Ден и нощ, нощ и ден в памет на дядо ми симон гьорев



страница1/11
Дата05.03.2018
Размер1.67 Mb.
#60983
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11
ДЕН И НОЩ, НОЩ И ДЕН

В ПАМЕТ НА ДЯДО МИ СИМОН ГЬОРЕВ

I

Цяла нощ над дворовете се носеше дъх на тревога и напрегнатост. От известно време насам той не даваше покой и на селските кучета. Хората не спяха; в тъмнината често-често проскърцваха врати, проблясваха и веднага гаснеха светлини и из градините някои дълго ходеха, ослушвайки се и криейки в шепа цигарите си. По-рано пак така селяните бяха излизали в тъмнината, за да нагледат добитъка, но тогава кашляха гръмко, подвикваха на овчарските песове, палеха цигарите си спокойно и след това, измръзнали, се прибираха на топло, а кучетата, лавнали веднъж-дваж, се успокояваха. Така бяха идвали зараните, когато промучаваха гладните крави в оборите, кукуригаха петлите и разтърсваха руна овцете, скупчени при коритата със сено. Сега ги тревожеха предпазливите движения и тихите ядосани гласове на стопаните, които шепнешком просъскваха в тъмнината. И от тъмно, та чак до зазоряване кучешкият хор огласяше селото ту с уплашени, ту с яростни, ту просто с безразлично спокойните гласове на едрите овчарски кучета, които единствено вълчата миризма можеше да подразни.



В общия хор и той вливаше редовно своя треперлив лай — лай на младо куче с още неукрепнало гърло, в което бълбукаха нотки на уплах, на тревога или пък на самонадеяна наивност, но тя изведнъж секваше, ако през оградата се преметнеше тъмната сянка на някое от съседските кучета. Цялата зима бе прекарал в страх. Заедно със стадата от полето през есента се бяха завърнали безброй овчарски песове и останали без работа, те прескачаха като на шега високите плетове, обикаляха чуждите дворове, изяждаха каквото намираха за ядене, давеха домашните кучета и мъниците и разнасяха след себе си навсякъде потискащия дъх на необоримо господарско самочувствие. В ранната зима — тогава те току-що бяха дошли — някои от домашните кучета им се опираха и глъхналите под снега дворове се изпълваха с ръмжене, прихлопваха челюсти и не след много войнственият лай на домашара преминаваше в стон или в умолително скимтене под купчината на телата им. После схватките понамаляха и на края съвсем изчезнаха, защото никъде по цялото село не бе останало вече непобедено куче. Така се бе узаконила мълчалива подредба, в която всеки знаеше своето място, знаеше на кого може да се зъби и пред кого да мълчи, кого да ближе и кого да напада. В тая подредба той заемаше най-долното място и търпеливо понасяше всичките му неприятности в очакване на пролетта. Тогава стадата щяха да напуснат селото, а заедно с тях и кучетата пазачи, и в дворовете пак щеше да настъпи ленивото спокойствие, което бе запомнил от миналото лято. Но ето че дойдоха тия нощи и старият стопанин започна често-често да излиза в мрака и дълго да се застоява на двора. Ако той покорно пролазваше в краката му, да се погали и да се поотпусне малко от постоянния страх, дето береше, получаваше вече ритник и някоя съскаща псувня — приглушена от тишината и страшна.

Преди бе било друго. И тази промяна не можеше да разбере. В кучешкия свят добрият оставаше винаги добър, слабият — слаб, а овчарският пес, каквото и име да носеше — зъл и самонадеян. В този свят, в който той бе живял малко и който бе изпълнен с толкова страхове и неприятности за едно младо куче, единствено хубавото бе поне тази неизменност в отношенията. Тя, веднъж разбрана, можеше да му покаже кога да бяга, кога да се крие и кога просто да остане на място. Човешкият свят не я признаваше — случвало се бе, след като го галят, неочаквано да ги ритнат или след като го нашият, да му подхвърлят някой кокал от трапезата или залък хляб. А най-страшната промяна бе настъпила сега, в тия няколко нощи, откакто вратите нощем започнаха да се отварят набързо и откакто хората почти не спяха.

От своето място върху пъновете, натрупани пред хамбара, той усети и тая нощ как глухо скърцаше външната врата на къщата и как предпазливо, крадешком, навън се промъкваха ту старият, ту младият стопанин, ту някоя от жените. Една, и тя беше младата, която много обичаше да го гали денем, се спря някъде зад хамбара, постоя там, а след това се върна и мина край него. Той се размърда и тя трепна, а след това се приближи и замахна с голата си ръка. Това не бе правила никога.

Изкара ми акъла, господ да те убие! — прокълна го приглушено тя и пак посегна да го удари, но той бе скочил вече от пъновете и с подвита опашка, объркан и обиден, заситни към обора.

От обора идеше кроткият дъх на кравите. Тук бе и топло, и тихо, но от коша със слама нещо прошумоля и две тъмнозелени очи се впериха в него. В коша нощуваше котката и макар че бе по-дребна, и тя също със свирепостта си бе заела по-горно място от него в дворната подредба. И той пак се върна на сушината при пъновете. Освен че бе сухо, това място имаше още едно предимство: от него се виждаше навсякъде — и към къщата, и към двора — и имаше накъде да се бяга, ако дойдеше опасност.

Малко преди небето да забелее, хвана студ и локвичките по двора замръзнаха. Събратята му из цялото село още лаеха, възбудени от нощната тревога. По това време скръцна още веднъж вратата на къщата и в дрезгавината се показа високата, попрегърбена фигура на стария. Той стоя малко на плочника, а след това попрегъна кожуха си и пресече хармана. Тънкият лед се затроши под краката му и съседското куче учести лая си. Неговата припряност подмами и други и близките дворове екнаха от разтревожените им гласове. Обади се и той, но съвсем смазан от всеобщата неприязън, която го окръжаваше, гласът му бе нито лай, нито скимтене. Като го чу, старият, който се бе запътил към оградата, се обърна към хамбара.

— Пет — изсвистя той още по пътя. — Лишко, чиба!

Той млъкна и се сви между пъновете, защото позна името си и защото усети заканата и неприязънта. В краткия си живот се бе вече научил, макар да не разбираше човешкия език, да долавя смисъла на думите по гласовете, по израза на лицата, по походката, с която вървяха хората, по блясъка на очите им и по десетки още дребни неща. Сега в тъмнината достатъчен му бе и само гласът, за да млъкне.

Щом млъкна, старият го забрави и пак се заслуша.

През кучешкия лай бавно, но упорито в нощния покой плъпнаха неясни монотонни звуци. С неочаквана пъргавина, като внимаваше да не стъпва по замръзналите локви, дядото пресече двора и се залепи до оградата. Звуците ту заглъхваха, ту се усилваха и накрая ясно се чу воят на камион, здраво натоварен, който пълзеше някъде по стръмнина. Люто залаяха кучетата по пътя му в гласовете им Лишко позна много неща, които старецът, прилепен до оградата, не разбираше; овчарският пес налиташе и яростният му и надменен лай бе смутен от нечий удар, болката екна за малко в гласа му и се смени с диво ожесточение; може би сега той захапваше някого за крака или се мяташе вече на гърба му. Една кучка налиташе върху някого, макар да не бе много сигурна, че ще го прогони. В лая й звучеше ярост, но пресилена — за да скрие страха, който бе най-дълбоко — и него Лишко веднага позна; това бе собственото му усещане за несигурност в човешкия и в кучешкия свят, състоянието на обида, притиснатото от тревоги самочувствие. Раздразнен в несмутимото си спокойствие, гръмотевично отекна и басът на някакъв патриарх, но той бързо замлъкна. В хор, повече за да пригласят, отколкото от лично засягане, лаеха далечни и близки кучета. Камионът още веднъж се напъна по стръмнината, а след тава като че я премина и шумът затъна зад кучешкия лай и хълмовете.

Мина малко време и кучетата се успокоиха. В съседния двор някой се закашля и веднага се опита да удави кашлицата си в шепа. Старият до оградата се размърда.

— Божиле — викна той приглушено, — Божиле, ей, Божиле!

Кашлицата отведнъж еекна, но след това пак избухна и един глас, прегракнал от простуда и тютюн, се обади:

— Кой е?


— Ела, ела насам — повика го старецът. — Ела да не разлаем псетата.

Проскърца разтрошен сняг и като все се опитваше да задави кашлицата си, съседът се приближи до оградата.

— Чу ли? — попита го старият.

— Аха — рече оня отвъд. — Не беше в нашата махала. Стори ми се към долната.

— Към долната, към долната.

— Е-е, и тая нощ ни размина.

Далеч угасна съвсем шумът на камиона и лаят на сподирящите го кучета.

— Ти си стар човек — рече оня отвъд, — кажи какво да правим?

— Не знам — отвърна дядото. — На такъв огън не съм се пекъл ... Ще преживеем и днеска, пък утре, както господ рече. Може и просяци да станем.

Малко по малко се прибраха и другите мъже из околните дворове, които също така бяха срещнали зората навън. Тихо проскърцваха вратите, затръшнаха се, легнаха под сайвантите прегракналите от лай кучета. Из оборите промучаваха крави, раздрънкваха звънчета овцете — настъпваше вече утрото.


* * *
Цялата зима бе прекарал все тук, на тоя двор; тук го бе заварило падането на снега, после топенето му. Преминали бяха тежките студове и наскоро една нощ бе усетил още в дълбоката тъмнина лекия повей на южния вятър. За първи път в десетмесечния му живот сред непроницаемостта на студа го докосваше тая топла въздушна ласка; той не бе виждал по-рано как се топят снеговете, как потичат мътните води и как буква земята под тях, но дълбоко в кръвта му вятърът събуди една радостна тръпка. Ушите му, унило клюмнали назад, се поизправиха, носът му се набърчи в очакване на нещо, което ей сега трябваше да стане, да го изведе отведнъж и окончателно от страха и потиснатостта, които зимата и, овчарските кучета, хората и дори домашният пес Баро непрекъснато му бяха навявали. Нещото не дойде така отведнъж, както го очакваше, но в оная нощ, докато бе лежал между пъновете и докато южнякът обикаляше селото, той усети и по лая на съседските кучета, че не се беше излъгал. И те също, и те, които бяха живели много повече и знаеха много — и те издаваха в гласовете си неясната възбуда и очакването на идващото.

Вятърът се бе усилил, размете облаците; до сутринта мартенският студ бе намалял и снегът поомекна. Беше гряло слънце няколко дни, а топлият повей бе близал стъпка по стъпка снега, докато по целия двор не остана нито една купчина. Харманът потъна в кал ю гюбре — като преминаваше от хамбара до къщата и от къщата до обора, дето клечеше денем, готов да издебне свинята, за да бръкне в коритото й, той редовно вече изцапваше белите чорапки на краката си. Сега, в пролетната киша, чорапките потъмняха, изпъстриха се със сиви засъхнали капки кал.

Но нито тази кал, нито неочакваната нервност на стопаните, нито дори заплашителното ръмжене на Баро от синджира можеха вече да заглушат усещането за новото и неясното, което идваше и което (така му се струваше) носеше само хубави неща. Какви? Това още не знаеше. Може би идваха щедри времена с много храна, със свобода, която не пречи на големите овчарски песове, с лудо тичане и луди игри. Може би един ден щеше да премине и тая всеобща тревога, която бе обхванала хората, и пак да се върне времето с усмивката на младата стопанка, на веселостта на дядото, която толкова много го бе радвала. Старият винаги беше сериозен и строг, но идваха мигове — и строгостта изчезваше; тогава дебелият му глас омекваше и през постоянната кашлица Лишко усещаше една нежна нотка, един галещ звук о-о-о, Лишко.

Сутрин, през изминалите сутрини на тая зима, дядото пръв усещаше зората и докато всички спяха и дори кравите в обора още не бяха се размучали, ставаше и излизаше навън да наобиколи стоката. Лишко го чуваше, преди да отвори външната врата, скачаше и изгичваше пред входа да го посрещне. Тогава най-често, докато се галеше в краката му, освободен от всички нощни страхове, той чуваше това ласкаво „о-о-о”. Кучешкото му сърце се изпълваше с преданост, с благодарност, с една радостна топлина. Разлайваше се, тичаше около краката му и всичко лошо, което го бе потискало, отминаваше безкрайно далече, ставаше безкрайно малко. Баро на синджира ревниво пролайваше и ако лаят му можеше да се преведе на човешки език, той би означавал: „Стопанино, стопанино, остави това пале! Ето ме и мене, ето ме и мене!” После идваше едно ръмжеше и то добавяше: „Ако ми паднеш, мисли му”. То се отнасяше за Лишко. Но овчарският пес от съседния двор, чул-недочул в утранната си дрямка, пролайваше басово: „Аз ли, аз ли? А като прескоча оградата!” „Чия ограда, чия? — питаше кучката от следващия двор. — Моята ли?” Така се разлайваха, объркани, кучетата на цялата махала — много заплахи и извинения се разменяха, някъде даже някой сприхав пес прескачаше нечий чужд плет да се разправя лично. Но Лишко не ги чуваше. На него не му трябваха тогава нито заплахи, нито извинения. Той тичаше щастлив в краката на дядото до обора, до кошарата на овцете, до плевника, пак до обора ... Такива бяха сутрините на дългата зима, когато дядото излизаше да храни добитъка и когато и студ, и заплахи се забравяха пред онова „о-о-о”, с което той го поздравяваше.

От седмици насам приветливото „о-о-о” вече не бе чувал. Но в това време дойде топлият повей, стопи се снегът, дворът се напълни с кал и смътното усещане за щедри времена все по-упорито изпълваше тялото му.
* * *
И тази сутрин старият, който пак излезе, след като стоката в обора се раздвижи, не го поздрави с хубавото „о-о-о”. След нощта, в която бе будувал, той изглеждаше още по-мрачен и Лишко не посмя да се преплете и в краката му. Дядото направи обиколката си и бързо се прибра. Едва тогава Лишко скочи от своето място и тръгна към къщата. Там, пред вратата, на циментовата площадка, трябваше да дочака търпеливо някоя от жените да излезе с кофата трици за прасетата и за Баро, а може би и за него също, ако се сетеше.
* * *
Настъпи денят, а от къщата никой не му подхвърли нещо за ядене. Тихо и предпазливо излизаха старите и младите, отнесоха храна на кравите, след това нарязаха слама и сено на резачката, сипаха и на овцете. Кокошките получиха своята паничка ръж, Баро — няколко сухи кори, прасетата — помия. Той можа да се присламчи до тяхното корито и да полочи, но изпод зурлите им не успя да измъкне нищо по-тлъсто. Пред къщата бабата изнесе кофата с накиснато кюспе; от него вече измъкна цяла люспа. Люспата още не бе омекнала добре, но той я изяде.

Седнал пред колибата си, Баро го бе наблюдавал през цялото време, видял бе как лочи от коритото на прасетата и как после отмъкна люспата. Отдавна изхрускал своите кори, той пак беше гладен. И ден, и нощ, вързан за синджира, с гердан от железни шипове на шията — да го пази от овчарските песове, той бе насъбрал тук злоба срещу всичко и всички.

Преди няколко месеца, когато зимата не бе още настъпила и когато Лишко не беше се срещал с овчарските песове, струваше му се, че няма нищо по-страшно от Баро. Но сред студа и постоянния страх от чуждите кучета вързаният Баро скоро престана да го плаши. След като изяде кюспето си, той премина нарочно близо до него, за да го подразни. Както винаги, Баро го посрещна с ръмжене, а после бясно опъна синджира с надежда, че ще го скъса. Но синджирът не се скъса, а и на Лишко скоро му омръзна да го дразни.

Слънцето се повдигна по-високо и земята се размръзна. Докато премина мястото от колибата до циментовата площадка пред къщата, където обичаше да лежи на припек, краката му затъваха в рядката пролетна кал, все още размесена с кристалчета лед. Така бе преминавал същото място много пъти, но сега усети нещо ново, което преди не бе изпитвал. Дали бе миризма, или пък друго — не разбра, но щом стъпи на циментовата площадка, усещането изчезна. Той набърчи нос, вдъхна въздух и кучешкото му обоняние процеди миризмите, които се стелеха наоколо — новото не беше в тях. Отново се върна назад и пак, докато газеше из калта, в гърдите му се пробуди това непознато чувство — тънка, неуловима миризма полъхваше отнякъде и в мартенския въздух, размесена с миризмите на двора, тя докосна обонянието му и събуди пак тръпката, която преди малко го бе накарала да се върне от циментовата площадка в калния харман.

Той дълго души въздуха, а на края объркан се вър¬на на припека пред вратата и там задряма.

* * *


Все по-високо се беше издигало слънцето и все по-приятна бе ставала напечената стена зад гърба му, а в ноздрите му в полусън хлуеше обилната нова миризма от утрото. Тя изпълни тялото му с някаква радост и радостта като слънцето от стената го топлеше и събуждаше, събуждаше го по-силно от тревожните гласове на стопаните, от врявата на кокошките, които безсмислено щъкаха из хармана. Отвори очи и всичко бе такова, каквото го знаеше още в съня си и каквото будният слух му бе внушавал — старият и младият стопанин работеха при купата със слама, а кокошките се лутаха из калта. Над земята, над торището, както и през зимата, се стелеше бяла тънка пара. Тази пара го близна по носа и чак сега разбра каква бе била утринната миризма — тя бе този мирис на земя и на влага, и на топло слънце сред тях, което го опияняваше. Събуден, един-два мига той се напрягаше, за да улови нещо познато, много близко, почти вчерашно; топлина, влага и земя, топлина, влага и земя сред студеното? Да, това беше онзи пръв порив преди седмица в дълбоката нощ, който бе близнал снега и бе вдигнал кучетата на цялото село. Това беше топенето на преспите, мътната вода и радостното предчувствие за щедрите времена. Това беше — да, всичко, което го бе накарало да забрави студовете и овчарските песове и да тича по двора и из градините, да усеща как под краката му, по опръсканата с кал козина, дори под ноктите му, земята омеква, омеква, става по-топла и рехава н най-важното — от нея бликаха слаби, но многобройни миризми — нещо гниеше, нещо растеше, нещо се движеше.

Като бяла пара — силни, замайващи — миризмите се носеха над земята, вдигаха се високо, може би плуваха чак сред синевата. Той се преметна по гръб на циментовата площадка и ги видя; наистина плуваха там, бавно се носеха нанякъде, а сред тях стоеше светлото кьлбо, което не можеше дори да се погледне спокойно. Нещо се разигра в тялото му; той разгони кокошките, разлая се след прасето. Ушите му се изправиха, опашката се вдигна високо като знаме. Като знаме на победата над непознатото и над зимата, и над всичко онова, което го плашеше и притискаше толкова дълго сърцето му. Пак подгони кокошките и уплашената им врява напълни целия двор.

Но като натъпка в коша наръча слама, който смъкна от купата, младият стопанин се наведе и намери в калта някакъв камък. Камъкът полетя във въздуха със свистене като хвърлен от прашка, а заедно с него свистяха и ругатните на стопанина. Не го улучи. Но той удари онова в него, което го бе накарало да вдигне опашка високо и да тича през целия двор радостен и неспокоен. Скри се под хамбара и прекара доста време там, докато двамата мъже свършиха работата си и се прибираха вкъщи.
* * *

Гря слънце и земята, обвита в бяла пара, цял следобед тънеше в новите миризми. Овцете под навесите се разбляха, раздрънкваха звънчета отлъчените агнета — всичко живо усети топлия въздух. Към обед се отвориха някои порти и брадясали мъже поведоха стада из улиците. След овцете и пред тях тържествени тичаха овчарските песове. Селото се изпълни с лай и звън. Лишко видя по улицата да минават няколко такива стада и опрян върху плета на предните си крака, с лай изпрати овчарите.

По съседните дворове хората се размърдаха. Някъде дрънчеше кофа, скърцаше макара на кладенец, някой някъде прекопаваше градина — равномерно хръскаше пръстта под лопатата му. Излязоха и неговите стопани. Жените пуснаха кравите от обора и старецът започна да товари гюбре. Младият изведе овцете. Жена му изнесе нова лескова метла, отърси я от неопадалите листа и запремита двора пред къщи. Клечки, сламки, миналогодишни листа, корени се бяха пръснали през зимата по него. Младата направи няколко купчини, поприбра разхвърляните дърва до стената и дворът като че стана друг. Свекървата запали купчините, изпращяха влажните клечки и сладникав синкав дим се разстла над земята.

Баро излезе от колибата си и се изтегна на слънце върху младата трева. И може би затова и той не видя, нито чу кога се бе приближил чуждият човек.

Човекът си бе отворил вратата сам, преминал бе през двора и се изправи внезапно зад гърба на стария. Чак тогава Лишко го видя и пръв залая. Скочи и Баро, опъна се и издрънча през лая му синджирът.

— Е-е-е, по-кротко де! — рече чуждият човек и се усмихна. — Тия пазачи спяха, като влизах, а сега ще се скъсат от зор.

Изненадан, старият продължаваше да държи във въздуха повдигната пълна вила. Жените в другия край на двора спряха да метат.

— Ха добър ден — рече пак чуждият. — Добре, че ви заварих.

— Какво има? - попита дядото. — Сина го няма.

— Не питам за сина ти. Отпъди най-напред кучетата, да си чуем думата.

Като остави вилата неразтоварена, старият машинално тръгна към кучешката колиба, вкара Баро вътре и прихлопна вратата й. Една от жените замахна с метлата по Лишко и го прогони. Старият се върна, вдигна натоварената вила и я изсипа в колата.

— Е-е, чакай, чакай — рече чуждият човек. — За работата има време.

— Какво искаш? — подпря се на вилата дядото.

— Каквото искам, ще кажа. Виждаш, че не идвам при тебе ни с тояга, ни с пушка. Не идвам нощем, а посред бял ден. Все ще се разберем, бай Койо!

— Думай!

— Думах: ето ти декларацията. Подпиши! Всички влизат, няма да се излъжеш. Сега идвам от Каракушов — той подписа.

— Аз без сина не мога.

— Никой не те кара сега. Вземи я! Утре, другиден ще мина да я прибера. Сега повече няма да приказваме. Хайде!

Старецът изпъшка. Жените в градината стояха като вкаменени. Чуждият човек си излезе. В колибата Баро се разлая, задраска по вратата. Старецът постоя с листа в ръка, после внимателно го сгъна, свали калпака си, после пак го нахлупи и тръгна бавно из двора. Намери ланшна вършина, хвърлена на овцете, взе я, пусна Баро навън и като хвана изкъсо синджира, дълго го би през муцуната. Отначало кучето ръмжеше, после ръмженето премина в безсилно скимтене.

Разтреперан, Лишко стоеше под хамбара. Започнало бе нещо страшно, което заедно със стоновете на Баро отново изпълни тялото му със страх.


* * *
Минаха два дни. Времето все беше хубаво. Спряха да текат мътните ручейчета по двора и по улиците. Харманът се подсуши, подсуши се и земята в градината. Мартенският вятър полъхваше от време на време, остър и зъл, но слънцето примами дръвчетата и тревата по припеците. Зад плевника растеше млада слива. Тя първа наля пъпки и един предиобед из градината се пръсна нова миризма. От нечий двор долетяха пчели, разжужеха се, пълзяха по цветчетата. Лишко лежеше на припека до бялата стена. Насам, в дъното на двора, никой не идваше освен пчелите, които го унасяха в дрямка. Къщата оттук не се виждаше. Той изтичваше понякога и там, но все същата тревога тежеше наоколо и все така будуваха стопаните, озлобени и нервни: В колибата си, проснат върху сламата, стенеше Баро. В копанката му имаше помия; кокошките, осмелени, идваха там да пият и когато хриповете на Баро се учестяваха, с крякане отскачаха встрани. Като се пазеше да не го забележат стопаните, Лишко на няколко пъти излапваше помията, но после копанката пак се напълваше. Започна да излиза от колибата и пребитият Баро; той топеше муцуна в копанката, а после я ближеше с езика си. Лека-полека се съвземаше, но бе изгубил цялото си високомерие — ушите му клюмнали, козината полепнала в сламки и настръхнала. Вече не се нахвърляше срещу него още отдалеч; само черното му притихнало око го гледаше от полумрака на колибата с безсилна ненавист.

Така изтекоха тия дни — в страх, защото онова, което трябваше да се случи, не беше дошло. И предчувствията, поникнали от топлото време, малко по малко се поукротиха. Стопаните прекопаха градината, разхвърлиха тора, отгърнаха от зимните завивки малките дръвчета. Младият денем извеждаше овцете на паша и в двора настъпваше тишина, каквато не бе имало чак от миналата есен.

Една сутрин, преди да ги изведе, дойде човекът, който и по-рано бе идвал. Този път Баро не лаеше, а старият не се изуми, както преди. Човекът бе облечен в зелена памуклия, дойде и поздрави усмихнат. Тримата мъже дълго говориха на двора, а после пристигна още един и той също говори с тях. Този, който бе влязъл в двора последен, извади от джоба си шише и те пиха поред. Храна нямаше. От къщната врата често-често поглеждаха жените, но нито веднъж не излязоха навън. Накрая се вдигна голям шум и младият се отдели. Старият и двамата мъже обиколиха обора, кошарата, сайванта. Раздрънкаха се брани и плугове, а после и тримата прекосиха двора и влязоха в кошарата при овцете. Надникнаха в хамбара, а след това насядаха под дървения навес пред вратата му.


Каталог: 2014
2014 -> Закон за правната помощ Обн., Дв, бр. 79 от 04. 10. 2005 г.; изм., бр. 105 от 2005 г., бр. 17 от 2006 г., бр. 30 от 2006 г.; изм и доп., б
2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии
2014 -> П р а в и л а за провеждане на 68-ми Национален и Международен Туристически Поход "По пътя на Ботевата чета" Козлодуй Околчица" 27 май 2 юни 2014 година I. Цел и задачи
2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово
2014 -> На финала на предизборната кампания голямата интрига са малките партии
2014 -> Рекламна оферта за Избори за народни представители 2014
2014 -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница