Димитър цацов българският дионисиев комплекс


Българинът и дионисиевското начало



страница3/8
Дата21.07.2016
Размер1.42 Mb.
#100
1   2   3   4   5   6   7   8
2. Българинът и дионисиевското начало

Още от началото на своето творчество, т.е. през 20-те г. на ХХ в., Янко Янев издига тезата за българите като дионисиевски народ, т.е. като творчески народ. Това не означава, обаче, че Я. Янев изпада в някакъв безогледен апологетизъм на българското. В статията си “Трагичен народ” той заявява: “Ние сме в зародиша си Дионисово племе, само че сме кръстени в купела на мъката, вместо в купела на великата жизнена радост. Ние се тровим взаимно, преследваме се взаимно, понякога се превръщаме в алчущи псета, които не пропущат да мине покрай тях някой горд и необикновен човек. Злобни сме като никое друго племе. Няма защо да прикриваме това. Под булото ни спи зла сприя. Ние сме замаени от завист. Не затова ли не можем да търпим никаква властна личност, никаква силна индивидуалност? Всеки един от нас знае това и всеки чувства чемера на това самопризнание. Нашата народопсихология, ако може да има такава, е психология на тъмните, разрушителни сили.” (Янев 1930: Трагичен народ).

Той вижда българската съдба като свързана със страданието, с мъката. Българският народ има трагична участ и това се проявява в отрудеността, изразена в неговата тъга, в неговите песни, “И не са ли тъй многолични думите на печал и жалба в нашия език? Отде иде това? Дали от недрата на тъмното робство? Дали от предвечните сили на българската душа, които са сраснали с черната мъка на труда и земята, и се изливат в горестни песни, в тежки въздишки, каквито отронва осиротялата гора, след като върли вихри са изпокъртили нейните явори?” Трагизмът на нашия нарад е изначален. Черните кърпи на нашите майки са “символ на предречена мъка”. (Янев 1930: Трагичен народ). По аналогичен начин и Константин Гълъбов описва българската историческа съдба - изпълнена със скръбните звуци на кавала. За него човекът на кавала е човек на мъката, народната песен е глъхнещо ридание. “Човекът на кавала, чийто мъченически дух изпълня цели пет века на робска принизеност, е бил човекът, вгледан в себе си, чужд на външния свят и неговите радости...” (Гълъбов 1930: 7-10). Аналогично и Янко Янев ще каже, че на българите липсва стремеж към широките друми, към волното. В това отношение той демонстрира особена народопсихологическа чуствителност. ”Идете в което и да е българско село и вие ще почувствате ужаса на някаква предопределена орисия, загнездена неизкоренимо в пазвите на нашия първичен дух. Ще чуете тъпани. Ще видите как сиви селяни пият люта ракия. Ще видите черни биволи, смазани от умора. Ще срещнете мургави жени, по чиито лица е кацнала сянката на някаква стара, прастара скръб. Тъжно е селото ни. Тъжна е нашата земя. Тъпани бият за утеха. И хорото на мегданите е също като жарената ракия утеха за една душа, пияна от жажда по волност и небе.” (Янев 1030: Трагичен народ). Стоян Костурков цитира англичанина Брелсфорд, който заявява: “Вековното угнетение е научило българите да страдат. Чудна коравина, издръжливост, любов и преданост към свободата”. (Костурков 1949: 179). Ето защо Тодор Панов изтъква като една от характерните черти на българина неговото “безподобно хладнокръвие и стоицизъм към своето нещастие” (Панов 1914: 244).

Но независимо от липсата на широки екзистенциални хоризонти пред българите, неговият дух, именно като дионисиевски, е мощен. Той се отличава с неимоверна вътрешна динамика и неизхабена сила. “Ние сме в състояние да постигнем непостижими неща. Никой не може да ни отрече вдъхновението. Може би ние сме днес един от най-вдъхновените народи. Но понеже сме още в началото на своето избистряне, врим като вино в огромни жлебове. Ние стоим още пред дверите на новата възродителна история. Тепърва ще определим образа на духа си и ще начертаем пътя на това, което предстои.” (Янев 1930: Трагичен народ). Янко Янев е първият, който характеризира българите като вдъхновен народ. С това той иска да подчертае потенциалните сили, възможностите за съществено историческо творчество. Със същия патос Найден Шейтанов ще характеризира българския народ като титаничен. Ако се използва типологията на Гълъбов, дионисиевското начало се проявява най-ярко в човека на Балкана, който “създаде един Раковски, Ботев, Левски и ги кръстоса като мълнии над своите вековни угнетители.” (Гълъбов 1930).

Но за Янко Янев българският народ все още не живее метафизично, т.е. все още не е създал своя философска наука, мистика на своя творчески ерос и своето изкуство, което показва, че в него още не е блеснала мълнията на творческото вдъхновение, целта на което е създаването на една култура, в която да се отрази първичното у българския народ в западна одежда и духовност - това е задачата на нова България. Нейното осъществяване за българския философ ще означава прояснението на българския дух.

Дионисиевското начало се проявява в най-интимното и най-съкровеното - езика. За Я. Янев българският език е езически. Той има езически ритъм и носи в в себе си тъмните сили на нашия дух, нещо от земята и мъката ни. И тук той достига до крайностите на своя темперамент, защото заявява: само българите имат езическо слово, на което е чужда мелодиката. “Българското слово е слово на бунта. Но не бунтът в политическия и социален смисъл, а бунтът като вихър на живота и освобождение на първичната страст, като ликуваща вълна, която не иде от слънчевото лоно, а от някаква бездна, напоена с кръв. Може да се говори за ландшафт на българското слово и тоя ландшафт се състои от черна угар и настръхнало небе. Френският език има логика. Немският има орфика. Руският или италианският имат мелодика. За нашия език може да се каже, че има суров и див ландшафт” (Янев 1929: Езическо слово). Българският език е слово на все още “неразвиделената душа”, на първично състояние, което все още не е дало своя плод, защото все още не е покълнало. От езика извира скръбта на тъжните народни песни, на черните забратки.

В една рецензия за книгата на Хр. Тодоров “Проблеми на съвременната социална философия” Янко Янев отново заявява своето възхищение от българския език: “Напразно авторът се оплаква, че българският език бил беден. Тази клевета, която често се чува, трябва веднъж завинаги да се разбули, защото едва ли има друг език с такава неизчерпаема разноличност от звуци и форми, с такава свежест и стихийност. С този език може да се изразят дори най-съкровените тръпки на спекулативното съзнание, с него може да се напише най-фантастичната метафизика, стига само да го овладееш. Ние сме горди, че имаме такъв мощен и първичен език.” (Янев 1928:4). По същото време и Кирил Христов в една специална статия, посветена на българския език – “Освобождението на българския език” – ще включи същия мотив като отбелязва, че дори хора с голяма музикална култура са очаровани от българския език, “тъй бездушно подритван дори от свои” (Христов 1926: V: 115).

Словото изобщо за Янко Янев не е плод на формалната разсъдъчна дейност. Раждането му е свързано с вдъхновението, с изкристализиралата духовност, с предрефрексивното, предпредикатното и изначално. Тук е изворът на българското слово, което е земно и поради това е тъмно. В него се таи тътенът на земята, която тръпне от Аспаруховите орди. То не е чиста форма и няма лекотата на небесното. Янко Янев категорично заявява “Да, орди! Може би хунски, може би скитски орди! Но по-добре орди, отколкото цивилизовани маси, по-добре конска опашка и кобилско мляко, отколкото знаме на изтощено и безбурно племе. Бих желал да бъде това истина. Бих желал първите орди да са носили пламък в ръцете си и да са разсичали кучета с мечовете си, когато са давали клетва, защото всяко чудо се ражда от хаоса. Не може да има история там, дето не е властвувал дивият порив и дивата жажда. Историята е развитие, а всяко развитие няма друга цел, освен да избистри и затвърди по-висши жизнени форми. Всяко съвършенство е заченато в бездната. Тепърва ще се разбули дълбоката органическа визия между сегашния български език и първичната стихийност на българското племе.”(Янев 1929: Езическо слово).

Свързването на езическото и Дионисиевското начало не е случайно. Може би Янко Янев вижда в езическото онова, което създава изначалната духовна субстанция в българския народ, която е в основата на неговата историческа стабилност и умение за съхраняване. Тук може да се припомни думите на П. Мутафчиев :”Прабългари и славяни, от които се създаде българският народ, се настаниха на полуострова като “варвари”. “Варството” бе, което първоначално ги обединяваше – изтъква същият автор. В този смисъл Византия бе първоначално чувствана от българите като представителка на една враждебна култура. И българската държава намираше тогава своето оправдание в поддържането и съхраняването на езическата традиция. Та от нея тя черпеше своята вътрешна сила. Затова именно езическият период е най-устойчивата епоха в българската история. Скоковете и повратите започват след него.” (Мутафчиев 1994: 361-362). А Иван Хаджийски отбелязва, че “християнството, ако и да игра немалка роля в общия ни държавен и културен живот, не направи скок в нравите и душевността на селото. То не внесе нещо особено в нравите, защото те бяха по-“християнски” от нравите на тези, които държаха евангелието и го кадяха с тамян.” (Хаджийски 1974: 2: 41).

Цялата динамичност на българския език извира от първичния дионисиевски дух на нашия народ. Той изразява устрем, движение, промени, данамика. “Не за това ли се борим с думите, които пишем или говорим, не затова ли препускаме с думите! Нашият език е преди всичко движение, затова той е повече език на глагола, отколкото на статичните форми. Никой друг език няма толкова много глаголи и в никой друг език глаголът не е тъй жив. Това е юношеският ентусиазъм на българското слово. Това е неговата първородна сила - и в това е бъдещето му. (Янев 1929: Езическо слово). Найден Шейтанов ще изтъкне, че “езикотворността ни е в основата си дионистична” (Шейтанов 1940: 171). Според него “Ние сме създатели на шест азбуки! Това е безпримерно в света. Такива чутовни буквотворци са балканобългарите.” (Шейтанов 1940: 230).

Именно Дионисиевото начало в българския дух е носител на неговата историческа жизненост и вечност. Ето защо Янко Янев се противопоставя на всякакъв хленч, както той казва, на онези, според които “племето ни било застрашено; наближавал краят на мъченическото ни съществуване; идел денят на неговата сетна гибел” (Янев 1929: Пророци). Подобни твърдения са на хора, които са маргинални, външни и перфирни на вътрешната и автентична сила на нашия народ. Янко Янев я нарича космична сила. Именно тази сила дава историческата енергия на народите, които и да са в криза не само политическа, но и икономически, да не отпаднат от общия исторически ход. И това е така, защото има нещо по-силно от политиката и икономиката, и това е духът. Този български дух е жив и той не може да загине. “Той е единственото нещо, което [не зависи] нито от звездите, нито от времето или народите: той е нашето прасъщно битие и върху него не могат да падат никакви стрели.” (Янев 1929: Пророци).

Самоутвърждаването на българския народ минава през две страшни думи, “поличбени думи” – Свобода или смърт. Това е девизът на българина като носител на дионисиевското. “В тия думи е притаена мистиката на българския дух и неговата неутолима жажда за бунт. Винаги тоя дух се е стремял към свобода и нищо друго в историята ни не е тъй мощно, както тоя стремеж към свободата, без която сам народът е чувствувал, че не може да бъде и пребъде. Това чувство у народа не е създадено от някакви политически или други теории. То не е извикано отвън, а живее в глъбините на българската душа от рождението й, то е единно с тая душа, дори то е нейната същност. Именно в тия думи е въплътено безсмъртието на рода ни и в тях трябва да вярваме, както вярваха древните гърци в Дионисовския възторг "Евое!" или немците в тайнството на Гьотевите думи "умри - възкресни!" (Янев 1929: Пророци). А Иван Хаджийски ще подчертае в това отношение: “У нас често се повтаря една лъжа: че българинът бил с робска психология и че тази психология имала извора си в петвековното турско робство. Не е вярно нито първото, нито второто. Нашият народ има едно рядко политическо съзнание. Малко са народите, които така остро чувстват ограниченията на своята свобода. Малко са народите, които са дали толкова жертви за извоюване на свободата си. И ако някога този народ спира и изчаква събитията, това се дължи на неговото забягване напред.” (Хаджийски 1974: 97). В това уникално обяснение на търпението на българина, което не е плод на робска психика, а на способността на българина да ”забягва напред” е също с акцент върху творческото, върху мистичната способност да се вижда напред. Съвсем не е случаен фактът, че Янко Янев ще търси именно във философията на Хегел най-дълбоката концептуална основа, чрез която да фундира Дионисиевското начало и по-специално - българския Дионисиев комплекс. Защото философията на Хегел е проникната от една идея – за човека и неговото мислене, свобода и достойнство (Дончев 2001: 331).

Като най-близка конкретизация на българския Дионис са хайдутите. Те носят романтиката, която се движи между свободата и смъртта. Тук се проявяват най-ранните форми на българския романтизъм. Според Янко Янев именно през този период българският дух отключва всичките първични сили на своето битие и до днес той е останал верен на себе си, и днес свободата и смъртта са негови символи. “Ние сме горд народ, колкото и малодушни да са неговите пророци. Не може да изстине вдъхновението ни, щом в жилите ни тече кръвта на нашите праотци. Защото ние можем да развеем вместо знаме опашка на кон и вместо да тръбим с фанфари, да удряме с тъпани и да шибаме земята с камшик. Върху нас бди звездата на чудото. Ние можем да направим чудеса, ние сме стихийно племе.” (Янев 1029: Пророци). И Шейтанов намира връзка между Дионисиевото начало и хайдутите. Като баща-преходник на Дионис е Хермес. В народния говор има израз юнак-ерменлия, а нашите хайдути са наричани арамии, харамии. “Според мен, пише Шейтанов, арамия, ерменлия, хайдут, хъш, са праисторически имена на племената арамеи-армени, хетити-хатушаш, които населявали нявга Балкана. На тия митични арамеи ще са е бил бог-прадед Хермес, минал след това като родоначалник на тракийските царе.” (Шейтанов 1940: 155).

Българинът като действителност е емпиричен човек, който е вплетен в трагедията на земния живот – тук той носи кръста на велико страдание, но като възможност, потенция той е призван за свободно творчество – това е квинтесенцията на Янко Яневите думи. Емпиричният човек, когато се откъсне от своето първородно битие, престава да бъде свободен. Това означава преминаване на човека в царството на причинните отношения и зависимости. Това формира ново съзнание, което е родено чрез преодоляването на първичната същина на живота и то не се изразява в нищо друго, освен в оценъчното становище към нещата. Неговата дейност е само воля за различаване и оправдаване на доброто и злото, на истината и лъжата. Именно това определя съдбата на емпиричния човек - този човек носи кръста на своята ежедневна грижа. В тази ситуация емпиричният човек може да демонстрира само воля за разсъждаване и оценяване, но не за игра и творчество. Янко Янев е категоричен: ”Нищо друго не определя пулса на този всекидневен или социален човек, освен грижата, черната и жестока грижа. Този човек стъпва на земята с едно предопределение, което е всякога трагично. С това влизане в лоното на явленията и нещата небето затваря своите врати. Започва апокалипсисът на човека. Издига се огромният кръст на грижата, в чийто пламък земната съдба завършва своя трагичен ход с амин или проклятие” (Янев 1925: Трагедията на човека).

Българинът е орисан от грижата, която като неумолимата ръка удря по вратите на земния човек. Именно затова българинът само потенциално има космичен живот, а като емпиричен човек той битува в сферата на истината и лъжата, т.е. в плоския рационализъм. “Каква дълбока и неизразима трагика се крие в това безмилостно хлопане на живота-глад по вратите на всички земни хижи се вижда от диалектиката на социалния живот, който неуморимо се мъчи да се освободи от ужаса на волята, за да изчезне в бездната на изкуплението и нищото. Че битието в неговата ирационална и сляпа изменчивост, в неговата неоправдаема жестокост и в неговия триумф е от началото до края на своя развой само грижа и грижа, се вижда от това, че съзнанието на обвързания от това битие човек се изчерпва с волята за неговото обладаване и унищожение в практичен и теоретичен смисъл.” (Янев 1925: Трагедията на човека).

Социалните науки, етиката, политиката, юридическия формализъм, рационализацията на икономическия и стопански живот и т. н. са само продукти на стремежа за ориентиране на емпиричния човек в необозримата сложност на явленията и на тяхното преодоляване чрез дело и понятие. Антиномичното многообразие на външния свят е трагичната основа за тоя стремеж за спасение на съзнанието от тяхната безпощадна закономерност и последователност. Емпиричният човек е подчинен на закона за причинността още от първия миг на своето съществуване. В този свят на отношенията и зависимостите, сред които действаме, желаем и съдим, няма нито един свободен миг, защото всичко е подчинено на безкрайната верига от причина и следствие. В този свят на разсъдъчната формалност, според Янко Янев, не е възможно никакво изкуство и мистика, никакво еротично или философско безумие, а царува само трагичният натиск от страна на държавата и властта. Тук няма никаква игра, никакво опиянение. С този си тезис Янко Янев отразява трагичните събития, случили се в България през есента на 1923 г. “Това е разбунното море на сълзите, изплакани от угнетените роби на грижата... Ала тук има нещо велико и страшно. Онези тъмни тълпи, които пеят из всички села на земята песента на бунта, носейки в кървави ръце символа на своя дух - тези о6нищени тълпи изразяват най-дълбокия и жесток патос на трагедията на конечния човек, на живота-глад. В изстъплението и беса на тяхната песен се крие величието на този живот, предопределен може би само за мъка и бунт.” (Янев 1925: Трагедията на човека).

Като емпиричен човек българинът е захвърлен във външния свят, който разделя свободата и творчеството от необходимостта и различието. Тук той не носи дух, а само “груб, практически и политически разсъдък” (Янев 1925: Идеята за университета: 320). В творчеството няма раздвоението между субект и обект, форма и съдържание - и в това единство на различията няма никаква грижа, защото то е абсолютен, космичен живот – живот на духа. “Разрушението на този живот и неговото проециране в системата на понятията, на външния пространствен свят, е причина за трагедията на тоя свят, който е непрекъснато подчинен на отношението между действие и следствие. Само в абсолютния творчески живот човекът се освобождава от емпиричното съзнание, от всички видими и невидими противоречия. В този шемет на духа изчезва всяка багра от външния свят, всяка воля за добро и зло, за истина и лъжа. Тук всичко е божество и песен.” (Янко 1925: За смисъла на историята).



Янко Янев обобщава и описва образа на съвременния човек като човек на самотата, на изоставеността: ”Никога земният дух не се е затварял в такова уединение, пеещ химна на страданието и бунта. В тази песен на проклятието и благослова е изразена трагедията на съвременния човек. Тук се сливат два свята, две трагедии: трагедията на един умиращ бог и трагедията на свръхчовека. Дали тази трагедия се корени в грубата и жестока грижа на човека, захвърлен в цирка на иронията и безсмислието. Независимо от всяко исторично оправдание в сетивен или метафизичен смисъл, трагедията на съвременния дух е преди всичко от религиозен характер. Издигната над световете и същевременно сляна с пулса на земята, тази трагедия на духа е апокалипсисът на едно ново небе, което не жадува жертви, а само творчество и танц в лоното на живота.” (Янев 1924: Гения на живота). Именно дуализмът между стремежа към творчество, от една страна, и от друга – подчинеността, е вплетеността на съвременния човек в това число и българина в рационализирания свят на причинно следствените връзки. То ражда онова напрежение, от което извира бунтът, разрушителното начало. Според българския философ никога човек не е въставал с такова упорство, с такава жажда за разрушение; навсякъде се развява знамето на проклятието и бунта. Апотеоз на това бунтовно начало е метафизичният бяс, който вилнее в руската душа. Руската революция от 1917 г. (по думите на Я. Янев) е дело на русина, който има душа на идиот и светец, на истерик и поет, на престъпник и дете - това е мистерия на безумието и кротостта и трагедия на съвременния дух, на антихриста, който навлиза по всички големи градове на земята, носейки кръста на своя окървавен Бог.

За Янко Янев поетите са онези, които имат сетива за тънките исторически движения и промени. Те виждат в историческото не онова, което е плод на външния “нашия повседневен осезателен опит”, а онова, което е нещо недействително и свръхдействително, нещо, освободено от условията на действителното, емпиричното съзнание. Ето защо, според него, ако един народ няма в историята си това дълбоко значение, т.е. история като сбор от живи легенди, като религиозен патос в душите на съвременните хора, той не може да има отношение към абсолютното - такъв народ е беден, ограничен, груб. И колкото повече се облича миналото му в сиянието на легендата, толкова по-висок става неговият копнеж и толкова по-сигурно неговото бъдеще. В този аспект, казва Янко Янев, ние съзерцаваме днес мнозина от героите на нашето минало: Ботев е вече легенда, а не биографичен факт. В истинската си стихийност българското слово е въплътено в народната песен; в хайдушката романтика. В творчеството на Ботев то намира индивидуален израз, както и в поезията на Пенчо Славейков – той е първият, който се опита да облагороди и възвиси езическото слово на своя род. Но при все това то е запазило в творчеството му своя варварски звън. Той има нещо митично. Подобно Паисий и той се освобождава от случайните капризи на времето и става легенда (Янев 1929: Народ и легенда). Но с това не свършва българската верига от герои. Такива са Яворов, Димчо Дебелянов. Според Янев Вазов не притежава идейна позиция към съдбата на съвременния човек, няма и онова, което се нарича светоглед - поезията му не извира от каквото и да е метафизично отношение към целостта и смисъла на битието; но затова пък има “оная наивност на певеца и простота на възприятието, без които не може да се роди нито един художествен звук. Затова от творчеството му, макар и да няма идейно величие, лъха обаяние” (Янев 1929: Маниаци и писатели). Съвсем друго е отношението на Янев към Пенчо Славейков – в непосредствения му художествен усет има нещо детско, но и космическо. Това, което го издига високо над Вазов и над простия народен певец въобще, е преди всичко дълбокото му мирово чувство, въплътено в една, макар и не цялостна, поетическа философия. Славейков е единственият български писател с истински светоглед. “Неговата лирика не блика направо от сърцето и няма значението само на лична изповед. Тя е художествен израз на една идея за живота и света, която е над простия реализъм на чувството и го приближава към мистиците. Той е непосредствен, но същевременно неговата непосредственост извира от лоното на един духовен мир, дето е стаена хармонията на цялостния му дух, който владее над всичко, което е завещал, и той е, в чието име ние гледаме на делото на Славейкова като на най-високата проява, до която е могла да се издигне душата на българина.” (Янев 1929: На гроба на Пенчо Славейков). Нещо повече – с тези си качества за Янко Янев Славейков е идеалът на нашия писател и към неговия опит да съедини в творчеството си идейното величие с непосредствено преживяване той трябва винаги да се стреми (Янев 1929: Маниаци и писатели). В това отношение българското словесно изкуство трябва да вярва в заветите на Славейкова. Трябва да се вслушва в ритъма на словото му, ако иска да има магически патос. То има дионисиевско звучене. Диаметрално противоположното е декаденското изкуство. Янко Янев е категоричен в оценката си – няма нищо по-противно няма от оная лигава сантименталност, “която пълни у нас всевъзможни сбирки от стихове и разкази”. Ето защо е “необходим гордият и стоманен удар” (Янев 1929: Езическо слово). Това се налага за да се избегне оная напаст, която заплашва да разврати българския художествен инстинкт. Субект на лигавата сантименталност са “безбройните маниаци”. За Янко Янев има или само писатели, или само маниаци. “Първите носят високо съзнание и у тях може да се разкрие винаги силата на едно индивидуално мирово чувство. Те са винаги вестители на едно миросъзерцание и на една символична философска романтика. Вторите нямат нито сърцето на простия певец, нито идейните тревоги. В най-добрия случай те са безделници.” (Янев 1929: Маниаци и писатели).

Емблематичен образ за дионисиевското начало в българския дух е Яворов. В творчеството, на който звучат тъмните вопли не само на неговата душа, но и нашия народ, който от векове се мъчи да разкъса мъглите на своето историческо битие. Настроенията на Яворовата душа са в пълен синхрон с “нивите и навъсеното небе на земята ни, въз чиято снага са паднали толкова гръмове и градушки” (Янев 1929: Пейо Яворов). За Янко Янев Яворов е таен човек, грозен във външния си облик, непорочен в своя метафизичен помисъл, дете на ужаса, престъпник и светец. Но той е единствен, който “носи в глъбините си всичката стихийност на българския първороден дух, оная неразвидена, вечна нощ, звездите на която са замръзнали от вятъра на страданието.” (Янев 1929: Пейо Яворов).

Тайната на Яворовата лирика е в трагичното съответствие между неговия дух и ландшафта на земята ни, между болката му и нашия външен, природен колорит. “Хвърлете само поглед въз родния му град - Чирпан - тоя малък, тъмен градец, захвърлен сякаш от силните вихри сред полето, със своите прихлупени мрачни къщички и криви улици, тоя град на обречено бедствие, по свода на който като че винаги пълзят поличбени облаци. Тук, сред тоя ландшафт израсна Яворов и той живя във всичките му по-късни блянове и мисли, впивайки се в душата му, сплитайки го в своите ноемврийски багри. И от тоя ландшафт никога той не смогна да се освободи и никога не можа да просне над себе си едно светло, южно небе.” (Янев 1929: Пейо Яворов). Това ражда страданието, което е най-типичното за Яворовата душа. Дори неговата любов е пронизана от страданието. “Любовта е крайната точка на копнежа му, стожерът на мисълта му, ямата, в която се оглежда в луда радост като дух, който е загубил вече всяка връзка с живота на хората, всяка дума на тяхната реч.” (Янев 1929: Пейо Яворов).

Интересно е да се отбележи, че Шейтанов свързва дионисиевското начало не с Яворов, а с Ботев. “Същинско-жречески характер има стихотворението му “Моята молитва”. То започва по праисторически начин – както Илиадата. По дух, това молитвено откровение на Пан-Орфея и Богомила. Друго негово стихотворение “Борба” наумява манифеста на възроденото славянство към Европа и света, съставен на славянския конгрес в Прага, през 1898 г.Хайдушко-революционно и дионистично настроение владее в творението му “Тежко, тежко, вино дайте!” (Шейтанов 1940: 218).

Очертавайки българина като дионисиевски тип, Янко Янев се противопоставя на онези идентификационни представи в нашата история, която свързва типичните черти на нашия народ като идващи от богомиството. Ако за Янко Янев българинът е призван за историческо творчество, за градеж, то богомилството налага една пасивно-отрицателна стратегия. Много точно П. Мутафчиев характеризира богомилите: “Нищо не бе по-чуждо на богомилите от желанието за обществените преобразувания. Ако тяхното учение включваше социално-реформаторските тенденции, то би влязло в пълно противоречие със собственото си догматика. Защото, застанало върху основния възглед, че светът с всичко, което го крепи, е дело на Сатаната, за богомиството оставаше само един логически изход: заключението за абсолютното безсмислие на всеки опит да се измени съществуващото...” (Мутафчиев 1994: 361-362).





Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница