Щом отворих очи, озовах се в пространство, наситено със синя светлина, обхванат от вече познатото ми чувство на благоденствие и умиротворение. Усетих присъствието на Уил вляво от мен.
Както и преди, той изглеждаше невероятно облекчен и щастлив, че съм се върнал. Дойде по-близо и прошепна:
- Тук сигурно ще ти хареса.
- Къде се намираме? - попитах аз.
- Погледни ме по-отблизо. Поклатих глава:
- Трябва първо да поговорим. Неотложно е да открием къде се провежда експериментът и да го спрем. Те унищожиха билото на един хълм. Кой знае какво още могат да сторят.
- И какво ще правим, като го открием? - попита Уил.
- Не зная.
- Аз също. Кажи ми какво се случи.
Затворих очи и се опитах да се концентрирам, след което описах как бях видял Мая отново, по-специално как тя отхвърли моето предположение, че е част от групата.
Уил кимна без коментар.
По-нататък разказах за срещата си с Къртис, за контакта с Уилямс и за това как едва се бяхме измъкнали от разрушенията вследствие експеримента.
- Ти си осъществил контакт с Уилямс ли? - попита Уил.
- Не в буквалния смисъл. Не контактувахме пряко, както ти и аз. Той по някакъв начин сякаш влияеше върху мислите, които се пораждаха в съзнанието ни. Имах чувството, че това са неща, които на някакво ниво са ми познати; в същото време и двамата с Къртис изразявахме онова, което той ни подсказваше. Колкото и да е странно, мисля, че присъстваше там.
- И какво успя да ви подскаже?
- Потвърди онова, което двамата с теб наблюдавахме по отношение на Мая. И че човек може да си припомни не само личната визия на раждането си, но и едно по-всеобхватно познание, което се отнася до смисъла на човешкия живот като цяло и начина, по който да го осъществим. Ако постигнем това познание, ще повишим своята енергия и ще сложим край на Страха... и на този експеримент. Той нарече това Световна Визия.
Уил мълчеше.
- Ти как мислиш? - попитах аз.
- Разкрили са ти се нови страни на Десетото откровение. Моля те да ме разбереш правилно - и аз като теб смятам, че въпросът е неотложен. Но единственият
начин, по който можем да помогнем, е да продължим да изследваме Отвъдното, докато разберем повече за тази по-всеобхватна Визия, която Уилямс се е опитал да ти предаде. Сигурно има начин да си я спомним.
Нещо се раздвижи в далечината и привлече погледа ми. Девет или десет ясно очертани силуета, съвсем леко разфокусирани, приближиха на петнайсетина метра разстояние. Зад тях имаше още десетки, обгърнати от обичайната жълтеникава мъглица. Излъчваха едно особено сантиментално и носталгично настроение, което познавах добре.
- Знаеш ли кои са тези души? - попита Уил и широко се усмихна.
Погледнах групата и я почувствах близка. Напомняше ми нещо, което не можех да разбера докрай. Колкото повече гледах духовната група, толкова повече емоционалната ми връзка с нея ставаше по-силна - отвъд всичко, което можех да си спомня, че съм преживявал. Познавах тази близост, струваше ми се, че съм бил тук и преди.
Групата приближи на шест метра от мен и аз се почувствах още по-опиянен и приет. Целият се предадох на това чувство. Исках само напълно да се потопя в него, изпитвайки истинско щастие може би за първи път в живота си. Почувствах се приет и обичан.
- Позна ли я? - повторно попита Уил. Обърнах се към него и го погледнах.
- Това е моята духовна група, нали?
При тази мисъл в мен нахлуха спомени, Франция през тринайсети век, манастир, дворът на манастира. Заобиколен съм от група монаси, смях, сърдечност, после тръгвам сам по един горски път. Срещам двама опърпани мъже, отшелници. Те ме молят да им помогна да съхранят някакви тайни ръкописи. Отърсих се от видението и погледнах Уил, ненадейно обзет от страх. Какво ли ми предстоеше да видя? Опитах да се концентрирам, и духовната ми група приближи на още метър.
- Какво стана? - попитах Уил. - Не разбирам съвсем. Описах му какво бях видял.
- Опитай да продължиш видението си - предложи Уил.
Видях отново отшелниците и разбрах, че те са членове на тайния францискански орден „Спиритуалисти", наскоро изключени от църквата, след като папа Селестин Пети бе свален.
- Папа Селестин ли? - погледнах Уил. - Чу ли това? Никога не съм знаел, че е имало папа с такова име.
- Имало е в края на тринайсети век - потвърди Уил. - И когато през шестнайсети век се откриват перуанските руини, където в крайна сметка бе намерено Деветото откровение, те били назовани с неговото име.
- Какви са тези „спиритуалисти"?
- Това са група монаси, които са вярвали, че може да се постигне по-висша степен на познание като се откъснат от човешката цивилизация и се върнат към съзерцателен живот сред природата. Папа Селестин е поддържал тази идея и дори самият е живял известно време в една пещера. Свален е бил, разбира се, и подир туй повечето от сектите на спиритуалистите са били заклеймени като гностици и изключени от църквата.
Споходиха ме още спомени. Двамата отшелници бяха поискали моята помощ и аз с неохота се срещнах с тях дълбоко в гората. Нямах избор; така внушителни бяха погледите им и безстрашното им поведение. Казаха ми, че съществуват стари документи, които има опасност да бъдат загубени завинаги. Аз ги бях пренесъл по-късно в манастира и ги бях прочел на свещ в стаята си, при заключени врати.
Тези документи бяха стари латински преписи на
Деветте откровения и аз се бях съгласил да ги препиша преди да е станало твърде късно, тъй че работех всеки свободен миг, преписвайки десетките страници. По едно време бях така очарован от Откровенията, че се опитах да убедя отшелниците да ги направят публично достояние. Те твърдо отказаха, като ми обясниха, че тези документи са били пазени много векове, изчаквайки момента, когато църквата ще може правилно да ги разбере. Когато ги попитах какво означава това, те ми обясниха, че Откровенията няма да бъдат приети, докато църквата не се примири с така наречената гностична дилема.
Не зная как си спомних, че гностиците са ранни християни, които са вярвали, че търсещите Бога трябва не само да благоговеят пред Христос, но и ревностно да му подражават в духа на Петдесетницата. Те са се стремили да опишат това подражание във философски термини, като практически метод. Когато ранната църква е формулирала своите канони, гностиците са били счетени за съзнателни еретици, които отказват да предадат целия си живот на Бога, въз основа на чиста вяра. Ранната църква е смятала, че за да бъде истински вярващ един човек, той трябвало да се откаже от разбирането и анализа и да живее чрез божественото откровение, следвайки волята на Бога във всеки един миг, но без да желае да разбира всеобхватния промисъл.
Като обвиняват църковната йерархия в тираничнист, гностиците са се опитвали да докажат, че техните разбирания и методи имат за цел всъщност да помогнат на хората „да следват Божията воля", което изисква църквата, а не да служи на Бога само на думи, както това правят църковните служители.
В крайна сметка гностиците загубват и биват прогонени от всички църковни постове и текстове, а техни-те убеждения изчезват и започват да се разпространяват чрез различни тайни секти и общности. Дилемата обаче остава. Докато църквата поддържа гледището за преобразуващата роля на духовната връзка с божественото и в същото време преследва всеки, който говори открито за тази специфична опитност, за това как фактически може да се постигне такова съзнание, как се преживява то - дотогава „царството в душите" ще си остане само интелектуална концепция в рамките на църковната доктрина и Откровенията ще бъдат смазвани всеки път, щом се открият.
В онзи момент аз изслушах с внимание отшелниците, и нищо не им казах, но вътрешно не бях съгласен с тях. Сигурен бях, че бенедиктинският орден, към който принадлежах, ще прояви интерес към тези писания. Особено някои отделни монаси. По-късно, без да уведомя спиритуалистите, аз дадох едно копие на мой приятел, който бе най-близкият съветник на кардинал Николас в моя район. Реакцията не закъсня. Чу се, че кардиналът е извън страната, но аз бях предупреден да престана да говоря по този въпрос каквото и да било и веднага да замина за Неапол, за да доложа за онова, което бях открил пред по-висшестоящите от кардинала. Уплаших се и веднага раздадох ръкописи на колкото се можеше повече хора от ордена, надявайки се да получа подкрепа от други монаси, които проявяваха интерес.
За да отложа повикването, симулирах тежко нараняване в глезена и написах серия от писма, в които обяснявах, че не мога да ходя. И така отлагах пътуването си с месеци, докато преписах колкото се може повече копия в своето уединение. И ето, една нощ, по пълнолуние, войници разбиха вратата ми, биха ме жестоко и ме закараха с превързани очи в замъка на един местен благородник, където бях поставен в дървени стегалки за краката и така останах дълги дни, преди да бъда обезглавен.
Ужасът от спомена за смъртта ме накара да изпитам отново страх и силна болка в наранения глезен.
Духовната ми група дойде още по-близо и аз успях да се овладея. Въпреки това, все още бях донякъде объркан. Уил ми кимна с глава в знак, че е станал свидетел на цялата история.
- Оттук идва проблемът ми с глезена, нали? - попитах.
- Да - отвърна Уил. Погледнах го в очите.
- Ами какво ще кажеш за останалите спомени? Разбра ли в какво се състои гностическият проблем? Той кимна и открито ме погледна.
- Защо смяташ, че църквата е създала такъв проблем? - попитах аз.
- Защото ранната църква се е страхувала да признае, че Христос е дал образец за начин на живот, към който всеки от нас може да се стреми, макар че това ясно е казано в Писанието. Страхували са се, че такава постановка може да даде на отделните хора изключителна сила, затова са й се противопоставили. От една страна църковните служители подтикват вярващите да търсят мистичното царство на Бог в душата си, да долавят с интуицията си Божията воля и да се изпълват със Светия дух. От друга страна те заклеймяват като богохулство всякакви разисквания за това как може да се постигне това състояние, стигайки често директно до убийство, за да запазят своята власт.
- Значи е било глупаво от моя страна да се опитвам да разпространявам Откровенията.
- Не бих казал глупаво - размишляваше Уил, - а по-скоро недипломатично. Бил си убит, защото си се опитал да наложиш едно разбиране, за което културата още не е била подготвена.
Погледнах Уил в очите и после отново се съсредоточих към онова, което знаеше групата, озовавайки се отново в деветнайсти век, по време на войните. Видях се на срещата на племенните вождове в долината, отново със същия товарен кон, очевидно малко преди да тръгна. Като планинец и трапер, аз бях приятел както с туземците, така и с преселниците. Почти всички индианци искаха война, но Мая бе успяла да убеди някои от тях за постигане на мир. Мълчаливо слушах и двете страни, после видях как повечето от вождовете си тръгнаха.
Тогава Мая приближи към мен.
- Предполагам, че тръгваш и ти.
Аз утвърдително кимнах с глава, като й казах, че щом тези местни вождове и лечители не могат да разберат нейното дело, то какво остава за мен.
Тя ме погледна така, сякаш й се надсмивах, след което се обърна към една друга жена. Чарлин! Неочаквано си спомних, че и тя беше там; беше индианка, която притежаваше голяма сила, но бе често пренебрегвана от завистливите мъже-лечители, поради своя пол. Тя, изглежда, знаеше нещо важно от опита на предците, но никой не искаше да я чуе.
Видях как ми се искаше да остана, да подкрепя Мая, да открия чувствата си към Чарлин, но в края на краищата си тръгнах, вероятно под въздействие на подсъзнателния спомен за грешката, която бях направил през тринайсети век. Искаше ми се само да избягам, да избегна отговорността. Житейската ми програма бе предопределена: ловувах, за да доставям кожи, справях се с живота и не бих се изложил на риск за никого. Нищо повече не желаех. Ако се очаква нещо повече от мен, следващия път.
Следващия път ли? Пренесох се напред във времето и се видях обърнат към Земята, обмислящ настоящето си превъплъщение. Пред очите ми се разгръщаше Рождената ми визия, аз виждах всички възможности да преодолея своята неохота да предприемам действия и да заемам позиция. Представих си как мога да се възползвам от възможностите, които ми дава семейството на родителите ми - духовната чувствителност на майка ми, завършеният характер и духовитостта на баща ми. Дядо ми щеше да възпита у мен връзка с природата, а чичо ми и леля ми да ми бъдат образец за ред и дисциплина.
Обкръжен от толкова силни характери, аз бързо можех да осъзная своята склонност към самозатваряне. Поради техния егоцентризъм и големи изисквания, първоначално щях да се опитам да се скрия в себе си, да не възприемам онова, което трябваше да ми внушат, ала след това щях да преодолея този страх, да осъзная положителната насока, която са ми дали, и да се освободя от тази своя склонност към самозатваряне, за да мога пълноценно да следвам жизнения си път.
Това щеше да бъде идеална подготовка, за да започна да следвам духовния път, който ми бяха открили Откровенията преди векове. Щях да изследвам психологическите постановки за човешкото развитие, опита на източната мъдрост, мистиците на Запада и тогава евентуално щях да се натъкна на Откровенията отново, точно в момент, когато хората бяха готови да ги възприемат. Цялата тази подготовка и работа, щеше да ми помогне по-нататък да изследвам Откровенията и това как те променят човешката култура. И да стана част от групата на Уилямс.
Откъснах се и погледнах към Уил.
- Какво има? - попита той.
- И при мен нещата не се получиха по най-идеалния начин, Имам чувството, че съм пропуснал подготвителния период. Не съм се освободил дори от моята само-затвореност. Толкова много книги не успях да прочета, толкова много хора, от които имаше какво да науча, съм пренебрегнал. Когато се връщам назад сега, имам чувството, че съм пропуснал всичко.
Уил едва не се разсмя.
- Никой от нас не може да следва Рождената си Визия съвсем точно.
После внезапно млъкна и се вторачи в мен.
- Разбираш ли какво правиш тук в момента? Ти то-кущо си спомни идеалния начин, по който си искал да протече животът ти и който щеше да ти донесе пълно удовлетворение. И щом се обърнеш към действителния си живот, ти се изпълваш със съжаление, също както Уилямс след смъртта си, когато осъзна всички пропуснати възможности. Но на теб ти се дава възможност да го осъзнаеш сега, да направиш преглед на живота си е този момент.
Не можех напълно да го разбера.
- Не виждаш ли? Това трябва да е ключова част от Десетото откровение. Вече знаем, че интуицията, която имаме, и чувството ни за предопределение в живота са припомняния на Рождената ни визия. Шестото откровение ни дава ключ за освобождаване от властните ни драми, което ни помага да анализираме, къде сме се отклонили от пътя и не сме успели да се възползваме от дадените ни възможности, за да можем отново да намерим правилната посока, в съгласие с предназначението, с което сме дошли. Този процес започва да става все по-съзнателен. В миналото човек е можел да направи Преглед на своя живот едва подир смъртта си, сега е възможно да постигнем такова пробуждане на съзнанието, още докато сме живи, и да започнем да гледаме по друг начин на смъртта, както обещава Десетото откровение.
Едва сега започнах да разбирам.
- Значи, затова хората идват на Земята - за да си припомнят системно, постепенно да се пробуждат.
- Точно така. Най-сетне започваме да осъзнаваме един процес, който е бил неосъзнат от самото начало на човешката история. Преди да се родят, хората винаги са имали Рождена визия, която след раждането им става не-съзнавана и започва да се долавя само като смътна интуиция. Първоначално, в ранните времена на човешката история, разликата между намеренията, с които сме идвали на тази Земя и реалното им осъществяване е била много голяма, но с течение на времето тя все повече се смалява. Наближава моментът, когато ще започнем да си припомняме всичко.
В този момент духовната ми група отново привлече моето внимание. Мигновено съзнанието ми се пренесе на още по-високо ниво и всичко, което каза Уил получи потвърждение. В наши дни най-сетне ние имаме възможност да започнем да гледаме на историята не като на кървава битка между човекоподобни животни, които най-егоистично са се научили да господстват над природата и да оцеляват с по-голяма изисканост, като са се оттеглили от живота в джунглата, за да създадат огромна и сложна цивилизация. По-скоро можем да започнем да гледаме на човешката история като на духовен процес, като на едно по-дълбоко и целенасочено усилие на душите, поколение след поколение, живот след живот, през всички векове, към една единствена цел: да си припомним онова, което вече сме знаели в Отвъдното, и да сведем това познание до съзнанието си на Земята.
Огромна холографска картина се откри пред очите ми и аз можах да видя цялата сага на човешката история. Представата ме увлече така, сякаш сам вземах участие в нея миг подир миг.
Станах свидетел на зараждането на съзнанието. Пред очите ми се простираше огромна, ветровита равнина, някъде в Азия. В далечината нещо се движеше -малка група от хора, необлечени, събираха диви плодове. Както ги наблюдавах, започнах да долавям мисленето на този период. В тясна връзка с ритъма и звуците на природата, ние, хората, живеехме и действахме инстинктивно.
Ежедневният ни живот се състоеше в търсене на храна и спазване на мястото ни в племенната йерархия. Властта беше в ръцете на физически силните и приспособимите и ние приемахме нашето място в йерархията по същия начин, както непрестанните трагедии и трудности в живота - без да се замисляме.
Наблюдавах как отминаха хиляди години и безброй поколения живееха и умираха. Постепенно някои хора започнаха да изпитват неудовлетворение от начина си на живот. Виждайки как дете умира в ръцете им, тяхното съзнание се пробуждаше и те си поставяха въпроса: защо? И как може да се предотврати това в бъдеще. Тези хора започваха да се самоосъзнават - да разбират, че са тук и сега, че живеят. Успяваха да преодолеят своите автоматични реакции и да погледнат по-цялостно на живота. Те започваха да разбират, че в живота се повтарят вечно циклите на слънцето, луната и сезоните, но човешкият живот има своя край. Какъв бе неговият смисъл тогава?
Наблюдавайки тези мислещи хора, аз неочаквано започнах да долавям Рождените им визии; те бяха дошли на Земното ниво със специалното предназначение да поставят началото на екзистенциалното пробуждане на човечеството. Макар че не можех съвсем да видя, знаех, че те носят в съзнанието си и по-висшето предначерта-ние на Световната визия. Преди да се родят, те са знаели, че човечеството е поело по дълъг път, който само те могат да видят. Знаели са обаче и това, че напредъкът по този път трябва да се завоюва с всяко следващо поколение - защото пробуждайки се за едно по-висше предназначение, в същото време ние губим спокойствието на безсъзнателното състояние. Наред с вълнението и чувството за свобода от съзнанието, че сме живи, бяхме обхванати от страх и несигурност, защото още не разбирахме смисъла на нашия живот.
Видях, че дългата история на човечеството се движеше от тези две противоположни начала. От една страна, ние се ръководехме от своите предчувствия, от съзнанието, че животът има определена цел и културата се развива в посока, каквато само ние като хора, с нашия кураж и мъдрост, можем да им дадем. Съдейки по силата на тези чувства, ние имахме основание да мислим, че колкото и несигурен да изглеждаше животът, всъщност ние не бяхме сами, че имаше смисъл и цел, скрита зад съществуването.
От друга страна, често изпадахме в плен на обратния порив, предавахме се на Страха, понякога губехме от очи смисъла на живота и се отдавахме на отчаянието от чувството за самота и изоставеност. Страхът ни караше да заемаме отбранителна позиция, да се стремим да имаме власт, да черпим енергия от останалите и да се противопоставяне на промяната и еволюцията, независимо че бихме могли да познаем нещо по-добро и ново.
Съзнанието все повече се пробуждаше, хилядолетията минаваха и аз виждах как хората постепенно започват да се обединяват в по-големи групи, следвайки естествения си стремеж да се идентифицират с повече хора, да образуват по-сложни обществени организации. Виждах, че този порив е свързан със смътното предчувствие, напълно познато в Отвъдното, че човешката съдба на Земята трябва да еволюира в посока към обединяване. Следвайки това предчувствие, ние започвахме да осъзнаваме, че можем да еволюираме отвъд номадския живот, в който събирахме храна и ловувахме, и да започнем да култивираме земните растения и да използваме плодовете им по-регулярно. По същия начин можехме да опитомяваме и отглеждаме животните наоколо ни и така да си осигурим постоянно протеини и свързаните с тях продукти. Образите на Световната визия бяха дълбоко запечатани в нашето подсъзнание като архетипи и ни тласкаха към промяна, която беше между най-драматичните в човешката история - скокът от номадския живот към установяване на селища.
Тези земеделски и скотовъдни общности започнаха да стават все по-сложни, хранителните стоки, които вече бяха в повече, дадоха тласък на търговията и позволиха на човечеството да формира първите професионални групи - на овчарите, строителите и тъкачите, после на търговците, каменоделците и войниците. Скоро след това бе създадена писмеността и смятането. Ала предизвикателствата на природата и на живота продължаваха да занимават съзнанието на ранното човечество и безмълвния въпрос си оставаше. Защо сме живи? Както и преди, аз наблюдавах Рождените визии на онези индивиди, които се стремяха да разберат духовната реалност на по-високо ниво. Те бяха дошли в Земното измерение, за да издигнат човешкото съзнание до Божественото начало, но първоначално интуициите им за божественото си оставаха мъгляви и незавършени, приемайки политеична форма. Човечеството започваше да признава множество жестоки и взискателни богове, които съществуваха извън нас и управляваха времето, сезоните и плодородието. Нашето чувство за несигурност ни караше да омилостивяваме тези богове с обреди, ритуали и жертвоприношения.
След хиляди години множеството земеделски общности започнаха да се свързват и да формират по-големите цивилизации на Месопотамия, Египет, Индуската равнина, Крит и Северен Китай, като всяка от тях си създаваше собствени версии на боговете на природата и животните. Подобни богове обаче не можеха задълго да успокоят тревогата. Аз наблюдавах как поколения от души идваха в земното измерение да донесат посланието, че на човечеството е предопределено да напредва, като споделя и обменя познанията, до които достига. Обаче
веднъж дошли тук, тези индивиди се подчиняваха на Страха и тяхното вътрешно усещане се деформираше в подсъзнателна потребност да властват, доминират и налагат своя живот над другите посредством сила.
Така бе положено началото на ерата на империите и тираните, когато един велик вожд идваше на мястото на друг, за да обедини своя народ и да завоюва колкото се може повече земи, убеден, че възгледите на неговата култура трябва да бъдат възприемани от всички. През цялата тази епоха обаче, многобройните тирани винаги на свой ред биваха побеждавали и попадаха под робството на по-голям и по-силен културен възглед. В продължение на хиляди години различни империи вземаха надмощие в човешкия живот, налагайки своите разбирания, своя икономически план и военни технологии, само за да станат по-късно жертва на по-силните и по-организирани империи. Макар и много бавно, старите идеи все пак постепенно биваха изместени.
Виждах, че колкото бавен и кървав да беше този процес, ключовите истини постепенно си проправяха път от Отвъдното във физическото измерение. Една от най-важните между тези истини - нова етика на взаимоотношенията - започна да си прокарва път в цялата вселена, но получи най-ясно изражение във философията на древна Гърция. В миг видях Рождените визии на хиляди хора, родили се в гръцката култура, всеки от които се надяваше да си спомни прозрението, което е имал преди раждане.
Сподели с приятели: |