Димитър цацов българският дионисиев комплекс



страница7/8
Дата21.07.2016
Размер1.42 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8

Творчеството е иманентно свързано със свободата. В дионисиевското свободата и творчеството са еднозначни. Свободата е истинското определяне на духа. Тя е неговото субстанциално определение - духът се търси, за да бъде при себе си и но този начин да знае за себе си. Духът влиза в отношения с нещата, но и в тия отношения той е свободен, защото и тук той намира себе си. Така духът е вечна борба и като такъв е вечно творчество.

В дефиницията "Абсолютното е дух" Хегел вижда всички усилия на образованието и философията и като такава тя изпълва съдържанието на световната история. В духа, в безконечния или творческия разум се успокоява демоничната жажда на съзнанието. С него се затварят вратите на Хегеловата система. Но този дух, веднъж осъществен, не се отдава на постоянен покой. И в своята последна степен той е работа и съзерцание, без да спре някога да се въплътява. Низът на неговите въплъщения не е нищо друго, а самата действителност, самият разум на този свят. Духът се “обективира”, той постоянно излиза навън, защото е творческа воля и неговото истинско съществуване е съществуването на външната действителност. Той е същината на тази действителност. Янко подчертава една важна специфика на духа – неговата абсолютна конкретност и същевременно универсалност ”Ето защо духът живее извън себе си като пулса и дъха на самите неща (той е индивидуален) и като техния божествен смисъл (той е универсален). Духът, иска да каже Хегел, е самият свят. Между тях няма разлика. Всичко, което живее, не е друго освен дух и няма нищо без него. Затова Хегел не различава действителност от дух, едното и другото са тъждествени. Духът или, както се изразява понякога Хегел – “идеите” - не живеят само в нашия ум, те са “самата действителност” (Янев 1996: Хегел: 185).

Светът за Янко Янев не е хаос, защото е изпълнен с разум, с дух, с безконечна воля. Всичко, което е дух, е действително. Само духовното е истинно и силно. И най-грозното, най-случайното носи в себе си трепета на духа, тъй както всяка капка вода отразява слънцето. И в най-грозното има красота, и в най-случайното има необходимост. “Още в най-ранните ръкописи на Хегел проблясва това Гьотевско порицание на всеки вопъл срещу реда и съзвучието на вселената, защото всяко нещо живее и умира в прегръдките на неумиращата и единствено творческа, всеопрощаваща стихия. Затова още в тях той казва, че “да изпълниш нещата с дух, значи да ги направиш божества”, и затова завършва своите последни лекции върху философията на историята с убеждението, че “това, което е станало и което всеки ден става, не само че не става без желанието на Бога, а е неговото собствено дело” (Янев 1996: Хегел: 170).

С това се разбулва завещаният предразсъдък, че Хегеловата система е панлогична. Духът е безспорно разум, но разумът на Хегел е живот, абсолютното живее. Оказва се, че привидния Хегелов панлогизъм е всъщност панвитализъм или панактивизъм. За Янко Янев Хегеловата философия е религия на неуморния трагически човек - всичко е творчество и всяко творчество съдържа в себе си единствената изконна реалност.

Янко Янев модифицира известния тезис на Хегел като казва, че всичко е разумно, което означава, че всичко е историческо и което няма история стои самотно като сянка, без светлина и без участие в мировото откровение на духа - едва в историята нещата получават своята твърд; историята е, която одухотворява и осмисля света. Духът е очевидно духът на историята, на туй, което е било. Но това не значи, че той е само минал, само исторически дух, че той няма съвременно битие, че винаги изтича от себе си и се влива в глъбините на времето. Той е днес такъв, казва Янко Янев, какъвто е бил, и понеже няма нито едно съдържание на изминалия път, което да не е погълнал, той съхранява в себе си всички предишни моменти, той е цялото минало, цялата памет. Ето защо духът е млад и в най-последните си залязващи години. Неговата история е всякога история на неговото настояще и всяка история е съвременна история. Настоящето е всичко, защото настоящето е духът. То е сборът на времената, то е самата вечност, която преживяваме всеки миг. Това историческо настояще на духа се създава според Хегел по четири начина. Първия начин той вижда в незнанието на духа за себе си; втория - в знанието на духа за себе си; третия - във вглъбяването на това знание и неговото превръщане в отвлечена общност и безкрайна противоположност към живия свят; и четвъртия - в премахването на тази противоположност, чрез което духът се обръща навътре в себе си. Според тия четири начина на осъществяването на духа Хегел различава четири исторически царства: източното, гръцкото, римското и германското. Първото царство е началото на историята на духа. Азия е земята на изгрева. Второто е царството на красотата, на радостната и свободна нравственост. Едва тук започва да се явява личната индивидуалност. Римското царство е третата възраст на духа и третото му настояще. То е царството на общата воля, на общите цели. Германското царство е най-старият период на духа, но не и най-слабият, защото старостта на духа означава неговата съвършена зрелост. Тук владее принципът на единството на божествената с човешката природа и това царство е всъщност целта на световното възхождане на духа. То е неговият най-чист и съвършен образ (Янев 1996: Хегел: 188).

Според Янев в това схващане на духа като история на своето собствено създаване се крие най-силният и първичен инстинкт на Хегел да вижда света като история. Нищо друго не е неговата философия, освен изображение на творческия ход на духа, на историята с всичките й степени.

Акцентирайки върху значението на идеята за развитието Янко Янев подчертава, че това е много съществена идея, която се появява в най-завършените древногръцки философски системи, според които светът представя безкрайния копнеж на материята към Бога, а по-късно в немския идеализъм – светът е история на разума или духа. Именно тази идея намира при Хегел своя най-завършен израз. В тази логика на битието е представено цялото историческо развитие на духа и няма нито едно понятие от историята на човечеството, което да не намира тук своето място и своето обосноваване. Точно това схващане е центърът на всички съвременни теории за живота. Творческото развитие на битието е най-дълбоката основа на философската аргументация на дионисиевското начало. “Почти във всички философски понятия за духа в неговото творческо развитие тази представа за първичния миров хаос, за безсъзнанието, се среща в най-разнообразни форми, ала винаги тя изразява изначалния сън на материята или спящия в лоното на всемира разум. Без тази представа за безсъзнанието историята става ненужна и безсмислена. Каквото и разбиране да се дава на смисъла и задачата на историята, всякога този смисъл ще означава неуморимото преодоляване на ирационалното, на безсъзнанието и материята и нейното вечно приближение към трона на божествения дух.” (Янев 1996: Хегел: 155). Този характер на историческия процес намира в религиозната метафизика своя най-интересен и дълбок израз. Тук философското съвпада с теологическото. Когато говори за религия в положителен смисъл Янко Янев няма предвид християнската религиозност, по-скоро една философски обоснована религия, която издига в култ творческия, дионисиевския човек. Според него с тази метафизика започва светът като история на безкрайното откровение на Бога, чрез което той става действителен и познаваем.

Според Янко Янев въвеждането на понятия за исторически периоди, разграничени едни от друг като отделни области, се основава на “лъжливото тъждество на времето с пространството, на развитието с интелекта. В историята няма периоди, няма откъснати и независими една от друга епохи или култури, защото всичко, което се създава тук, носи съдържанието на миналото, и защото всяко минало е настояще и бъдеще. Каквато и да бъде формата на историчната периодизация, още на пръв поглед тя се оказва изкуствена и условна, защото никога тя не почива върху вътрешната динамика на развитието, а всякога се нанася отвън като субективна конструкция, необходима за по-лесното обладаване и справяне с онова, което е било.” (Янев 1996: Хегел).

Единствената стихия, която се манифестира в историята, е духът. Този дух не е наистина самотен, затворен в себе си, без всякакво отношение към общественото съзнание. Духът е индивидуален и същевременно социален. Творчеството, което е същината на духа, е винаги устремено към нещо свръхемпирично и вечно, към нещо, което стои над повседневната диалектика на съзнанието, на нуждите и практичния разсъдък въобще, и в този свой стремеж то се слива с безкрайното и става космично откровение. Какъв огнен път трябва да измине това творчество, докато духът се обективира извън потока на времето, това се вижда от неговата мистична трагика в борбата му с интересите на съзнанието и с материята.

Всякога, с преминаването на индивдуалния живот в сферата на духа, този живот става пулса на една идея, става идеален живот. Именно в това се състои трагедията на личното и мировото творчество - в преодоляването на живота чрез преображението му в дух. Тук е тайната на всяко творчество и величието на историята. С въплъщението на индивидуалния живот в дух се създава един нов свят на образите, съвсем различни от тези на външните неща. Това е светът на всички творчески форми, в които субективният живот е пожертвувал своята ирационална природа, за да остане образ и подобие на вечното - светът на философията, на изкуството, на мистиката, еротиката и религията. Абсолютният патос на духа се изразява именно в тая сфера на човешката съдба и само тук той е чист и безконечен. В никоя проява на историчния дух няма само едното или само другото. Духът е субективен и обективен, ирационален и рационален, екстатичен и трезвен, съзерцателен и активен.


Заключение - репрезентационистката и презентационистка епистема
Акцентирането върху дионисиевското начало Янко Янев фактически осъществява една иманентна критика на модерността, а с това и на репрезентационистката епистема и имплицирането на една презентационистка мисловна стратегия. В това отношение той е изключително съвременен, защото отхвърля във философията именно онова, което е в основата на репрезентативния мисловен схематизъм. И с това “обявява” доминирането на презентативната стратегия (Цацов 2002), която “започва” своето “бурно” развитие след края на модерната философия (базирана върху “вярата” в съществуването на абсолютни принципи на познание, върху субектно-обектното отношение и монологизма на съзнанието, генерираща различни форми на епистемологичен и онтологичен фундаментализъм). По конкретно това е движение от една онтология на нещата в себе си към онтология на неща по отношение на всяко друго или както бе вече казано една онтология на релационизма.

Едно от най-важните достижения на ХХ век в сферата на хуманитаристиката и социалните науки е антиесенциализмът и по-специално преодоляването на репрезентативната епистема, основана на дуализма на привидност и същностна структура или изоставяне на това, което Хабермас нарича разум, центиран върху субекта и поставяне на акценти върху комуникативния разум. В този смисъл репрезентационизмът като метафизика на обективността кулминира в едно мислене, осъществявано в науката и техниката, което идентифицира истината на битието с изчислимостта, измеримостта и в крайна сметка с манипулируемостта на обекта. Традицията на картезианския рационализъм е завършила своя възход и кривата се движи стремително надолу. Днес вече сме в епохата на прецентационистката парадигма, на постметафизичността, което означава, че линията Ницше, Хайдегер, Дерида с цялото и богатство от следствия е доминираща. Тук се нарежда и Янко Янев със своята аргументационна архитектоника на дионисиевското начало, на българския Дионисиев комплекс. Образно казано, днес е времето на последните “стонове” на логоцентризма. Ето защо всякакви “-изми”, свързани с метафизика от обективистки тип, т.е. с мисловната стратегия на репрезентативната епистема, са вече очевиден анахронизъм. Емблематичен за презентационистката парадигма е изразът на Ницше “няма факти, а само интерпретации”, което означава, че основните философски въпроси за битието, език и действителност, Бог и неговото съществуване са изгубили своята актуалност, защото в самата им постановка се имплицира идеята, че философският анализ е извън историята и анализът на нашия наличен, тук и сега, начин на действие може да ни даде разбирането за всички възможни начини на действие. Обективността е въпрос на интерсубективен езиков консенсус и не имплицира някакви форми на трансцендентност. Може да се каже, че в презентационистката епистема философстването е без трансцендентност: няма отвъдност спрямо битието, което фундира обективността, няма всевиждащ и всезнаещ субект, няма око на Бога. По радикален начин се деконструира трансценденталният субект, за да се практикува рефлексивност, която е по-скоро процес на непрекъснато преинтерпретиране и самоизграждане, отколкото откриване на несъмнени истини.

Янко Яневата аргументационна стратегия на Дионисиевия комплекс изцяло е в рамките на антирперезентационистката епистема. Нейните най-силни аргументи той черпи от презентационизма като тотална когнитивна схема, която има допирни точки с екзистенциализма, философията на живота, феноменологията. В статията си “Идеята за университета” (Златорг, 1925 г., 7) той се обявява за реформа на университета и възстановяването му като център на творческия дух. Основни пречка за тази реформа са три неща. На първо място е позитивизмът. “Предстои преди всичко окончателно преодоляване на позитивизма, който отрича всякакви идеи и се спира само на фактите, на “опита”. Стига вече факти. Връщането към метафизиката в духа на Хегеловия пантеизъм е днес общ зов..” (Янев 1925: Идеята за университета: 323). Второ – “преодоляване на филологичния механизъм, на това сляпо и филистерско разчленяване и преиначаване на езика.” На трето място Янко Янев посочва прагматизма. “Най-сетне за осъществяването на новата университетска идея се сочи като необходимо и преодоляването на импортирания от Америка прагматизъм. Това е чисто американско изобретение, чисто житейски разсъдък, според който само това е истинно, което е полезно. За американците, които нямат музика и мистика, това учение е необходимо, никога обаче, и за западния човек.” (Янев 1925: Идеята за университета: 324).

В основата на този неосъзнат презентационизъм на Янко Янев е апологията на живота, която е пряко свързана с темата за творчеството. В неговата основа не е просвещенският рационализъм, а металогиката, която е свободна от формалната природа на анализа и числото и е обхващането на нещата в тяхната собствена битийност по недискурсивен начин. И в това отношение Янев вижда духа на романтичния ирационализъм, който единствено може да долови пулса на абсолютното. “Това е ритъмът на самобитното чувство, което безспирно се ражда и безспирно се връща при себе си - ту за да се възземе до по-висока сфера в своето саморазвитие, ту за да се познае като чувство. Животът представя този вътрешен ритъм на цялата личност и този живот е радикалното начало и край на творчеството.” (Янев 1924: Геният на живота). Темата за живота е обновяваща и за метафизиката, но животът, разбиран не като вегетативен принцип или като епифеномен на мозъчната субстанция, а като продукт на един универсален и динамичен спиритуализъм. Животът ”е самият всемир, творчеството и Бога. Може би в основата на всяка композиция, която въплътява вечния смисъл и живия дух на една епоха - като системата на Аристотел, Лайбниц, Кант и Шелинг или като художествено прозрения витализъм на Гьоте - лежи понятието за живота като единствен световен принцип. (Янев 1924: Геният на живота). Важна характеристика към Дионисиевското начало е, че то не остава в сферата на плоската рационалност, на ръзсъдъчното, а е металогика на живота и свободата, която е най-силната деструкция на рационалния механизъм, с всички негови априорини необходимости, форми, абстракции и т.н. Всички тези атрибути на репрезентационисткия дуализъм, на субектно-обектното философстване пречат да се постигне непосредственото и мистично сливане с битието, а именно оттук извират най-силните импулси на творчеството. Като алтернатива на творчеството е аналитичната дейност, т.е. простото разчленяване на цялото на вече дадени в него части. Тук не може да се открие нищо ново – анализът ни дава само онова, което вече се съдържа в цялото. Именно поради това и Кант пита за възможността на синтетично априорно познание, т.е. знание, където има нещо ново.

Сциентизмът на репрезентативната парадигма, който е в основата на позитивизма, прагматизма, физикализма, предполага възможно най-голямата отдалеченост от реалния свят на индивида и “истините”, в закономерна последователност и зависимост, напълно очистени от блясъка на конкретното. Това е царството на априорния разум, на трансценденталния субект, които единствено са в сила да свържат понятията в един логично-свръхестествен ред, подобен на реда на телата в геометричното пространство. Тук всяко отношение е подчинено на една аналитична необходимост и всеки закон на оня формален и вездесъщ Бог. Това е формален свят, в който царува онова неизменно връщане и повторение на Едното и Същото, което е присъщо само на планетното или математическо движение. Същностен елемент на репрезентативната епистема е абсолютизирането на анализа, който раздробява цялото и го полага в схематизмите на абстракциите. Анализът разкъсва онова, което има същина и смисъл само в своята цялост. Всички тези метаморфози на логоцентризма се сриват от допира до живото, наличното. Животът обаче, казва Янко Янев, със своя безспирен конкретен пулс, със своята интимност и многообразие, със своя неизменен поток, може да се познае само чрез себе си. Той се открива като цялост. Презентационистката мисловна стратегия е свързана тясно с холизма и този синтез Янко Янев демонстрира с критиката си на всякакви рецидиви, плод на разсъдъчната дейност.

Т. Гергова подчертава, че акцентите върху живота са разчистване пътя на творчеството, което е предимно онтологичен акт. Янко Янев не затваря своя анализ на творчеството в тесните рамки на едно психологическо, субективистично обяснение, а го съотнася към битието, но не като изначална даденост, а като процес на сътворяване, на пойезис. Битието като такова е творческа воля.

Опозицията “репрезентационистка – презентеционистка епистема” в мисловността на Янко Янев се модифицира като “Сократ – Дионис”. Дионис е бунт на живота срещу неговото отрицание в името на обещани блаженства, бунт срещу страха от Небето. Животът се е превърнал в храм, човекът е станал Бог (Янев 1924: Религия на творчеството). В този смислов хоризонт е ситуиран и образът на Сократ, който е много емблематичен за творчеството на Янко Янев, защото той е онова, което не е Дионис. Българският философ категорично изтъква, че Сократ е враг на Дионис. И това е така, защото Сократ не е свързан с творчеството, защото той не чувства пулса на живота. Немузикалният Сократ е разрушител на орфиката и мита, който не може да проникне в извънпонятийния свят на душата, където вместо език и рефлексия се движи нещо безкрайно и дълбоко. “Чужд на мистичния екстаз и еротичния шемет, нравственият гений на Сократа жаждаше само знание, знание. С горда ирония той разделяше истината от лъжата, индивидуалното от общото и сплиташе из улиците и площадите на Атина понятия, вместо да продължи в себе си трагичното движение на оня дух, който преди него търсеше съдбата и закона на всемира в играта на вечния огън и в анархията на апейрона. Думите, които тоя фанатик на логоса слушаше през своите сетни часове – “Сократе, прави музика, Сократе!...” - са вик на хаоса и откровение на оная демонична сила, която е необходима за всяко висше съществувание, защото само чрез нея и в нея започва истинското раждане на духа. Тези думи са тъмният шепот на живота, геният на онова сърце, което жажда вечна наслада в недрата на безкрайното.” (Янев 1924: Религия на творчеството).

Ето защо интелектуално-нравственият патос на Сократ е характерен само за заинтересованото от практични или теоретични цели съзнание. Това е патосът на интелекта, който оставя след себе си еднообразие и абстракции, или както се изразява Янко Янев, превръща живота в труп, в един безкръвен сурогат. Затова Сократ е истинският враг на Дионис. Сократизмът води всякога не само към унищожение на волята, към стремеж за един непосредствен живот и съзерцание, но и едновременно прави невъзможно творчеството. Той е отрицание на творчеството, защото творчеството е винаги процес на първична спонтанност, която няма нищо общо с интенционалния поток на съзнанието и която се изразява чрез стремежа си да проникне в дъното на нещата. “Творческото Аз е геният на хаоса, заключен в себе си и заливащ себе си, подобно на монада, която няма никакви прозорци и която отразява в себе си универсума. Затова всичко онова, в което животът е получил същина и твърд, след като се е самопожертвувал по силата на своята собствена съдба - е образ на битието, съзерцано в неговата основна същност. Творческото Аз означава тъждество от безкрайно битие и безкрайно чувство. То е медиумът на оная среща и онова съвокупление на обективния свят с хаоса, което превръща хаоса в небо и му вдъхва дух на безсмъртие. Съществуването на това Аз е всякога признак на интуитивен живот и на воля за преображение на аморфното преживяване в образ. Светът обаче, в който творческото Аз е обективирало своите съдържания, представя един нов свят, какъвто е светът на изкуството или религията.” (Янев 1924: Религия на творчеството).

Янко Янев не достига до крайности. Той изхожда от общата предпоставка, че Хаосът и Логосът са двете вечни страни на битието. “Всеки ирационален монизъм води към абсурдни заключения, към самоубийство на философското съзнание, както и всеки рационален монизъм.” (Янев 1924: Гения на живота). Особено пагубно за адекватно осмисляне на основните философски и езкзистенциални въпроси е дуализмът между живот и предмет или живот и съзнание и техните производни - живот и разум, интуиция и дискурсивно разсъждаване или чувство и анализ, време и понятие, личност и абстракция. Презентационисткият идеал, свеждащ се до тезата, че всичко е във всичко, води до разбирането за познанието като сливане с Абсолютното. То е свръхлогична и безконтрастна цялост от субект и обект, от Бог и човек. Презентационизмът като преживяване предполага разрушение на раздалечаването между два фактора и на раздвоението между субекта и обекта. Именно разрушаването на корелативната раздвоеност между преживяващия субект и преживявания обект е уловие за постигането на чист и непосредствен живот. Янко Янев категорично отбелязва, че това разрушение на всеки дуализъм осъществява самият живот, за да осъществи себе си. “То означава същевременно отъждествение на двата принципа като екстаз или интуиция в единствената мирова същност. Че неизречимото мистично чувство е висшият интензитет на живота или че животът в своята най-интимна цялост е едно мистично чувство, се вижда не само в оная мистика, която чрез създаването на съответствието между микротеоса-човек и микротеоса-Бог - иска да направи абсолютното познание възможно, но това става ясно от всяка друга проява на мистичната алогика. Там, дето гори копнежът по непосредно сливане, гори непосредният живот и колкото по-могъщ и тъмен е тоя копнеж, толкова животът е по-мистичен. Това е триумфът на битието, чувствувано като пантеистично страдание и състрадание, като музика на хаоса и любовта. Освободен от съзнание и действителност, животът се връща тук в бездната на своя див ритъм, за да стане способен за творчество и безсмъртие. Това освобождение от граници и различия, от причинността на явленията, и това тържество на хаоса не е друго, а самият мистичен демон, в пълен противовес на аполинската, ясна и ограничена форма на съзнанието и разума, индиферентен за всяко движение и титанизъм.”(Янев 1924: Гения на живота).

В основата на репрезентативната култура е формалната рационалност, или казано с думите на самия Янко Янев теоретичният човек. “Съзнанието е начало на теоретичния човек, на теоретичната заинтересованост и заради това то означава оная сфера на опредметения и обездушен живот, в който процесът се е превърнал в статичен обект, а безкрайността в граница. Чрез тая трансформация безразличното единство в лоното на Непосредното и Конкретното се разпада в отношението между субект и обект и по такъв начин започва да се очертава хоризонтът на онова иреално царство, което ще завладее разумът.” (Янев 1924: Гения на живота). Именно монологизмът на съзнанието и като такова то е вечният враг на суверенния живот; от него извира инструментариумът на формално-научния субект, който се задоволява с абстракции и числа, елиминирайки ирационалния слой на собствената си душа. Като следствие от този репрезентативен дуализъм е редукционизмът, който разчленява чистата непрекъснатост на чувственото многообразие, разлага неразложимата цялост. Този репрезентационизъм е репресивен, защото вкарва динамиката на живота в сухите и мъртви категории и понятия.

Макар че Янко Янев като студент се дипломира при проф. Хайнрих Рикерт (известен и с критиката си на философията на живота) в Хайделберг с тема “Живот и свръхживот”, българският студент в своите по-късни публикации фактически застъпва точно противоположната гледна точка, като се обявява много темпераментно в защита на живота като основополагащ принцип.

В центъра на дионисиевското е животът, разбиран като първична стихия, в която индивидът е тотално потопен. С една дума, в областта на извънтеоретичните прояви ние всякога имаме работа с един живот. Тоя живот, с неговата ирационалност и безпредметност, с неговата абсолютна свобода и с неговата воля за самопожертване, за опредметяване в исторични образувания, е всякога свръхлогична същност. Мистичният му характер е в това, че то е неизразимо и недостъпно за никакви рационални средства и представя съвършеното съвпадение на субекта и обекта. Езикът никога не смогва да изрази тревогата на живота и затова последната дума на всяка метафизична интуиция, която иска да проникне в неговата глъбина и да се слее с неговата безкрайност, е музика или мълчание. Опитът да го направим достъпен на теорията и анализа, се сблъсква с един парадокс, чиято неразрешимост обяснява същината на самия живот. Тук се повтаря оная трагедия на философското съзнание, която обаче е трагедията само на теоретичната рефлексия. За теоретичния човек животът не е никакво противоречие и понятие. В областта на логичните форми няма никакви противоречия. Теоретичното се изразява в идеалната необходимост на съждението, което е съвсем безразлично за тревогата на външния свят. Теоретичният или абстрактен човек, чийто идеал е познанието заради самото познание, е чужд на практичната воля, на нравствения опит, и поради това, заключава Янко Янев, той няма съдба. За този човек светът е система на понятията, подчинен на закони и причинни необходимости.

Презентационистката епистема е друг ипостас на дионисиевското, който обаче е положен в един постмодерен свят, където речникът на модерността е тотално овехтял. Понятията като големи разкази, тотализиращ дискурс, рационалност, обективност, истина, монизъм, сциентизъм, доминиране, технократизъм, детерминираност и т.н. губят своя жизнен смисъл и се изместват от по-близките до непосредствената динамика термини като различие, другост, партикулярност, регионалност, прекъснатост, контекстуалност, събитие и т.н. Ето защо Янко Яневата интерпретация на българския Дионисиев комплекс и неговата аргументация е съзвучна с водещи тенденции в съвременната духовност и задава контурите на една нова оптимистична теория за българския народ.

1   2   3   4   5   6   7   8


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница