Димитър Димитров Николов



Дата15.11.2017
Размер62.22 Kb.
#34623

Димитър Димитров Николов

студент трети курс в СУ “Св. Климент Охридски”, специалност журналистика

ЕГН: 8508083447

Тел. 0899576658


Защо съм студент?

(скромен опит за размисъл)
Утре отивам на море. Не съм ходил на море от бала насам. От абитуриентския бал. Защо ли? Ами нямах пари, нямах време. Все нещо изникваше. Когато си студент винаги все нещо изниква. И луксът да знаеш какво ще ти се случи след една седмица е вече нещо трудно постижимо. Аз съм студент. Вече започвам трета година и мисля че схващам какво е да си студент. Макар че кой знае. Може би тепърва има да се уча на това странно изкуство – студентския живот. Човек се учи докато е жив, казват хората. И аз се уча. И да стана студент ме тласна точно този стремеж към ученето. Смятах, че ще натрупам опит, ще се откъсна от родителите, ще стана самостоятелен, ще науча професия, с която да мога да се изхранвам, с която да съм полезен. Смятах, много неща смятах. Но тъй като кандидатствах с литература май не ме бива в смятането.

Разликата между студентството, което виждам сега и това, което си представях е доста голяма. Разбира се откъснах се от родителите си и заживях самостоятелно, но дали съм самостоятелен и независим. Не съвсем. Все още завися от тях и все още не съм намерил това, което търся. Място в живота и в това общество. Добро място. Мислех, че университетът ще ми го даде. Мислех. Но да станеш студент не е като да изкачиш Еверест. Изобщо не е. Даже е много лесно. Просто още една стъпка, още едно средство, но в никакъв случай решение на проблема. Мисля, че съм го знаел и преди, но сега го осъзнавам напълно. Борбата предстои и тя е пред мен. Всичко е пред мен. Целият живот се е разстлал като килим, като корта пълна с пътища и пресечки, като море – безкрайно и сливащо се с небосвода. Цял един живот, в който тепърва предстои да вървя, да летя, да греша и да падам. И пак да ставам.

Защо исках да стана студент?

Защото смятах, че това ще ми даде място в живота, че с магическа пръчка ще ми отвори заключените врати на успеха, на бъдещето. Не стана точно така. Но стана друго.

Защо сега искам да съм студент?

Заради това друго. Заради магията да бъдеш студент. Заради магията на живота. Това е просто още един етап в живота ми. И то твърде специфичен. Това е етапът, в който човек, макар и още дете, трябва да постави основите на своето бъдеще. Когато се взимат най-важните решения, когато започваш да живееш за себе си. Това е парадоксално време. Времето, в което си най-слаб, но и най-силен. Когато си най-свободен, но и най-зает. Когато животът ти тепърва предстои, но си мислиш, че с детството е преминала най-хубавата част от него. А всъщност най-хубавата част е сега. В момента. В момента, в който пиша тези редове и слушам хубава музика. В момента, в който си приготвям багажа за море. В момента, в който ми се обажда близък приятел. Моментът е сега. Живей за сега. Това е да си студент. Живот в своето пладне, в своето горещо лято, живот на висока скорост, с високи очаквания, с високи върхове, с големи опасности, но и с големи удоволствия.

Защо съм студент? Студент съм заради студентките. Студент съм заради купоните. Студент съм, защото обичам хубава музика. Студент съм заради Студентски град. Заради красивата сграда на университета. Заради магията да си там, където нещата се случват и да знаеш, че ти също можеш да ги промениш. Студент съм заради свободата и заради задълженията. Заради силата и опасностите. Заради храната в студентските столове и заради ракията в студентските стаи. Заради мечтите и заради реалността. Мечтая за по-добро бъдеще, за устроен живот, но и за любов, за приятели, за добра работа, но и за това да бъда полезен на другите. Мечтая и смятам, че въпреки всичко не съм толкова зле със сметките. Да си студент е да мечтаеш и да знаеш, че ако се напрегнеш вече има шанс да осъществиш мечтите си. Те са тук, на същото място, където си и ти. Само трябва да направиш крачката, да поемеш по нужния път. Да разрушиш стената от ниско самочувствие, страх, комплекси, рутина и омраза, която ни спира по пътя ни напред. Да загребеш срещу течението и да знаеш, че вече няма ти да го следваш, а то теб. Да мечтаеш. Винаги съм бил мечтател. Може би и затова съм студент.

Разбира се разочарованието също ще те следва. Мен ме следва от първите минути на студентския ми живот, когато разбрах, че нещата не са така, както си ги представях. Че има голяма опасност да не съм поел по правилния път, да съм направил съдбовна грешка. Да не мога да се върна назад. Има много поводи и за отчаяние, и за разочарование. Ако погледнеш чашата като наполовина празна можеш много лесно направо да се удавиш в нея. И никой няма да те спаси. Затова в началото се отчаях и обърках. Университетът не се оказа това, което си мислех, че е. Романтичните блянове по знанието приключиха и катастрофираха в суровата реалност. Реалността на рутината, която заплашва да разруши всичко ново, оригинално, различно. Рутината, която така се е впила в прословутия студентски живот, че накъдето и да погледнеш виждаш само нейните отровни пипала. Един безкраен цикъл от лекции, където преподавателите бързат да си предадат написания на хартийка материал без изобщо да се замислят дали някой е разбрал този материал, от чакане на опашки за класирания, стипендии, уверения, общежития, от чакане на опашка за изпити, където се оценява на принципа на лотарията. Цикъл след цикъл от обиколки из сградата на факултета, близкото барче и Студентски град – градът на младите, градът, където всички са заедно, но всъщност са безкрайно отдалечени. Отдалечени, защото ги дели стената на грижата за оцеляването, на грижата за собственото благо и добруване – стена, разделяща живота ни независимо дали сме студенти или не, стена караща ни до гледаме мрачно в автобуса, да се блъскаме и караме с хората около нас, да приемаме всичко от лошата му страна. Тази стена, като една невидима Берлинска стена е разделила и студентския живот, превърнала го е в озъбеното, свирепо куче на Вапцаров, във вечна борба, в която идеалите се изгубват сред рутината. Звучи горчиво, но такова усещане навяват боклуците и кучетата в Студентски град, слуховете за корупция, отчаяният сблъсък с разлагащата се бюрокрация, пияните преподаватели и безсмислените предмети, абсурдното разминаване между образование и работа. Всичко това е част от живота на един студент. Част от моя живот.



Защото винаги съм знаел, че ще съм студент. Винаги съм го искал. Още от малък си знаех, че като приключат дванайсетте години в училище следващата стъпка ще е университета. Това магическо място, където се ражда знанието. Този храм, в който векове наред хората са се сблъсквали с неизвестното в главите си и са запълвали белите полета. Чувал съм поговорката, че най-добрият университет е университета на живота, но все пак сградата на традиционния университет винаги ме е привличала. Със своята тайнственост, със своето обаяние. С това усещане, че си там, където нещата се случват, че хората около теб карат нещата да се случват, че ти също имаш възможност да промениш нещата. Доскоро нямах рационално обяснение за този стремеж към студентството. Не знам дали и сега имам. Имах много конкретни причини да искам да ме приемат, но не знам коя от тях е истинската, съществената причина, рационалната причина човек да става студент. Както казах и преди, защото съм мечтател. И макар на пръв поглед студентския живот с неговата студенина и рутина да погребва мечтите дълбоко в теб, ако погледнеш от друга страна той ги освобождава. Кара те да разбереш какво наистина искаш. Показва ти го. Прави те реалист. Един реалистичен мечтател. И ако все пак погледнеш чашата като наполовина пълна ще видиш, че все пак има надежда. Че все пак има и добра страна на това да си студент. Че покрай всички гадости са ти се случили и много мили и приятни неща, че пази хубави спомени, че имаш даже и приятели. Че непрекъснатото тичане по опашки, изпити, интервюта за почасова работа все пак ти е оставило време и да се позабавляваш. И че ако не се беше поспрял да го забележиш нямаше изобщо да усетиш. Поспри за повече. Помисли и се наслади на мига. Това правя аз сега. Утре заминавам на море. На море с колеги студенти. Защото съм студент. И се радвам от това. Въпреки съмненията накъде ще ме поведе този път. Въпреки безсмислените предмети и пияните преподаватели. Въпреки отношението на потенциалните работодатели. АЗ съм студент и това ме прави силен. Аз съм новото поколение, което ще промени нещата, което ще даде новите идеи, което ще доживее времето, когато те се осъществят. Студентите винаги са били сила. Не са ли университетите мястото, където започва Ренесанса. Не бяха ли студентите причина за “меката революция” в България през 1997г. Не бяха ли студенти тези, които спряха танковете на Тянънмън в Китай. Студент съм заради всички тях. И заради себе си. И заради знание, което макар и скрито зад бюрокрация и лични интереси, зад врати на мрачни кабинети и очила над мрачни погледи все пак е там и ме чака. Защото искам да знам. Любопитен съм. Вълнуват ме въпросите. Какво? Кой? Къде? Кога? Как? Защо? Шестте журналистически въпроса. Аз уча журналистика. И моята работа ще бъде да ги разкривам. Да ги превръщам в текст и картина. В стойностни текст и картина. Да превръщам истината в творчество. И ако не успеят да ме научат на това в университета ще се науча сам. Дори и сега се уча, когато пиша това есе. Но това, че се уча сам не ме прави по-малко студент. Най-добрият университет е този на живота. И всички сме в него от раждането до смъртта. Защо съм студент. Защото съм жив. Защото съм Homo Sapiens. Защото търся отговори. Защото искам да знам и искам да мога. Искам да чувствам и искам да съм. Всичко това ме прави студент. Да си студент не може да се опише с думи. То е нещо нетленно, неразбираемо, дори и нерационално. Дори да нямаше никакъв смисъл от самото следване думата студент щеше да има смисъл. Защото зад нея се крие свободата и радостта от живота, от знанието, от това да знаеш, че можеш да промениш света. Както се казва във “Властелинът на пръстените” – “и най-малкото същество може да промени хода на историята”. Аз съм това най-малко същество. И се радвам от това.

Радвам се, че съм студент. Може би трябва да си повярвам повече, но поне се надявам, че пътят ми ще върви към добро. И че чашата е наполовина пълна. И че макар и наполовина пълна тя си е цяло море. Морето, за което заминавам утре.







Каталог: winners scholarship
winners scholarship -> Надежда Аргирова
winners scholarship -> С какво (ще) ме промени работата?
winners scholarship -> София, юли 2004 Да дадем думата на цифрите
winners scholarship -> От уеб сайт към уеб клуб
winners scholarship -> С какво (ще) ме промени работата?
winners scholarship -> Международни отношения
winners scholarship -> Решение За първи път правя нещо съвсем самостоятелно За първи път
winners scholarship -> Моята кариера в българия
winners scholarship -> Моята кариера в България
winners scholarship -> Мирослав Юруков "Защо съм студент?"


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница