време в царството на рибите настъпило ясно изразено разделение. Една от групите изгубила почти всички кости в скелета си, а в замяна на това се появил хрущял — по-лека и гъвкава тъкан. Потомци на тази група са акулите и скатовете. Намаляването на костите в тялото им несъмнено ги е направило по-леки в сравнение с еднаквите им по размери предци. Но все пак хрущялът и останалите тъкани са по-тежки от водата и за да се задържат над морското дъно, акулите трябва непрекъснато да плуват. Те се придвижват във също като своите прадеди, чрез вълнообразни движения на задната част на тялото и силни удари с опашка.

Но така тласъкът идва от задната половина на тялото, а главата натежава и постоянно потъва надолу. За компенсация акулите са развили две гръдни перки, разперени хоризонтално като витла на подводница или крила на самолет, чийто двигател се намира отзад. Но тези перки са сравнително слабо подвижни. Акулата не може внезапно да ги извие във вертикално положение и да ги използва за спирачки. Всъщност нападащата акула не може да спре, а само се отбива встрани. Не може да плува и на заден ход. Нещо повече, ако престане да удря с опашка, тя потъва. Някои видове акули си почиват през нощта и спят на дъното. Няколко вида хрущялни риби дори са изоставили изтощителното постоянно движение на опашката, за да се задържат във водата, и са преминали към живот на дъното. Става дума за скатовете. Телата им са придобили сплесната форма, а уголемените им гръдни перки — потрепващи триъгълници встрани от тялото — са поели двигателните функции. За опашката вече не е нужно да удря във водата. Тя е изгубила почти всичките си мускули, станала е тънка и подобна на камшик, понякога с отровен шип на върха. Това е ефикасен метод на придвижване, но той не осигурява бързината на свободно плуващите акули. Всъщност скатовете не се нуждаят от нея. Те не ловуват активно и се прехранват главно с мекотели и ракообразни, които изравят от дъното и разтрошават в устата си, намираща се отдолу. Това разположение на устата е удобно за хранене, но значително затруднява дишането. Акулите поемат вода през устата, прекарват я през хрилете и я изкарват през хрилните цепки. Ако скатовете поемаха водата по същия начин, тя щеше да е пълна с пясък и тиня. Затова те имат два отвора отгоре на главата, през които водата се отвежда направо до хрилете. След това тя се изхвърля отдолу, през хрилните отвори.

Един вид скат, мантата, се е върнал към свободното плуване. Страничните израстъци на тялото му позволяват да се задържа над дъното с незначителни усилия, като използва водата за опора — така, както безмоторните самолети използват въздуха. Но вълнообразно движещите се странични плавници не са толкова мощни двигатели, колкото удрящата опашка, затова мантата не може да плува бързо като своите братовчеди акулите и да им съперничи в ловуването. Тя бавно се носи във водата на своите крилоподобки плавници, достигащи понякога 7 метра в обхват, разтворила огромната си, прилична на цепка уста, и всмуква плаващите пасажи от ракообразни и дребни рибки.

Втората голяма група риби, запазила костния си скелет, и именно техните потомци днес преобладават във водите на нашата планета. По заобиколен път те достигнали до много сполучливо решение на проблема с масата. В далечната епоха, когато повечето риби имали костни пластинки по кожата си, няколко семейства се преселили от открито море в крайбрежните води и накрая — в плитките лагуни и блата. В такива места дишането на рибите е затруднено. Колкото по-топли стават водите, толкова по-малко е разтвореният в тях кислород. За разлика от водите в открито море плитчините лесно се затоплят и намаляват кислородното си съдържание. Затова когато рибите се преселили тук, наложило им се да изнамерят допълнителен начин за получаване на кислород.

Но покрай основното си предназначение изпълненото с въздух мехурче има и други предимства. То позволява на рибата да плува и именно това качество е придобило по-голямо, значение за повечето потомци на тези риби — пионери, започнали да дишат атмосферен въздух. Благодарение на пълния с въздух мехур в тялото си те можели да плуват, без да размахват непрекъснато опашки. Така в моретата се появили костни риби с плавателен мехур. Множество различни видове с подобно устройство плували в лагуните край рифовете Гого, заедно с други, по-архаични видове.

Скоро възникнали видове, които пълнели своите плавателни мехури чрез дифузия на газ от кръвта, без да излизат на повърхността, за да поемат въздух. В някои случаи тръбичката, свързваща мехурчето с червото, закърняло и се превърнало в плътна нишка. Така рибите се сдобили с плавателен мехур.

С това настъпила революция в техниката на плуване. Чрез поемане или изпускане на газ от мехура или чрез изкарването му направо през съединителната тръбичка рибата можела точно да контролира плуването си. Гръдните й перки, освободени от поддържащата функция, вече можели да се използуват за придаване на по-голяма прецизност на движенията и така рибите достигнали почти до съвършенство в плувното си майсторство.

Водата е осемстотин пъти по-плътна от въздуха, затова и най-малката издатина или изпъкналост на тялото може да забави движението повече, отколкото при птица или самолет. Ето защо бързоплуващите океански риби — тон, бонито, марлин, скумрия — имат идеално обтекаеми тела, силно заострени отпред, рязко разширяващи се до максималния диаметър и елегантно изтънени накрая, за да завършат със симетрично разделен на две опашен плавник. Всъщност цялата задна половина на рибата е като двигател. Към гръбнака са заловени снопчета мускули, благодарение на които опашката може да се движи странично с неотслабваща сила през целия живот на рибата. Люспите, така груби и дебели при ранните форми, днес са фини и плътно прилепващи или пък са изчезнали напълно. Повърхността на тялото се смазва от слуз. Хрилното капаче прилепва плътно до тялото, а очите изпъкват едва забележимо над тези гладки очертания. Гръдните и коремните перки, както и гръбната, не играят роля в придвижването. Те служат единствено за кормила, стабилизатори или спирачки. Когато рибата се движи с голяма скорост и не се нуждае от тях, те се прибират във вдлъбнатини и жлебове по повърхността на тялото. А от двете страни на опашката, по горния и долен ръб на тялото са разположени миниатюрни триъгълни перки, които предпазват рибата от преобръщане.

За съвършенството на тази конструкция говори фактът, че тя е била възприета от риби, принадлежащи към съвсем различни семейства, и това е причината за приликата помежду им. Щом като някой вид се движи в открития океан и разчита на скоростта — било за да се прехранва, било за да се изплъзва от враговете си, — неумолимата еволюция усъвършенства чрез естествен отбор формата на тялото му, докато я доближи до най-добрата и математически най-съвършената конструкция за подобна цел.

За да избягват по-лесно преследвачите си, някои живеещи близо до повърхността видове започнали да използват гръдните перки за по-особени цели. Когато ги нападнат, те се стрелват над водата и разперват силно удължените си широки гръдни перки, които дотогава са били плътно прибрани до тялото. Щом възухът изпълни мембраните, рибите се издигат над вълните и се плъзгат стотици метри. Така те надхитряват неприятелите си. Понякога, докато летят, рибите накланят тяло, потапят опашка във водата и плясват няколко пъти, за да подновят импулса си и да продължат своя полет.

Не за всички риби скоростта е жизнено необходима. Онези, които живеят на по-голяма дълбочина или пък край брега, имат други проблеми и нужди. Но и при тях появата на плавателен мехур е оказала силно влияние върху устройството на тялото, като е дала свобода на перките за най-разнообразни предназначения. Перките на щуката са се превърнали в изящни прозрачни весла, които бавно се въртят напред-назад от стави вътре в тялото, като дават възможност на рибата да компенсира и най-слабите промени в течението и да виси неподвижно над скалите, сякаш окачена на невидима нишка. Рибата гурами е видоизменила своите коремни перки в дълги нишкообразни пипалца, с които проучва водата пред себе си, а по време на размножителния период милва партньора си. Рибата дракон пък ги е превърнала във внушителни защитни оръжия, с отровен шип на върха на всеки лъч. След като телесната маса престанала да бъде голям проблем, някои видове отново възвърнали бронята си. В гъсто населения и изпълнен с опасности свят на рифа рибата кутия се носи сред коралите, обкована в костна ризница, с размахан опашен плавник и бързо потрепващи гръдни перки. Тялото на морското конче е също добре защитено. На опашката му няма плавник. То я използва като кукичка, с която се захваща към водораслите или коралите. Тялото му стои изправено, а бившата гръбна перка се е превърнала в нещо като заден двигател, който с вълнообразните си движения, подпомаган и от пърхащите гръдни перки от двете страни на тялото, дава възможност на морското конче да се движи гордо изправено сред коралите и джунглите от водорасли. Гърборогът се храни с корали, като разтрошава твърдите клонки и извлича малките полипи. Перките му са съсредоточени в задната част на тялото — една голяма пляскаща гръбна перка непосредствено до опашката и още една, еквивалентна на нея, от долната страна. Това разположение оставя главата свободна и гърборогът може да я пъха надълбоко между кораловите клонки, за да си избере някое особено апетитно късче. Рогчето, което е дало името на рибата, е всъщност вкостенелият централен лъч на гръбната перка. Двата задни лъча са се превърнали в застопоряващ механизъм на ставата, която се намира в основата на перката. Когато вълните се разбиват в рифа, рибата намира някоя цепнатина, вкарва в нея костния си лъч и се захваща на място толкова здраво, че нито океанските течения, нито гладните хищници, нито любопитните водолази могат да я измъкнат.

Някои костни риби, подобно на хрущялните скатове, са преминали към дънен начин на живот и са изоставили плавателния мехур, благодарение на който прадедите им успели да оцелеят. Техните гръдни перки са поели още по-разнообразни функции. При триглата мембраната на предната им част е изчезнала и лъчите могат да се движат свободно и независимо един от друг, почти като крака на паяк. С тях тя преобръща камъчетата, търсейки храна. Писията се е приспособила изключително добре към дънния начин на живот. Тя е още един жив пример за тенденцията на организмите да повтарят историята на вида по време на индивидуалното си развитие. Новоизлюпените писии плуват свободно над морското дъно, както несъмнено са правели прадедите им. След няколко месеца те претърпяват изменения — изгубват плавателния си мехур, главата им се извърта и устата се измествавстрани Едното око се прехвърля от другата страна на главата и застава непосредствено до другото. След това рибата се спуска на дъното и ляга на една страна. Сега гръдните перки са почти ненужни, макар че рибата ги запазва. Тя плува, като движи вълнообразно силно уголемените си гръбни и коремни перки.
И така придвижвани от удрящите се опашки, изтласквани от гръдните си перки, планиращи на страничните си плавници, рибите плуват бързо и ловко из различните си морски обиталища — от бароковите форми на кораловия риф до планините и равнините на морското дъно, от полюшващите се гори от водорасли до сините, огрени от слънце, води на открития океан. Но подвижността изисква добре развити сетива: всеки, който се движи, трябва да се ориентира по един или друг начин. Всички риби притежават един сетивен орган, който липсва у човека. По цялата странична дължина на тялото, с разклонения и по главата, преминава линия с малко по-особено устройство, различно от останалите телесни тъкани. Тя се състои от множество пори, свързани с канал, който се намира непосредствено под повърхността. Тази странична линия дава възможност на рибата да усеща разликите в налягането на водата. При движението си рибата предизвиква вълна от налягане, която се движи пред нея. Когато вълната срещне по пътя си някакъв предмет, с помощта на страничната си линия рибата усеща промяната. Чрез тази способност да чувства на разстояние тя долавя и движенията на други риби, плуващи край нея — нещо твърде важно за видовете, които се движат на пасажи.

Рибата има и силно развито обоняние. Носовите отвори се намират в чашковидни образувания, които могат да долавят и най-незначителните изменения в химичния състав на водата. При благоприятно течение акулите са в състояние да подушат кръвта, изтичаща от тяло, което се намира на близо половин километър разстояние. В търсенето на храна те силно разчитат на обонянието си, с което може да се обясни и формата на най-уродливо изглеждащия им представител — акулата чук. Ноздрите и са разположени на върха на два израстъка отстрани на главата. Когато подуши плячка, акулата започва да върти глава напяво-надясно, за да определи от коя посока идва миризмата. Ако тя е еднакво силна и в двете ноздри, акулата чук плува право напред и често пъти е първият хищник, който достига до жертвата.

Рибите вероятно са умеели да долавят звука още от дълбока древност. При челюстните риби капсулата, съдържаща двете извити полуокръжни каналчета, разположени от двете страни на черепа при прарибите и миногите, значително се е усъвършенствала. Тези риби имат и трети канал, разположен хоризонтално, а под него — голяма торбичка. Трите канала и торбичката са покрити отвътре с много чувствителна тъкан и са изпълнени с малки частици от калциев карбонат, които се движат и вибрират. Звукът се движи по-бързо във водата, отколкото във въздуха, и тъй като тялото на рибата съдържа голямо количество вода, звуковите вълни проникват през черепа и достигат до полуокръжните канали без помощта на специална тръба, от каквато се нуждаят гръбначните, живеещи в атмосферата. И така рибите долавят бълбукането, предизвикано от бързото движение на други риби, щракането на мекотелите, които затварят твърдите си черупки, и стържещия звук от рибите, разчупващи кораловите клонки.

Появата на плавателен мехур създала възможност за по-нататъшно усъвършенствуване както на приемането, така и на издаването иа звука. При няколко хиляди вида риби са се развили различни костни канали, свързващи плавателния мехур с капсулите на вътрешното ухо, така че вибрациите, приети и усилени от резониращия плавателен мехур, се предават на полуокръжните канали. Някои риби са развили и специални мускули, чрез които могат да предизвикат трептене на плавателния мехур и да издават силен барабанящ звук. Това е присъщо на няколко вида сомове, които сякаш се викат един друг, плувайки из мътните води.

Зрението при рибите също се е развило много рано. Светлочувствителното петно при ланцетника различава светло и тъмно. Безчелюстните риби, макар и с масивен костен щит на главата, имат в бронята си пролуки за очите. Тъй като законите, на които се подчинява светлината, са универсални, естествено е да има ограничен брой основни модели на добре устроено око. При трилобитите се появява сложното фасетно око, което се запазва и при насекомите. А простите очи, независимо на какъв организъм принадлежат, са сходни по устройство — затворена кухина с прозрачно прозорче и с леща отпред и фоточувствителен слой на задната стена. Така е устроено окото на калмара и на октопода, както и изкуственото механично око, конструирано от човека — фотоапаратът. По този модел се е развило и окото на рибите, което те са завещали на всички сухоземни гръбначни. Фоточувствителният слой може да се състои от два вида клетки, с различна форма — пръчици и колбички. Първите са чувствителни към светлината, а вторите възприемат цветовете. В очите на почти всички акули и скатове липсват колбичките, затова те не могат да различават цветовете. Нищо чудно тогава, че те самите са невзрачни на вид създания, облечени в кафяви, сиви, масленозелени и стоманеносинкави тонове. Дори и да имат шарки, те най-често са прости точки и петна. За разлика от тях костните риби са поразително многообразни. В очите си те имат и пръчици, и колбички, и в повечето случаи цветното им зрение е отлично. В съответствие с това и багрите на тялото им са ярки и разнообразни. Срещат се жълтозелени перки, прикрепени към сапфирени тела, оранжеви петна изпъстрят сивкавозелени гърбове, могат да се видят шоколадовокафяви люспи, поръбени в електрик, и подобни на мишени опашки със златист център и външни кръгове в алено, черно и бяло. Като че ли няма шарка, няма цвят на дъгата, който костните риби да не са използвали, за да украсят телата си.

Най-пищно обагрени са онези риби, които живеят в бистри, огрени от слънцето води, където шарките им се виждат добре — в тропичните езера и реки и най-вече край кораловите рифове. Поради разнообразието от форми на живот и изобилието на храна рифовете са винаги пренаселенн. При такива обстоятелства ясното разграничаване на видовете е от жизнено значение и за тази цел рибите са придобили възможно най-ярки окраски.

Една група риби, наречени заради красивите си багри риби пеперуди, демонстрират колко различни могат да бъдат шарките дори и сред едно малко семейство. Всички те са почти еднакви на големина — само няколко сантиметра дълги — с приблизително еднаква форма: издължени, почти правоъгълни, с голямо чело и малка, издадена напред уста. Всеки вид живее на определено място от рифа и си има предпочитана дълбочина и източник на храна. Едни от тях имат удължени челюсти, за да ги пъхат по-лесно между клонките на корала; други пък са се специализирали в хранене с определен вид дребни ракообразни. Следователно в интерес на всеки индивид е да обяви недвусмислено на гъмжилото от най-различни риби, че собственото му кътче е заето и никой друг екземпляр от същия вид няма право да навлиза в територията му. Същевременно окраската на мъжкия екземпляр привлича вниманието на женската. Той е единственият вид, с който тя може да влезе в плодотворен съюз. В много обкръжения обаче нуждата от подобно самоизтъкване е ограничена от опасността рибата да се превърне в лесно забележима мишена за някой хищник. За рибата пеперуда рискът е малък, защото тя лесно може да се стрелне на безопасно място сред кораловите клонки само за части от секундата. Така върху почти еднаквия фон на тялото всеки вид от семейството носи свой индивидуален пъстър рисунък, съставен от линии, точки, ивици, зигзаговидни черти и подобни на очи петна.

С наближаването на размножителния период нуждата от разграничаване на видовете става особено голяма. Далеч от рифовете, в опасните открити води мъжките продължават да се перчат с великолепните си окраски, за да заплашват съперниците си и да привличат вниманието на женските макар и с риск да станат лесна плячка. Когато се възбудят, в кожата им се разпръсват зрънца пигмент и те се сражават с оръжието на цветовете си, като обикалят около съперника, извиват и размахват перки, като плащове на бикоборци. Те удрят е опашка, отправят вълни от налягане към страничната линия на противника и раздират пъстрите му перки. Най-накрая, когато единият не може да издържи повече той се признава за победен, като намалява пигмента в една група клетки и го увеличава в друга, така че страничните му шарки се изменят. С други думи, той „вдига бяло знаме“. Сега победителят може спокойно да ухажва своята женска. За тази цел той използува почти същия реквизит от цветове, шарки и развяване на перките, както при схватката със съперника, но у женската те предизвикват поредица от по-различни реакции, които се увенчават с хвърлянето на хайвера.

Очите на някои риби им помагат да виждат не само какво става във водата, но и във въздуха над повърхността. Рибата пръскач има слабост към мухите и другите насекоми, които кацат по крайбрежната растителност. Тя се прицелва, като взема предвид пречупването на светлината през водната повърхност и изхвърля струйка водни капки, с които събаря насекомото във водата и го изяжда. Една малка рибка от Централна Америка се е специализирала още повече. Зеницата на окото й е разделена хоризонтално, така че на практика тя има четири Очи — двете долни половини за гледане под водата и двете горни — за наблюдаване на въздуха. Така, плувайки на повърхността, рибката си търси храна едновременно отгоре и отдолу.

В другия край на обитаваните от рибите територии, в океанските дълбини — на 750 метра и надолу — не прониква светлина, с чиято помощ те да виждат своите сигнали. Затова много от тях са създали свое собствено осветление. Някои са снабдени с видоизменени клетки, които произвеждат светещи химикали. Други пък притежават колонии от фосфоресциращи бактерии в специални органи с кожни капачета, които се отварят и затварят. Така бактериите ту се показват, ту се скриват и рибата изпраща серии от светлинни сигнали. Дълбините на океана са изпълнени със светлинки, които непрекъснато се движат и ритмично примигват. Несъмнено това е някакъв вид общуване — указания за другите риби от стадото или пък призиви към брачния партньор — но е необходима още много изследователска работа, за да се установят със сигурност техните функции. При един вид флуоресценция обаче целта е ясна и неоспорима. Рибата въдичар има шип в предния край на гръбната си перка, която е издължена в тънка нишка, надвиснала пред устата. На нея виси светеща зелена „лампичка“. Тя привлича другите риби, които се приближават да разгледат полюшващата се светлинка. Тогава рибата въдичар внезапно разтваря пещероподобната си паст и поглъща поредното си ястие.

Неосветени води се срещат не само в океанските дълбини. Някои тропични реки са покрити с плаваща растителност и са така задръстени от гниещи листа, че водите им са мътни и черни. Тук живеят риби, които използват единствен по рода си метод за осветяване на своя път, ненаблюдаван досега при никое друго живо същество. Те произвеждат електричество. Това е присъщо на множество дребни видове — рибата нож в Южна Америка, рибата слон в Западна Африка, наречена така заради удължената си уста, подобна на малък опипващ хобот. За да ги откриете, са ви необходими само един прът с две жици накрая, водещи към усилвател, захранван от батерийка и свързан с малък високоговорител. Ако потопите краищата на жиците в някой поток, по чието тинесто дъно подобни риби търсят храна, ще чуете серия от цъкащи звуци. Това са електрическите сигнали, превърнати в звук и доловими от човешко ухо.

Отстрани на тялото си тези риби имат видоизменени мускули, които произвеждат и предават електрически ток. Някои видове изпращат почти непрекъснати сигнали, други излъчват кратки серии. Изглежда, всеки вид си има свой установен код. Излъчването създава определено електрическо поле в околната среда.

Най-голямата подобна риба е южноамериканската електрическа змиорка. Тя няма родствени връзки със същинските змиорки, но външно прилича на тях и затова е известна с това популярно наименование. На дължина достига до метър и половина и е дебела колкото мъжка ръка. Често се заселва в дупки под речния бряг или между камъните. За животно с дължината на електрическата змиорка сигурно е доста трудно да влезе на заден ход в подобна дупка. Змиорката се справя с помощта на електричеството. Ако наблюдавате змиорка, заета с подобна задача в някой пригоден за целта аквариум, ще чуете как цъкащият звук от електрическите разряди се усилва, докато животното изследва очертанията на избрания „паркинг“ зад себе си и с бавни маневри вкарва дългото си тяло навътре, без нито веднъж да докосне стените. Но електрическата-змиорка има и друг комплект батерии, които произвеждат не непрекъснат ток с ниско напрежение, служещ за ориентиране, а внезапни мощни разряди — толкова силни, че ако хванете рибата без изолиращи гумени ръкавици и ботуши, ударът може да ви хвърли на земята. Змиорката използва такива разряди за ловуване. Тя е едно от малкото живи същества на Земята, които могат да убиват с електрически ток. Днес, 500 милиона години след като техните безчелюстни, тежко бронирани прадеди започнали да размахват опашки и да се движат тромаво над тинестото дъно на древните морета, рибите са се обособили в близо 30 хиляди различни вида. Те са заселили всички части на световните морета, реки и езера. Господството им над водите се олицетворява от най-великолепната, най-храбрата и съвършена измежду всички риби — сьомгата.

Пет вида сьомга посещават северноамериканските реки. Те прекарват по-голямата част от живота си в Тихия океан. Като малки се хранят с планктон. Когато пораснат, започват да ядат малки рибки. Всяка година през август сьомгите, които са достигнали полова зрелост, поемат към американските брегове. Те се събират край брега и тогава започват да си пробиват път нагоре по реките. Те лавират и се борят с бързите течения, като избират с помощта на чувствителните към налягането пори на страничните си линии участъци, където течението е по-спокойно, почиват си в тихите вирове и възстановили силите си, отново се хвърлят на борба с бързеите.

Изборът на реките не е произволен. Всяка сьомга помни точно вкуса на водите, в които се е излюпила — специфичен вкус, дължащ се на минералните примеси в тинята и на флората и фауната в тях. Те могат да разпознаят вкуса на родните води дори в разтвор едно на няколко милиона. Споменът ги води неколкостотин мили през океана до един определен залив и със засилването на миризмата нагоре по една определена река, до един определен поток. Знае се, че ги насочва именно обонянието, защото сьомга със запушени ноздри изгубва пътя си. Но ако няма външни пречки сьомгата демонстрира удивително силна памет и умела навигация. Няколко хиляди малки сьомги били маркирани скоро след излюпването си. Само една-две от тях не се завърнали в онази река, в която за първи път са преплували.

Инстинктът за завръщане е непреодолим, но и препятствията са огромни. Самият преход от солена към прясна вода изисква значителна химична пренагласа на организма. Но сьомгите успяват да се приспособят. Тогава техните зорки очи избират най-ниската част на водопада. След това, огъвайки силните си сребристи тела, те удрят с опашка и скачат във водата. Често им се налага да скочат отново и отново, докато накрая достигнат вировете над водопада и могат да продължат пътешествието си.
Най-после те стигат до плитчините, където родителите им са хвърлили хайвера си, и лягат за почивка с глави срещу течението, толкова нагъсто една до друга, че белезникавият пясък на речното дъно не се вижда, скрит от тъмните им гърбове. За няколко дни формата на тялото им се променя с удивителна бързина. На гърба им се появяват големи гърбици. Горните им челюсти се закривяват, а зъбите нарастват и се удължават. С тях рибата не може да се храни а и времето за хранене е отдавна минало. Това са зъби, предназначени за сражения. Мъжките се бият, застанали един до друг, като всеки се стреми да хване челюстите на противника и да нанесе удар с острите си зъби. Водата е толкова плитка, че извиващите се гърбове често изскачат над повърхността. Най-накрая единият побеждава и си спечелва правото да изрови дупка в пясъка. Някоя женска се присъединява към него. Веднага след това те хвърлят хайвера и семенната течност, които потъват между песъчинките. Сега родителите са напълно изтощени. Те нямат сили дори да излекуват разбитите си, изранени тела. Люспите им окапват, силните доскоро мускули се стапят и те умират. От милионите риби, които с борба си пробиват път нагоре по реките, в морето не се завръща нито една. Съсипаните им тела се разлагат сред потоците, а течението ги изхвърля на купчини върху пясъчните брегове. Тук-там по някой все още жив екземпляр с отчаяно усилие приплясква опашка за последен път. Чайките се събират на ята, за да изкълват очите и разлагащата се плът. Но в едрия пясък остават яйцата — близо хиляда от всяка женска. Добре защитени, те прекарват тук суровата зима. На следващата пролет яйцата се излюпват. Малките остават в потока няколко седмици и се хранят с изобилието от насекоми и ракообразни, които се появяват в затоплящите се води. Когато достигнат големината на човешки пръст, те напускат потока и тръгват надолу по течението, към морето. Някои видове остават там два сезона, а други — до пет. Много от тях стават жертва на други морски риби, но накрая оцелелите поемат трудния обратен път към родната река, за да хвърлят хайвера си и да умрат на същото място, където са се излюпили.

Три четвърти от земната повърхност е покрита с вода. Три четвърти от Земята принадлежи на рибите.