Дело c 484/08 Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid срещу Asociación de Usuarios de Servicios Bancarios (Ausbanc)

 А –     Встъпителни бележки

38.      Целта на директивата е потребителят да бъде защитен от неблагоприятни последици, които възникват от обичайно подчиненото му положение при сключване на договори с търговци. В миналото търговците са използвали силните си икономически позиции, за да поставят в неблагоприятно положение потребителите чрез съставяне на стандартизирани договори и да прехвърлят рисковете на насрещната страна по договора, позовавайки се на свободата на договаряне. Директивата е трябвало да противодейства на тази злоупотреба със силните икономически позиции(8).

39.      Директива 93/13 се отнася до един основен проблем на частното право: става дума за стълкновение между автономията на волята(9), от една страна, и защитата на по-слабата страна по договора, а именно потребителя, от друга. Директива 93/13 ограничава съществено принципа на свободата на договаряне в полза на потребителите, като разрешава съдебен контрол на неравноправните клаузи(10). Това ограничаване от страна на държавата на автономията на волята се обосновава с разбирането, че в областта на стандартизираните договори съществува асиметрия на икономическата мощ на страните. Договорите и общите условия се съставят от търговците и се налагат едностранно на потребителя, без при това последният да има възможността да договоря индивидуално условията на договора. Принципът на автономия на волята на практика вече не е гарантиран, тъй като потребителят няма никакво влияние върху съдържанието на договора(11). Това оправдава държавната намеса в свободата на договаряне на страните, за да се осигури възможно най-голяма справедливост на договорите(12).

40.      Все пак Директива 93/13 не стига дотам, че изцяло да премахне автономията на волята, тъй като член 4, параграф 2 от директивата изключва преценката на неравноправния характер на клаузи, които се отнасят до „основния предмет на договора“ или до „съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и […] доставените стоки или предоставените услуги, от друга“. Потребителят не следва да бъде защитен изцяло от сключването на неизгодна сделка. Смята се, че по отношение на основните престации той по-скоро е защитен в достатъчна степен чрез конкуренцията.

41.      Както беше споменато в началото(13), в настоящото преюдициално запитване на първо място става дума за това дали Директива 93/13 оставя на държавите членки правото да разширят обхвата на предвидената в член 4, параграф 1 от директивата правна преценка относно неравноправния характер на договорни клаузи и върху посочените в член 4, параграф 1 видове клаузи, като приемат съответни национални разпоредби или, както в случая с Кралство Испания, като не транспонират член 4, параграф 2 от директивата в националното законодателство. На първо място, това зависи от отговора на въпроса каква точно роля е отредена на член 4, параграф 2 в рамките на Директива 93/13 и в какво съотношение се намира тази разпоредба спрямо член 8 от директивата. Тъй като съдържанието на първите два преюдициални въпроса в много отношения се припокрива, то за прегледност те трябва да бъдат разгледани заедно.

42.      След това трябва да се разгледа детайлно и третият преюдициален въпрос, в който основно става дума за съвместимостта на един широкообхватен контрол върху съдържанието на договорни клаузи в уточнения по-горе смисъл с утвърдените от първичното право принципи на открита пазарна икономика и на свободната конкуренция.

 Б –     Допустимост на преюдициалното запитване

43.      В началото трябва обаче да се разгледа допустимостта на преюдициалното запитване, тъй като както Комисията, така и ответникът в главното производство изразяват съмнения относно необходимостта от отговорите на преюдициалните въпроси за решаването на спора в главното производство.

44.      Тези две страни се съмняват, че спорната клауза за закръгляване изобщо се отнася до основния предмет на договора или до съответствието между качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги. Те се позовават на практиката на испанските юрисдикции, както и на изразеното в Доклада за прилагането на Директива 93/13 от 5 април 1993 г.(14) становище на Комисията, съгласно което клаузи, определящи начина за изчисляване или изменение на цените, подлежат изцяло на предвидения в Директива 93/13 контрол.

45.      В това отношение следва да се напомни, че при сътрудничеството между Съда и националните юрисдикции, предвидено в член 234 ЕО, само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на висящото пред него дело — както необходимостта от преюдициално заключение, за да може да постанови решението си, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда(15).

46.      След като въпросите, поставени от националните юрисдикции, се отнасят до тълкуването на разпоредба от общностното право, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе(16), освен ако не е явно, че преюдициалното запитване всъщност цели да подтикне Съда да се произнесе посредством привиден спор или да формулира консултативни становища по общи или хипотетични въпроси, че исканото тълкуване на общностното право няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора, или все още когато Съдът не разполага с необходимите фактически и правни елементи, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси(17).

47.      Запитващата юрисдикция изрично посочва, че според нея разпоредбите на членове 4 и 8 от Директива 93/13 са от важно значение за разрешаване на спора в заведеното производство по обжалване(18). Независимо от нейното становище не са налице доводи в подкрепа на тезата, че преюдициалните въпроси нямат никаква връзка с действителността или с предмета на спора.

48.      По-нататък запитващата юрисдикция посочва в своето преюдициално запитване, че съмненията относно тълкуването на Директива 93/13 се основават на това, че Кралство Испания, както и други държави членки, позовавайки се на свободата, която му дава член 8 от директивата, се е отказало от транспониране на член 4, параграф 2, предвиждащ изключване на контрола на съдържанието на някои договорни клаузи в националното право(19). В този смисъл при внимателно тълкуване на преюдициалното запитване се установява, че запитващата юрисдикция иска Съдът да изясни къде се поставят границите на изисквания от общностното право контрол на съдържанието на договорни клаузи и дали държавите членки евентуално имат право да разширят този контрол на съдържанието, без при това да нарушат общностното право(20).

49.      На доводите на Комисията и на ответника в главното производство относно недопустимостта на преюдициалното запитване следва да се възрази, че въпросът дали клаузата за закръгляване конкретно попада в понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13, не е въпрос относно допустимостта, а по-скоро относно правната квалификация и следователно относно прилагането на общностното право от запитващата юрисдикция при решаване на спора в главното производство.

50.      След всичко гореизложено не може да бъде отречено значението на поставените с акта за преюдициално запитване въпроси за постановяване на решение по делото в главното производство. Следователно преюдициалното запитване следва да се приеме за допустимо.

 В –     Анализ на преюдициалните въпроси

1.      По първия и втория въпрос

 а)     Приложимост на член 8 от Директива 93/13

 i)     Наличие на по-строга национална разпоредба

51.      Регламентираната в член 8 от Директива 93/13 възможност за отклонение от нормата позволява на държавите членки да приемат или да запазят в сила по-строги от предвижданите от директивата разпоредби. Текстът на член 8 на различните езици е дотолкова неясен, че не се разбира от само себе си в какъв смисъл правото на държавата членка може да предвиди „по-строги“ разпоредби. Все пак обаче е ясно, че става дума за такива разпоредби, които да осигурят „по-висока степен на защита“ на потребителите.

52.      Тази разпоредба съответства на дванадесетото съображение от директивата, от което се разбира, че държавите членки следва да имат възможността да предоставят на потребителите „по-голяма степен на защита“ чрез по-строги национални разпоредби отколкото предвидените в директивата. „По-строги“ по смисъла на член 8 от директивата следователно са само такива разпоредби, които водят до „по-благоприятен“ за потребителите резултат от този, който би се получил от директното прилагане на директивата или на установения в нея минимален стандарт(21).

53.      Приложимостта на тази разпоредба в случая, предмет на главното производство, предполага, че разширеният контрол на съдържанието на договорни клаузи по отношение на неравноправния им характер, какъвто предвижда испанското законодателство чрез отказа му да ограничи контрола по член 4, параграф 2 от директивата, действително осигурява по-висока степен на защита на потребителите. По принцип за отправна точка следва да служи обстоятелството, че прилагане на въведената с директивата система на защита по начин, при който обхватът на контрола на съдържанието е разширен и по отношение на други елементи от предмета на договора като основния му предмет или съответствието на съотношението качество/цена, може да бъде предимство за потребителите, особено когато с това се предотвратява обвързването на потребителя с неравноправни договорни клаузи(22). В този смисъл следва да се обърне внимание на това, че в постоянната си практика Съдът е посочил, че възможността съдилищата служебно да проверяват неравноправния характер на дадена клауза е подходящо средство за постигане на поставената в член 6 от директивата цел, а именно да бъде предотвратено обвързването на отделния потребител с неравноправна клауза, както и че това способства да се постигне целта на член 7 от директивата, тъй като една такава проверка може да има възпиращ ефект и по този начин да допринесе да се сложи край на практиката търговците да използват неравноправни клаузи в потребителските договори(23).

54.      Такава национална мярка на държава от Общността предлага и по-висока степен на защита отколкото Директива 93/13, която предварително изключва от контрола на съдържанието някои видове клаузи. Тя обаче представлява само една от различни възможни мерки, които държавите членки могат да вземат при упражняване на правото си на преценка, за да осигурят по-широка защита на потребителите.

55.      Ето защо националните разпоредби, които испанският законодател до този момент е приел в процеса на транспониране на Директива 93/13 и които не предвиждат съответстващо на член 4, параграф 2 изключване на контрола на съдържанието на договорни клаузи, могат да се разглеждат като „по-строги разпоредби“ по смисъла на член 8 от директивата.

 ii)   Установяване на приложното поле на Директива 93/13

56.      От член 8 от Директива 93/13 става ясно, че държавите членки могат да приемат или да запазят в сила по-строги действащи разпоредби „в областта на настоящата директива“, което трябва да се разбира в смисъл, че позоваване на тази разпоредба от директивата е възможно само в случаите, когато става дума за правна уредба на държавите членки в приложното поле на директивата. За да може да се прецени дали спорната клауза за закръгляване попада в приложното поле на директивата, трябва първо да се изследва как директивата абстрактно определя своето приложно поле по отношение на лицата и на предмета.

–       Приложно поле по отношение на лицата и на предмета

57.      Приложното поле на Директива 93/13 е определено в член 1. Приложното поле по отношение на лицата се определя от член 1, параграф 1, според който директивата се отнася само до клаузи в договори между продавачи/доставчици и потребители. От това следва, че договори както само между потребители или само между продавачи/доставчици са изключени от приложното ѝ поле. Материалното приложно поле се определя от член 1, параграф 1 във връзка с член 2, буква а) и член 3, параграф 1, по смисъла на които предмет на предвидения от директивата контрол са само клаузи в потребителските договори, които не са индивидуално договорени.

58.      В случая, предмет на главното производство, не се отрича, че договорите за кредит за покупка на жилища, сключвани от жалбоподателя в главното производство с неговите клиенти и съдържащи спорната клауза за закръгляване, представляват договори между продавачи/доставчици и потребители. Освен това от акта за преюдициално запитване става ясно, че в основата на поставените въпроси е обстоятелството, че клаузата, предмет на главното производство, не е индивидуално договорена с потребителя(24). От това следва, че тези договори попадат както от гледна точка на лицата, така и от гледна точка на предмета в приложното поле на директивата.

–       Тълкуване на член 4, параграф 2 от Директива 93/13

59.      Все пак остава открит въпросът дали член 4, параграф 2 от Директива 93/13 също следва да се счита за норма, която определя приложното поле по отношение на предмета. В случай на положителен отговор по-строгите национални разпоредби на държава членка, които разширяват обхвата на контрола на съдържанието и по отношение на клаузите, отнасящи се до основния предмет, или до съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги, не биха попаднали в приложното поле на директивата.

60.      За отговора на този въпрос е необходимо тълкуване на тази разпоредба с помощта на всички методи на тълкуване, с които разполага Съдът, на първо място сред тях — историческото и телеологическото тълкуване.

Член 4, параграф 2 от Директива 93/13 като ядро на автономията на волята

61.      Изследване на историята на създаването на Директива 93/13 показва, че първоначалното предложение на Комисията(25) не е предвиждало подобна разпоредба. Включването ѝ е резултат по-скоро на изменения от страна на Съвета(26) в рамките на законодателния процес.

62.      Допълнителното ѝ приемане в предложението за директива се възприема от правната доктрина като кодифициращо решение на общностния законодател за защита на автономията на волята(27). Според единодушното мнение в правната доктрина целта на законодателя е чрез тази разпоредба да се ограничи съдебният контрол на неравноправния характер на клаузи в потребителски договори в интерес на свободата на страните да уреждат напълно свободно отношенията си и на един функциониращ пазар, основаващ се на конкуренцията чрез цените, стоките и услугите(28).

63.      Становището на правната наука е, че извършеното с член 4, параграф 2 от Директива 93/13 ограничаване на обхвата на контрола се основава на свързани с пазарната икономика съображения. Съгласно основните принципи на една либерална икономическа система договарящите страни автономно определят престацията и насрещната престация, за размяната на които се сключва договорът. Правната наука приема, че това съответства на законите на пазара и на конкуренцията, които при контрол относно съотносимостта или еквивалентността на престацията и на насрещната престация ще бъдат частично парализирани, като по този начин би се попречило на ориентирано към посочените по-горе закони планомерно пазарно поведение на лицата, предлагащи стоки и услуги(29).

64.      При тълкуването на тази разпоредба заключаваме, че волята на общностния законодател е била свързаните с основната престация задължения, както и съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги, по принцип да бъдат уредени чрез договаряне между страните и въз основа на съответното предлагане на пазара(30). По някакъв начин тази разпоредба отразява напрежението в отношенията между автономията на волята и необходимостта от правна намеса в полза на защитата на потребителите. Правната наука основава своето тълкуване на член 4, параграф 2 на факта, че нормативното съдържание на тази разпоредба по същество съответства на правните разпоредби, които вече са действали в законодателствата на някои държави членки още преди приемане на Директива 93/13 и може би са ѝ послужили за пример(31).

65.      От правнотехническа страна целта да се съхрани едно ядро, в което действа автономията на волята, се постига чрез ограничаване на контрола на неравноправния характер на задълженията, свързани с главната престация, като трябва да се има предвид, че ограничение се налага само на контрола на съдържанието предвид обстоятелството, че тълкуване на член 4, параграф 2 от Директива 93/13 в светлината на деветнадесетото съображение показва, че общностният законодател очевидно е изхождал от разбирането, че и договорни клаузи, отнасящи се до основния предмет или до съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги, също могат да имат изцяло неравноправен характер(32).

66.      От тази разпоредба може да се извлече като основно правило, че изразени на ясен и разбираем език клаузи, които определят цената или обхвата на основните свързани с престацията задължения са освободени от контрола относно неравноправния характер съгласно член 3 от Директива 93/13. С това принципно са изключени от контрола относно неравноправния характер по-специално описанието на престацията и договорно определеното между страните съотношение на еквивалентност на престациите им(33). В по-нататъшното изложение ще изследвам дали спорната клауза за закръгляване, по отношение на която испанското право разпростира този контрол относно неравноправния характер, отговаря на тези условия.

Налице ли са предвидените в член 4, параграф 2 от Директива 93/13 условия?

67.      На първо място, предпоставка за прилагането на член 4, параграф 2 от Директива 93/13 е въпросните договорни клаузи да „са изразени на ясен и разбираем език“. Що се отнася до случая, предмет на разглеждане в главното производство, то следва да се отбележи, че според информацията, отразена от запитващата юрисдикция в акта за преюдициално запитване, ответникът в главното производство не твърди, че е налице нарушение на изискването за прозрачност, така че клаузата, предмет на главното производство, трябва да се разглежда като съставена на ясен и разбираем за потребителите език(34). За целите на настоящото преюдициално производство Съдът е обвързан от фактическите констатации на запитващата юрисдикция(35).

68.      Следващият въпрос, а именно дали спорната клауза за закръгляване трябва да бъде изключена от страна на испанските юрисдикции от контрола относно неравноправния характер, защото тя например следва да бъде отнесена към описаното в член 4, параграф 2 от Директива 93/13 ядро на автономията на волята, отново засяга, както вече бе посочено(36), конкретното прилагане на тази разпоредба от директивата по отношение на конкретния казус или с други думи включването на въпросната договорна клауза в обобщаващите правни понятия от общностното право „основен предмет“, съответно „съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги“, които поради това си естество подлежат на самостоятелно тълкуване.

69.      Според постоянната съдебна практика обаче(37) между Съда и националните юрисдикции в производството по член 234 от Договора за ЕО съществува разпределение на компетентността от такъв характер, че задължение на първия е да тълкува, а на другите — да прилагат общностното право. В резултат на това Съдът няма право да прилага нормите на общностното право към конкретните казуси и следователно не е компетентен да класифицира разпоредби от националното законодателство с оглед на такава норма. Той обаче може да даде на националната юрисдикция всички указания за тълкуването на общностното право, които биха могли да ѝ бъдат полезни при преценката на действието на тези разпоредби. Поради това Съдът не може директно да вземе отношение относно възможността дадена клауза да бъде обект на контрол(38), или пък относно съвместимостта(39) на дадена клауза с Директива 93/13, а може единствено да се произнесе, как да се тълкува директивата при разглеждане на дадена клауза.

70.      Следователно националната юрисдикция е компетентна, ако е необходимо, да провери дали спорната клауза за закръгляване, като се вземат предвид цялостната структура на договора и начинът, по който тя е регламентирана в националното законодателство, спада към някоя от двете характеризиращи фактически хипотези, посочени в член 4, параграф 2 от Директива 93/13(40). От начина, по който са формулирани преюдициалните въпроси може да се направи изводът, че запитващата юрисдикция очевидно обмисля като възможна квалификацията според някоя от фактическите хипотези, изложени в член 4, параграф 2 от директивата и следователно изхожда от приложимостта на тази разпоредба от директивата в казуса по главното производство. Въпросът дали това предположение е вярно(41), според мен може да остане открит. Наистина Съдът се е произнесъл, че е компетентен да даде на запитващата юрисдикция всички насоки за тълкуване на общностното право, които могат да ѝ бъдат от полза при решаване на спора, с който е сезирана, при това независимо от нормите на общностното право, на които тази юрисдикция се е позовала при формулиране на своите въпроси(42). Към тях принципно биха спадали и критериите за отграничаване една от друга на отделните фактически хипотези. Все пак в настоящия случай аз не виждам необходимост от такъв подход(43).

Правният характер на член 4, параграф 2 от Директива 93/13

–        Ограничаване на контрола на съдържанието

71.      Възниква въпросът до какви последици от гледна точка на общностното право води излизането извън рамките на определените там граници на контрола чрез приемането или запазването в сила на по-строги национални разпоредби на държавите членки. Това зависи от правния характер на тази разпоредба.

72.      Член 4, параграф 2 допуска известна свобода в тълкуването, както правилно посочват германското и австрийското правителство. Тази разпоредба може да се разбира или в смисъл, че включените в ограничението клаузи не попадат в приложното поле на Директива 93/13, или пък в смисъл, че попадащите в тези ограничения клаузи наистина се включват в приложното поле на директивата, но разпоредената в член 6 от директивата правна последица за такива неравноправни клаузи, а именно техния незадължителен характер за потребителя, не трябва да важи.

73.      На пръв поглед нито едно от двете тълкувания не може да бъде предпочетено. Поради липса на изрични мотиви на Съвета за изменение на първоначалното предложение за директива, в частност историята на създаването на Директива 93/13, не дава основания в полза на определено тълкуване. Получаваме яснота обаче, когато приложим метода на граматическото и на систематическото тълкуване.

74.      На първо място, самият текст на член 4, параграф 2 е пречка за квалифицирането му като една от разпоредбите, определящи материалното приложно поле на директивата. Действително тази разпоредба се отнася до „преценката на неравноправния характер“, но не и до приложимостта на самата директива, което свидетелства, че обхватът на контрола на съдържанието се ограничава до обективния му характер. Пречка за такова квалифициране е и фактът, че не всички клаузи, които се отнасят до основния предмет на договора, както и до съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги, принципно са изключени от този контрол, а само доколкото те са изразени „на ясен и разбираем език“. За такива клаузи съгласно деветнадесето съображение от директивата „преценка на неравноправния характер не се извършва“. Ако все пак в конкретния случай не е спазено изискването за прозрачност, контролът относно неравноправния характер се разпростира без ограничение и спрямо тези договорни клаузи(44). Съмнявам се обаче, че трябва да се приеме тезата, че общностният законодател е имал за цел да постави приложимостта на Директива 93/13 в зависимост от едно дотолкова неопределено, подлежащо в крайна сметка на преценката на националната юрисдикция във всеки конкретен случай, условие.

75.      До същия извод води и тълкуването на тази разпоредба въз основа на систематическото ѝ място в рамките на директивата. Приложното поле на директивата всъщност се определя в членове 1 и 2, докато предмет на регламентиране на член 4 са условията и обхватът на контрола на съдържанието. Те дават на този, който трябва да прилага правото, необходимите критерии и указания за контрола, който следва да се упражни относно неравноправния характер. В този смисъл двата аспекта следва да бъдат строго разграничени един от друг.

76.      От това следва, че също и клаузи, които съгласно член 4, параграф 2 от Директива 93/13 се отнасят до основния предмет на договора, както и до съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги, принципно са обхванати от приложното поле на директивата. По този начин те попадат в регламентираната „област[…] на настоящата директива“ по смисъла на член 8. Все пак те са изключени от контрола относно неравноправния характер(45).

 б)     Обхват на правото по член 8 от Директива 93/13

77.      Доколкото член 8 от Директива 93/13 дава на държавите членки възможност да приемат или да запазят в сила по-строги разпоредби, трябва също да се изследва дали тази правна разпоредба им позволява да разширят контрола и върху посочените в член 4, параграф 2 клаузи на договора.

 Липсата на императивен характер на член 4, параграф 2

78.      Пречка за това при определени обстоятелства би бил императивният — според жалбоподателя в главното производство — характер на нормата на член 4, параграф 2. Както обаче самият той посочва в писменото си становище, това не може пряко да се изведе от практиката на Съда(46).

79.      Решение по дело Комисия/Нидерландия(47), на което се позовава ищецът в главното производство, също не дава указания в подкрепа на тази теза. В това решение Съдът приема, че като не е приело необходимите законови, подзаконови и административни разпоредби за цялостното транспониране в нидерландското законодателство на член 4, параграф 2 и на член 5 от директивата Кралство Нидерландия не е изпълнило задълженията, които има по силата на Директива 93/13(48). Съдът застъпва конкретно становището, че съответните разпоредби на нидерландския Граждански кодекс не дават необходимата яснота, за да могат да бъдат постигнати целите на директивата(49). В този случай Съдът възприема становището на генералния адвокат Tizzano, който в заключението си между другото подлага на критика факта, че при тогавашната редакция на нидерландското гражданско право продавач или доставчик е продължавал да има възможност да възпрепятства потребителя да оспорва неясни или нееднозначни договорни клаузи, които описват основната престация(50). Генералният адвокат посочва, че изключването от нидерландската правна уредба за Общите търговски условия на клаузи, които се отнасят до основната престация, представлява съществено ограничаване на приложното поле на директивата(51).

80.      По мое мнение това решение е ирелевантно за преценката на въпроса дали член 4, параграф 2 от Директива 93/13 има императивен характер, тъй като то се отнася изключително до транспониране в националното право на произтичащото от член 4, параграф 2 и член 5 от директивата изискване за прозрачност, и по този начин само до един аспект на нормата на член 4, параграф 2(52). Самият жалбоподател в главното производство признава, че Съдът не се е произнесъл по другите аспекти на тази норма. Следователно от това решение не може да се направи извод за правния характер на тази разпоредба. В допълнение следва да се посочи, че решението по това дело, както генералният адвокат Tizzano правилно посочва, се отнася до случай на противоречащо на директивата ограничаване на приложното поле на Директива 93/13 в ущърб на потребителя, докато в настоящото дело става дума за разширяване обхвата на контрола на съдържанието в полза на потребителя. Това очевидно е в унисон с целта на Директива 93/13, както и с идеята за минимална хармонизация, а именно да осигури възможно най-висока степен на защита за потребителите(53). Ограничаване на приложното поле на директивата поради ненадлежното ѝ транспониране означава обаче непостигане на определения в законодателството на Общността минимален стандарт на защита. Тъй като както първоначалната фактическа обстановка, така и проблематиката са принципно различни, то сравнението между двете съдебни дела е не е възможно.

81.      Опитът на жалбоподателя в главното производство да изведе доводи в подкрепа на тезата си от Решение по дело Комисия/Испания(54) е обречен на неуспех. Предмет на съдебния спор в основата на това решение е нарушение на Договора от страна на Кралство Испания поради ненадлежно транспониране в националното законодателство на член 5 и член 6, параграф 2 от Директива 93/13. Наистина е вярно, че Съдът е посочил съдържащата се в член 5, параграф 3 от директивата тълкувателна норма като нормативна и императивна правна уредба, която предоставя на потребителите права и допринася за определянето на целта на тази директива(55), въпреки това от тази констатация не могат да се направят изводи относно правния характер на съдържащата се в член 4, параграф 2 разпоредба, която в този смисъл има друг предмет на регламентиране.

82.      Ищецът в главното производство се позовава освен това на историята на създаването на Директива 93/13, която според него доказвала, че общностният законодател е искал да установи пределите на съдебния контрол относно неравноправния характер на договорни клаузи за цялата Общност. Както вече бе посочено с оглед на историческото тълкуване на член 4, параграф 2, това действително е така(56), но само по себе си не е доказателство за тезата, че общностният законодател е искал непременно да попречи на държавите членки да приемат на основание на член 8 по-строги разпоредби, които да разширят обхвата на съдебния контрол на съдържанието. Историческото тълкуване не е в състояние да даде ясен отговор на въпроса за отношението между член 4, параграф 2 и член 8 от директивата.

83.      Що се отнася до препращането към досегашните инициативи на Комисията(57) за преразглеждане на достиженията на правото на Общността за защита на потребителите, следва да се отбележи, че тези инициативи, дори само от гледна точка на правния метод, не могат да дадат насоки за тълкуване на Директива 93/13, тъй като те имат за предмет само предложение за друга, в крайна сметка все още невлязла в сила общностна норма. Независимо че цитираните документи не се отнасят пряко до Директива 93/13, не бива да забравяме, че Комисията има само право на законодателна инициатива, а следователно и възможността да оттегли предложенията си. Освен това в рамките на законодателния процес тези предложения могат да претърпят многократни изменения от страна на Съвета и Парламента, така че използването им като спомагателни средства за тълкуване може да бъде само ограничено(58). В съответствие с това в настоящия случай те не могат да бъдат ползвани нито за историческо, нито за систематическо тълкуване на член 4, параграф 2 от Директива 93/13. Както Комисията заявява в съдебното заседание в отговор на въпросите на Съда относно тълкуването на съответните последващи разпоредби, а също така и във връзка с новия подход за цялостно хармонизиране(59), същото важи в частност и за Предложението ѝ за директива на Европейския парламент и на Съвета относно правата на потребителите, което в момента все още се намира във фазата на разглеждане от страна на законодателните органи на Общността.

84.      От всичко изложено по-горе следва, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 не може да бъде определен като императивна норма, която би могла да попречи на държава членка да се позове на член 8 от директивата, за да приеме разпоредби, които разширяват обхвата на контрола на съдържанието и върху други клаузи на договора, като например основния предмет на договора или съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги.

 ii)   Минимална хармонизация

85.      Във връзка с това следва да се има предвид, че едно основаващо се на член 8 от Директива 93/13 неограничено разширяване на обхвата на контрол би могло в крайна сметка да доведе до изпразване от съдържание на защитената с член 4, параграф 2 автономия на волята. От друга страна, спазването на тази разпоредба не може да се превръща в самоцел. По-скоро тази разпоредба трябва да бъде разглеждана в контекста на целите на директивата при съблюдаване на досегашния стандарт за хармонизация в областта на защитата на потребителите.

86.      Директива 93/13 има за цел да осигури единна минимална защита от неравноправни клаузи в потребителските договори в държавите членки на Общността. Тази цел следва да бъде постигната в съответствие с дванадесето съображение по пътя на частична хармонизация на националните разпоредби в областта на защитата на потребителите(60). Съществен нормативен израз на залегналия в основата на Директива 93/13 принцип на минимална хармонизация са правата по член 8, който разрешава на държавите членки да запазят в сила или да приемат разпоредби в националните си законодателства, които да осигурят защита, излизаща извън рамките на заложения в директивата минимален стандарт(61). Както е видно от дванадесето съображение, държавите членки трябва да разполагат със свободата да осигурят на потребителите една по-висока степен на защита чрез по-строги национални разпоредби, отколкото са нормите, съдържащи се в тази директива. Принципът на минималната хармонизация оставя на държавите членки широко поле за законодателна инициатива в тази област. Обратното, от тази разпоредба е видно, че отклонението надолу, т.е. приемане или оставяне в сила на разпоредби, осигуряващи ниво на защита на потребителите, което изостава от целите на директивата, не е съвместимо с произтичащите от нея задължения.

 в)     Заключение

87.      На фона на това, че Директива 93/13 предвижда само една минимална хармонизация, тя не би могла да бъде пречка за искано от държавите членки разширяване на контрола на съдържанието и по отношение на други елементи от предмета на договора, като например основния предмет на договора или съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги, особено когато тази мярка е свързана с по-висока степен на защита на потребителите(62).

2.      По третия въпрос

88.      Все пак общностното право поставя граници на определянето на по-високи национални стандарти за защита. Независимо от това дали националните законодателства регламентират отделни хипотези, които попадат в приложното поле на директивата, държавите членки трябва да се съобразяват с общите ограничения на общностното право. Техните национални законодателства не трябва да нарушават Договора за ЕО и основните свободи или пък вторичното общностно право(63). Това изрично е указано в член 8 от Директива 93/13, където се поставя изискването приетите от държавите членки разпоредби да бъдат „в съответствие с Договора“. Това е предмет на третия въпрос.

 а)     Правни съображения в светлината на целите на Общността

89.      С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска по-специално да бъде изяснено дали разрешен съгласно изискванията на директивата съдебен контрол относно неравноправния характер на клаузи в потребителски договори, които са изразени на ясен и разбираем език, и които определят основния предмет на договора и съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и […] доставените стоки или предоставените услуги, от друга, е съвместим с член 2 ЕО, член 3, параграф 1, буква ж) ЕО и член 4, параграф 1 ЕО. Тоест преюдициалният въпрос е поставен, за да се уточни от Съда дали първичното право съдържа допълнителни ограничения за по-висок национален стандарт на защита, какъвто предвижда испанското законодателство. Цитираните от запитващата юрисдикция разпоредби се отнасят до принципите на общия пазар, свободната конкуренция и свободната пазарна икономика.

90.      Полезни указания за приложимостта на въпросните разпоредби като мярка за съвместимостта на действията на отделните държави членки с общностното право могат да се извлекат от Решение по дело Échirolles Distribution(64).

91.      Както Съдът уточнява в това решение, членове 4, 98 и 99 от Договора за ЕО, доколкото се отнасят до икономическа политика, която трябва да бъде в синхрон с принципа на една отворена пазарна икономика със свободна конкуренция, съдържат само общи цели, така че те могат да се разглеждат само във връзка с конкретизиращите ги в съответния случай разпоредби от Договора(65). Това означава, че като цяло те имат характер на регулаторни програмни клаузи(66). Поради това според становището на Съда те не са разпоредби, които възлагат на държавите членки ясни и безусловни задължения, на които частноправните субекти могат да се позоват пред националните юрисдикции. Горепосоченият принцип според Съда е по-скоро общ принцип, чието прилагане изисква комплексни икономически преценки, които са от компетентността на законодателя или на националната администрация(67).

92.      Този извод на Съда се основава не на последно място на обстоятелството, че поради липсата на обща икономическа политика по образеца на общата търговска политика или на селскостопанската политика в рамките на икономическия и валутен съюз, държавите членки запазват и занапред компетентността и отговорността за тяхната обща икономическа политика, която обаче координирано трябва да насочат така, че тя да допринася за постигане на целите на Общността по смисъла на член 2 от Договора за ЕО(68).

93.      Предвид правната неопределеност на тези програмни клаузи, както и автономната и занапред компетентност на държавите членки в областта на икономическата политика, принципно се изключва възможността да се проверява съвместимостта на актовете за транспониране на държавите членки с общностното право, като за критерий се използват посочените по-горе разпоредби на първичното право. В съответствие с посочената по-горе съдебна практика на теория правораздавателен контрол все пак би бил възможен въз основа на разпоредбите от Договора, конкретизиращи член 2 ЕО, член 3, параграф 1, буква ж) ЕО и член 4, параграф 1 ЕО. Действително в преюдициалния въпрос не е налице съответно изрично искане за тълкуване на тези разпоредби от Договора, но запитващата юрисдикция се позовава в своя акт за преюдициално запитване най-общо на принципите на отворената пазарна икономика и свободната конкуренция. В този смисъл следва да се припомни, че Съдът трябва да даде на запитващата юрисдикция всички указания за тълкуване на общностното право, които могат да ѝ бъдат от полза за решаване на спора, с който е сезирана, при това независимо от разпоредбите, които тази юрисдикция е посочила при поставяне на своите въпроси(69).

 б)     Правни съображения, основаващи се на конкретизиращите норми

 i)     Правила в областта на конкуренцията

94.      Както се признава от Съда, общностните правила относно конкуренцията служат за спазването на установените в членове 2 и 3 от Договора за ЕО принципи и за постигането на поставените в тях цели(70). Отразената в член 3, параграф 1, буква ж) от Договора за ЕО цел да бъде изградена система, която да гарантира, че конкуренцията на вътрешния пазар не е нарушена, се постига с прилагането на членове 81 ЕО и 82 ЕО. Тези разпоредби от Договора представляват конкретизация на поставените в членове 2 и 3 от Договора за ЕО цели(71) и следователно могат да бъдат използвани като критерий за проверка на актовете за транспониране на държавите членки.

95.      По принцип трябва да се изключи прилагането по отношение на казуса в главното производство на разпоредбите относно конкуренцията в областта на държавните помощи по член 87 и сл. от Договора за ЕО, които държавите членки трябва да спазват, тъй като последните не са предмет на запитването. Прилагането на членове 81 ЕО и 82 ЕО също така не е възможно, тъй като те се отнасят не до държавите членки, а до предприятията. Последните две разпоредби се отнасят само до поведението на предприятия, а не до приетите със закон или подзаконов акт мерки на държавите членки. Все пак в трайната си практика Съдът посочва, че на основание членове 81 ЕО и 82 ЕО във връзка с член 10 ЕО държавите членки не могат дори и под формата на закони или подзаконови нормативни актове да приемат или оставят в сила мерки, които биха могли да премахнат полезното действие на приложимите спрямо предприятията правила в областта на конкуренцията(72). Според тази съдебна практика такъв случай е налице, когато държава членка регламентира, облекчава или засилва действието на нарушаващи член 81 ЕО картелни споразумения или когато тя лишава от държавния ѝ характер собствената си правна уредба, като прехвърля отговорността за решения, влияещи съществено на икономиката, върху частноправни икономически оператори(73).

96.      В конкретния случай няма никакви данни тези условия да са налице в казуса, с който е сезирана националната юрисдикция. Следователно спорните национални разпоредби на държавата членка, изглежда не са несъвместими с член 81 ЕО във връзка с член 10 ЕО.

97.      Същото важи и с оглед на евентуално прилагане на член 82 ЕО във връзка с член 10 ЕО. От една страна, член 82, буква а) ЕО въвежда забрана за злоупотреба с господстващо положение чрез налагане на нелоялни покупни или продажни цени или на други несправедливи условия за търговия. От друга страна, член 3, параграф 2, последно изречение от Регламент 1/2003(74) предвижда, че с този регламент държавите членки няма да бъдат възпирани от приемане или прилагане на тяхна територия на по-строго национално законодателство, с което се забранява или санкционира едностранното поведение на предприятията. Така в разпоредбите на законодателството в областта на конкуренцията не може да се открие нищо, което категорично да забранява държавна намеса в автономията на волята с оглед на защитата на потребителите или на запазването на икономическия баланс между престация и насрещна престация.

98.      Не могат да бъдат установени признаци за несъвместимост на спорните национални разпоредби на държавата членка с правилата в областта на конкуренцията.

 ii)   Основни свободи

99.      Постигането на целта за недопускане на нарушения на конкуренцията във вътрешния пазар, определена в член 3, параграф 1, буква ж) ЕО, по дефиниция предполага също и възможно най-широко реализиране на основните свободи(75). Затова по-нататък следва да се провери съвместимостта на спорните национални разпоредби на държавата членка с основните свободи. При минимална хармонизация последните намират приложение, когато национална правна уредба ограничава повече от необходимото според мярката за минимална защита свободното движение на вътрешния пазар(76).

100. В настоящия случай е възможно прилагането на разпоредбите на първичното право за свободата на предлагане на услуги. Според постоянната съдебна практика понятието „ограничение“ по смисъла на член 49 ЕО се отнася до мерки, които забраняват, възпрепятстват или правят по-малко привлекателно упражняването на свободно предоставяне на услуги(77).

101. Необходимо е преценката на въпроса дали една недискриминационна мярка като разширяването на контрола на съдържанието по отношение на основния предмет на договора или пък на съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги се включва в това понятие да се направи както от гледна точка на положението на местно за Испания предоставящо услуги лице, така и на такова лице, което е местно лице в друга държава членка, в която важат не толкова строги разпоредби, тъй като според практиката на Съда в зависимост от конкретната ситуация може да се стигне до различни правни последици.

102. Според съдебната практика правната уредба на държава членка не представлява ограничение по смисъла на Договора за ЕО само заради това, че други държави членки подчиняват местни доставчици на същия вид услуги на не толкова строги или на икономически по-изгодни разпоредби(78). Следователно испански доставчици на услуги не биха могли да твърдят, че е налице нарушение на гарантираните в член 49 ЕО основни права само поради това, че те евентуално са подчинени на по-строго законодателство отколкото местни доставчици на услуги в други държави членки.

103. Независимо от гореописаното, това обстоятелство, както Комисията основателно посочва, е логична последица от минималната хармонизация. Освен това общностният законодател очевидно е допускал, както личи от дванадесето съображение от Директива 93/13, в което се обръща внимание на възможната за момента степен на хармонизация и същевременно се потвърждава правото на държавите членки да приемат или да запазят по-строги национални разпоредби, че ще продължат да съществуват различни национални правни уредби.

104. От друга страна, понятието „ограничение“ обхваща приетите от държава членка мерки, които, независимо че се прилагат без дискриминация, се отнасят до достъпа до пазара на предприятия от други държави членки и по този начин възпрепятстват търговията в рамките на Общността(79). Съгласно тази съдебна практика всъщност от значение се явява как въпросната национална правна уредба се отразява на доставчици на услуги от други държави членки.

105. Не може да се изключи по принцип, че един задълбочен съдебен контрол на съдържанието на договорните клаузи, който излиза извън определените в член 4, параграф 2 от Директива 93/13 рамки, би могъл да подейства възпиращо на доставчици на услуги от други държави членки, в които не се осъществява такъв контрол. Доколкото по този начин осъществяването на свободното предлагане на услуги става по-малко привлекателно за тях, би могло да се предположи, че така се ограничава свободата на предлагане на услуги съобразно посоченото определение. Такова ограничение обаче би могло да бъде оправдано с императивни съображения от обществен интерес, към които спада защитата на потребителите(80), доколкото това ограничение съответства и на принципа на пропорционалност.

106. От обстоятелството, че доколкото доставчици на услуги от други държави членки встъпват в договорни отношения с потребители с местожителство в Испания и на основата на приложимите стълкновителни норми(81) евентуално са подчинени на по-строго законодателство отколкото в държавата, където са установени, в никакъв случай не може да се направи извод за наличие на положение, противоречащо на общностното законодателство. Както Съдът многократно посочва, обстоятелството, че една държава членка налага разпоредби, които не са толкова строги колкото тези на друга държава членка, не означава, че нейните разпоредби са непропорционални и следователно несъвместими с общностното право(82).

107. Най-сетне нищо не дава основание да се счита, че спорната испанска правна уредба е по-строга спрямо доставчици на услуги от други държави членки отколкото спрямо местни доставчици на услуги и по този начин има дискриминиращ характер.

108. Следователно не може да бъде констатирано нарушение на основните свободи.

 в)     Заключение

109. След всичко гореизложено стигам до извода, че не са налице основания да се констатира несъвместимост на спорните национални разпоредби с правилата относно защитата на конкуренцията или основните свободи.

110. Поради това тълкуване на член 8 и член 4, параграф 2 от директивата в смисъл, че държава членка може да осъществява съдебен контрол относно неравноправния характер на клаузи в потребителски договори, които са изразени на ясен и разбираем език и определят основния предмет на договора или съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и […] доставените стоки или предоставените услуги, от друга, е съвместимо с член 2 ЕО, член 3, параграф 1, буква ж) ЕО и член 4, параграф 1 ЕО.

VII –