Десетото откровение Джеймс Редфилд осъзнаване на пътя



страница1/15
Дата11.01.2018
Размер2.46 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15

Десетото откровение - Джеймс Редфилд

ОСЪЗНАВАНЕ НА ПЪТЯ


Приближих се към края на издадената урва и се загледах на север. Пред очите ми се ширеше Апалашката долина, поразително красива, шест-седем мили надлъж и пет мили на ширина. Прекосяваше я поток, който се виеше през открити ливади и гъсти цветущи гори. Това бяха древни гори, с дървета, високи по трийсетина метра.

Сведох поглед към най-общо щрихираната карта в ръцете си. Всичко в долината точно съвпадаше с черте­жа - стръмният склон, където стоях, пътят, водещ на­долу, описанието на терена и потока, скупчените хълмо­ве отвъд. Ясно бе, че това е мястото, което Чарлин бе скицирала на бележката, открита в нейния офис. Защо ли го бе направила? И защо бе изчезнала така внезапно?

Повече от месец бе изминал, откак колегите на Чарлин от проучвателната фирма, където работеше, я бяха виждали за последен път, и франк Картър, нейният колега по стая, бе наистина разтревожен, когато ми се обади.

- Тя често заминава някъде неочаквано - каза ми той . - Но никога не е изчезвала така задълго, особено когато си е назначила срещи с постоянни клиенти. Нещо не е наред.

- Как ви хрумна да ми се обадите? - попитах аз.

Той ми показа част от писмо, което бе намерил в офиса на Чарлин. Бях й го писал преди месеци, разказ­вайки й моите преживявания в Перу. В писмото била ос­тавена бележка с името и телефона ми.

- Обаждам се на всички, за които знам, че имат връзка с нея - добави той. - Досега никой нищо не знае. Ако се съди по писмото вие сте приятел на Чарлин. Надявах се, че може да сте чул нещо за нея.

- Съжалявам - отвърнах аз. - Не съм я чувал от месеци.

В същото време ми се стори невероятно, че е било толкова отдавна. Веднага след получаването на писмо­то ми Чарлин ми се бе обадила по телефона и оставила дълго съобщение на телефонния секретар за това, кол­ко е развълнувана от Откровенията и от тяхното бързо разпространение. Спомням си, че изслушах съобщени­ето на Чарлин няколко пъти, но отложих обаждането си за по-късно - като си казвах, че ще й се обадя утре, вдругиден, когато имам настроение. Да говоря с нея, оз­начаваше да й разкажа подробности за Ръкописа, а на мен ми беше нужно време да размисля, да възприема по-добре станалото.

Истината бе, че някои части от Пророчеството все още ми убягваха. Вярно е, че вече умеех да се свързвам с вътрешната си духовна енергия, което ми носеше го­лямо облекчение, при положение, че връзката ми с Марджъри се бе разпаднала и повечето време бях сам. Дола-

вях по-добре интуитивните си мисли, сънищата и излъч­ването на помещенията и пейзажа. В същото време обаче, не винаги успявах да доловя смисъла на случайни­те наглед съвпадения, които ставаха.

Често например се изпълвах с енергия, изяснявах си най-важния за мене въпрос в момента и получавах ясен знак какво да направя или къде да отида, за да получа отговор - ала когато го последвах, често не се случваше нищо особено. Не разбирах посланията на случилото се, смисъла на събитията.

Това се отнасяше особено за случаите, когато инту­итивно бях подтикнат да потърся някой от познатите си, стар приятел например, или човек с когото ежедневно работим. Обикновено успявахме да открием някои но­ви допирни точки, но нерядко, при всичките ми усилия да му отдам енергия, моята инициатива си оставаше на­пълно безплодна или, още по-зле, започваше с вълнение, което скоро се превръщаше в неочаквано раздразнение и неприязън.

Аз не губех вяра от тези провали, но си давах сметка, че все още ми липсва нещо, за да превърна прилагането на Откровенията в трайна житейска практика. В Перу често се осланях на първоначалния тласък, действах спонтанно с някаква вяра, породена от отчаянието. Кога­то се върнах в родината, макар че попаднах в обичайно­то си обкръжение, често се озовавах в среда на съвърше­ни скептици и започнах да губя свежестта на очаквани­ята си и твърдата вяра, че знаците наистина ме водят правилно. Очевидно, някакво същностно познание бях забравил... или може би още не бях открил.

- Вече не зная какво да правя - каза колегата на Чарлин. - Доколкото ми е известно, тя има сестра в Ню Йорк. Дали не знаете как можем да се свържем с нея? Или с някой друг, който да може да ни ориентира?

- Съжалявам - отвърнах. - Не зная. С Чарлин едва подновихме едно някогашно приятелство и аз не помня роднините й, нито зная сегашните й приятели.

- Е, тогава сигурно ще трябва да уведомя полицията, ако вие не можете да предложите нещо по-добро.

- Не, струва ми се, че това е разумно. Няма ли нещо, по което да се ориентираме?

- Само една скица вероятно на някаква местност. Едва ли може да се установи коя.

Скоро след разговора, той ми изпрати по факса ця­лата бележка, която беше намерил в офиса на Чарлин, включително и скицата, състояща се от кръстосани щри­хи и номера, с неясни бележки в полетата. И докато се­дях в кабинета си и съпоставях чертежа с означенията на пътищата върху атласа на Юга, успях да открия къде се намираше действително тази местност. Тогава в съз­нанието ми се появи съвсем ясно образът на Чарлин, съ­щият образ, който си бях представял и в Перу, когато уз­нах за съществуването на Десето откровение. Дали пък изчезването й не беше свързано по някакъв начин с Ръкописа?

Лек ветрец подухна в лицето ми и аз отново се заг­ледах към пейзажа в подножието. Вляво в далечината, в западния край на равнината, се виждаха покриви. Си­гурно това беше градът, означен на картата на Чарлин. Аз пъхнах хартийката във вътрешния си джоб и се заспусках надолу по пътя.

Това беше малко градче, с население около две хи­ляди души, както бе отбелязано на пътния знак до пър­вия и единствен светофар. Повечето търговски сгради бя­ха разположени от двете страни на единствената улица, която минаваше недалеч от потока. Пресякох светофа­ра и зърнах един мотел, непосредствено преди да се нав­лезе в националния парк. Спрях на паркинга, като обърнах срещу съседния ресторант и кръчма. Видях да влизат няколко души, между които един висок, мургав и черно­кос човек, който носеше голям пакет. Той отвърна на погледа ми и за миг очите ни се срещнаха.

Излязох и заключих колата, след което интуицията ми ме подтикна да обиколя ресторанта, преди да се от­бия в мотела. Масите вътре бяха почти празни - имаше няколко туристи на бара и хората, които бях забелязал да влизат преди мен. Продължавах да оглеждам стаята и погледът ми отново се спря на високия човек, който бях зърнал и преди; той отиваше към дъното на поме­щението. Усмихна ми се едва забележимо, за миг задър­жа погледа си върху мен, след което излезе през няка­къв заден изход.

Последвах го. Беше застанал шест метра встрани, приведен над багажа си. Носеше джинси, западняшка ри­за и обувки, и изглеждаше към петдесетгодишен. Зад не­го следобедното слънце хвърляше издължени сенки сред високите дървета и тревите, на петдесет метра в дале­чината течеше потокът и се спускаше към равнината.

Мъжът се поусмихна и ме погледна.

- И вие ли сте пътник? - попита.

- Търся една приятелка - отвърнах. - Стори ми се, че вие може да ми помогнете.

Той кимна, като ме оглеждаше щателно. Приближи и се представи като Дейвид Самотния Орел, след което обясни, че е пряк потомък на американските туземци, живели на времето в тази равнина, сякаш това имаше ня­какво значение. Едва сега забелязах лек белег на лице­то му, от края на лявата вежда, та чак до брадата, който за малко не бе засегнал и окото.

- Искате ли кафе? - попита той. - В ресторанта пра­вят хубави сокове, но лошо кафе.

Той посочи с глава към потока, където бе опъната малка палатка между три едри тополи. Мнозина се разхождаха наоколо, повечето в посока към моста, който из­веждаше към националния парк. Всичко изглеждаше на­пълно спокойно.

- Разбира се, ще ми бъде приятно - отвърнах. Той запали край палатката си газов котлон, напъл­ни съд с вода и го сложи на котлона.

- Как се казва вашата приятелка? - попита най-сетне.

- Чарлин Билингс.

Той нищо не каза, а само се загледа в мен и докато се гледахме така, аз ясно си представих неговия образ от някакво друго време. Той беше по-млад, обут в кожени бричове, и седеше край голям огън. Лицето му бе изри­сувано като на индиански воин. Около него в кръг се бяха разположили американски туземци, но между тях има­ше и двама бели, жена и много едър мъж. Всички обсъж­даха нещо разпалено. Едните искаха война, другите при­мирие. Той ги прекъсна, подигравайки се над онези, ко­ито желаеха мир. Та как е възможно да бъдат толкова наивни, говореше той, подир всички предателства?

Бялата жена явно го разбираше, но го помоли да я изслуша. Тя настояваше, че войната може да се избегне и да се осъществи сигурна защита на равнината, ако се потърсят духовни средства за това. Той напълно отхвър­ли аргументите й, отправи критики към останалите и накрая се качи на коня си и се отдалечи. Повечето го последваха.

- Интуицията ви е вярна - каза Дейвид и прекъсна ви­дението ми. Той постла ръчно съшито одеяло помежду ни и ми предложи да седна. - Наистина съм чувал за нея.

Изгледа ме в очакване да кажа нещо.

- Тревожа се - отвърнах. - Никой не знае нищо за нея и ми се иска да разбера дали е в безопасност. Трябва да поговорим.

- За Десетото откровение ли? - попита той и се

усмихна.


- Как познахте?

- Досетих се. Мнозина идват тук, в долината, не са­мо заради красотите на националния парк. Пристигат, за да поговорят за Откровенията. Смятат, че тук някъ­де може да се открие Десетото. Някои дори твърдят, че знаят какво е съдържанието му.

Той се обърна, сложи кафето в съд за чаена запар­ка и го пъхна във врящата вода. Нещо в интонацията му ме накара да си мисля, че ме изпитва дали съм този, за когото се представям.

- Къде е Чарлин? - попитах аз. Той посочи с пръст на изток.

- В Гората. Не се познавам лично с приятелката ви, чух веднъж, когато я представяха в ресторанта, и отто­гава съм я виждал на няколко пъти. И пак я зърнах наскоро; разхождаше се сама из равнината и по екипи­ровката й можете да се съди, че сигурно още е там.

Погледнах в тази посока. Оттук долината изглеж­даше огромна, сякаш нямаше край в далечината.

- Накъде отиваше според вас? - попитах. Той ме изгледа.

- Вероятно към Сипския каньон. Там се намира един от отворите.

Той внимателно наблюдаваше моята реакция.

- Отворите ли? Усмихна се загадъчно.

- Точно така, проходите между различните измерения. Аз се наведох към него, спомняйки си какво бях пре­живял край Селестинските руини.

- Кой знае по-подробно за това?

- Малцина. Засега всичко е само слух, откъслечна информация, интуиция. Никой не е виждал самия ръко­пис. Повечето, които идват тук, за да търсят Десетото откровение, чувстват, че някаква сила ги води, и искрено се стремят да следват деветте откровения, макар чес­то да се оплакват, че знаците ги водят донякъде и после просто прекъсват - и той се позасмя. - На всички ни се случва това, нали? Десетото откровение ще ни помогне да го проумеем - да отворим възприятията си за мистич­ните знаци, за все по-издигащото се духовно съзнание на земята, за възможността човек да повиши своите вибра­ции, както е описано в Деветото откровение, така, че да стане невидим. И всичко това от перспективата на едно друго измерение, за да разберем и да участваме по-пъл­ноценно в случващото се.

- Ами вие откъде знаете за всичко това? - попитах. Той съсредоточено ме изгледа, сякаш внезапно се ядоса.

- Просто го зная!

Известно време остана сериозен, после на лицето му се появи обичайната мекота. Протегна се и наля кафе в две чаши, като ми подаде едната.

- Моите предци са живели в тази долина хилядоле­тия - продължи той. - Вярвали са, че тази гора е сакрално място, което свързва горния свят със средния свят тук, на земята. Хората от моя народ имали обичая да постят и да идват тук, в долината, за да се пренесат в света на своите видения, когато искали да разберат с какви дар­би са надарени, с какво да се лекуват, какъв път да след­ват в живота си. Дядо ми ми е разказвал за един шаман, който дошъл тук на времето и учил хората, как да пре­чистват душата си. Посвещавал ги в това как да тръгнат оттук само с един нож и да вървят, докато животните им дадат знак, който да последват, за да стигнат свещения отвор към горния свят. Ако били достойни, ако се били очистили от нисшите чувства, би могло дори да им се позволи да преминат през този отвор и да се срещнат със своите прадеди, където да им се даде вътрешно вижда­не не само за тях самите, но и за целия свят.

- Когато дошли, белите хора сложили край на всич­ко това. Дядо ми вече не можеше да си спомни как се постига тази опитност, аз също. И ние, както и всички останали, трябва сами да се доберем до нея.

- Да търсиш Десетото откровение ли си дошъл? -попитах.

- Разбира се...Разбира се! Но липсата на прошка ми пречи - в гласа му отново се почувства раздразнение и той като че ли започна да говори повече на себе си, от­колкото на мене. - Винаги, щом се опитам да направя крачката, нещо в мен все не успява да преодолее негоду­ванието, гнева от онова, което е станало с моя народ. И това се задълбочава. Защо е станало така, че земята ни е била заграбена, животът ни потъпкан, разбит. Защо е било допуснато всичко това?

- Съжалявам, че се е случило така - казах аз. Той заби поглед в земята и отново се позасмя.

- Вярвам ти. И все пак ме обхваща ярост, щом си по­мисля за несправедливата съдба на тази земя.

- Виждате ли този белег - добави той и посочи лицето си. - Можех да избегна инцидента с едни пияни ка­убои от Тексас. Можех просто да се отдръпна, но не успях да овладея гнева си.

- Тази долина сега не е ли под закрила заедно с националния парк? - попитах.

- Само половината северно от потока, но политици-те все заплашват да я продадат или да разрешат да се застроява.

- Ами другата част? Тя чия собственост е? - Дълго време е притежавана от частни лица, но една чужда корпорация се опитва да я купи. Не се знае кой

стои зад нея, но на собствениците се предлагат огромни суми, за да продават.

Той хвърли поглед встрани и каза:

- Моят проблем е, че не мога да приема хода на събитията от последните три века. Ненавистно ми е, че ев­ропейците са започнали да се настаняват на този конти­нент, без въобще да се съобразяват с местните хора. Това е престъпно. Ще ми се нещата да се бяха развили по-другояче, сякаш мога с нещо да променя миналото. Нашият начин на живот имаше на какво да научи човека. Ние познавахме смисъла на припомнянето. Това беше голямо послание, което европейците можеха да научат от моя народ, ако бяха поискали.

Докато говореше, съзнанието ми се пренесе в друго видение. Двама души - друг американски туземец и съща­та бяла жена - разговаряха на брега на малко поточе. Зад гърба им се издигаше гъста гора. След малко дойде друг американски туземец и се заслуша в разговора им.

- Можем да излекуваме това! - казваше жената.

- Боя се, че още знаем твърде малко - отвърна ту­земецът с израз на голямо почитание към жената. -Повечето вождове вече ни напуснаха.

- Но защо? Спомни си, какво говорехме. Сам каза, че ако имаме достатъчно вяра, можем да поправим това.

- Да - отвърна той. - Но вярата идва, когато имаш ясна представа за нещата. Нашите прадеди имат позна­ние, но ние тук не можем да го постигнем.

- Но можем да опитаме да го постигнем - настоява­ше жената. - Длъжни сме да опитаме!

Видението ми бе прекъснато, когато забелязах не­колцина млади служители от горската охрана, които приближаваха към по-възрастен човек на моста. Белите му коси бяха грижливо подстригани и той бе облечен в спортни панталони и колосана риза. Когато пристъпи, стана ясно, че леко накуцва.

- Виждаш ли онзи човек при горската охрана? - по­пита Дейвид.

- Да - отвърнах. - Защо?

- От две седмици го мяркам наоколо. Казва се Фейман, доколкото зная. Не съм чувал фамилията му - Дей­вид се приведе по-близо и за първи път в тона на гласа му се чувстваше пълно доверие към мен. - Слушай, на­около става нещо особено. От няколко седмици горска­та охрана проверява туристите, които влизат в гората. Това е нещо незапомнено. А вчера някой ми каза, че съв­сем забранили да се ходи сред дивите гори на изток. Там има места, на десет мили отдалечени от най-близкия път. Сам разбираш колко малко хора биха се осмелили да отидат дотам. Някои започват да долавят от тази посо­ка някакъв особен шум.

- Какъв шум?

- Нещо като дисонанс. Мнозина не могат да го до­ловят.

Той внезапно скочи на крака и бързо започна да раз­валя палатката.

- Какво правиш? - попитах аз.

- Не мога да остана тук - отвърна той. - Трябва да се спусна в долината.

След малко отново спря и ме изгледа.

- Виж, трябва да ти кажа. Човекът, когото ти посо­чих, онзи Феймън - няколко пъти съм виждал приятел­ката ти с него.

- И какво правеха?

- Просто говореха, но съм почти сигурен, че нещо не е съвсем наред - и той отново се залови с прибирането.

Гледах го мълчаливо. Не знаех как да разбирам ситуацията, но чувствах, че Чарлин наистина е някъде из долината, както твърдеше.

- Ще си взема нещата и ще те придружа - казах.

- Не - веднага отказа той. - Всеки трябва да прежи­вее това, което става в тази долина. Сега аз не мога да ти бъда от полза.. Трябва да следвам собствения си вът­решен глас - лицето му изразяваше болка.

- Можеш ли да ми кажеш точното местоположение на каньона?

- На две мили все покрай този поток. Ще стигнеш до малък приток откъм север. Тръгни покрай него и вър­ви още една миля. Той ще те изведе до началото на Сипския каньон.

Кимнах и се обърнах да тръгвам, но той ме хвана за ръката.

- Виж, ще можеш да намериш приятелката си, сти­га да издигнеш енергията си на по-високо ниво. В доли­ната има особени места, които ще ти помогнат.

- Отворите към други измерения ли? - попитах аз.

- Да, там може да ти се открие представа за Десе­тото откровение, но за да намериш тези места, трябва да разбереш истинското естество на своята интуиция и това как да поддържаш тези свои вътрешни видения. Наблюдавай и животните и ще започнеш да си припом­няш с каква цел си тук в долината... защо всички ние сме се събрали тук. Но бъди много предпазлив. Не бива да те виждат, че влизаш в гората - той се замисли за нещо. - Натам отиде и един мой приятел, Къртис Уебър. Ако го видиш, кажи му, че си ме срещал и че аз ще го намеря.

Той се усмихна и отново отиде да си сгъва палат­ката.

Исках да го попитам какво по-точно значи това, ко­ето каза за интуицията, и затова, че трябва да наблюда­вам животните, но той избегна погледа ми и си остана съсредоточен в своята работа.

- Благодаря ти - казах аз. Той леко ми махна с ръка.

Бавно притворих вратата на мотела и излязох на лунна светлина. Хладният въздух и напрежението ме на­караха да потръпна. Помислих си, защо ли правя всич­ко това? Нищо не доказваше, че Чарлин е все още в

долината, нито пък че предположенията на Дейвид са правилни. Нещо ми подсказваше, че има проблем. Преди няколко часа си мислех да се обадя на местния шериф. Но какво бих могъл да му кажа? Че приятелката ми е изчезнала, че са я видели да влиза в гората по своя соб­ствена воля и че сигурно е в опасност, без никакво до­казателство, освен някаква си бележка, намерена на сто­тици мили оттук? За да се претърси тази пустош, ще са необходими стотици хора, и доколкото ми бе известно, никой нямаше да си направи този труд, без достатъчно основание.

Спрях и вдигнах поглед към три-четвърти изпълне­ната луна, която се подаваше над дърветата. Имах наме­рение да пресека потока източно от охранителния пункт и да продължа по главния път в долината. Разчитах, че луната ще ми свети, но не бях очаквал, че ще бъде тол­кова ярка. Виждаше се на цели сто метра разстояние.

Завих покрай ъгъла на кръчмата и стигнах мястото, където Дейвид преди си беше опънал палатката. Вече ня­маше нищо. Той дори беше покрил мястото с листа и бо­рови иглици, за да премахне всяка следа от присъстви­ето си. За да пресека, откъдето възнамерявах, ми се на­лагаше да вървя четирийсет метра през местност, която ясно се виждаше от охранителния пункт, изпречил се напреде ми. През страничния прозорец на пункта можеха да се забележат двама служители, увлечени в разговор. Единият стана от мястото си и вдигна телефонната слу­шалка.

Приведен, аз прехвърлих раницата си през рамо и тръгнах по песъчливия бряг край потока. После свърнах да го прекося, стъпвайки по гладките речни камъни и ня­колко загнили дървени трупи. Всичко наоколо ми се ог­ласяше от жаби и щурци. Отново обърнах поглед към охраната; двамата продължаваха да си приказват, явно, без съвсем да забелязват моето промъкване. На най-дълбокото място бързата вода почти стигна до хълбоците ми, но само след секунди вече бях прекосил деветметровото корито и застанах сред горичка млади борове.

Предпазливо се промъкнах напред, докато открих пътеката, която водеше навътре в долината. Тя се губе­ше в тъмнината на изток и аз, загледан в тази посока, се изпълвах с все повече колебания. Какъв ли бе онзи за­гадъчен шум, от който Дейвид бе така разтревожен? На какво ли бих могъл да се натъкна в мрака отвъд?

Опитах се да прогоня страха си. Трябваше да про­дължа, но свърнах на половин миля навътре в гората, преди да се отдалеча от пътеката сред гъсталаците и да си опъна палатка за през нощта, доволен, че мога да си събуя мокрите обувки и да ги изсуша. На следната сут­рин се събудих призори с мисълта за загадъчната забе­лежка на Дейвид, че трябва да се опитам да задържа ин­туитивните си прозрения, и както си лежах в спалния чувал, припомних си онова, което знаех за Седмото откровение, и по-специално за ирационалните опитности, които следват строго определена система. Според това Откровение, след като сме положили усилие да се освободим от миналите си властнически роли, вече мо­жем по-ясно да определим проблемите на конкретната си житейска ситуация, въпросите, свързани с нашата кариера, взаимоотношения с хората, с това къде да живе­ем, по кой път да вървим. Тогава, ако съзнанието ни ос­тане будно, започват да ни се явяват предчувствия, зна­ци и интуиции, които ни дават да разберем коя посока да следваме, с какво да се заемем, към кого да се обър­нем, за да получим отговор.

След всичко туй се очаква да се прояви онова обсто­ятелство, което да ни открие причината, тласнала ни в тази посока, и да ни подскаже как да решим проблема, пред който сме изправени, за да продължим своето раз­витие. Но как да съхраним тази интуиция постоянно?

Измъкнах се от спалния чувал, отворих предното платнище на палатката и се огледах навън. Не забеля­зах нищо необичайно, тъй че излязох в есенната про­хлада, отидох до потока и се наплисках със студената вода. После прибрах багажа си и се отправих отново на изток, като се подпирах на една тояга и се стремях, до­колкото мога, да се крия сред високите дървета в крайб­режието на реката. След около три мили през тялото ми пролазиха тръпки на страх и напрежение и ме облада внезапна умора. Седнах и се облегнах на едно дърво, опитвайки се да се съсредоточа към околния пейзаж и да акумулирам вътрешна енергия. Небето беше безоб­лачно и утринното слънце танцуваше сред дърветата и по земята наоколо ми. На три метра от мен забелязах дребно зелено стъбло с жълти цветове и съсредоточих цялото си внимание върху неговата красота. Обляно от слънчева светлина, то внезапно ми се стори по-ярко и листата му па-зелени. До мен достигна ароматът му, при­месен с дъх на листа и чернозем.

В същото време откъм дърветата в далечината на север до мен достигна грак на гарвани. Бях учуден, че е толкова силен, но за собствена изненада не можах да разбера, откъде точно идваше. Когато се заслушах, яс­но долових десетки други различни звуци, включени в единния утринен хор - чуруликането на птиците в дър­ветата, жужене на пчели сред дивите маргарити покрай потока, ромоленето на водата край камъните и падна­лите в реката клони... А и още нещо, едва доловимо, нис­ко дисонантно бумтене. Изправих се и се огледах. Какъв ли бе този шум?

Взех си багажа и продължих на изток. Шумът на

стъпките ми в падналите листа ми пречеше, затова трябваше да спра и напрегнато да се вслушам, за да чуя бумтенето. Но то продължаваше. Гората свършваше на


Каталог: books -> new
new -> Тантриското преобразяване
new -> Красимира Стоянова
new -> Робърт Монро Пътуване извън тялото
new -> Програма за развитието на силите на мозъка. През 1978 г въз основа на разработените принципи той започва да обучава хора, а към 1980 г неговите лекции вече се ползват с колосален успех в цял свят
new -> Свръхсетивното познание Марияна Везнева
new -> Книга "Физика на вярата" e нещо изключително рядко
new -> Селестинското пророчество Джеймс Редфилд
new -> Съдържание увод първа част
new -> Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се
new -> Книга първа анастасия звънящият кедър


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница