Димитър цацов българският дионисиев комплекс



страница4/8
Дата21.07.2016
Размер1.42 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8
3. Дионис като стожер на балканобългарския титанизъм

Стожер на бълканобългарски култове, прастари и многобройни, е, според мен, Дионис. Той е всебог на живота човешки, растителен и животински – създавани от пола и слънце, т.е. от Ерос, както учели древнобалканските мъдреци. Еросът, или общо казано Любовта, е най-характерният белег на балканобългарския антропоморфизъм, на изначалната ни човечност, на титаничния наш хуманизъм.” (Шейтанов 1940: 152). Това е основната теза на Шейтанов в неговата книга ”Великобългарският светоглед”. По този начин той продължава линията, очертана от Янко Янев, да осмисля чрез образа на Дионис историческата съдба и път на българите и да гради една оптимистична, вдъхновена теория за неговите хоризонти. Не само това! Шейтанов не просто продължава, но развива и разширява самоидентификацията чрез Дионис. Според него орфическите и дионисиевските практики и вярания са наследени от славяните и прабългарите и за залегнали много същностно в архетиповете на българския народ. Той отбелязва: “както е известно, орфическите и дионистични общества се знаят чак до 6 в.” (Шейтанов 1940: 187).

Шейтанов въвежда и нови концептуални моменти в образа на Дионис като идентификационен схематизъм. Ако Янко Янев акцентира върху творческото начало, то Шейтанов набляга върху любовта като космичен принцип, който съдържа и произвежда творчество. “Появата на такава дълбока човечност в нашите краища е нещо естествено. На Балкана е люлката на Ероса, т.е. на религията на любовта. Тая любов не е само полова – светотворна и светородна, но и човечна. От обич към жена или към мъж, се стигнало до любов към брат и сестра, към човека изобщо, към ближния. (Шейтанов 1940: 200). “Юнаци, водени от герой – ето хилядолетният ни поход към творчество, величие, световна слава! Символи на тоя поход се запазили в балканския приказен свят. Старотракийският Дионис напр. се представя като божествен цар, а след него тържествено следва дружината му от мъже и жени – сатири, силени, менади, нимфи. Силата, която тук тика към юначество, е любов и вино. Сигурно затуй любовникът в народните ни песни е “млад войно”... И войните, у нас стават най-вече през времето на есенните Дионисиеви празници, когато кипи младото вино.” (Шейтанов 1940: 77). С подчертаването на любовното начало като дионистична стихия Шейтанов не забравя да изтъкне и тясната връзка с творчеството. “Култура, цивилизация – това е, според богомилството ни сказание, дело, създадено с дяволска помощ, дело богоборно, проклето дори. Човекът-творец се раздава в дела на културата и цивилизацията... Той се вгражда в творенията си ... на езика на балканските орфейци, т.е. обредно самораздаване. И нашето обоснование на култура и цивилизация е, значи, орфеично-дионистична мъдрост. Творчеството е трагичен титанизъм” (Шейтанов 1940: 198). С акцентът върху любовта Шейтанов също така, както и Янко Янев, продължават специфична неороматична линия на световъзприятие.

Следите на Дионис Шейтанов намира в цялата палитра от българските народни вярвания. Според него “българска вяра” е пронизана същностно и тотално от явното или неявно “присъствие” на Дионис. Това е така, защото дионисиевското е свързано с българското езичество, чиято крепост е българското село. “... кой не знае, че и днес бабичките в нашите села са същински езически жрици, с могъщо влияние над населението, особено над жените” (Шейтанов 1940: 134). Езичеството, според него, миналото на езичеството образува загадъчното съдържание на балканобългарската метаистория. Българската метаистория изхожда от принципа на триматеричността на балканобългарското - наличието на връзка между Балкана, Азия и Африка. ”Тая триматеричност аз означавам със сборната дума евро-афро-азия. Нашата метаистория прави от тая евроафроазия всички изводи за праисторическото ни езичество и за неговия развой в исторично време.” (Шейтанов 1940: 135).

Българската езическа вяра е свързана с тракийската религия и по-специално с някои източни култове като Митра, Атис, Хелиос, които по-късно са се смесили със вярванията на славяните и прабългарите. Това обяснява множеството богове в езическата вяра, но което не създава религиозен хаос, защото само се сменят имената на божествата. Това усилва и утвърждава балканската търпимост към чуждото. Същевременно усилва безразличието към външните религиозни атрибути. Според Шейтанов името на Дявола в християнството на Луцифер или Велзевул, е според него име на Дионис. С това Шейтанов подчертава ролята на отрицателното, на нищото, което по-късно ще тематизира Хегел в своята философия на духа като израз на Дионисиевското начало.

Вярванията, останали в българския народ, според които съществуват дори и планини-богове, също така са свързани с Дионис. “У нас пещера обитава митичният като че - предноазиатски – Салмокс, някъде в Североизточна България. Сетне, в пещера живее и Дионис..” (Шейтанов 1940: 143). Българският философ подчертава връзката на Дионис с образа на животно – змията е посветена на Дионис Сабазий, бог на слънцето.. Магарето също така е посветено на Диониса. Еленът е също така животно-божество от кръга на Дионис. Народният израз “научил се сур-елен, та ми нивата попасва” – означава, че туй животно служи за личба на мъжа-прелюбодеец. Дионистична представа – казва Шейтанов. Най-познатият символ на Дионис е козелът, който у нас носи и типичните имена: пръч – с любодеен смисъл и коч. Обожава се и волът, което според българския философ, също така е свързано с Дионис. “Основата на това обожаване изглежда собствено бикът – посветен на езическите богове, включително и на Диониса.” (Шейтанов 1940: 142). А “религиозно–дионистичните елементи в култа на тялото ни има напр. в обредните надбягвания с коне през февруари и март, на Тодоров ден.” (Шейтанов 1940: 210).



Известна е от нашите народопсихолози една характерна отлика на българите в сравнение с другите балкански народи - мястото и значението на жената. И Д. Маринов и И. Хаджийски подчертават равноправието, което цари в българското семейство. Например, когато Иван Хаджийски разказва за ролята на жената в Сопот, подчертава, че тя се радва на пълно равенство. Има право на пълна инициатива. Счита се за другарка и помощница на мъжа А в Котел след сватбата поздравяват младоженеца: ”честита ти другарка!” (Хаджийски 1974:2: 433). Същото констатира и Шейтанов. Според него именно на Балкана се установява семейството на златна среда, т.е. семейството, в което съществува равновесие между мъжа и жената. “Тая златна среда е основният смисъл на старотракийската митология на старотракийската митология на Дионис. С това се положило началото на великата балканска човечност.” (Шейтанов 1940: 20). Дори нещо повече. Според българския философ “нашата морална наука е женовластна. Тук спада вековечният ни култ на жената, като любовница, съпруга и стара майка – култ дионистичен, богомилски, който минал сетне в Западна Европа и се преобразил във възобожаване на дамата....Имаме и мъжевластна етика, която е добила характер цялостно-човешки. Тя е двойствена: равнинна и титанистична.” (Шейтанов 1940: 228). През 30-те г. Ст. Гидиков ще публикува една статия във “Философски преглед”, посветена на половата свитост на българина, а Т. Панов ще изтъкне – “В полово отношение народните маси са крайно въздържани” (Панов 1914: 235).

И в българската празнична система личат следите на Дионис. Например м. февруари е месецът на Дионисови празници: “У нас тоя месец започва със св. Трифон, който е много близък до древно-тракийския бог на виното и пола.” Също така и през есента идват “есените месеци, с тъжни, трагични дионисиеви празници – в старината, а сега със скръбните тържества” (Шейтанов 1940: 150). Най-познатото преображение на Дионис е Бахт, Вахт – бог на виното. “Нашите земи изобщо, са изначалната родина на лозе и вино. Те са праизвора на култовета на Диониса, на неговите празници. “Днешен Балчик напр. се наричал “град на Диониса”. Това е важно, защото се смята, че лозата е опитомена най-рано по брега на нашите морета. Ето защо съществува цял народобългарски “катахезис” за обработване на лозе, приготвяне на грозде за зимата, а особено за правене на вино... Виното е като че ли народното българско Тао – то прониква във всичко. Едва ли не всяка наша народна дума може да се изметне тъй, че да добие смисъл на пиене и любодействие. “Езикотворността ни е в основата си дионистична. Името на Дионис като бог на виното, Бакх-Вакх, се тълкува “възторжен”! - то се свързва с иранското Багхт. Бакхт е божество на жизнената развихреност – титанизъм в областа на духа на насладата и упоението. Дионис–Бакхт е най-вече създател на балканобългарската човечност, на хуманизма ни...Дионис е вечно божество на демокрацията, на народа, на народодържавието. Затуй по-сетне става той бог на всички народи, на цялото човечество, напр. по време на римското владичество. В това се състои социално-политическият смисъл на дионисизма, на балканския хуманизъм, на титаничната ни човечност. Тия широки, дълговечни учения и движения, верови и социал-политически, се предават на по-сетнешните времена и съставляват съдържание на бълканобългарската метаистория.” (Шейтанов 1940: 169-173).

Според Шейтанов пряка останка от общонародните и всечовешки тържества на Дионис са нашите кукерски и кекерски обичаи и карнавалните празници през фувруари, в които се заличават всички различия между хората – социални, политически, идейни и пр. В тоя именно образ, Дионис е бог общочовешки, идеал на новия хуманизъм. “Ала с тая страна от многоликата си същност Дионис прилича на Исуса. Евангелието е химн на общочовечност и на народодържавие. Затуй първите християнски общини имат крайно социоетичен характер, както и дионистичните общества. А у нас през февруари на Заговезни се отстоява цяло тържество на всепрощение!” (Шейтанов 1940: 173).

Шейтанов намира останки от предшественика на Дионис Хермес в различни местни имена, вярвания и обичаи – например р. Ерма, общото название на Тракия като равнина е “земя на Хермес”, а народното божество на небето, гърма и дъжда е Герман, т.е. Хермес. В една коледна песен от Кюстендил, продължава Шейтанов, има обреден възглас :”Ормане, Джермане, ела да вечеряме! Имаме вино и ракия!”. “Касае се за “възпитателя” на Дионис. На Бъдни вечер, когато се ражда “син Божи”, присъствува и Хермес. Едно знаменателно обстоятелство!” Друг предтеча на Дионис, според Шейтанов, е Фалес или Фалас. “Като личба на мъжки пол той се явява в дионистичния празник на стара Елада, наречен Фало-Фория – “носене на мъжкия знак”. Тоя обичай съществува и днес в Ямболско и Странджа. Фалес е заимстван от древните гърци - той не е техен бог. И наистина, в едно сказание от гр. Ламрсрак, в областта на стара Троя, Фалес е обозначен като син на Диониса – “син” тук е сетнешна добавка, както Хермес е “пратеник” на Зевса в елинското богознание. Фалес е, значи, друг култ на прастария Балкан и неговата низа към изток и север.” (Шейтанов 1940: 157).

Придружвачи на Дионис са сатирите – получовеци, полукозли. В Троян разказват за цар Троян, който има кози уши. На цар Мидас също така израстват магарешки уши. А Мидас е поклоник на Дионис. “Вероятно Троян е нарицателно на Троя, с която е свързан митично и цар Мидас. “Цар Троян с кози уши”, т.е. цар на Троя, спътник на великия тракийски бог Боинис, сатир. С кози, уши, значи като сатир, се представя и Александър Велики” (Шейтанов 1940: 160). Дионис е придружаван и от много жени богини: менади, нимфи, музи, клодони. Те, според Шейтанов, са отглас от женовластната, амазонска епоха на Балкана и в Мала Азия. Дионис въплъщава в себе си и света на матриархата и царството на патриархата. Той е велик знак на всечовека, на жената и мъжа. Ето защо Дионис е не “само стожер на култове и религии, но и геният на балканобългарския хуманизъм.” (Шейтанов 1940: 161).



Според преданията Дионис се ражда от съединението на Семела и Дракона, т.е. Змея. Семела се тълкува като “плодна земя”. Вместо Семела се казва и Темела – име, което се свързва с планината на Хермес Тмолос. “Темел” е “праоснова”, т.е. земя. Времето на дионисиевото раждане е втората половина на декември, когато се слави оргиастичният горски празник Триетерия. Раждането на Дионис значи раждане на слънцето. Мястото, където се е родил Дионис, се нарича Ниса – планината Ниса. Драконът се развихрил в акта на любодействието като огнена стихия. Ниса значи планина на огнени слънчеви култове. Затуй като родно място на Диониса може да се означи и Странджа планина, според Шейтанов, където и до ден днешен са запазени съответни старинни култове. Това е култът на огъня – нестинарството! (Шейтанов 1940: 162). Кукерството също се разглежда като пряка “останка от култовете на Дионис” (Шейтанов 1940: 167).

Дионис е свързан и с идеята за възкресението от “оня” свят. Докато другаде душите се преобразуват на оня свят в различни същества, на Балкана и в митичното му продължение Мала Азия, умрелият възкръсва като човек, т.е. такъв, какъвто е бил в живота. Това е същинска победа над боговете, над съдбата. Тая идея е свързана с поникването на растението от семе и излюпването на нов живот от яйце - “дионистично-орфическата идея за светосъздаване и за чудотворство на слънцето. Дионис сам възкръсва за нов живот от сърцето си.” Народният израз “сиромах Лазар” отговаря на “Дионис сирак” и има смисъл на мъченик, който умира, ала бива възкресен.” (Шейтанов 1940: 180). Шейтанов намира сходство между дионисизма и християнството по отношение идеята за възкресението. Неговата аргументация е следната: ”интересни са две наши лични имена, наглед свързани с християнството, ала като че ли изхождат от дълбоката ни балканска мистика. Те са Христо и Кръстьо. Христо или гръц. Христофор значи, че човек с това име се отъждествява с Христа. Титанична представа! Кръстьо пък иде от кръщение и кръста на разпятието. “Кръст”, обаче, на славянски значи гръбнак, а у нас има и особен смисъл. Гръбнакът като отвесна насока, рамене, ръце като водоравна насока, образуват наистина нещо като кръст. Тогава “Кръстьо” би било име на човека-мъченик изобщо, разпънат на собствения си гръбнак. Друга велика титанична идея на давния Балкан лежи и в мита за Прометея, прикован – разпънат? – на скала в Кавказ! Дали думата “кръст” не е първоначално славянска! На латински тя значи “мъка”. Православието и славянството представят великия северен заслон на Балкана и Мала Азия, където възниква дионисизмът и славянството.” (Шейтанов 1940: 181).

Съществува връзка между Орфей и Диониси. В религията на Орфей “са обобщени главните мистични култове на Диониси”. (Шейтанов 1940: 183). Главен обред в орфическата религия е омофагията, т.е. обредно разкъсване на сурово месо, главно на елен и изяждането му от присъстващите орфейци. Това е спомен за разсъсването на Дионис. Самото ядене на сурово месо се тълкува като мистично съединение на вярващите, на посветените, с божеството. Вид омофагия представя и разсичането на кучета от прабългарите. Напр. мистичният обред на омофагията може би е изобразен в Тайната вечеря. На тая вечеря също така се “разкъсва”, т.е. разчупва хлябът и се разлива вино, т.е. пие се вино. “Хлябът и виното наумяват тялото на Христа, както еленът в омофагията е въплъщение на Диониса. Тук Дионис и Христос имат една и съща мистична роля”. (Шейтанов 1940: 185).

Дори и богомилите, доколкото носят прозвища като “магесници”, “гуслари”, “играчи”, “винопийци”, имат “бесовски песни и плесания и пр. Според мен тая същност е дионистична.” (Шейтанов 1940: 187).

Шейтанов се опитва да очертае Дионис като основен архетип, който е в основата на нашето, българското етнонационално самосъзнание. Представянето на неговите схващания е с цел да се покаже връзката в осмислянето на българската история през призмата на Дионис. Тук не е нужно да се уточнява, кое от казаното от него е вярно или не, кое съответства на исторически истини или не съответства. Същественото е да се изтъкне как той сканира българското историческо битие и какво е мястото на Дионис в него. Ако Янко Янев очертава светли хоризонти на българите като Дионисиево племе, то Шейтанов продължава тази линия и разширява осмислянето на идентификационннния схематизъм наречен Дионисиве комплекс. “Дионис е наистина стожер на балканобълграските култове през вековете и хилядолетията, дори и до ден днешен. Той е най-чутовният “син божи”, излязъл от веротворното лоно на Балкана. Като втори метаисторичен Александър Велики завлядява всички земи на стария Изток, дори до Индия, а в нови времена легна в основата на западноевропейската култура като чудотворен Змей..” (Шейтанов 1940: 188).


ІІ глава

Аргументационен строеж
1. Романтичният човек

Янко Янев е философът, който създава стройна аргументационна основа на дионисиевското начало изобщо и в частност като модификация в българския дух. Той изгражда концепция, чиято цел е да осмисли и теоретично българския дионисиевски комплекс. Може да се каже, че българският философ прави опит теоретично да фундира българското Дионисиево начало чрез философията на живота. Да не забравяме, че той защитава докторат при Х. Рикерт и дори отбелязва в своята дисертация, че разглежда философията на Бергсон през призмата на книгата на Х. Рикерт “Философия на живота”, която е публикувана през 1920 г. Янко Янев цитира второто й издание от 1923 г. (Janeff 1924: 4).


1   2   3   4   5   6   7   8


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница