Десетото откровение Джеймс Редфилд осъзнаване на пътя

високото и аз поех сред обширна ливада, изпъстрена с диви цветя и едър, половинметров пелин, покрил цяла половин миля. Пелинът се люлееше на лекия ветрец. Когато почти стигнах края на ливадата, обърнах внима­ние на къпинак, израснал около съборен ствол. Бях по­разен от невероятната красота на къпините и приближих, за да ги разгледам отблизо, представяйки си, че са отру­пани с плодове.

Мигновено изпаднах в състояние на вътрешно спом­няне. Всичко наоколо ми се стори внезапно познато, ся­каш съм бил в тази долина и преди, ял съм някога от те­зи къпини. Но как е възможно? Седнах върху съборено­то дърво и бавно започнах да си хапвам от къпините. В съзнанието ми изплува представата за кристално чисто езеро с няколко водопада на отсрещната страна - една представа, която също ми се струваше много позната. Отново ме облада тревога.

Стресна ме някакво животинче, което шумно изс­кочи от къпинака. Хукна на север и спря на около шест метра. Скри се сред високият пелин, тъй че не успях да разбера какво е, но го проследих сред тревите. След ня­колко минути то се върна метър на юг, застана непод­вижно няколко секунди, после отново се стрелна три-че-тири метра на север, за да спре за пореден път. Пред­положих че е заек, макар да се движеше твърде особено.

Пет-шест минути наблюдавах следата на живот­ното, после бавно поех нататък. Преди да изчезне в далечината, успях да зърна бялата опашка и задните кра­ка на едър заек.

Усмихнах се и продължих на изток по следите му, достигнал най-сетне края на ливадата, и навлязох в гъс­тата гора. Зърнах ручейче, не повече от метър и поло­вина, и нагазих в ляво през него. Знаех, че сигурно това е следата, за която Дейвид бе споменал. Трябваше да свърна на север. За съжаление, натам не водеше никак­ва пътека и дори още по-лошо, гората покрай поточето

се състоеше от гъсти млади фиданки и сплетени тръна­ци. Нямаше как да се промъкна. Наложи се да се върна на ливадата зад мен и да потърся по-заобиколен път.

Отново поех сред тревите в околностите на горич­ката, търсейки проход сред гъстите трънаци. За собст­вена изненада, натъкнах се на следата на заека в пелина и тръгнах по нея, докато отново зърнах поточето. Тук гъстите трънаци малко оредяваха, тъй че успях да си про­бия път и излязох сред по-едри и стари дървета, през ко­ито по-лесно можех да следвам потока на север.

Бях вървял около миля, доколкото можех да преце­ня, когато в далечината забелязах хълмове от двете стра­ни на поточето. По-нататък установих, че тези хълмове са отвесните стени на каньон и аз се бях озовал пред единствения проход към него.

Когато стигнах прохода, седнах край огромно дър­во и се загледах в пейзажа. На стотина метра напред, от двете страни на поточето, се издигаха високи варовико­ви склонове, които образуваха огромен отвесен каньон, широк две мили и поне четири дълъг. Първата половин миля беше осеяна с редки дървета и също покрита с пелин. Спомних си за бумтенето и внимателно се вслуш­вах пет-десет минути, но то явно бе спряло.

Тогава извадих от багажа си малък газов котлон, за­палих го, изсипах вода от манерката си в малка тенджерка, излях пакет зеленчукова супа на прах във водата и я сложих на огъня. Наблюдавах как парата се вдигаше и изчезваше, издухвана от вятъра. Докато съзерцавах това, отново пред очите ми се явиха вирът и водопадът, само че този път и аз бях там, упътил се да срещна някого. Постарах се да се отърся от тази представа. Та какво ставаше с мен? Образите започваха да стават все

по-ясни. Първо Дейвид в някакъв друг живот; сега тези

водопади.

Нещо в каньона се раздвижи и ме накара да се огледам. Обърнах се към поточето, после към едно самотно дърво на двеста метра разстояние, повечето от листата на което бяха опадали. На него бяха накацали много и големи гарвани; няколко от тях литнаха и кацнаха на земята. Мина ми през ума, че може да са същите гарвани, които бях чул преди. Както ги наблюдавах, те неочаква­но излетяха и тревожно закръжиха над дървото. В също­то време до мен отново достигна гракът им, макар че както и преди силата му не отговаряше на разстоянието; той звучеше много по-близо.

Врящата вода и съскането на парата върна внима­нието ми към котлона. Супата прекипяваше на огъня. Махнах тенджерата с кърпа, а с другата ръка спрях газта. Когато вренето затихна, върнах тенджерата на котлона и отново обърнах поглед към дървото в далечината. Гарваните бяха изчезнали.

Изядох набързо супата, измих и прибрах съдовете и поех към каньона. Щом минах през прохода, веднага забелязах, че цветовете бяха станали по-ярки. Пелинът изглеждаше поразително златист и аз за първи път забе­лязах, че бе изпъстрен със стотици диви цветя - бели, жълти и оранжеви. Откъм скалите на изток бризът довяваше аромат на диви азалии.

Въпреки че продължавах да следвам потока, който се спускаше на север, аз държах под око високото дърво вляво, над което бяха кръжили гарваните. Когато то се озова точно на запад от мен, забелязах, че потокът вне­запно се разширява. Проправих си път между върби и хвощ, докато разбера, че съм стигнал малко езеро, от­където водеше началото си не само потокът, покрай кой­то бях минал, но и още един, който свърваше далеч на югоизток. Първоначално си помислих, че сигурно това е вирът, който се бе явил в представите ми, но водопади нямаше.

По-нататък ме очакваше нова изненада: северно от

вира поточето бе напълно изчезнало. Откъде ли извира­ше водата? Най-сетне ми хрумна, че вирът и потокът, ко­ито виждах, се захранват от огромен подземен извор, който в тази местност избиваше на повърхността.

На петнайсет метра вляво забелязах леко възви­шение, където растяха три клена, широки повече от по­ловин метър. Тук беше идеално място човек да седне и да размисли. Настаних се, облягайки се на един от клено­вете. На два-три метра бях от другите две дървета, от ля­вата ми страна се виждаше дървото на гарваните, а от­дясно потокът. Въпросът бе, накъде да тръгна оттук? Можех да се скитам с дни, без да открия и следа от Чарлин. Какви ли бяха тези представи, които ми се явяваха?

Затворих очи и се опитах отново да извикам в съз­нанието си образа на вира и водопадите, но колкото и да се опитвах, не можах да си спомня подробностите с точност. Най-накрая се отказах и пак се загледах в тре­вите и дивите цветя, а после и в двата клена пред себе си. Кората им беше на тъмносиви и бели ивици, проша­рена в жълтокафяво и всички отсенки на кехлибареното. Щом съсредоточих вниманието си върху красотата на гледката, цветовете сякаш станаха по-ярки и по-лъчисти. Поех си отново дълбоко дъх и се загледах към ливадата и цветята. Дървото на гарваните изглеждаше особено озарено.

Вдигнах торбата си и се отправих към него. Образът на вира с водопадите внезапно премина през съзнанието ми. Този път се опитах да си припомня цялата картина. Вирът, който си представих, беше почти цял един акър. Водата, която се вливаше в него, се спускаше по стръм­ни скали. Имаше два по-малки водопада от по четири-пет метра и един по-голям, който се спускаше от десет-метрова канара. Отново в съзнанието ми изникна представата, че вървя в тази местност и отивам на среща с някого.

Отляво се зачу бумтене на коли и прекъсна предс­тавите ми. Коленичих зад няколко ниски храста. Вляво през ливадата профуча сив джип и се насочи на югоизток. Очаквах да видя емблемата на горската охрана на вра­тата му, но за моя изненада емблема нямаше. Колата спря на петдесет метра от мен. Успях да зърна през лис­тата само един човек вътре; той оглеждаше околността със слънчеви очила. Залегнах, за да се скрия. Знаех, че горската охрана забранява влизането на частни коли дотук. Какви ли можеха да бъдат тези хора?

Колата отново потегли и бързо се скри зад дър­ветата. Обърнах се и седнах, заслушан отново в бум­тенето. Досега нищо. Помислих си да се върна в града и да потърся друг начин да открия Чарлин. Но дълбоко в душата си знаех, че нямам избор. Затворих очи и отново си спомних съвета на Дейвид да не изпускам интуици­ите си, тъй че възстанових пълната картина на вира и во­допадите в представите си. Щом се изправих и отново се упътих към дървото на гарваните, постарах се да не заб­равям подробностите на тази представа.

Внезапно чух острия писък на някаква друга птица, този път ястреб. Едва успявах да я различа - вляво, дос­та далече от дървото; тя летеше право на север. Ускорих крачка, стараейки се да не я изпускам от очи колкото се може по-дълго.

Изглежда нейната поява възвърна енергията ми и аз чувствах прилив на сили, дори и след като тя се скри зад хоризонта. Продължих да следвам посоката на ней­ния полет още цяла миля и половина по хълмистия и ка­менлив терен. На върха на третия хълм отново застинах на мястото си. Чуваше се друг шум в далечината, шум, който напомняше течаща вода. Не, падаща вода.

Заспусках се предпазливо по склона и през един дъл­бок проход, който отново събуди у мен вътрешно спомняне. Покатерих се по поредния хълм и отвъд билото му пред мен се изпречиха вирът и водопадите, точно таки­ва каквито си ги бях представял. Самият вир беше два акра, сгушен посред огромни канари и надвиснали скали; кристално чистите му води отразяваха синевата на сле­добедното небе. Вляво и вдясно имаше и няколко огром­ни дъба, заобиколени от не толкова големи явори с про­шарени листа, както и върби, и евкалипти.

На отсрещния край вирът бе обгърнат от бели пръс­ки и мъгла, съседните два по-малки водопада също бъл­ваха пяна. Нищо не извираше от този вир. Водата оттук явно образуваше подземна река, която течеше безшумно, докато отново се яви на повърхността във онзи, другия вир, недалеч от дървото на гарваните.

Съзерцавах красотата на гледката и усещането ми за вътрешно спомняне се усили. Звуците, цветовете, пейзажът, който се откриваше от хълма - всичко това ми се струваше напълно познато. Бил съм някога тук. Но кога?

Заслизах към вира, после обходих цялата местност и спрях на брега, за да опитам водата, след което приб­лижих водопадите, докато усетя пръски по лицето си; из-катерих огромните камънаци и докоснах тревите. Исках да се потопя в атмосферата на мястото. Накрая се прос­нах на един от плоските камъни петнайсетина метра над тира, със затворени очи към залязващото слънце, чувс­твайки как лъчите галят лицето ми. В този момент ед­но познато чувство премина през тялото ми - особена топлина и сърдечност, каквито не бях изпитвал месеци наред. Бях забравил това усещане, макар че го познавах добре. Отворих очи и рязко се обърнах, знаейки със сигурност кого ще видя.
ПАНОРАМА НА ЖИВОТА

На една скала над главата ми, полускрит зад над­висналия й край, стоеше Уил, широко усмихнат, сложил ръце на хълбоците си. Виждах го леко разфокусирано, тъй че примигвах и се съсредоточих, докато лицето му придоби по-ясни очертания.

- Знаех, че ще те намеря тук - каза ми той, свлече се от скалата и скочи долу до мен. - Чаках те.

Изгледах го с удивление и страх, а той ме прегърна; лицето и ръцете му бяха леко лъчисти, но иначе изглеж­даха съвсем нормални.

- Не мога да повярвам, че си тук - промълвих аз. -Какво стана, след като изчезна в Перу? Къде беше? Той ми направи знак с ръка да седна насреща му.

- Всичко ще ти разкажа - отвърна - но първо тряб­ва да разбера, какво става с теб. Какво те води в тази

долина?

Разказах му подробно за изчезването на Чарлин, за картата на долината и за срещата ми с Дейвид. Уил по­иска да узнае повече за онова, което Дейвид бе споменал, и аз му предадох по-подробно нашия разговор.

- Казал ти е, че Десетото откровение се отнася до това да се разбере духовното възраждане на земята в светлината на другото измерение, така ли? И как да раз­берем истинската природа, действителната същност на нашите интуиции?

- Да - отвърнах. - Наистина ли е така? Той се замисли и попита:

- Разкажи ми за преживяванията си в долината.

- Веднага започнах да имам видения - отвърнах. -Някои бяха от минали времена, а после започна да ми се явява видение на този вир. Видях всичко това: скалите, водопадите, дори и някой, който ме очакваше тук, ма­кар да не разбрах, че си ти.

- Ами себе си как виждаше?

- Как вървя и разглеждам околността.

- Значи си видял евентуалното бъдеще. Примигнах насреща му.

- Не те разбирам.

- Първата част на Десетото откровение, както е ка­зал Дейвид, се отнася до това, да разберем нашите ин­туиции по-цялостно. В първите девет откровения инту­ициите се преживяват като убягващи предчувствия и смътни намеци. Но щом ги опознаем по-добре, започва­ме по-ясно да долавяме тяхната същност. Спомни си Перу; нали интуициите ти се явяваха като представи за онова, което предстои да се случи, и ти виждаше себе си и другите на точно определено място да вършите точно

определени неща, което те насочваше какво да правиш?

Нали тъкмо така разбра, че трябва да отидеш при Селестинските руини? Тук, в долината, става същото. Имал си видение на нещо, което предстои да се случи - че се сре­щаш с някого при тези водопади - и това те е тласнало наистина да откриеш мястото и да се срещнеш с мене. Ако беше прогонил видението или не беше повярвал, че можеш да намериш водопадите, щеше да пропуснеш съ­ответното стечение на обстоятелствата и живота ти ще­ше да си остане на старото място. Но ти си приел виде­нието сериозно; съхранил си го в представите си.

- Дейвид спомена, че трябва да се научим „да съх­раняваме" интуицията си - казах аз. Уил кимна.

- Ами какво означават другите видения - попитах -тези сцени от миналото? И тези животни? Става ли ду­ма в Десетото откровение за това? Виждал ли си ръко­пис?

Вместо отговор, Уил само махна с ръка.

- Нека първо ти разкажа, какво ми се случи в дру­гото измерение, което аз наричам Отвъдно. Когато в Перу успях да се задържа на високо енергийно ниво - за­почна той - когато вие се уплашихте и снижихте вибра­циите си, се озовах в свят на невероятна красота и чисти форми. Не се бях премествал в пространството, но всич­ко изглеждаше различно. Светът бе неописуемо озарен и изумителен. Дълго обикалях из този невероятен свят, а вибрационното ми ниво дори се повиши, когато уста­нових нещо направо невероятно. Оказа се, че мога да се озова на всяка точка на планетата, само ако пожелая и извикам образа й в съзнанието си. Отидох навсякъде, къ­дето предполагах, че мога да ви открия - тебе, Джулия и останалите, но не успях. Тогава открих, че съм в със­тояние да направя и още нещо. Ако изчистех съзнани­ето си от всякакви представи, можех да се издигна над планетата и да се пренеса в сферата на чистите идеи. Тук можех да извикам свят, какъвто искам, само като си го

представя. Можех да създам океани, планини и живопис­ни гледки, образи на хора, които се държаха точно, как­то аз желаех, и какво ли не. Всичко, от което бе съста­вен този свят беше толкова реално, както и на земята. Накрая обаче осъзнах, че в този сътворен свят не се чув­ствам пълноценен. Той не ми носеше удовлетворение. След време просто се върнах и се опитах да си дам смет­ка, какво ми се иска да постигна. По онова време все още можех да премина на доста ниско вибрационно ниво и да разговарям с хората с по-високо съзнание. Можех да се храня и спя, макар че това не ми беше необходимо. Накрая си дадох сметка, че съм забравил вълнението, ко­ето човек изпитва в процеса на израстване и когато от­крива знаменателни стечения на обстоятелствата. Тъй като преливах от жизнени сили, погрешно си бях въо­бразил, че съм в постоянна вътрешна връзка с Върхов­ното начало, но всъщност бях попаднал в клопката на собствената си властна воля и се бях отклонил от пътя. На това вибрационно ниво човек лесно губи ориентири, защото непосредствено и с лекота може да въздейства върху света посредством собствената си воля.

- И какво стана тогава? - попитах аз.

- Съсредоточих се в себе си, опитах се да възстано­вя връзката си с Божественото начало, както бяхме го правили. Това бе достатъчно - вибрационното ми ниво се издигна още повече и интуицията ми отново заработи. Чрез вътрешното си зрение успях да видя и теб.

- Как ме видя?

- Не мога да кажа; образът беше неясен. Но когато се съсредоточих към вътрешното си видение и го съхра­них трайно в съзнанието си, се озовах в една друга сфера на Отвъдното, където попаднах сред други души, всъщ­ност сред групи от души, и въпреки че не можех да раз­говарям с тях в точния смисъл на думата, успявах да до­ловя мислите им и познанието, което имаха.

- Показаха ли ти Десетото откровение? - попитах. Той с мъка преглътна и ме погледна, сякаш се гот­веше да хвърли бомба.

- Не, Десетото откровение не е записано.

- Какво? Не е ли част от автентичния ръкопис?

-Не.

- И нима дори не съществува?

- И защо тогава е било нужно толкова време, за да може някой да долови Десетото откровение? Уил изглеждаше озадачен.

- Не зная. Духовната група, с която влязох в контакт, май знаеше, но аз не успях достатъчно ясно да разбера. Енергийното ми ниво не беше толкова високо. Това има някаква връзка със страха, който се явява, при прехода на една култура от материално схващане към един нов духовен възглед за света.

- Това значи ли, че според теб съществуват условия да се появи Десетото откровение?

- Да, духовните групи виждаха с вътрешното си зре­ние как Десетото откровение малко по малко си проби­ва път в целия свят при достигането на все по-високи ни­ва на съзнание и разширяващо се познание за отвъдното.

Необходимо е обаче то да достигне до достатъчен брой хора, както беше с първите девет откровения, за да се преодолее страхът.

- И какво още се разкрива в Десетото откровение?

- Явно първите девет откровения не дават достатъч­но познание. Трябва да разберем как да осъществим сво­ето предопределение. А това е възможно, ако разберем особената връзка между физическото измерение и От­въдното. Трябва да разберем смисъла на раждането,

същността на своя произход, и да осмислим по-широко целта на човешката история.

Внезапно ми хрумна нещо.

- Почакай за момент. Ти не успя ли да видиш копие от Деветото откровение? Там какво се споменава за Десетото?

Уил се наведе по-близо.

- Това, че първите девет откровения обясняват същ­ността на духовната еволюция в личен и в колективен план, но за да се осъществят те наистина, трябва да уме­ем да ги приложим на практика, а това изисква по-пъл­но разбиране на процеса, едно Десето откровение. Това Откровение ще ни разкрие същността на духовното пре­раждане не само в земен план, но също и от перспекти­вата на Отвъдното измерение. Ще ни помогне да осъщес­твим мост между измеренията, който ще ни помогне да осъществим своето предопределение. Говореше се и за страха, че във времето, когато възниква ново духовно съзнание, ще възникне и обратната реакция, породена от страха - стремеж да се упражнява съзнателен контрол над бъдещето посредством различни нови технологии -технологии, които ще бъдат по-опасни и от ядрената заплаха и които са започнали вече да се откриват. Десетото откровение спомага да се преодолее тази поля-

ризация.

- Чуваш ли?

Заслушах се, но можах да чуя само водопадите.

- Какво да чувам? - попитах.

- Бумтенето.

- Чух го преди. Какво е това?

- Не съм съвсем сигурен. Но се чува и от другото измерение. Душите, с които се срещнах, бяха много раз­тревожени от него.

Докато Уил говореше, от дъното на съзнанието ми ясно изплува лицето на Чарлин.

- Мислиш ли, че това бумтене е свързано с новата технология? - попитах аз, леко разсеян.

Уил не отвърна. Лицето му беше отсъстващо.

- Русокоса ли е приятелката, която търсиш? - попи­та той. - С големи очи...И много любопитно изражение?

-Да.

- Аз също.

Той се обърна и се загледа във водопада, а аз прос­ледих погледа му. фонът от бяла пяна бе величествен. Чувствах, как тялото ми се изпълва с енергия.

- Ти още не си на достатъчно високо ниво на енер­гия - каза той. - Но в това място се крие голяма сила и, струва ми се, че с моя помощ, ако двамата насочим ця­лото си внимание към лицето на твоята приятелка, мо­жем да се пренесем изцяло в духовното измерение и ве­роятно да открием къде е и какво прави в тази долина.

- Сигурен ли си, че ще мога? - попитах. - Не е ли по-добре да отидеш ти, а аз да те почакам.

Постепенно лицето му започна да излиза от фокус.

Уил сложи ръка на гърба ми, за да ми влее енергия, и отново се усмихна.

- Не разбираш ли колко е знаменателно, че двама­та сме тук? Човешката култура започва да разбира Отвъдното и да долавя Десетото откровение. Струва ми се,

че ние двамата можем заедно да изследваме другото

измерение. Май така е предопределено.

Точно в този момент долових бумтенето, по-силно

пори от шума на водопадите, фактически го усетих със

слънчевия си сплит.

- Бумтенето се усилва - каза Уил. - Трябва да тръгваме. Чарлин може да е в опасност!

- Но какво трябва да направим? - попитах.

Уил доближи до мен, все още с ръка на гърба ми.

-Да възстановим с вътрешното си зрение образа на

твоята приятелка.

- Значи да съхраним интуицията, която имахме, та-

- Да, нали ти казах, че трябва да се научим да долавяме и да вярваме в нашите интуиции. Всички бихме же­лали значимите случайности да се проявяват по-после­дователно, но все още сме малко запознати с този про­цес, а и живеем в култура, която продължава да функци­онира в сферата на стария скептицизъм, тъй че лесно гу­бим вяра и преставаме да очакваме. При все това все по­вече разбираме, че ако обърнем по-голямо внимание и разгледаме в подробности виденията, които ни се явяват за бъдещето, те започват да се осъществяват в по-голя­ма степен.

- Не значи ли това, че просто волево ги осъщест­вяваме?

- Не, спомни си какво се случи с мен в Отвъдното. Там човек може да осъществи всичко, което желае, но такова осъществяване не носи удовлетворение. Същото е валидно и за земното измерение, само че тук всичко се осъществява по-бавно. Ние можем да пожелаем и пре­дизвикаме осъществяването на всяко наше желание, но истинското удовлетворение, идва само когато сме в съг­ласие с вътрешната си посока и Божественото ръководство и следваме своята интуиция. Единствено тогава на­шата воля служи на целите, които сме си поставили. В този смисъл ние ставаме сътворци с Божественото нача­ло. Сега разбираш ли, как това познание поставя осно­вите на Десетото откровение? Ние започваме да се на­учаваме да използуваме визуализацията по съшия начин, както това става в Отвъдното. По този начин се синхро­низираме с другото измерение, което ни помага да сък­ратим разстоянието между Небето и Земята.

Кимнах с пълно разбиране. Уил няколко пъти вдъх­на дълбоко, долепи ръка по-плътно до гърба ми и ме на­кара да си представя в пълни подробности лицето на Чарлин. В началото не стана нищо, но след това извед­нъж почувствах прилив на енергия, която ме тласна нап­ред и ме понесе в безумен вихър.

Носех се с фантастична скорост през някакъв мно­гоцветен тунел. Бях в пълно съзнание и се удивлявах, за­що не се страхувам, а чувствам разбиране, удовлетворе­ние и покой. Сякаш съм бил тук и преди. Когато прес­танах да се движа, се озовах обгърнат от топла бяла светлина. Огледах се за Уил и го усетих малко по-назад вляво от мен.

- А, ето те и теб - каза той и се усмихна. Устните му не се движеха, но аз ясно чувах гласа му. После обърнах внимание на тялото му. То изглеждаше, както обик­новено, но озарено от вътрешна светлина.