Десетото откровение Джеймс Редфилд осъзнаване на пътя

ОТВАРЯНЕ ЗА ПОЗНАНИЕТО

Едва успях да се изправя на крака. Усещах лека, пул­сираща болка в глезена и, накуцвайки, се скрих в гората. Намерих багажа си и си приготвих храна, правейки всич­ко много бавно и без да мисля. Докато се хранех, про­дължавах да се чувствам изпразнен от всякакви мисли като след продължителна медитация. След туй постепен­но започнах да се изпълвам с енергия, няколко пъти си поех дълбоко дъх и го задържах. Неочаквано до мен от­ново достигна бумтенето. Вслушах се и в съзнанието ми изникна неочаквана представа. Видях се как вървя на из­ток по посока на шума, за да разбера от какво е предиз­викан.

Тази мисъл ме ужаси и отново ми се прииска да избягам. Бумтенето мигновено спря и зад гърба ми прошумоляха листа. Обърнах се и видях Мая.

- Ти май винаги се появяваш в подходящия момент - промърморих аз.

- Появявам ли се! Ти луд ли си? Търсих те навсякъ­де в околността. Откъде се взе?

- Бях край потока.

- Не е вярно, търсих те там - тя ме изгледа втрен­чено, после хвърли поглед към стъпалото ми.

- Как е глезенът ти?

Едва намерих сили да се усмихна.

- Много добре. Слушай, трябва да поговоря с теб.

- И аз трябва да поговоря с теб. Случи се нещо мно­го странно. Един от горската охрана ме видя, когато оти­вах в града снощи, и аз му казах за положението с тебе. Той май не искаше да се вдига много шум и настоя да изпрати тази сутрин една камионетка да те докара. Казах му къде се намираш и му обещах, че ще го доведа тази сутрин. Стори ми се малко странен, затова реших да дой­да преди него, но сигурно скоро и той ще е тук.

- Тогава трябва да се махаме - казах и побързах да се приготвя.

- Почакай малко! Кажи ми какво става - тя бе явно притеснена.

Спрях и я погледнах.

- Не зная точно, но някой провежда експеримент или нещо подобно в тази долина. Изглежда приятелка­та ми Чарлин е замесена в това и може да е в опасност. Изглежда става с мълчаливото съгласие на горската охрана.

Тя ме изгледа, опитвайки се да разбере за какво става дума.

Аз си събрах багажа и хванах ръката й.

- Повърви за малко с мен. Моля те. Имам още не­ща да ти казвам.

Тя кимна, взе си раницата и двамата се отправихме покрай потока. Разказах й всичко, откакто срещнах Дей­вид и Уил, до Панорамата на живота на Уилямс и раз­говора си с Джойл. Когато стигнах до нейната Рождена визия, свърнах и седнах на една скала. Тя се облегна на дървото вдясно.

- Това, което става, касае и теб - казах й. - Ти вече си разбрала, че смисълът на живота ти е да въведеш ал­тернативни методи на лечение, но от теб се иска и още нещо. Ти си част от групата, която се яви във видението на Уилямс.

- Откъде знаеш?

- Двамата с Уил видяхме Рождената ти визия. Тя поклати глава и затвори очи.

- Мая, всеки от нас идва с предварителна Визия за своя живот и за онова, което иска да осъществи. Нашата интуиция, сънищата и случайните съвпадения имат за цел да ни посочват пътя и да ни върнат спомена за това, как сме искали да протече животът ни.

- И какво друго съм искала да осъществя?

- Не зная съвсем; не можах да го разбера. Но се от­нася до този всеобщ Страх, който обхваща съзнанието на хората. Експериментът е резултат на този Страх... Мая, ти си бе поставила за цел да използваш познани­ята си за физическото лечение, за да помогнеш да се пре­одолее онова, което става в тази долина. Трябва да си го спомниш!

Тя стана и се загледа встрани.

- О не, не можеш да ми стовариш такава отговор­ност! Не помня нищо подобно. Правя всичко, което се изисква от мене като лекар. Мразя всичките тези истории! Разбираш ли? Мразя ги! Най-сетне имам клиниката, за която съм мечтала. Не можеш да искаш от мен да се забърквам в тези каши. Сбъркал си адреса!

Погледнах я, не знаейки какво да кажа. Докато мълчахме, отново се чу бумтенето.

- Чуваш ли този шум, Мая, това глухо бумтене? То идва от експеримента. Провежда се в момента. Опитай се да го чуеш!

Тя се заслуша за момент, след което каза:

- Нищо не чувам. Хванах ръката й.

- Постарай се да се изпълниш с енергия! Тя се изскубна.

- Не чувам никакво бумтене! Аз въздъхнах.

- Добре, извинявай. Може и да не съм прав, не зная. Може би нещата няма да се развият точно така. Тя ме изгледа.

- Имам един познат сред хората на шерифа. Ще се опитам да поговоря с него за твоя случай. Нищо повече не мога да направя.

- Не съм сигурен, че това ще помогне - казах аз. -Очевидно не всеки може да чуе бумтенето.

- Да говоря ли се него?

- Да, но му кажи да проучи нещата сам. Не зная, да­ли може да се довери на всеки от охраната - вдигнах ра­ницата си.

- Разчитам, че ме разбираш - каза тя. - Не искам да се замесвам в това. Струва ми се, че ще се случи нещо ужасно.

- Но това е така, заради предишния ти опит през деветнайсети век тук, в долината. Не можеш ли да си спом­ниш?

Тя отново затвори очи в знак, че не иска да чува ни­що повече.

Неочаквано ми се яви видение, в което аз, обут в бричове, тегля товарен кон по един хълм. Същият образ, който бях видял и преди. Планинецът бях аз самият! Видях се как спирам на билото на хълма и се обръщам да погледна назад. Оттам се виждаха водопадите и отс­рещният пролом. Там бяха Мая, индианецът и младият икономически съветник. Битката беше в самото си нача­ло, както и преди. Обзе ме паника и подкарах коня нап­ред, без да мога да им помогна да преодолеят омразата.

Отърсих се от представите си.

- Добре - казах аз, отказвайки се да я убеждавам повече. - Зная как се чувстваш. Мая приближи.

- Ето още вода и храна, какво смяташ да правиш?

- Ще тръгна на изток... Поне известно разстояние. Зная, че Чарлин е в тази посока. Тя погледна крака ми.

- Сигурен ли си, че глезенът ти е добре? Приближих до нея и казах:

- Не съм ти благодарил за онова, което направи за мен. Глезенът ми е много добре, само е малко подут. Никога няма да разбера колко зле можеше да бъде.

- В такива случаи човек никога не знае.

Кимнах, взех си раницата и се отправих на изток, ка­то още веднъж се обърнах към Мая. В първия момент тя гледаше с чувство на вина, но след това по лицето й премина облекчение.

Отправих се към гъстата гора в посоката, от която идваше бумтенето, без да се отклонявам от потока вляво, като спрях само за малко да ми отпочинат краката. Към обяд шумът престана и аз седнах да хапна и да обмисля положението. Глезенът ми малко бе отекъл и аз почи­нах час и половина, преди да тръгна отново. След още една миля ме обхвана умора и спрях да почина отново. В ранния следобед се опитах да намеря място, където да опъна палатката.

През цялото време вървях сред гъста гора, от дес­ния бряг на потока. Но пред мен се откриваха няколко невисоки хълма със стари гори - дървета на по триста-четиристотин години. Отвъд клоните им се виждаше го­ляма планинска верига, която се издигаше на югоизток и беше на около миля оттук.

Една затревена местност под билото на първия хълм ми се стори идеално място да прекарам нощта. Когато приближих, забелязах нещо да се движи сред дърветата. Скрих се зад една издадена скала и отново надникнах. Какво ли беше това? Дали сърна? Или човек? Изчаках няколко минути, след което предпазливо поех в посока на север. Както си вървях, най-неочаквано зърнах едър мъж на стотина метра на юг от мястото, което си бях оп­ределил да опъна палатката. Ниско приведен и много предпазлив, той съвсем безшумно опъна малка палатка и я прикри с клони. Мина ми през ум, че може да е Дейвид, но движенията му ми се сториха различни, а и беше прекалено едър. След туй го изгубих от погледа си.

Изчаках няколко минути, след което реших да про­дължа на север, докато напълно се скрия в гората. Вър­вял съм не повече от пет минути, когато онзи човек вне­запно се появи точно пред мене.

- Кой си ти? - попита той. Казах му името си и ре­ших да бъда открит с него. - Опитвам се да намеря една приятелка.

- Тук е опасно - каза той. - Съветвам се да се вър­неш. Това са частни земи.

- Ами ти защо си тук? - попитах. Той ме изгледа безмълвно.

Неочаквано си спомних какво ми беше казал Дей­вид.

- Да не би да си Къртис Уебър? - попитах. Той ме изгледа и неочаквано се усмихна.

- Явно се познаваш с Дейвид Самотния орел!

- Имах кратък разговор с него. Той ми спомена за теб и ме помоли да ти предам, че ще дойде в долината и ще те намери.

Къртис кимна и обърна поглед към палатката.

- Става късно и трябва да се скрием. Хайде да идем в моята палатка. Може да прекараш нощта там. Послед­вах го надолу по склона и под укритието на големите дървета. Докато опъвах своята палатка, той запали га­зов котлон, за да направи кафе, и отвори рибена консер­ва. Аз извадих хляба, който Мая ми бе оставила.

- Спомена, че търсиш някого - каза Къртис. - Кого?

Разказах му накратко за изчезването на Чарлин и за това, че Дейвид я беше видял да отива в долината, а също - че е забелязана в тази посока. Не му разказах какво ми се случи в другото измерение, но споменах, че съм чул бумтене и съм видял коли.

- Бумтенето - отвърна той - идва от един енергиен блок; някой провежда тук експерименти. Само това мо­га да кажа със сигурност. Не зная дали се ръководи от секретна правителствена организация, или от частна групировка. Повечето от горската охрана явно не знаят за експеримента, но администрацията може би е уве­домена.

- Обърнали ли сте се към средствата за масова ин­формация или към местните власти във връзка с това?

- Още не. Проблемът е, че не всеки чува бумтенето.

- Да, зная.

Той се загледа към долината.

- Само ако знаех къде се намират. В частните земи на националния парк има стотици декари земя, където могат да бъдат. Струва ми се, че искат да си проведат ек­сперимента и да изчезнат, преди да се разбере какво е станало. В случай, разбира се, че успеят да предотвратят възможните трагични последствия.

- Какво имаш предвид?

- Те са в състояние да съсипят това място, да го пре­върнат в зона на мрака, във втори Бермудски триъ­гълник, където физическите закони са непредвидими -и той ме изгледа. - Направо не е за вярване, колко щети могат да нанесат. Повечето хора нямат и представа за сложността на електромагнитните феномени. Според последните суперструнни теории например се приема, че радиацията може да прониква през девет енергийни нива, за да задвижи една матрица. Този уред е в състо­яние да разбие тези нива. Може да предизвика масови земетресения и дори пълно разграждане на определени области.

- Откъде знаете всичко това? - попитах аз. Лицето му помръкна.

- През 80-те години аз самият участвах в разработ­ването на тази технология. Работех в международна корпорация, която се наричаше ДелТек, макар че по-късно, когато получих обгаряния, разбрах че ДелТек е фиктивно име. Сигурно сте чували за Алвин Тесла. Ние разработвахме много от неговите теории и прилагахме откритията му към други технологии, които ни предос­тавяше компанията. Странно е, че тази технология се гради на няколко несъвместими елемента, но в основни линии функционира на общ принцип. Представете си, че електромагнитното поле на Земята е една гигантска батерия, която може да дава огромна електрическа енер­гия, ако се включиш към нея както трябва. За целта се взема много сложно електронно захранващо устройство, което е математически изчислено така, че да обхваща определени статични резонанси. След това се свързват няколко такива устройства, които усилват и генерират напрежението, и при точни измервания всъщност може

да се черпи енергия направо от пространството. Нужно е съвсем малко количество енергия за начало, една един­ствена фотоклетка или батерия, след което започва про­цес на самозахранване. Един уред с размера на топлин­на помпа, би могъл да захранва няколко къщи и дори малка фабрика. Възникват обаче два проблема. Първият е, че точното настройване на тези мини-генератори е не­вероятно сложно. Ние разполагахме с едни от най-усъ­вършенстваните компютри, които съществуват, но не ус­пяхме да направим всички изчисления. Второ, открихме, че когато се опитаме да увеличим общото захранване от­въд този относително малък размер, пространството около генератора ставаше много нестабилно и започва­ше да се изкривява. Тогава не знаехме това, но то започ­ваше да черпи от енергията на друго измерение и става­ха странни неща. Веднъж целият генератор изчезна, точ­но както се бе случило по време на филаделфийския експеримент.

- Мислиш ли, че те наистина са направили така, че да изчезне един кораб и да се появи на друго място през 1942.

- Разбира се! Наоколо е разположена секретна тех­нология, конструирана по много сложен начин. В наши­ят случай бяха способни да унищожат целия екип за по-малко от месец и да ни изгорят всичките, без да се уста­нови никакво нарушение на безопасността, защото все­ки екип работеше по изолирана страна на технологията. Тогава не си поставях тези въпроси. Просто ми се стори, че има големи трудности и изобретението едва ли ще мо­же да се осъществи на практика - макар да се пусна слух, че някои от напусналите служители отново са били на­ети от друга компания.

Той се замисли за миг, след което продължи:

- Аз обаче исках да се заема с нещо друго. Сега съм консултант към малки технологически фирми, давам консултации как да се усъвършенстват проучвателните работи, да се използват ресурсите и да се изхвърлят отпадъците, подобен род неща. И колкото повече рабо­тя с тях, толкова повече се убеждавам, че Откровенията оказват въздействие върху икономиката. Променя се на­шето отношение към бизнеса. Дълго смятах, че трябва да се използват традиционните средства за получаване на енергия. Не бях се замислял за енергийните експери­менти през тези години, докато се преместих в района. Можеш да си представиш колко бях шокиран, когато ми­нах през долината и чух това характерно бумтене, което бях чувал, ежедневно години наред, докато работех вър­ху проекта. Някой е продължил изследванията и, ако се съди по резонанса, е напреднал много повече от нас. Опитах се да се свържа с двамата души, които можеха да потвърдят естеството на шума и да дойдат заедно с мен в ЕПА или в Конгреса, но разбрах, че единият е по­чинал преди десет години, а другият - най-добрият ми приятел от времето, когато работех в корпорацията, съ­що не е между живите. Беше получил сърдечен удар пре­ди няколко дни - каза той със сподавен глас.

- Оттогава - продължи - съм тук и се вслушвам, опит­вайки се да разбера къде се експериментира. Обичайно, такива експерименти се провеждат някъде в лаборатория. Но защо не и на открито? След като източник на захран­ване е цялото пространство, а то е навсякъде. И тогава ми просветна. Сигурно смятат, че скоро ще успеят да наст­роят точно уредите, което значи, че работят по проблема за усилването на енергията. Предполагам, че се опитват да се свържат с някое от енергийните полета в тази до­лина, опитвайки се да стабилизират процеса.

По лицето му премина сянка на гняв.

- А това е лудост, и то напълно безсмислена. Ако на­истина направят точни изчисления, няма защо да не из­ползват технологията в малки единици, фактически това

е идеалният начин за нейното приложение. Това, което изпробват сега, е направо безумие. Аз съм достатъчно запознат с тези процеси, за да виждам какви опасности крият. Казвам ви, че могат напълно да унищожат тази долина и дори нещо по-лошо. Ако насочат експеримен­та и към Местата на пробив между различните изме­рения, кой знае какво може да се случи. Той неочаквано млъкна.

- Разбираш ли за какво говоря? Чувал ли си за От­кровенията?

Аз го изгледах и споделих:

- Къртис, трябва да ти кажа какво преживях в тази долина. Може да ти се стори невероятно.

Той кимна и търпеливо ме изслуша, докато аз му описах как бях срещнал Уил и опознах някои части от другото измерение. Когато стигнах до Житейската па­норама на Уилямс, попитах го:

- Приятелят, за когото казваш, че е починал нас­коро, Уилямс ли се казваше?

- Точно така. Доктор Уилямс. Как разбра?

- Видяхме го в отвъдното измерение подир смърт­та му - когато правеше Преглед на своя живот. Той изглеждаше потресен.

- Трудно ми е да повярвам. Аз познавам Откро­венията, поне интелектуално, и вярвам в евентуалното съществуване на други измерения, но на мен като учен ми е трудно да приема Деветото откровение, възможнос­тта за контакт с хората след смъртта им... Значи казваш, че доктор Уилямс е жив, в смисъл, че неговата индиви­дуалност се е запазила?

- Да, той мислеше за теб.

Къртис ме наблюдаваше внимателно, когато про­дължих да му разказвам за това, как Уилямс бе разбрал, че двамата с Къртис е трябвало да работят за преодоля­ването на Страха... и за спирането на този експеримент.

- Не разбирам - каза Къртис - какво е имал предвид, като е говорил за нарастващия Страх?

- И аз не зная съвсем точно. Има нещо общо с това, че известен процент от населението отказва да повярва в появата на ново духовно съзнание. Те смятат, че човеш­ката цивилизация дегенерира. Това поляризира мнени­ята и вярванията. Човешката култура не може да продъл­жи да еволюира, докато не се преодолее тази поляри­зация. Надявах, че ти ще си спомниш нещо в тази връзка.

Той неразбиращо ме изгледа.

- Не зная нищо за тази поляризация, но съм решен да спра експеримента - на лицето му отново се изписа гняв и той отмести поглед встрани.

- Изглежда, Уилямс бе разбрал, как може да стане това - казах аз.

- Но ние никога няма да узнаем, нали?

Докато изричаше тези думи, пред очите ми преми­на видение за това, как Къртис и Уилямс разговарят на билото на хълма, сред поляна, заобиколена от няколко големи дървета.

Къртис донесе храната, като изглеждаше все още разстроен, и ние се хапнахме смълчани. Когато после се изправих и се облегнах на едно младо дърво, погледнах към хълма и поляната над нас. Четири-пет огромни дъ­ба я заобиколяха в почти съвършена полудъга.

- Защо не опъна палатката си на височинката? - по­питах Къртис и му посочих мястото.

- Не зная - отвърна той. - Мислех си, но ми се сто­ри много открито или може би твърде енергетично. Казват му Издайната могила. Искаш ли да идем дотам?

Кимнах и тръгнахме. Над гората се спускаше сив­кав здрач. Къртис вървеше пред мен, като споменаваше по нещо за красотата на дърветата и храстите. Въпреки здрача, от върха се откриваше почти четвърт миля на североизток. Над дърветата на изток изгряваше почти

пълна луната.

- Да седнем по-добре - посъветва Къртис. - Не е ху­баво да ни виждат.

Дълго седяхме смълчани, като се възхищавахме на гледката и чувствахме енергията. Къртис извади едно фе­нерче от джоба си и го остави на земята до себе си. Бях като хипнотизирай от пъстротата на есенните цветове.

В този момент Къртис вдигна поглед и попита:

- Усещаш ли някаква миризма, може би дим? Веднага погледнах към гората, предполагайки, че може да е горски пожар, и взех да душа въздуха.

- Не, струва ми се, че не. Излъчването на Къртис се промени и настроението му стана носталгично.

- Какъв дим имаш предвид?

- Цигарен дим.

В светлината на изгряващата луна ми се стори, че той се усмихва замислено, сякаш си припомняше нещо. И тогава неочаквано и аз започнах да подушвам дима.

- Какво е това? - попитах аз и отново се огледах. Той улови погледа ми.

- Доктор Уилямс пушеше цигари с точно такъв аромат. Не мога да повярвам, че е починал.

Докато си говорехме, миризмата отлетя и аз не обърнах внимание на станалото. Приятно ми беше да се­дя и да гледам към пелина и огромните дъбове наоколо. И в този миг най-неочаквано осъзнах, че тъкмо тук си бях представял срещата между Уилямс и Къртис. Тя трябваше да се състои точно на това място!

Само след секунди отвъд дърветата се очерта няка­къв силует.

- Виждаш ли нещо отсреща? - тихо попитах Къртис и посочих нататък.

Щом казах това, силуетът изчезна. Къртис започна да се взира.

- Какво? Нищо не виждам.

Аз нищо не казах. По някакъв интуитивен начин за­почнах да получавам познание, точно както го бях по­лучавал от духовните групи, само че сега връзката ми бе по-далечна и чудновата. Долових нещо, свързано с енер­гийния експеримент - потвърждение на предположени­ята на Къртис. Експериментиращите наистина се опит­ваха да се насочат към отворите между измеренията.

- Току-що си спомних - внезапно каза Къртис - един от апаратите, върху които доктор Уилямс работеше ця­ла година, беше една микровълнова система за проекти­ране на далечно разстояние. Обзалагам се, че тъкмо то­ва използват, за да се фокусират към отворите. Но как успяват да разберат къде се намират тези отвори?

Аз веднага долових отговора. Някой духовно отворен човек ги насочва и те уточняват пространственото приб­лижение чрез компютър. Не разбирах докрай всичко.

- Има само един начин - каза Къртис. - Някой тряб­ва да им покаже тези места с по-високо енергийно ниво. Тогава биха могли да направят карта на енергийния про­фил на местността и да се насочат точно като я скани­рат с насочен лъч. Много е възможно самият човек да не знае какво вършат - той поклати глава. - Това са зло­деи - не може да има и съмнение. Как могат да правят всичко това?

Сякаш от Отвъдното долових някакъв отговор, ма­кар да не можах напълно да го разбера, но явно поведе­нието на тези хора имаше някакво обяснение. То беше свързано със Страха - него трябваше първо да разберем, за да го преодолеем.

Погледнах към Къртис, който бе дълбоко потънал в мислите си.

Накрая вдигна поглед към мен и каза:

- Ще ми се да зная, откъде се е надигнал този Страх тъкмо сега?

- Когато се извършва преход от една култура към

друга - отвърнах - старите убеждения и възгледи започ­ват да се рушат и да се създават нови традиции, при ко­ето възниква чувство за несигурност. Докато едни хора се пробуждат и се свързват вътрешно с любов, което им позволява да еволюират по-бързо, на други започва да им се струва, че промените са твърде ускорени и те за­губват ориентири. Започват да изпитват страх и да се опитват да се налагат, за да черпят енергия от другите. Това противостоене на Страха може да се окаже много опасно, защото хората, обладани от Страх, са способни на крайности.

Докато говорех това, имах чувството, че развивам идеите на Уил и Уилямс, но в същото време определено ми се струваше, че е нещо, което винаги съм знаел, но за което не съм си давал сметка до този момент.

- Доколкото разбирам - каза Къртис убедено - това е причината онези хора така настоятелно да искат да уни­щожат тази долина. Те съзнават, че цивилизацията е пред разпадане, и няма да се чувстват сигурни, ако не се сдо­бият с повече власт. Но аз няма да допусна да стане това. Ще го взривя така, че нищо няма да остане от него.

Аз продължително го изгледах.

- Какво имаш предвид?

- Точно това, което казах. Бил съм експерт по взрив­ни устройства. Зная как да го направя.

Сигурно съм изглеждал разтревожен от думите му, защото той каза:

- Не се безпокой, ще го направя така, че никой да не пострада. Не искам да ми лежи на съвестта. Започнах да долавям нова информация.

- Всяко насилие - казах аз - само влошава нещата, не виждаш ли?

- Има ли друг изход?

С крайчеца на окото си, зърнах отново силуета, кой­то веднага изчезна.

- Не зная точно какъв - казах аз. - Но ако се обър­нем срещу тях с гняв и омраза, те ще виждат в наше ли­це само врагове. Това още повече ще ги обедини. Страхът им само ще се засили. Групата, която си представи Уилямс, имаше друга цел. Ние трябва да си спомним Визиите, които сме имали преди раждането си...и по-нататък една нова, всеобхватна Визия на Света. Този израз ми дойде отнякъде, но не можех да си спомня, къде съм го чувал преди.

- Визия на Света... - размишляваше Къртис и отно­во потъна в себе си. - Струва ми се, че Дейвид Самотния орел споменаваше нещо такова.

- Да, наистина - потвърдих аз.

- Какво според теб представлява тази Визия на Света?

Тъкмо се готвех да кажа, че не зная, когато ми хрум­на нещо:

- Всеобща визия, разкриваща крайното човешко предназначение, свързано с постигане ново ниво на любов, на енергия, което да преодолее противопоставя­нето и да сложи край на този експеримент.

- Не си представям как ще стане това - каза Къртис.

- Зависи от нивото на енергия, което можем да пос­тигнем - казах аз, без да зная откъде ми идваше това разбиране. - Това може да им повлияе да се осъзнаят и да спрат опитите, сами да предпочетат да спрат.

Няколко минути останахме безмълвни, после Кър­тис попита:

- Ами как ще се издигнем толкова високо като енергия?

Нищо не ми идваше наум.

- Много ми се иска да разбера, докъде могат да стиг­нат в експеримента си - добави той.

- Какво предизвиква това бумтене? - попитах аз.

- Дисонансът между малките генератори. Което

означава, че още не са успели да ги настроят. Колкото по-несинхронно е звученето, толкова по-зле настроен е апаратът.

Той се замисли за неколцина минути.

- Все се чудя, към кое ли от силовите полета смя­тат да го насочат.

Ненадейно се почувствах напрегнат, но това бе ся­каш напрежение, което ми се предаваше отвън, от друг човек наоколо. Извърнах се да погледна Къртис, но той изглеждаше относително спокоен. Отвъд дърветата от­ново ми се мярна смътно силуетът. В движенията му се забелязваше вълнение или уплаха.

- Предполагам - каза Къртис, сякаш на себе си - че ако човек се намира около подобно място, ще може да чуе бумтенето и да почувства статично електричество в околността.

Спогледахме се мълчаливо и аз долових слабо едва доловимо трептене.

- Чуваш ли? - попита Къртис, вече разтревожен. Погледнах го и косъмчетата по врата и ръцете ми настръхнаха.

- Какво е това?

Къртис погледна собствените си ръце и вдигна пог­лед към мен, обзет от ужас.

- Трябва веднага да се махаме оттук! - викна той, грабна фенерчето си и скочи на крак, като ме дръпна на­долу по склона. Изведнъж чух онзи същия проглушите-лен тътен, който бяхме чули с Уил, и който бе съпрово­ден от такъв мощен вихър, че и двамата се свлякохме на земята. В този момент тя цялата се разтърси под нас и на шест метра отсреща се образува огромна пукнатина, откъдето изригнаха прах и камънаци.

Един от дъбовете, издигащи се зад нас, бе подкосен при разместването на земните слоеве, разклати се и рух­на с оглушителен тътен. Само след секунди зад гърба ни се раззина още един пролом и под нас земята се разтърси. Къртис не успя да се задържи, подхлъзна се и залитна право към раззиналата се бездна. Улових се за един шуб­рак и протегнах ръка към Къртис. Един миг се задър­жахме, но ръцете ни се изплъзнаха и аз безпомощно ста­нах свидетел как той се подхлъзна надолу към бездната. Процепът все повече се разширяваше и нов взрив на ка­мънаци и прахоляк изригна, след което утихна. Един клон от падналото дърво силно изпращя. После нощта притихна отново.

Когато облаците прах се разсеяха, аз се пуснах от шубрака и запълзях към ръба на огромната дупка. След като получих някаква видимост, зърнах Къртис на самия й ръб, въпреки че със сигурност го бях видял как се свли­ча надолу и пропада в дупката. Той се повлече към мен и се изправи на крака.

- Да се махаме! - извика. - Може отново да започне!

Без нито дума повече, ние се спуснахме по склона към палатките - Къртис отпред, аз, накуцвайки, подире му. Щом стигнахме, Къртис хвана и двете палатки, изс­кубна ги от земята заедно с подпорите и ги натъпка в раниците. Аз прибрах всичко останало, и се отправихме на югозапад, докато стигнахме равнинна местност, пок­рита с гъсти шубраци. След още половин миля болката в глезена и изтощението ме принудиха да спра.

Къртис огледа терена.

- Надявам се, че тук ще бъдем в безопасност - каза той - но по-добре да се скрием вдясно в гората.

Последвах го на петнайсетина метра навътре в гъс­талаците.

- Тук е добре - реши той. - Да опънем палатките.

Само след минути и двете палатки бяха вдигнати и покрити с клони, и ние се спогледахме, без да можем дъх да си поемем, седнали в широкия притвор на палатката му.

- Как мислиш, какво беше това? - попитах аз.

Къртис гледаше мрачно, докато ровеше в раницата си за вода.

- Правят точно, каквото предполагах - каза той. -Опитват се да насочат генератора към отвъдно измере­ние - той дълго пи от манерката. - Ще съсипят долината. Тези хора трябва да се спрат.

- Ами какво ще кажеш за дима, който усетихме?

- Не зная какво да мисля - каза Къртис. - Имах чувството, че доктор Уилямс е там. Струваше ми се, че едва ли не чувам гласа му, интонацията му, онова, което би казал при такава ситуация.

Погледнах Къртис в очите.

- Според мен, той наистина беше там. Къртис ми подаде манерката.

- Но как е възможно?

- Не зная - казах аз. - Но ми се струва, че беше до­шъл специално да ти предаде нещо. Ние с Уил видяхме колко страдаше, когато Прегледът на живота му разкри, че не бе успял да се пробуди, да си спомни защо е бил роден. Беше убеден, че вие двамата е трябвало да участ­вате в групата, за която ти споменах. Ти нищо ли не мо­жеш да си спомниш? Той искаше да те предупреди, че насилието няма да спре тези хора. Трябва да намерим •друг подход, имайки предвид Визията на Света, за която е говорил Дейвид.

Той ме погледна в недоумение.

- Ами как стана така, че, когато земята се разтърси, те видях да падаш в онази дупка, а после се оказа на ръ­ба й? - попитах аз.

Той изглеждаше напълно объркан.

- Не знам всъщност какво стана. Не можах да се за­държа и започнах да падам в дупката. Но както падах надолу, ме обзе невероятно умиротворение и се отпус­нах на нещо меко като тюфлек. Обгръщаше ме бяла мъглявина. Следващото, което осъзнах, бе, че лежа на ръба на пролома и ти си там. Допускаш ли, че доктор Уилямс може да е направил това?

- Мисля, че не - казах аз. - Нещо подобно се случи вчера и с мен. Едва не бях премазан от камъни и видях същото бяло очертание. Тук става нещо друго.

Къртис се загледа в мен и каза още нещо, но аз не отвърнах. Унесох се в сън.

- Хайде да спим - предложи той.

Къртис бе станал, когато аз се измъкнах от палат­ката си. Утринта бе ясна, но бе паднала слана. Веднага пролича, че е ядосан от нещо.

- Не ме напуска мисълта за това, което вършат - за­говори той и тежко въздъхна. - Нямат и намерение да се отказват. Сигурно вече са разбрали какви опустошения са нанесли на хълма. Ще пренастроят уредите известно време, но няма да се забавят да повторят експеримента. Аз мога да ги спра, но трябва да се установи къде са.

- Къртис, с насилие ще стане само още по-лошо. Не разбра ли какво искаше да ти подскаже доктор Уилямс? Трябва да се домогнем до Визията на света, за да я при­ложим.

- Не! - провикна се той най-неочаквано, дълбоко развълнуван. - Опитвал съм вече това! Погледнах го.

-Кога?

На лицето му се изписа обърканост.

- Е, на мен ми се струва, че зная - казах натъртено аз. Той ми махна да ме спре да не продължавам.

- Не искам да слушам. Това е съвсем налудничаво. Моя е вината за това, което става. Ако не бях работил за откриването на тази технология, сега нямаше да се случ­ва това. Трябва да го спра, както мога.

И той започна да си стяга багажа. След като се поуспокоих и аз започнах да развалям палатката си, опитвайки се да размисля. След минута казах: - Вече съм изпратил за помощ. Срещнах една жена

Мая, която смята, че може да убеди хората на шерифа да проучат случая. Моля те да ми обещаеш, че ще ми да-

деш време.

Той бе коленичил до раницата си и търсеше нещо в един издут страничен джоб.

- Не мога да ти обещая нищо. Възможно е да се на-ложи да действам според случая. - Взривно устройство ли имаш в раницата? Той приближи до мен.

- Казах ти и преди, няма да засегна никого.

- Дай ми малко време - повторих аз. - Ако успея да се свържа отново с Уил, мисля, че ще мога да науча не­що повече за Визията на света.

- Добре - отвърна той. - Ще почакам, колкото мога, но ако експериментите започнат отново, ще трябва да направя нещо.

Докато той говореше, пред очите ми отново се яви Яйцето на Уил, обгърнато от златиста светлина.

- Има ли друго енергитично място наблизо? - по­питах аз.

Той посочи на юг.

- Чувал съм за една скална издатина на отсрещна­та планинска верига. Но това е частна собственост, про­дадена наскоро. Не зная кой сега й е собственик.

- Ще ида да го потърся. Ако открия мястото, може би там ще успея да се свържа отново с Уил.

Къртис прибра целия си багаж и ми помогна да опа­ковам моя и да застеля с листа и клони мястото, където бяха опънати палатките. На северозапад се чуваше да­лечно бумтене на коли.

- Аз ще тръгна на изток - каза той.

Кимнах и той пое, след което метнах раница през ра­мо и тръгнах по скалистия склон на юг. Прехвърлих ня­колко по-малки хълма и се отправих по стръмнината към планинската верига. Преполових пътя и започнах да се взирам през гъстата гора за скален навес, но нищо та­кова не се забелязваше.

След още стотина метра отново спрях. Скална из­датина не се очертаваше до самото било на склона. Не знаех по кой път да поема и реших да седна и да се опи­там да се изпълня с енергия. След няколко минути се по­чувствах по-добре и започнах да долавям пеенето на пти­ци и крякането на дървесни жаби сред гъстите клони над главата ми, когато едър златопер орел размаха криле от гнездото си и полетя на изток над билото на планинска­та верига.

Разбрах, че появата на птицата не е случайна, и ре­ших да следвам полета й, както ястреба преди. Посте­пенно склонът стана по-каменист. Натъкнах се на мал­ко ручейче, което извираше от скалите, и напълних от­ново манерката и си наплисках лицето. След още поло­вин миля прекосих млада елхова горичка, и ето че пред очите ми се откри величественият скален навес. Почти половин акър от склона бе покрит с огромни тераси плъ­тен варовик, а в най-отдалечения край от склона се бе надвесила петнайсеметрова издатина, шест метра широ­ка, и от нея се откриваше живописна гледка към доли­ната. В миг пред очите ми се мярна тъмнозлатистата светлина, която заобикаляше издатината.

Близо до скалата се намираше гъст храсталак и аз свалих раницата си и я затрупах с купчина листа, след ко­ето излязох на открито и седнах на скалата. С лекота ус­пях да извикам образа на Уил в съзнанието си и да се кон­центрирам върху тази представа. Поех си дълбоко дъх и почувствах, че се движа.