Ясно виждах как при разрастващото се разочарование привържениците на реформи започваха да вярват в най-лошото - как консерватизмът се налага вследствие на манипулация и натиск от страна на богатите, обединени от корпоративни интереси. Те можеха да купуват правителства, да купуват средствата за масова информация и в последна сметка, както се случи в нацистка Германия, можеха постепенно да разделят света на имащи и нямащи, а най-богатите и най-големи корпорации да разорят дребните собственици и да съсредоточават в ръцете си все по-голямо и по-голямо богатство. Разбира се, щеше да има и съпротива, но тя щеше да се окаже само играчка в ръцете на елита с укрепването на неговата политическа мощ.
Знанието ми внезапно се издигна на по-високо ниво и най-сетне проумях напълно същността на поляризацията: все повече хора започваха да се придържат към единия или другия възглед, като и двете страни се изпълваха с враждебност, настройваха се за война на доброто срещу злото, и двете си представяха другата страна като огромен таен заговор.
И най-накрая започнах да разбирам все по-нарастващото влияние на онези хора, които се опитваха да обяснят същността на разрастващото се зло. Това бяха онези, които твърдяха, че е настъпил краят на света, за който говореше Джойлс. В нарастващия хаос на прехода, тези тълкуватели започваха да имат все по-голямо влияние. Според техния възглед, библейските пророчества трябваше да се разбират буквално и те виждаха в нашите несигурни времена подготовката за настъпването на дългоочаквания апокалипсис. Наближаваше разразяването на онази свещена война, при която хората щяха да бъдат разделени между силите на мрака и армиите на светлината. Те си представяха тази война като реален физически конфликт, всеобхватен и кървав, и за онези, които знаеха, че настъпва, само един избор беше от значение: да бъдат на страната на светлината, когато битката започне.
В същото време, както и при другите пътеводни поврати в историята, отвъд страха и ограничеността, аз виждах действителните Рождени визии на участниците. Явно бе, че и от двете страни при това противопоставяне, всички идваха във физическото измерение с намерението да се преодолее противопоставянето. Ние желаехме плавен преход от стария материалистичен възглед за света към нов, духовен, и една трансформация, при която най-доброто от старите традиции да се съхрани и интегрира в появяващият се нов свят.
Ясно виждах, че все по-нарастващата войнственост
представляваше отклонение от първоначалните намерения, породено от Страха. Според нашата автентична визия, етиката на човешкото общество трябваше да се съхрани, като в същото време всеки отделен човек постигне пълна свобода, а околната среда бъде съхранена. Едновременно с това трябваше да се съхрани икономическият растеж и да се трансформира, като се подчини на върховната духовна цел. И най-сетне, това духовно познание можеше да се осъществи в света и да постави началото на утопия, която в символичен смисъл беше осъществяване на края на времената според Писанията.
Внезапно съзнанието ми се издигна още повече и, точно както когато бях наблюдавал Рождената визия на Мая, аз можах да надникна в това по-високо духовно съзнание, в бъдещето на човешкото развитие, когато щяхме да постигнем примирение на противопоставящите се възгледи, за да осъществим по-пълноценно нашето човешко предназначение. Точно тогава, както и преди, почувствах световъртеж и загубих концентрация; не можех да достигна онова ниво на енергия, което ми беше необходимо, за да възприема бъдещето.
Видението започна да изчезва, аз се напрегнах да го задържа и успях още веднъж да погледна към ситуацията в настоящия момент. Ясно беше, че без посредническото въздействие на Световната визия, поляризацията, предизвикана от Страха, щеше да продължи да се усилва. Видях как двете страни ставаха все по-крайни, чувствата им на омраза се засилваха, всяка гледаше на другата не просто като на стояща на погрешно становище, но като олицетворение на злото, на користта... В съюз със самия дявол.
Имаше един миг в който се чувствах замаян и увлечен в стремително движение, след което се огледах и видях, че Уил беше до мене, Той ми хвърли един поглед, после се загледа отново към обгръщащата ни сивота, с израз на загриженост на лицето си. Бяхме се преместили в пространството.
- Ти успя ли да видиш моята Визия за историята? -попитах го.
Той отново ме погледна и кимна.
- Онова, което видяхме, беше една нова духовна интерпретация на историята, донякъде съответстваща на представите на твоята култура, но невероятно просветляваща. Никога не съм виждал подобно откровение преди. Това сигурно е част от Десетото откровение - осветляване на човешките търсения от гледна точка на Отвъдното. То ни дава възможност да разберем, че всеки се ражда с позитивно намерение, опитвайки се да сведе новото знание от Отвъдното във физическото измерение. Всеки от нас! Историята е един продължителен процес на пробуждане на съзнанието. Ние се раждаме във физическия свят, сблъсквайки се с проблема, че Рождената ни визия се изтласква на подсъзнателно ниво и ни се налага да се приспособим и възпитаваме, според културните условия навремето. Подир туй, всичко което можем да си спомним, са предчувствията, интуициите за онова, което трябва да направим. Но ни се налага постоянно да се борим със Страха. Често Страхът е толкова голям, че ние се отклоняваме от първоначалните си намерения или ги изопачаваме. Но всеки, наистина всеки един идва с най-добри намерения.
- И ти наистина ли смяташ, че Хитлер, например, е дошъл тук, за да направи нещо добро?
- Поначало да. Може би той е щял да стане артист, който да даде израз на немското достойнство, ако не е бил толкова отхвърлян отрано и обладан от толкова голям Страх. Той се е вкопчил във властническата си драма на изкупителна жертва и съблазънта на властта, за
да преодолее дълбокото усещане за несигурност, изпитвано от немците в резултат на загубата на Първата световна война. Те са били подложени на ужасно отношение от останалата част на света след войната и това е разпалило у тях жаждата за мъст.
- Не зная - казах аз. - Дали някои хора не са зли по самата си природа?
- Не, просто обезумяват под влияние на Страха и правят ужасни грешки. И в последна сметка, както стана с Хитлер, трябва да понесат цялата отговорност за тези грешки. Но трябва да се разбере, че такива ужасяващи действия се дължат донякъде на нашата склонност да приемаме, че някои хора са зли по природа. Този погрешен възглед подклажда противопоставянето. И двете страни не могат да повярват, че хората са способни да вършат зло, без да бъдат зли по самата си същност, и непрекъснато се отчуждават и дехуманизират.
Той отново се разсея и се загледа встрани.
- Всяка от страните смята, че другата е въвлечена в някакъв огромен конспиративен заговор, който въплъщава всичко негативно - добави той.
Забелязах, че отново се загледа в далечината, и когато проследих погледа му и също се съсредоточих нататък, започнах да долавям някакво ужасно чувство за мрак и заплаха.
- Струва ми се - продължи той, - че ние не можем да постигнем Световна визия и да преодолеем противопоставянето, преди да разберем истинската природа на злото, действителната същност на Ада.
- Защо казваш това? - попитах аз. Той хвърли към мен поглед още веднъж, после от-ново се загледа в сивотата.
- Защото Адът е точно тук, където се намираме.
ВЪТРЕШНИЯ АД
Целият потръпнах, когато се взрях в околния мрак. Смътното чувство на ужас в началото, определено преминаваше в усещане за самота и отчаяние.
- Попадал ли си тук и по-рано? - попитах Уил.
- Само отдалеч - отвърна той. - Не и насред него. Чувстваш ли колко е студено?
Кимнах и в този миг видях нещо, което се движеше.
- Какво е това? Уил поклати глава:
- Не зная със сигурност.
Въртящо се безплътно кълбо приближаваше към нас.
- Сигурно е друга духовна група - казах аз.
С приближаването им аз се опитах да насоча цялото си внимание към мислите им, чувствайки още по-голяма самота, дори гняв. Опитах се да се отърся от тези чувства, да стана по-отворен.
- Почакай - едва достигна до мен гласът на Уил. -
Още нямаш достатъчно сили.
Беше твърде късно. Внезапно попаднах сред гъста тъма и отвъд нея в някакъв голям град. Огледах се ужасен, стараейки се да запазя разума си, и разбрах, че архитектурата е от деветнайсти век. Озовал се бях на една многолюдна улица и виждах в далечината да се извисява кубето на някаква централна сграда. Първоначално си помислих, че наистина съм се озовал назад във времето, но някои аспекти на реалността не съвпадаха: хоризонтът избледняваше в странно сив цвят, небето бе маслиненозелено, подобно на небето над офиса, който бе конструрирало съзнанието на Уилямс, когато той не искаше да разбере, че е умрял.
Ненадейно забелязах четирима души, които ме наблюдаваха от отсрещния ъгъл на улицата. Направо се смръзнах на мястото си. Бяха добре облечени, а единият бе вирнал глава и пушеше дълга цигара. Другият погледна часовника си и го върна обратно във вътрешния си джоб. Те изглеждаха изискани, но зли.
- Всеки, който знае какво е ярост, е мой приятел -чу се нисък глас зад гърба ми.
Обърнах се и видях едър закръглен мъж, също добре облечен, с широкопола мека шапка, който приближаваше към мен. Изразът на лицето му ми беше познат; бях го виждал и по-рано. Но къде?
- Не обръщай внимание на онези - добави той. - С тях не е трудно да се справи човек.
Погледнах едрата му, прегърбена фигура и подвижните му очи и внезапно си спомних кой е. Това беше командирът на федералната армия, който ми се бе явил във виденията от войната през осемнайсти век, онзи, който отказа да се срещне с Мая и заповяда да бъдат нападнати туземците. Сигурно всичко това е самоизмама, помислих си аз. Сигурно той възпроизвежда някаква ситуация от живота си, за да не осъзнае, че е мъртъв.
- Това не е реално - изтърсих аз. - Ти си....мъртъв. Той, изглежда, не обърна никакво внимание на думите ми.
- Та значи какво направи, за да се отървеш от онази банда чакали?
- Нищо не съм правил.
- О, разбира се, че нещо си направил. Познавам този израз на лицето ти. Те си мислят, че целият град им принадлежи. Че направо целият свят им принадлежи -и той поклати глава. - Това са хора, които не вярват в съдбата. Мислят си, че могат да програмират бъдещето така, както си искат. Всичко. Икономическото развитие, управлението, парите, дори съотношението между световните валути. Това съвсем не е лоша идея всъщност. Тоя свят е пълен с ратаи и идиоти, които биха съсипали всичко, ако им се остави в ръцете. Хората трябва да бъдат водени като стадо, да се упражнява над тях колкото се може повече власт, а ако можеш междувременно да направиш и малко пари, защо не? Но онези нищожества се опитаха да ме минат. Естествено, аз съм твърде умен за тях. Винаги съм бил по-умен. Е, и какво направи?
-г Чуй ме - казах аз. - Опитай се да разбереш. Нищо от това не е реално.
- Ей, съветвам те да ми имаш повече доверие - отвърна той. - Ако онези са се настроили срещу тебе, аз съм единствения ти приятел.
Обърнах поглед встрани, но усещах, че той продължава да ме гледа подозрително.
- Това са мошеници - продължи - никога няма да ти простят. Виж какво стана с мене. Използваха само военния ми опит, за да смажат индианците и да получат земя. И после престанаха да се интересуват. Аз си знаех, че не може да им се вярва, че трябва сам да се погрижа за себе си - и той злобно ме изгледа. - Но е трудно да те използват и после да те изхвърлят, ако си военен герой,
нали така? След войната направих всичко възможно да купя общественото мнение, тъй че онези бяха принудени да се съобразяват с мене. Но ще ти кажа едно: никога не ги подценявай. Те са способни на всичко!
Той се отдръпна малко от мен, сякаш видът ми му се стори странен.
- А може да са те изпратили да ме шпионираш - добави той.
Не знаех какво да правя и тръгнах да се отдалеча.
- Мошеник такъв! - извика той. - Значи наистина е така!
Видях го как пъхна ръка в джоба си и извади къс нож. Аз се вкамених, но си наложих да побегна по улицата и се шмугнах в една пресечка, чувайки тежките му стъпки подире си. Видях вдясно една полуотворена врата, влязох и я заключих. До обонянието ми достигна тежкия дъх на опиум. Наоколо ми имаше десетки хора, които се обърнаха към мен с празни погледи. Дали са реални? - питах се аз - Или са част от самосъздадената илюзия? Бързо прекосих стаята, сподирян от глухите им приказки и димящи наргилета, покрай мръсните матраци и канапета, и се отправих към друга врата.
- Аз те зная - каза една от жените. Беше се облегнала на стената до вратата й главата явно й тежеше. -Ходили сме заедно на училище.
Погледнах я объркан и си спомних едно младо момиче от гимназията, което често изпадаше в депресия и вземаше наркотици. Отказала се бе да се лекува и накрая бе взела по-голяма доза, от която умря.
- Шарън, това ти ли си?
Тя едва се усмихна, а аз хвърлих поглед назад към вратата, внезапно разтревожен, че командирът може да намери начин да влезе.
- Бъди спокоен - каза тя. - Можеш да останеш тук при нас. Няма от какво да се страхуваш. Тук нищо не може да ти се случи.
Аз пристъпих до нея и, колкото можех по-внимателно, казах:
- Не искам да оставам. Всичко това е една илюзия. При тези думи трима-четирима души се обърнаха и ми хвърлиха ядни погледи.
- Моля те, Шарън - прошепнах аз. - Просто тръгни с мен.
Двама от онези, които стояха най-близо, приближиха до Шарън.
- Махай се оттук - заповяда единият. - Остави я на мира.
- Не го слушай - каза другият. - Той е полудял. Ние се нуждаем един от друг.
Аз леко се приведох, за да я погледна право в очите.
- Шарън, нищо от това, което става, не е реално. Ти си мъртва. Трябва да намерим начин да те измъкнем оттук.
- Млъквай! - викна един от другите. Четири-пет човека тръгнаха към мене с погледи, изпълнени с омраза. - Остави ни на мира.
Започнах да отстъпвам заднишком към вратата; тълпата приближаваше насреща ми. Зад тях видях как Шарън се върна към наргилето си. Обърнах се и се втурнах през вратата, но разбрах, че не съм вън, а в някакъв офис, заобиколен от компютри, картотечни регистри и маса за съвещания.
- Хей, откъде се взе? - каза някой и, когато се обърнах, видях мъж на средна възраст, който гледаше към мен над очилата си. - Какво прави секретарят ми? Аз нямам време за всичко това.
За мое собствено учудване, офисът бе обзаведен с модерна мебел от двайсти век и компютри.
- Какво искаш? - попита мъжът.
- Преследват ме. Опитвам се да се скрия.
- Боже мой! Тогава няма какво да правиш тук. Нали ти казах, че нямам време за това. Нямаш и представа каква работа ме чака. Виж всичките тези архиви. Кой ще ги обработи, ако не аз - стори ми се, че забелязах ужас, изписан на лицето му.
Тръснах глава и погледнах към друга врата.
- Не виждаш ли, че си мъртъв? - попитах аз. - Всичко това е илюзорно.
Той мълчаливо ме изгледа, ужасът на лицето му премина в гняв, и попита:
- Откъде се взе тук? Да не би да си престъпник?
Открих врата, от която можеше да се излезе, и побягнах. Улиците вече бяха съвсем празни, с изключение на една карета. Тя спря пред хотела отсреща и красива жена във вечерно облекло излезе от нея, погледна към мен и се усмихна. От нея се излъчваше топлота и внимание. Пресякох улицата, за да отида при нея, и тя ме изчака с приветлива усмивка.
- Ти си сам - каза тя. - Защо не дойдеш с мен?
- Ами ти къде отиваш? - попитах я предпазливо.
- На парти.
- Кой ще бъде там?
- Нямам представа.
Тя отвори вратата на сградата и ми махна да я последвам. Тръгнах подире й, като се опитвах да измисля какво да правя. Ние приближихме до асансьора и тя натисна копчето за четвъртия етаж. С крайчеца на окото си забелязах, че гледа в ръцете ми. Когато улових погледа й, тя отново се усмихна и се престори, че са я хванали на местопрестъплението.
Асансьорът се отвори и тя ме поведе през коридора към врата, на която почука два пъти. След миг вратата се отвори и се показа някакъв мъж. Лицето му просветна, щом видя жената.
-Заповядай! Влез! -каза той.
Тя ме покани да вляза пред нея и, когато бях вътре, една млада жена ме хвана за ръка. Беше облечена в роба без презрамки и краката й бяха боси.
- О, значи си се изгубил - каза тя. - Горкичкият. Тук при нас си на сигурно място. През отсрещната врата видях мъж без риза.
- Погледни тези бедра - изкоментира той, загледан в мене.
- Ръцете му са съвършени - каза друг. В състояние на шок, аз осъзнах, че стаята е претъпкана с хора, които всички бяха полуголи и правеха любов.
- Не, почакай - казах аз. - Не мога да остана тук. Жената, която ме държеше за ръка, каза:
- Готов си да се върнеш навън ли? Цяла вечност е нужна, за да попаднеш сред хора като тези. Не чувстваш ли енергията тук? Не е като да се страхуваш от самотата, а? - и тя прокара ръка по гърдите ми.
Внезапно до мен долетя шум от схватка в другия край на стаята.
- Не, пуснете ме! - крещеше някой. - Не искам да оставам тук!
Един млад човек на не повече от осемнайсет години блъсна неколцина души и избяга през вратата. Аз се възползвах от суматохата, за да избягам подире му. Без да изчака асансьора, той се спусна по близкото стълбище и аз го последвах. Когато излязох на улицата, той беше вече преминал от отсрещната страна.
Канех се да му извикам да спре, когато го видях как застина от ужас. От страничната улица се показа командирът, който продължаваше да държи ножа, но този път обърнат към онази група от хора, които ме бяха видяли по-рано. Те всички говореха едновременно и ядосано спореха. Един от групата извади пушка и командирът се спусна насреща му с ножа. Чуха се изстрели и шапката и ножа на командира отхвръкнаха назад, когато един
куршум прониза челото му. Той се свлече на земята с тъп удар и в същото време останалите замръзнаха насред движението си и започнаха да избледняват, докато изчезнаха напълно. Мъжът на земята изчезна по същия начин. Младият мъж отсреща уморено се отпусна на бордюра и хвана с две ръце главата си. Втурнах се към него с треперещи колене.
- Всичко е наред - казах аз. - Няма ги вече.
- Тук са - каза той отчаяно. - Погледни отсреща.
Обърнах се и видях четиримата, които бяха изчезнали на улицата пред хотела. Колкото и да не бе за вярване, те бяха заели същото положение, в което ги видях за първи път. Единият пушеше цигарата си, а другият си гледаше часовника.
Сърцето ми спря да бие, щом забелязах мъжа с широкополата шапка отсреща им да гледа заплашително.
- Това се повтаря непрекъснато - каза младият човек. - Не мога да издържам повече. Някой трябва да ми помогне.
Преди да мога да кажа нещо, два силуета се материализираха вдясно, но оставаха неясни, разфокусирани.
Младият човек остана дълго загледан в силуетите и после с развълнувано лице каза:
- Рой, това ти ли си?
Видях как двата силуета приближиха към него, докато той се скри напълно край техните неясни очертания. Подир няколко минути той беше изчезнал напълно, заедно с двете души.
Останах да гледам към празния тротоар, където той бе седял, усещайки повея на по-висока вибрация. Изведнъж с вътрешното си зрение видях отново духовната си група и почувствах тяхната дълбока любов и загриженост. Когато се съсредоточих в това чувство, успях да се отърся от обгръщащата ме тревога и постепенно да повиша енергията си, докато вътрешно се отворих. Веднага околното пространство бе обгърнато в по-светли от-сенки на зеленото и градът изчезна. Щом енергията ми се повиши, аз успях да си представя лицето на Уил и той мигновено се появи до мен.
- Добре ли си? - попита той и се обърна да ме прегърне. Лицето му изглеждаше невероятно облекчено. -Онези илюзии бяха силни и те обсебиха волята ти и те въвлякоха в техния свят.
- Зная. Не можех нищо да мисля, нито да преценя какво да правя.
- Много дълго те нямаше. Не знаехме какво да правим, освен да ти вдъхваме енергия.
- Кои вие?
- Всички тези души - посочи Уил.
Когато се вгледах по-добре, различих стотици същества, които се виждаха, додето ми поглед стигаше, в една огромна окръжност. Някои гледаха право към нас, но всички останали изглеждаха насочили вниманието си в друга посока. Погледнах да видя накъде се взираха и когато проследих погледите им, видях няколко големи кълба енергия отвъд в далечината. Когато съсредоточих вниманието си нататък, дадох си сметка, че едно от кълбата беше всъщност градът, от който току-що бях избягал.
- Какви са онези места? - попитах Уил.
- Конструкции на съзнанието - отвърна той - създадени от онези души, които през живота си са били увлечени в много силни властни драми и не могат да се пробудят подир смъртта. Те са с хиляди.
- Можа ли да видиш какво става, докато се намирах в онези илюзорни светове?
- До голяма степен. Когато насочих вниманието си към тези души наоколо, можах да разбера чрез тях какво става с тебе. Този пръстен от души постоянно излъчва енергия към света на илюзиите, с надеждата, че някой ще откликне.
- Видя ли онзи младеж? Той успя да се пробуди. Но другите не обръщаха внимание на нищо. Уил извърна лице към мен.
- Спомняш ли си какво наблюдавахме по време на житейската панорама на Уилямс? В началото той не приемаше случилото се, започна да се прави, че не е умрял, и създаде мисловна конструкция на своя офис.
- Да, спомних си, когато се озовах там долу.
- Е, този механизъм действа при всички, които през живота си са били увлечени във властните си роли и стереотипи, за да преодолеят загадъчността и несигурността на живота, тъй че не могат да се пробудят дори и след смъртта. Тогава си създават илюзии, изпадат в транс, за да продължат да живеят по същия начин, дори когато отидат в Отвъдното. Ако духовната група на Уилямс не бе успяла да му повлияе, той щеше да попадне в едно от местата на ада, където беше ти. Всичко това е реакция на Страха. Хората там биват парализирани от страх, ако не намерят начин да се отърсят от него и да го изтласкат от съзнанието си. Това, което правят, е, че преповтарят същите роли и използват същите средства за преодоляване на Страха, както и по време на своя живот, и не могат да се спрат.
- Значи, тези илюзорни реалности са просто жестоки властнически драми?
- Да, всички онези хора преповтарят властническите си роли с тази разлика, че ги изживяват много по-интензивно и безмисловно. Например онзи човек с ножа, командирът, беше типичен представител на насилник, като се има предвид начина, по който се опитваше да черпи енергия от останалите. И обосноваваше това свое поведение, приемайки, че светът е враждебен към него, и разбира се, по време на живота му на земята тези очаквания са привличали тъкмо хората, които да отговарят на тях и така мисловната му илюзия се е потвърждавала на практика. Тук той просто си е създал въображаеми хора, които да го преследват, за да може да възпроизвежда все същата ситуация. Ако няма хора, които да застрашава, и енергията му се понижи, съзнанието му отново ще бъде обхванато от безпокойство. Ето защо той трябва да поддържа ролята си на натрапник постоянно. Принуден е да повтаря все едно и също, което е усвоил много отдавна - единственото, което знае, че достатъчно силно може да обладае съзнанието му, за да подтисне Страха. Самото действие на насилие - импулсивно драматично изтласква чувството за безпокойство в подсъзнанието му, така че той да го забрави, да го подтисне и да се чувства донякъде спокоен, макар и за малко.
- Ами онези, които вземаха наркотици? - попитах.
- В този случай те приемаха пасивната позиция, позата на „нещастния аз", до такава степен, че виждаха само отчаяние и жестокост в целия свят, което им даваше основание да търсят начин за бягство. Пристрастяването към наркотиците ангажира съзнанието и подтиска тревогата, дори и в Отвъдното.
Сподели с приятели: |