Дипломна работа на Станислав Колев Дачев Студент задочно обучение специалност „Публична администрация Факултетен номер 05125014



Дата14.01.2018
Размер424.67 Kb.


ДЪРЖАВАТА - НАЙ-СЪВЪРШЕНАТА ИНСТИТУЦИЯ НА СЪВРЕМЕННАТА ПОЛИТИЧЕСКА СИСТЕМА.

Наднационални формирования – нов етап в институциализирането на властта.

"Демокрацията е най-лошата държавна форма, с изключение на всички останали"

Надяваме се да видим една Европа, където хората от всяка страна ще смята себе си за европейци като принадлежност към своя родна земя ... и където и да попаднат в тази широка територия ... ще си мислят искрено: „Тук съм си у дома”

Уинстън Чърчил

Дипломна работа на Станислав Колев Дачев

Студент задочно обучение специалност „Публична администрация”

Факултетен номер 05125014

Дали тези две твърдения, изречени в рамките на само две години, на великия политик Уинстън Чърчил, взел дейно участие във формирането на настоящата геополитическа система, пресъздават неговото объркване в развитието на институциите или неговата политическа далновидност и интуиция са му подсказвали, че предстоят глобални промени в мисленето и потребностите на отделния индивид и респективно институциализирането на формите на обществен дебат и съжителство, или просто това е била поредната имперска амбиция, можем само да гадаем, но събитията настъпили в глобален мащаб, на които продължаваме да сме свидетели, сякаш най-ярко се отразяват в тези на пръв поглед противоречащи се негови думи.

Класовите идеи отстъпиха пред културните идеи, после пред сексуалните, накрая пред екологичните. Старата левица отстъпи пред новата левица. Историческото съзнание и абстрактните приказки за диалектика, материализъм и империализъм, започнаха да губят отзвук в терапевтичното съзнание. Приказките за идеологическа революция отстъпиха пред стремежа към лична духовна трансформация. Движенията за еманципация на жените, за защита на животните, гей обществата започнаха да се зараждат едновременно отразявайки и формирайки новото глобално мислене. Всеки индивид изискваше правото да получи признание. Хората излизаха от уединението си, бутаха оградите и барикадите, с цел да премахнат преградите и границите от всякакъв възможен вид. Анди Уорхол предсказваше, че в един момент всеки ще се радва на „своите петнадесет минути слава”. Срещу бурята вървяха две пресичащи се течения: първото, неуморен стремеж към някакъв вид по-висше индивидуално призвание във все по-материалистично ориентирания свят; второто, нуждата да се открие усещането за споделена общност в общество на растяща отчужденост и безразличие.

Ако разгледаме обществената парадигма в друг аспект, всичко това се експонира на политическата сцена като борба на отделния индивид, чрез контравластите в държавата, и по-конкретно всесилното гражданско общество, да ограничи властта на институциите спрямо отделния субект, а от друга страна елитите в тези държави, се опитваха да засилят монопола на държавата, чрез засилване на институциите и консолидиране на властовите центрове – непрестанна борба за изместване на субекта от обекта на властта. Новото поколение с лекота започна да загърбва „големите наративи” и едностранчиво утопични възгледи, които се опитваха да създават унифицирана визия за човешкото поведение. От друга страна властимащите – било то капиталисти, социалисти, консерватори или либерали – продължават да използват подобни метанаративи, за да възпират хората и да ги държат под контрол. Постмодерното общество набляга на плурализма и търпимостта, към различните гледни точки, които съставляват целия човешки опит. За постмодернистите не съществува идеален режим, а по-скоро смесица от културни експерименти, всеки със своята стойност. От една страна се противопоставя твърдението на Франсис Фукуяма за триумфа на държавата с най-висшето и проявление – либералните пазарно-ориентирани демокрации, а от друга страна имаме опита да се създаде нова историческа рамка, която да освободи индивида от игото на западната идеология, като заедно с това свърже човешкия род с нова, споделена история, облечена в универсалните човешки права, онова което наричаме глобално съзнание. Нещо, което се различава от всички политически експерименти извършвани преди това.

В контекста на гореизложеното възниква въпроса дали конвенционалния политически модел на националната държава и традиционната геополитика могат да отразят адекватно промените в новото глобално съзнание. За да отговорим на този въпрос първо трябва изтъкнем предимствата и недостатъците на известните ни политически институции, тяхната роля във времето, изместването на властовите центрове в самата държава, ролята на държавата за формиране или модулиране на гражданското съзнание, двете основни течения в развитието на държавата – стремежа към етатизация, и контрастремежа към деетатизация. От друга страна става все по-ясно, че за всички индустриализирани държави, а и за много от развиващите се страни, националната държава не е единствената платформа за изразяване на убежденията и вярата на индивида, както и за осъществяване на неговите стремежи.

Държавата – централна институция на политическата система.

Държавата продължава да бъде най-сложната и най-съвършена институция, създадена от човечеството. Капиталистическият пазар и националната държава са определящата социална парадигма на модерната епоха, както Църквата и феодалният ред през Средновековието. Метаморфозата в мисленето за природата на собствеността се придружава от много други промени, които водят до преминаване от феодална икономика към пазарна икономика, от династическо господство в господство на националната държава. Националната държава се превръща в страж на собствеността на всеки човек, като налага правни норми и създава механизми за тяхното прилагане, и по този начин гарантира свободата на човека. Според много учени именно концепцията за общество, основано на свещеното право на частната собственост, е довело до създаване на националната държава. Дебелите сборници със закони и правилници, обичайното право, законодателния надзор и съдебните проверки, (а защо не и политическите елити) поставят частната собственост в самия център на модерния социален живот. Централната роля на суверенната държава става опазването на отношенията на частната собственост и създаването на условия за натрупване и запазване на такава собственост. Режимът на частната собственост е средството за замяна на старата, основана на теологията, утопична визия на Църквата, с новата, движена от материализма, мечта. Старата традиция е за по-общностен подход към организирането на икономическата активност, на социалния живот и политическото управление. На всеки човек трябва да бъде дадена свободата сам да се оправя. Но съществуващите елити естествено се оказват по-гъвкави при възприемането на новите републикански режими и се възползват от социалните си връзки и „дълбоки джобове” да направят собствен пробив на пазара, което от своя страна да им улесни пътя към узурпирането на властта. Като контрапункт в Европа се ражда идеята за социална държава, която сама по себе си представлява един голям компромис да се помирят останките от аристократите с буржоазната класа от една страна, и работническата класа и бедните от друга. Идеята за режим на частна собственост е приета в замяна на обещание, че някои от излишъците на пазарния капитализъм ще се преразпределят под формата на социални придобивки. Социалната държава се превръща в начин на балансиране на неравенството и недопускане класовото разделение да се превърне в открита война и революция по улиците. През повечето време този компромис жъне успехи. След като безспорно, икономическите мотиви и по-конкретно опазването на частната собственост са в основата на възникването на съвременната държава, нека да разгледаме нейните основни характеристики и функции, както и развитието и в исторически план.

Според Макиавели „държавата е всяка върховна власт на човечеството”. Но в съвременния контекст това е по-скоро идеалистично виждане за ролята на държавата в социалния и политически живот. Все пак в по-голямата си част, държавата продължава да се приема като общество като цяло. Но, ако погледнем нещата в по-широк аспект, държавата е и историческо понятие, т.е. тя отразява промените и нагласите в обществото в определени етапи на развитие на човечеството или с други думи държавата отразява всички еволюционни и революционни промени в общественото съзнание. От тази гледна точка тази политическа структура е едно изключително гъвкаво понятие, позволяващо адаптирането му към конкретни времеви и пространствени парадигми. С други думи не трябва да разглеждаме държавата в нейния статизъм и в тази връзка историята не пропусна да накаже всички подлагащи на съмнение нейния динамизъм (Мусолини: „Нищо извън държавата. Нищо против държавата. Всичко в държавата”). Но както изтъкнахме историята е естествен коректив, което е видно от втората част на тази работа.

Държавата е политическа организация върху определена територия. В тесен смисъл държавата може да бъде разглеждана и като власт. Като териториален суверен държавата подчинява на своята власт всички физически и юридически лица, които се намират на територията и. Тук трябва да обърнем по-сериозно внимание на човешкия фактор, търсейки причините за формирането на държавата. Според Томас Хобс, (подкрепен в последствие от многото съвременни теории, за трите стожера в човешкото развитие – страх, глад и търсене на сексуално удовлетворение) най-силният импулс довел до образуването на държавата е изначалния човешки страх към външна агресия. Тук намираме и психологическия мотив и готовността на отделния индивид да се откаже доброволно и да ограничи своите свободи, за сметка на установени норми и правила. Естествено, на всяко емоционално обяснение можем да дадем и рационално такова, но при всички положения стигаме до извода, че държавата представлява власт, доброволно предоставена му от отделните индивиди. Държавата се разпорежда със своята територия, като определя нейната охрана и отбрана. Държавната власт и държавното управление са характерни особености на държавата.

Разглеждайки проблема за отношението на държавата към властта на първо място трябва да отбележим, че проявлението на държавата на институционално ниво разкрива изключително разнообразие от форми, определени в теорията като “форми на държавно управление”. Съществуват най-различни определения както на съдържанието, така и на видовете форми на управление (упражняване на власт). За това има една обективна причина – непрекъснатото развитие на организацията на управлението на държавата, както и съчетаването на различните видове компоненти. За целта на нашия материал ние сметнахме, че е не е необходимо да навлизаме в детайли при разграничаването на тези различни форми на управление, а акцентираме на отношението власт-държава в едно демократично общество.

Законност на държавното господство. Легитимация

Държавният ред и упражняването на държавно господство са легитимни тогава, когато са в съответствие с представите за право и справедливост и определяните от тях етични ценности и норми, които са общопризнати в човешкото общество, над което държавата упражнява господство. Всеки държавен строй се нуждае от законност (легитимация, легитимиране), ако иска да упражнява своята господстваща власт с минимално необходимото съгласие на своите граждани, а не с психически или физически терор. При демокрацията държавното господство е легитимно тогава, когато (а) произтича от народа и със съгласието на волята на народното мнозинство, това означава когато носителите на държавна власт се избират директно или недиректно за определен период от време от народа и могат да бъдат контролирани от него; (б) държавната власт се упражнява в съответствие със залегналите в конституцията принципи, особено тези на легалността, Разделението на властта и валидността на основните права.

Формата на държавно управление е начинът на структуриране и интегриране на висшите държавни органи, осъществявано чрез определени отношения спрямо и между тях, чрез които се упражнява власт.

Класическото разделение на формите на управление е на монархия и република. Но няма твърд научен критерий за тяхното разграничаване.

Преди да преминем към характеристиките на отделните форми на управление и начините на упражняване на власт в и извън държавата нека разгледаме генезиса на понятието държава и причините довели до обособяването на отделните държави и институциите в тях, упражняващи власт.

Понятието за Обществен договор

Една от специфичните характеристики на властта на държавата е че понятието субект и обект не могат да бъдат категорично разграничени когато разглеждаме това отношение в процеса му на развитие. Естествената склонност на човека да общува с други води към държавно единство и консенсус на членовете на обществото по отношение на съответния организационен ред. Позовавайки се на своята теза за залегналата в човешката природа склонност към разрушение, Хобс вижда в "Левитан" само едната страна, съхраняващото човечеството подчинение спрямо държавата. Пуфендорф от друга страна разглежда двете страни на обществения договор (подобно на Монтескьо), докато накрая чрез различаването между обща воля и партикуларна воля, Русо намира първата важна формула, че всеки се подчинява сам на себе си, когато следва държавния закон, приет с неговото собствено съгласие; според обоснованото от естественото право проектиране на неговите права върху държавата, човек получава обратно тези права като граждански права.

По този начин акумулирайки и възползвайки се от изначалната нужда на човека да упражнява власт чрез отделните права, които той получава, съвременната държава е концентрирала в себе си много власт, която М. Вебер нарича „принудителен монопол” т.е. пълен контрол от страна на държавата към властовите ресурси. Разбиването на този монопол на властта е занимавал редица световни мислители.

От друга страна отношението между държавата и властта може да бъде разглеждано в два аспекта – власт на държавата, упражнявана посредством добре познатите ни лостове и механизми, което е и основата на разглеждания проблем в настоящия материал, но и власт извън държавата, властта на обществото извън държавните институции, която в определени моменти, особено в най-новата история на Европа заема изключително важен дял в директорията власт-държава.



Ограничаване на властта на държавата.

Всяка една развиваща се система се характеризира с движение и контра-движение, динамика и статика, конструкция по вертикала и хоризонтала, с други думи на всеки пункт се противопоставя съответния контрапункт, който съдейства за развитието на тази система и я предпазва от сътресения. В нашият случай, срещу монопола на държавата върху властта се противопоставят контравластите на политическата опозиция, гражданските сдружения и групи, духовната власт (или това, което е останало от влиянието на Църквата). Те предопределят ограничаването на властта на Държавата, като се противопоставят на все по-големите възможности, с които разполага модерната държава за намеса и затвърждаване на властовия център. Т.е. тя е коректив на естествената тенденция, държавата да поиска да отстрани всичко, което пречи на нейното функциониране. „Контравластите с като парапет срещу манията за власт, която може да обладае управниците и срещу склонността на държавата да погълне обществото. Контравластите са и гаранция срещу тоталитарната държава или срещу по-умерената форма на държава, която е така убедена в своето право и в защитата на обществения интерес, че не желае да признае легитимността на онова, което и се противопоставя.” Контравластите, обаче не само ограничават държавата в стремежа и да стигне до крайности и да жертва гражданските свободи и обществото, но играят и положителна роля за развитието на обществения дебати постигане на политически, граждански и институционален консенсус. Съвременните контра-елити са отхвърлили хомота на тиранията и са заречени да не допуснат да не бъдат управлявани от нови деспотични елити или да бъдат задушавани от монопола върху властта на държавата. Да си припомним май 1968г. (да вмъкна от сп. Тема). Когато опозицията не е достатъчно компетентна да действа тя може да принуди действащата власт до действа от нейно име. Многобройни са примерите с групите за натиск, така наречената „зелена власт”, „духовната власт”, представяна от редица изповедания и духовни общности. Според проведени анкети и проучвания, Църквата все още има нужните ресурси и сили да формира основния контрапункт на Държавата. Въпреки, че светската власт внимава църквата да бъде отделена от държавата, личният живот на огромното мнозинство граждани е съобразен с Бога. Най-красноречив е фактът, че една от най-силно развитите демокрации САЩ, се слави с най-силно вярващия си народ. Американската религиозна вяра често се пренася и на политическата сцена. Почти половината от запитаните американци (48%) вярват, че САЩ се ползват със специалната протекция на Бога. Още повече (58%) са убедени, че силата на американското общество се крие в религиозната вяра на народа. Дълбоките религиозни убеждения обаче срещат упоритата съпротива на държавата, която прилага общоприложимото решение, изпитано от историята, „Разделяй и владей!”. Религията може да формира частично основните възгледи и отношението към света и светската власт. Но тя не може да ги унифицира. В САЩ са решили този проблем като на пръв поглед са дали пълна свобода на вероизповеданията и различните видове секти, но в същото време окончателните дефиниции за това, кое е добро и зло се определят от държавата, в лицето на съвременната форма на религия – мас медиите. Решени да не допуснат една-единствена обединяваща държавна религия, църквата бива отделяна от държавата, позволявайки на различни религиозни секти да процъфтяват. Тези секти от своя страна създават свои собствени университети, болници и колежи, като привидно изземват част от функциите на държавата. Църквата продължава да съществува под зоркия поглед на държавата, като често пъти успява да я принуди да не посяга на гражданските свободи. Но много по-голям ресурс и съответно успех в това има така наречената „икономическа власт” в държавата. Дори съществуват (като по-силната дума в случая е „общоприето”) много случаи, в които икономическите елити паралелно упражняват властта в държавата. Икономическата мощ на отделни корпорации, било то национални или мултинационални, могат да узурпират политическите елити в отделни държави (САЩ, Русия), като дори в отделни случаи да изземат функциите на държавата. Някои малки, а и по-големи държави имат само привиден суверенитет, като реалната власт е в ръцете на „икономически елити”, които не признават националните граници и интереси на отделните държави. Като разновидност можем да посочим и случаите, в които реалната власт е прикрита, зад множество паравани и действа посредством марионетни представления на задкулисни герои. (САЩ, Колумбия, множество източноевропейски страни, тук списъкът никога не може да претендира за изчерпателност).

Мнозина обаче продължават да вярват, че пазарът е най-справедливия механизъм за разпределение на продуктивното богатство на обществото. Идеята за създаване на социална демокрация, смесена система, която да балансира пазарните сили с правителствена помощ, е един от защитните механизми, които държавата може да противопостави на тази „икономическа власт”, но за това по-късно. От друга страна „икономическата власт” непрекъснато критикува институциите и по-конкретно атакува държавните бюджети, с мотива, че те са изключително разточителни за социални програми, което от своя страна подкопава предприемаческата инициативност, и приучва хората неизбежно да разчитат на държавата. Въпреки всичко много често реалните възможности на тези контравласти се митологизират или преувеличават, за което не малък принос има и самата политическа класа. В тази връзка не на последно място трябва да изтъкнем и възможността на самата власт да се препъне от собственото си безсилие и самоувереност, като политическата воля бъде провалена от нейните изпълнители, така наречената „вътрешна контра власт”. Властта на държавата може да бъде оспорвана и от други власти, както от съществуващи такива, така и от появата на нови. В този смисъл държавата се атакува по хоризонтала и по вертикала. От държавата нация с определена територия постепенно се преминава към формирането на по-големи общности, чийто най-ярък модел виждаме в структурирането на Европейската общност. С други думи държавата-нация вече не е единствената и легитимна форма на властта. Но за това по-подробно във втората част. Държавата се оспорва и отдолу, от нейните структурни териториални единици. Тук можем да подредим следната парадигма: гражданин – семейство – общностна група - колектив - териториална единица, като всички те се стремят да изразят своята позиция и участват в обществения дебат, като избегнат посредничеството на държавата. В тази връзка говорим за „Европа на регионите” където отделните структурни единици могат да осъществяват директна връзка помежду си и да отговарят на своите потребности без помощта на държавата.



Отговорът на държавата за укрепване на властовите ресурси.

Паралелно с критикуващата сила, която имат контравластите са използвани и като инструмент за легитимиране на една демократична държава. Това е така, защото реално контравластите могат да съществуват и развиват, само ако е налице функционираща държава, която да приема многообразието на възгледите и политиките. С други думи, те на са ограничител и спънка в развитието на държавата, а по-скоро коректив непозволяващ радикални промени и сътресения. Тук можем да си послужим със словесен каламбур перефразирайки думите на Лестър Сълеймън, Директор на Центъра за изучаване на гражданското общество в университета „Джон Хопкинс”, че „силно индивидуалистичния дух и дълбокият антагонизъм към концентрацията на власт” в най-голяма степен допринасят за „разширяване областта на намеса” на държавата или чрез активиране на рефлекса за самозащита до засилване на нейната власт. В отговор все повече и повече дейности започват да се политизират, или както отбелязва Е. Муние: „Въпреки че политиката не е всичко, тя е във всичко.” Ако се опитаме да изброим сферите, в които се упражнява политическа власт, неизбежно стигаме да извода, че все по-малко са онези области, които можем до определим като напълно независими от политическата власт. Все по-силна става намесата в областта на спорта, науката, техниката, образованието, дори в интелектуалните дейности. Можем дори да говорим за политизиране на бита. Все повече и повече правителства нареждат спорта сред приоритетните си сфери на влияние. Отдавна Олимпийските игри са се превърнали в мини-сражения на политически елити. Но политизирането на спорта не се експонира само на мултинационално ниво, то е характерно и за най-малките сегменти в обществото – съревнования между отделни региони, политически формации, градове. Политиката толкова е обсебила сферата на спорта, че спокойно можем да говорим за „политика в спорта”, която намира свой израз в официалната политика на спорта. Като най-близък пример можем да посочим предстоящите Олимпийски игри в Пекин, чиято същинска част, самите спортни прояви, отдавна е засенчена от опита на множеството и най-разнообразни „групи за натиск” да излязат на преден план, като използват популярността на игрите в световен мащаб. Самите състезания са се превърнали в борба на идеологии, национални флагове и политически партии. Финансирането на всякакви спортове става политически въпрос (пример изграждането на двата най-големи мото полигона в България), и обект на ожесточени дебати от местно и национално значение. Стигало се е до случаи и на военна интервенция между отделни държави (след футболен мач между националните отбори на Салвадор и Хондурас). Те се използват като аргументи за превъзходство на една политическа система над друга, като демонстрация на мощ на отделните нации. Може би ще дойде време, в който броят на политиците присъстващи на олимпийските игри ще бъде по-голям от броя на състезателите и вниманието ще бъде насочено не толкова върху „олимпийското село на спортистите”, а към „олимпийския комплекс на официалните лица”. Тук не бива да пропускаме и примерите с множеството бойкоти, терористични актове и други имащи за цел политическа легитимация или саботаж. Към днешна дата спортът не може да бъде отделен от политиката, като започнем от местните спортни клубове субсидирани от политически партии, и стигнем до елитните спортисти, рекламиращи държави и политици. От друга страна спортните победи повдигат духа на цяла една нация (Световното първенство по футбол в САЩ и отзвука му у нас), и оказват благоприятно въздействие върху обществото.

Но спортът е само един от примерите за намеса на държавата в нарастващ брой области. Финансирането на научните открития винаги е било ключът към напредъка в производителността на труда, респективно в развитието на икономиката и обществото на национално ниво. Истината е че не може да има научно откритие или изследване без намесата на публичната власт. Най-малкото защото научните звена трудно биха могли сами да осигурят необходимите средства за научно-изследователска дейност, и Държавата става гарант за тяхното набиране, или директно се заема с осигуряването на такива средства. Немаловажен е фактът, че много често научните открития са свързани с революции в енергетиката, откриване на алтернативни източници на енергия, борбата за завземане на интерактивното пространство, кибернетиката, медицината, всички сфери, които биха могли да укрепят позициите на властимащите елити, ако бъдат предоставени за ползване от страна на гражданите и останалите субекти на държавата. Всеизвестна е войната между Русия, САЩ, а отскоро и Китай в овладяване на космическото пространство. Политически бе и спорът на територията на коя страна да бъде изграден най-големият ускорител за ядрени частици, а той се политизира още по-силно при набавянето на средствата за неговото изграждане. Технологичната революция и мрежовата компютъризация, откриват перспектива за качествен скок в производителността от една страна, а от друга страна ще представляват „световен източник на компютърна мощ.” Техническите достижения са трамплин за увеличаване на икономическата мощ, повишаване на брутния вътрешен продукт на дадена страна, повишаване на жизнения стандарт на отделните граждани, а оттам и засилване на властта на държавата и гарантиране на нейното спокойствие. Сферите на намеса на държавата претърпяващи промяна са многобройни, като към тях можем да причислим дори и традиционните здравеопазване и образование, но общото между тях, е чрез тази намеса държавата цели постигане на по-голяма балансираност между индивидуалната инициативност и колективната отговорност, водеща до подобряване в общото благосъстояние на обществото.



Еволюция в развитието на държавата. Националната държава

Държавата е историческа категория, която се появява в определен етап от развитието на човечеството, съответно тя преминава и през определени етапи на своето развитие, но във всеки един етап тя може да се характеризира с определени белези, чрез които може да бъде обособена и разграничена от всички познати досега политически форми на управление, но в зависимост от конкретните изисквания на всяка една епоха или исторически момент нейните функции се променят. Във всеки един момент от своето развитие обаче държавата е публична власт упражнявана от прослойката (класата) на професионалистите (управленците), която се реализира на определена територия, притежава своя суверенитет върху тази територия и има правото да прилага легална сила, включително и чрез физически действия, осъществявани чрез специални средства, и да събира налози. По презумпция държавата защитава общите интереси и общото благо и в това си качество е основен субект на международните отношения.

Още със своето зараждане Държавата налага нова, по-широка и гъвкава политическа рамка, която да е в състояние да наложи своята воля върху хилядите местни общини, включително и сила да премахне местните мита и такси, безброй устави и кодекси, които поддържат застаряващата икономическа система. Безспорно е, че възникването на държавата в точно определен етап от развитието на човечеството се обуславя от множество социално-икономически, антропологически, геополитически, а защо не и климатични и други външни фактори, но както изтъкват повечето от изследователите, работещи в тази сфера, нуждата от налагане на общ език, единна образователна система и полицейска сила, както и на другите централизирани механизми, се ръководи от стремежа за изграждане на единен вътрешен пазар. Както изтъкнахме по-горе, със появата на неприкосновената частна собственост, т.е. с появата на излишък в потреблението, се появява и нуждата от генериране, но и от опазване на тази собственост. Както отбелязва Карлос Полани, тази необходимост „изтиква напред териториалната държава като инструмент за създаване на национален пазар и на вътрешна търговия”. Във втората част на настоящата работа, ще установим, че развитието на държавата и по-конкретно образуваните на наднационални образувания, също е подтиквано от идеята за свободна търговия.

Националната държава е сравнително нова институция за управление на човешкото общество. Някои я датират не по-далеч от времето на революциите в Америка и във Франция в края на осемнадесети век, а други са на мнение, че корените и могат да се открият в Англия през дванадесети и тринадесети век. Популярната концепция за националната държава е, че тя е органично образувание с общи културни корени, език и обичаи, което през годините се доразвива в модерна държавна формация. Но по-скоро това, както казва Джереми Рифкин, „това е една въображаема общност – изкуствено създание главно на политически и икономически елити за изграждане на национален пазар и за осигуряване на колонии. „Гениалното в националната държава”, продължава той, „е нейната способност да представи нова колективна идентичност на растящия брой автономни играчи, които са направили от света на частнособственическите отношения саморегулиращи се пазари”. Като всеки автономен индивид, който защитава правото си на суверенитет над своята лична собственост, националната държава претендира за подобно право на суверенитет над по-обширни територия, от която са част тези „свободни играчи”, като освен че защитава правото на собствеността тя се конкурира с други държави чрез война и търговия за придобиване на власт над оспорвани територии. Както изтъкнахме по-горе отношението власт-държава е с изменчива ос, като в тази връзка една от най-трудните задачи на националната държава още от нейното възникване е как да ликвидира всички вътрешни гнезда на съпротива към свободната търговия в един национален пазар, като „едновременно спечели емоционалната подкрепа” на своите субекти, впоследствие превърнали се в нейни граждани, за изпълнение на колективните задачи на обществото, включително и за събиране на данъци и създаване на армия за защита на националните интереси. Как успява националната държава да убеди отделните индивиди доброволно да предоставят своята автономност и свобода и да рекапитулират пред властта на държавата?



Според Збигнев Бжежински отговорът се крие в създаването на неустоима история за общо минало, достатъчно убедителна, за да прикове въображението на хората и да ги накара на повярват в общата идентичност и съдба. Най-категорично това твърдение сякаш се доказва на Балканите, където отчасти интерпретирайки, отчасти създавайки история, беше атакуван интегритета на множество националните държави, но тук примерите са безбройни. Всяка национална държава в модерната епоха създава свой мит за произхода си, изпълнен с герои и героини и отминали моменти на изпитания и нещастия, които често се почитат със специални ритуали. Тук сполучливо можем да цитираме бившият премиер на Пиемонт, Масимо д’Адзелио, който след италианското обединение през 1861г. възкликва: „Направихме Италия, сега трябва да направим италианци!”. Но тук още по-красноречив е примера с колонизирането на Америка, където се произведе „нация”, претендираща да бъде представителна част на цялото човечество. Тук сякаш най-дълбоко в същността на идеята за създаване на история и широко прокламиране и изкуствено налагане на утопичната визия за народ, нация и общност е навлязъл Джордж Оруел, който в по-голямата си част от своето творчество, разглежда методите и средствата, с които си служат управляващите елити, за да си осигурят лоялността на своите субекти. Но да оставим литературата настрана. В замяна на обещаната преданост, чиято есенция е готовността на гражданите да дадат живота си за държавата, тя ще спази своя ангажимент от споразумението, а именно правото на всеки гражданин да притежава и разменя частно собственост в условията на свободен пазар. Може би, ако Русо беше наш съвременник, щеше да предефинира теорията си за обществения договор в контекста на събитията настъпили след неговата смърт.

Създаването на споделена идентичност е от първостепенно значение за изграждане на жизнеспособен и безпрепятствен пазар. Преди да има Англия, Франция, Германия или Италия, съществуват хиляди различни истории и традиции, преживени в малки селища, скътани в долини и низини из целия континент. Подтискането или дори елиминирането на гнездата на културно разнообразие е важна първа стъпка към установяване на силна държава. Създаването на „единствен хомогенизиращ мит” изисква често безмилостно рушене или подчинение на всички местни истории и традиции. От първостепенна важност е да се установи един официален език във всяка страна. В един определен момент от човешката история дори се е смятало, че общият език е задължителен за обединяването на хората под егидата на националната държава. Но от перспективата на днешния ден повече от очевидно е, че това не е така. През 1879г. в навечерието на Френската революция, по-малко от 50% от населението, говорят френски, като само 12-13% от тях правилно. При обединението на Италия през 1861г., едва 2-3% са общували на италиански при всекидневните си контакти. Въпреки, че единния национален език, не е категорична предпоставка за една силна национална държава, в повечето случаи, се налага един доминиращ официален език, като за постигането на тази цел, държавата създава единна образователна система. И тук според мен, е най-силният лост на държавата в стремежа максимално да измести към себе си центъра по оста власт-държава. Единната образователна система създава надеждни и предвидими стандарти, за онова, което трябва да се научи и по какъв начин. Стандартизираното национално образование е изцяло ново явление в модерната епоха, което на пръв поглед се стреми към изграждане на националното съзнание. Изучавайки едни и същи предмети, по един и същ начин, на един и същ език, в продължение на дълго време, хората започват да вярват, че са част от споделено минало и обща съдба. Контролираното от държавата образование налага на учениците, бъдещи граждани, новите пространствени и времеви възприятия на модерната епоха. Тук отново ми се иска да се върна към творчеството на Джордж Оруел, който най-ясно отразява съвременната система на обмяна на информация. Училищата са организирани като фабрики, в които цари дух на точност и ефективност, като учебните програми са съставени, така че учениците да се влеят безпрепятствено в социума и безпроблемно да изпълняват възлаганите им политически и икономически задачи. Без да изразявам крайно становище за реформата в българското образование, струва ми се, че тя безспорно изпълнява посочените тук цели. Но, нали, както изтъква известният икономист Адам Смит, мисията на държавата е да „създаде една изцяло рационална среда, която да е в състояние да оптимизира свободната размяна на собственост в пазарната икономика”. Резултатът е установяване на стандарти за регулиране на качеството на храните и лекарствата, до качеството на околната среда и природата. Модерните политически институции стават все по-ангажирани към всекидневния живот на своите субекти. Както цитирахме по-горе Муние: „Политиката не е всичко, но тя е във всичко.” Създаването на „продуктивно” общество изисква огромна мобилизация на човешкия живот. Иронията тук, е че повечето съвременни философи прокламират свят, изпълнен с независими индивиди, преследвайки собствените си цели и стремежи. В отговор държавата е принудена да създаде гигантски бюрократичен апарат, която да следи за правилата на играта и да не допусне личните интереси да доведат до разпадане на обществото и до война „всеки срещу всеки”. В крайна сметка цената за гарантирането на индивидуална свобода на пазара е по-голяма намеса на държавата, включително и в най-интимните аспекти на човешкия живот.

Консолидиране на властта

Нации и държави съществуват и преди модерната епоха. Нацията е общност от хора, които имат обща история, докато държавата е политическа институция, която контролира или притежава географски район с цел да го експлоатира чрез употреба на средства за принуда, за да го държи в подчинение на своето управление. Именно обвързването на нацията и държавата в единна схема е уникалното в характеристиката на модерната държава. Управлението до този момент се е упражнявало повече над народите, отколкото над териториите, които са били смътно очертани и непостоянни. Същевременно натрупването на икономическа сила в ръцете на монархията се посреща възторжено от селската класа, уморена да бъде жертва на безконечни войни между враждуващите местни аристократи. Русо най-ясно сякаш е уловил това преминаване от владеене на хората към управлението на територии, като в „Общественият договор” той пише:



„Разбираемо е как комбинираната земя на частните индивиди се превръща в държавна територия и как правото на суверенитет, което се разпространява от субектите към територията, която заемат, включва и собствеността, и индивида... Това предимство като че ли не се разбира от древните крале, които като наричат себе си крале на персите, на скитите, на македонците, смятат себе си повече за лидери на хора, отколкото на страни. Днешните крале по-умно наричат себе си крале на Франция, Испания, Англия и прочие. По такъв начин те претендират да управляват земята, а чрез нея без съмнение да подчинят и нейните обитатели.”

Претендирайки за суверенитет над териториите монарсите са в състояние да разширят своята власт над цялата собственост в очертанията на границите под тяхната юрисдикция. Централизираната власт става единствената, която може да дава и да отнема собственост. Първото официално признаване на суверенни права над териториални страни в международното право датира още от далечната 1648г., с което се слага край на Тридесетгодишната война между лутерани, калвинисти и католици. Мирният договор от Вестфалия дава на териториалните владетели суверенно право в границите на своите владения да уредят проблемите, свързани най-вече с религията, като ограничава правото на други страни да се месят в това. Договорът признава, че светът се състои от автономни и независими държави и че всяка държава е суверен над вътрешните работи във фиксирана територия. Нещо повече – всяка държава е равно поставена с всички останали и над никоя от тях не съществува по-висша власт. Договорът постановява, че от „териториалните държави се очаква да опазват своите интереси и макар да разполагат със свободата да установяват дипломатически отношения и да сключват двустранни и многостранни споразумения помежду си, те също си запазват правото да използват сила за уреждането на спорове, ако е необходимо. (Стр.170)”



Към края на осемнадесети век между възникващата капиталистическа класа и монархиите настъпва необратим разрив. Последва декларацията за правата на човека и гражданина, в която се казва, че „източникът на цялата власт е народът: никой човек, никой индивид не може да упражнява власт, която не произлиза от народа” 26. Така упражняваната по наследство власт е детронирана. Оттук нататък суверенитетът се дава от народа. Но какво е „народът”? Гражданите, онези, които живеят заедно и споделят общо минало и съдба. Гражданството, народът и държавата се обособяват като единна управленска структура за първи път в историята. От сега нататък властта трябва да произлиза „от народа, да се упражнява от народа и за народа”. Но борбата между властите и контравластите започва още със самото дефиниране на народа като първоизточник на властта. След като еуфорията, че обявяват себе си за суверен спада, французите приемат по-рестриктивна дефиниция за гражданин, „ограничавайки политическите права до заможните и образованите хора” 23. Всички ново-възникнали държави през осемнадесети и деветнадесети век правят същото, като най-общо правото на глас се ограничава само до онези „мъже”, които притежават собственост. Сега вече можем да кажем, че не почти не съществува област, в която публичната власт да не се намесва по някакъв начин и с различна сила. Коя дейност не е подчинена на регламентация и контрол? Тази еволюция се изразява по думите на доц. Рашков, чрез прехода от Държавата – жандарм към Държавата – провидение, като в различните учени използват различни термини за разграничаване на държавата – протекция от държавата – майка. Но особените белези на първата при всички обстоятелства се характеризират с държава, която изпълнява ограничени функции, свеждащи се основно до опазване на обществения ред и запазване на приетото статукво. Говорим предимно за полицейски, съдебни, представителни, отбранителни и финансови функции на държавата. Всички те се обединяват с цел запазване на общоприетото статукво и централизирана силна власт в ръцете на вече наложили се политически или икономически елити. Те притежават монопола върху паричните емисии, върху отбраната и въоръжените сили на страната, върху дипломатическите отношения с други държави, дори и върху съдебната система. Но както вече изтъкнахме по-горе изключителната концентрация на власт само по себе си може да окаже пагубно въздействиЕ върху самата власт да запази своето статукво. Така държавата споделя, а според някои учени доброволнО предава, някои от своите функции. Държавата започва да се занимава с все повече и повече допълнителни функции, от икономически до социални, чрез контролиране на икономиката и предоставяне на субсидии, през гарантиране на образованието, до опазване на културното наследство на нацията и държавата. Но на всички тях беше отделено достатъчно внимание по-горе в тази работа. Държавата еволюира до държавата – провидение, която поема гражданина от люлката до гроба. Две са основните причина довели до тази еволюция през двадесети век – двете световни (в т.ч. включително и доста локални конфликти) войни и множеството икономически кризи, явление, на което понастоящем сме свидетели. Човечеството отново се намира на кръстопътя между умиращия стар ред и настъпващата нова епоха. Но преди да преминем към втората част на дипломната работа и да разгледаме до причините за еволюиране на държавата, включително и кризата в нейната роля и формирането на нови наднационални структури, нека накратко разгледаме едно от най-съвременните проявления на държавата в исторически план – правовата държава.

Правова държава

В демократичната правова държава, заемащите обществени постове са подчинени на правото и закона. Пред тях всички са равни. Всеки може да наложи правото си срещу политическите властоимащи, дори и политически инстанции да искат да му го оспорят. Това особено много се отнася за правото на разгръщане на собствената личност. То да бъде гарантирано и осигурено, е възвишеният смисъл на правовата държава. Затова всякакви държавни дейности са ограничени в полза на свободата на гражданите. По този начин правовата държава и разделението на властта са неделимо свързани.

Но това, което се отнасяше за разделението на властта, важи не по-малко и за правовата държава. Тя не трябва в никакъв случай да се разбира само като институция за ограничаване и контрол на държавата. Така както разделението на властта прави държавата по-разбираема и по-достъпна за политически дейния гражданин, правовата държавност придава на държавата форма и мащаб, което създава възможност за гражданите да предвидят държавните действия и да се съобразят с това. Само в едно уредено от конституцията и закона обществено устройство, отделният човек може да въздейства със собствените си решения и да участва свободно в сътворяването на политическия живот.

Идейно-философски основи и теории за правата на човека.

Историята не е единодушна коя е родината и кой е родоначалника на идеята за правата на човека. Счита се, че първите данни за възникването на тази идея се съдържат в кодекса на Хамураби (2 хил. г. пр. н. е.). В този кодекс, макар и твърде неясно се съдържа ангажимент на монарха за уважаване на човешките права. Някои източници сочат Египет за родина на идеята за правата на човека, тъй като в инструкциите, които египетските фараони са давали към везирите, изрично е закрепено, че те следват да уважават правата на всеки човек. Има данни, че в хартата на Персийския цар Кир са намерили признание и защита онези ценности, които днес наричаме право на свобода и сигурност, право на собственост, свобода на предвижване и т.н. Съгласно елинистическата философия на стоиците равенството и достойнството на човека са стойности, поставени над Държавата и над досегаемото от нея и следва да се защитава.


Зародишът на идеята за ценността на отделния човек и необходимостта от уважаването на неговите права може да се открият в работите на различни философи, учени, монарси от различни страни и религии. Докато в античността тази идея съществува само в ембрионален стадий, то в по ново време тя претърпява бурно развитие. Това време започва с Ренесанса и обхваща Хуманизма и Просвещението.
Правата на човека от абстракция еволюират в конкретни философии, теории и юридически актове. Англия е родината на първите юридически избори по правата на човека. Самият термин “права на човека” принадлежи на Джон Лок. Най известен документ от този период, който все още наричаме предистория на правата на човека – Magna Charta Libertatum (1215г.). По естеството си тази харта е феодален документ, договор между крал Джон І и едрите феодали. Тя урежда само със сложни права, за чието спазване монархът поема тържествено задължение. Великата харта на свободата гарантира на гражданина (барона) свобода от задържане и от лишаване от собственост, свобода от преследване и от изгнание. Тя включва и примитивна формулировка на правото на справедлив съд: “на никого няма да продаваме, отказваме или забавяме правото на справедливост”.
Именно в Англия в епохата на Ренесанса и Реформацията се формира и развива идеята за естествените права на човека – вродените права на индивида. Той се ражда с тях, има ги присъщи са му по природа, неотделими са от него като човешко същество. Тези права са свързани със самото му съществуване, правата на човека се формират извън държавата и не зависят от нея. Те не са дар, акт на благодеяние на даден монарх.

Рано или късно обаче държавата (монарха) признава съществуването на естествените права на човека. Непризнати от държавата естествени права на човека остават идея на политическото и правно съзнание. Признати от държавата човешките права стават елемент на позитивното, писаното право. По-дълбоката си същност правата на човека са социално, а не юридическо явление. Те постфактум (впоследствие, допълнително) стават юридическо явление, т.е. когато са закрепени в закона. Но по ортодоксалната (чистата) си същност правата на човека за естествено и екзистенциално присъщи на него. Като такива те са неотчуждаеми и неотменими.


Пуританската революция в Англия води до съществен прелом и естествените права на индивида получават позитивна уредба в писаното право. През 1628г. се приема Петицията за правата, съгласно която кралската власт е ограничена от индивидуалните права и свободи на поданиците на краля. Петицията за правата включва граждански и политически права и свободи, определяни днес като класически, или права и свободи от първо поколение.
През 1679г. се приема Habeas Corpus Act – да разполагам с тялото си. Правен статут на лицата, задържани под стража, във връзка с осъществяване на правосъдие. Той предвижда гаранции против произволния арест, сроковете на съдебните процедури и редица съдебни права на човека. Съгласно Бил за правата парламента на Англия обявява и гарантира още публични свободи: право на свободен избор; право на свободни обсъждания; право на жалба и други.
Във всичките тези актове правата са се възприемали негативно като ограничения на властта. По-късно човешките права приемат позитивна уредба и се уреждат като възможности на свободния индивид. По-нататъшната еволюция е по принципа на универсализма, т.е. с право за всички.
Основния принос на Франция е Декларацията за правата на човека и гражданина. Фундаменталното положение в тази декларация е, че всички хора се раждат и остават свободни по достойнство и права, т.е. декларацията формулира принципа на равенството пред закона в съвременен смисъл. Тя прокламира и редица основни и фундаментални права: свобода на мнението и словото; неприкосновеността на частната собственост; презумпцията за невиновност; свободата от задържане и други. Приносът на Франция се съдържа в конституцията на Франция, Наполеоновия кодекс и т.н.
Приносът на САЩ в теорията и практиката на защитата правата на човека се състои преди всичко в Декларацията за независимостта (4 юли 1776г.). Тази декларация стои върху идеята за неотчуждаемите естествени права: право на живот; свобода; право на стремеж към щастието.
В т. нар. Бил за правата, който включва първите десет поправки на американската конституция също се закрепват фундаментални човешки права: неприкосновеност на личността; неприкосновеност на жилището; забрана на произволното задържане под стража; охрана на частната собственост.
Приносът на социалистическите страни – Марксистката теория отхвърля естествено правния произход на системата на правата на човека. В условията на засилена етатизация (държавата над всичко) се е считало за недопустимо да се мисли за други права освен тези, отразяващи отношението между държавата и нейните граждани. Държавата се разглежда като единствен източник на правата на гражданите. Те имат само такъв вид и обем права, какъвто държавата реши да им предостави. Правата на гражданите според Марксистката теория са дар от държавата и те не могат да имат права срещу самата нея. Тази теза се аргументира с абсолютния суверенитет на държавата и логична последица бе отказът от международен контрол върху нея. Социалистическата теория за правата на човека е вече надживяна и отхвърлена като несъстоятелна.

Развитие на правовата държава

В основата на модерната правова държава стои старият житейски опит, че никой не трябва да осъжда лично твои неща. Затова открай време спорещите партии се опитват да решат своя спор с помощта на неутрални съдии. Това е било в сила предимно за противоречия между управляващи и поданици. Затова исторически погледнато, независимостта на съдиите и монопола на съда са едни от първите и най- важни изисквания, с които поданиците се изправят в стремежа си към лична свобода и срещу опитите на царете, да създадат един зависим от тях съд. В тези противоречиви отношения се поставят основите на днешната правова държава. Най-ранните документи на английската конституционна история не случайно свидетелстват за постоянно възстановяваното потвърждение на правата на свобода на съсловията и тяхното гарантиране чрез "rule of law". Упражняваното от независими съдии господство на правото е трябвало да бъде осъществено срещу абсолютните претенции за власт на краля. На тази цел е била посветена още Magna Charta Libertatum от 1215г., която постановява наложителното представяне на задържания пред съдията в рамките на фиксиран срок.

Народен суверенитет

Според принципа за народен суверенитет цялата власт произтича от народа. Всяко упражняване на държавна власт според него трябва да бъде легитимирано от народа. Принципът на народния суверенитет не изисква политическите решения да бъдат вземани непосредствено от народа, например чрез народно решение. Той поставя само изискването, че всички носители на държавни решения в крайна сметка дължат позицията си във властта на народа, или непосредствено чрез избори (например депутатите в парламента), или пряко чрез избраните от народа представители (например парламентарното управление или назначената от него администрация).

Разделение на властите
В сферата на теориите за държавата и обществото Монтескьо развива по английски образец теорията за Разделение на властта на изпълнителна, законодателна и юридическа под покрива на една конституционна монархия. От друга страна Русо представлява идеята за Народен суверенитет и равнопоставеността на всички. Разделянето на властта, разпределянето на функциите на държавната власт в законодателна, изпълнителна и юридическа власт се прави с цел разбиване на гореспоменатия монопол на държавата към властовите ресурси и с изискването, че упражняването на тези функции не може да бъде концентрирано на едно място. Този принцип е наложен още от Дж. Лок ("Two treatises on government" 1690) и преди всичко от Монтескьо ("De l'esprit des lois" 1748) в борбата срещу абсолютистичната държава, и е приет за основа на модерната конституционна държава. Чрез прехвърлянето на функциите върху парламента, правителството и чиновничеството, както и независимите съдии, упражняването на държавна власт трябва да бъде балансирано чрез взаимен контрол (баланс на властта) и да бъде гарантирана защитата на гражданите от произволна държавна намеса.
В днешно време Федерализма също често е елемент на разделението на властта. Принципа на разделението на властта не намира приложение при диктатури. Законодателството и изпълнителната власт тук често са на едно място, а независимостта в правната област като цяло е ограничена или премахната изцяло.

Разделението на властта в демократичната държава

Свободата на сформиране на партии, особено свободното въздействие на една опозиция, както и подхранващото се от много източници обществено мнение, трябва да контролират притежателите на властта и да благоприятстват участието в сътворяването на обществения облик. Разбира се контролът и обществените импулси не биха били възможни, ако цялата държавна власт би била концентрирана в една институция. Ефективен контрол и въздействие върху държавната власт са осъществими само посредством самата държавна власт. Затова едно свободно общество се стреми да разпредели държавната власт на различни самостоятелни органи, за да може те взаимно да се контролират и да се избягва прекомерното натрупване на власт чрез монополизация. Към плурализма в сферата на политическите партии и общественото мнение, в свободните демократични държави се присъединяват голям брой от висши държавни органи. Но докато при партиите и общественото мнение процеса на плурализация е оставен на свободната игра на обществените сили, разделението на държавната власт е поверено на различни, зависими една от друга инстанции, позоваващи се на писаната конституция. В нея са фиксирани компетенциите на отделните държавни органи. Едно такова конституционно-съобразено разделение на държавните компетенции няма за цел единствено взаимния контрол между органите, а и цели да придаде прозрачност и яснота на дейността на държавния апарат. Разпределянето на държавната власт защитава гражданите от държавен произвол и улеснява тяхното по-добро разбиране на процеса на управление.



Законодателна власт

Нейна функция е да установява правото, т.е. да разработва нови закони и да ги приема, да променя вече съществуващи, да ги допълва, както и да ги отменя. В една изградена на принципа на Разделението на властта правова държава законодателната власт бива упражнявана от парламента; той е законодател и чрез своето законодателство той взима основните политически решения, които Изпълнителната власт трябва да осъществи. Тъй като законодателната власт при демокрация е в ръцете на избраните от народа депутати, тя се счита за най-високо поставената от държавните власти.



Изпълнителна власт

Това е образуваната от правителството и администрацията част на държавната власт. Нарича се изпълнителна, защото в една изградена на принципа на Разделение на властта правова държава тя има задачата да изпълни взетите от Законодателната власт основни политически решения, съответно да ги осъществи. Правителството поема функцията да вземе политическите решения на основата на съществуващите закони в рамките на конституцията и да ръководи държавата; администрацията трябва да ги приложи в политическата реалност.



Юрисдикция

Юрисдикцията е задача на съдилищата и действащите в тях независими и подчинени само на закона съдии; те упражняват юридическата власт (от латински ius = право, dicere = говоря) в рамките на законово определената им сфера на компетентност и в едно законово урегулирано дело (процес), като тази власт е наречена още съдебна.

Причини за разделението на властта

Това, че свободата в едно общество може да бъде гарантирана само, ако държавната власт е разпределена между различни самостоятелни органи, принадлежи към същественото съдържание на конституционно-политическите убеждения в днешно време. Тъкмо в разделението на властта се състои съществената разлика между свободна демокрация и диктатура. В последната решенията се вземат от един човек, или са концентрирани при една партия. Затова тук няма контрол на властта, което излага отделния човек на произвола на властоимащия. В тази връзка бащата на теорията за разделението на властта Монтескьо казва следното: "Всичко би било изгубено, ако само един човек или група от хора биха упражнявали тези три власти върху народа: властта, да се издават закони, те да се прилагат, и да осъждат престъпления или лични спорове."

Позовавайки се на същото това принципно убеждение, Джордж Вашингтон обявявя през 1796г. в прощалното си послание към американския народ: "Духът на високомерието във властта се стреми към това, да обедини властта на всички служби в едно, и така, практически независимо от формата на управление, да въведе деспотизма. Една правилна преценка на тази жажда за власт и таящата се във човешкото сърце склонност да злоупотреби с тази власт, са достатъчни, за да убедим избирателите в истинността на това твърдение. Днешният и предишен опит разкрива необходимостта от взаимен контрол при упражняването на политическата власт под формата на нейното поделяне върху различни правителствени клонове, като всяка от тях пази общото благо от посегателства на другите."

В тези цитати е изразен основният мотив за разделението на властта. Изхожда се от опита, че всеки, който притежава политическа власт може да бъде изкушен да злоупотреби с нея, и че поради това властта трябва да бъде ограничена и поделена. Думите на Монтескьо говорят за това, как той вижда разделянето на държавната власт. Той разграничава три основни функции на суверенната държава: законодателство, изпълнение на законите и съдопроизводство. Тези три функции според Монтескьо би трябвало да бъдат възложени на един орган, за да се гарантира свободата на гражданите. Последователите на Монтескьо догматизират неговата теория. Те стриктно разделят изпълнителната, която включва правителството и административния апарат, от законодателната или юридическата. Това триединство и днес доминира в политическото мислене на западните демокрации.



Взаимодействие и взаимно влияние на трите власти

Отделянето на тези три власти естествено не е толкова строго според основния закон, както и при повечето демократични конституции, най-малкото когато това се отнася до разделянето на изпълнителна и законодателна власт. Самото основно определение на всяка парламентарна правителствена система, според което правителството се назначава от парламента и може да бъде свалено от него, с изискването за стриктно разделение на властта, е противоречиво. Защото навсякъде, където правителството се сформира от парламента, то по всички правила избира мъже и жени от собствените си редици. Дори и когато това не е изрично конституционно предвидено, то става ясно, че парламента ще подсигури най-добре своето влияние върху правителството, когато правителството се състои от част от неговите собствени членове. По този начин повечето министри имат две места в парламента, едно върху правителствената банка, и другото в колегията на тяхната фракция.

Не може да става дума за едно персонално поделяне на изпълнителна и законодателна власт. Но и относно отделните компетенции поделянето не се спазва съвсем строго. Защото парламента в никакъв случай не се ограничава в законодателството, а се опитва да се сдобие с влияние върху важни решения на изпълнителната власт, като приема резолюции по определени въпроси и застава на твърда позиция.

От друга страна правителството в никакъв случай не се ограничава в прокарването на законови решения в парламента. Първо, то участва от своя страна в изработването на закони. Преобладаващия брой на законови проекти произтича в днешно време от кабинетите на министрите, а не от страна на депутатите. На фона на сложността на натрупаните пред държавата задачи, депутатите в повечето случаи не са в състояние да представят самостоятелно квалифициран проект за закон, защото често необходимите информации и документи са на разположение на експертите на бюрокрацията.

Към това се добавя и факта, че парламента все по-често прави рамкови закони и опълномощава изпълнителната власт за по-нататъшното уточняване на подробностите и издаването на правовите наредби. По този начин индиректно изпълнителната власт участва в законодателството.

Юридическата власт е строго отделена от другите сфери, въпреки, че в исторически план често поема задачи на административния апарат. Достатъчно е да вземем като пример дейността на регистрационните съдилища, някои сфери на доброволната юрисдикция и наказуемостта при младежите. Могат да бъдат посочени и някои сфери от конституционната юрисдикция, като разпускането на партии, което според класическата теория, дори и когато е в следствие на законово съдебно дело, е мярка на изпълнителната власт. Въпреки изброените проблеми, които в никакъв случай не могат да бъдат изчерпани, юридическата власт е ясно отделена от изпълнителната и законодателната власти, дори и членовете на висшите съдийски комисии да бъдат определяни от правителството и парламента. Но като се разглеждат връзките между изпълнителна и законодателна, вече не са необходими традиционните категории на теорията за разделението на властта.

Тези обстоятелства са довели до това, теорията на Монтескьо за разделянето на трите власти да бъде наречена "пресилена и отчуждена от действителността", или "ръждясала философска схема" (Карл Льовенщайн). Едно подобно осъждане изглежда неизбежно, защото в модерния парламен не може да се съхрани строгото отделяне между изпълнителна и законодателна власт, дори и тогава, когато, както в конституцията на Съединените Американски Щати, те са конституирани изцяло независими една от друга. В Съединените Щати пропастта между правителствен шеф и парламент е много по-дълбока, отколкото при парламентарната правителствена система на Европа, и парламента много повече е съхранил някогашното си значение. Но и в американската правителствена система не липсват тенденции, които са все по-изразителни в смисъла на гореописаното общо развитие.

Нови форми на разделение на властта през 20 век

Цялостното разгръщане на демократичното мислене на 20 век поставя край на строгото отделяне на изпълнителна и законодателна власти. Това разбира се не променя нищо съществено в основните принципи на разделението на властта като организационен принцип за свободно общество. Само формите, в които се изразява разделението на властта са се променили. Развитието се характеризира особено много с това, че в сферата на съдебната система е постигнато изключително много. Под формата на конституционна юрисдикция тя контролира както законодателите, така и правителството. За подобен контрол Монтескьо не е мислил. Като особено значим дял от контрола се е обособила административната юрисдикция, която успоредно с разширяването на административната дейност увеличава значението си в продължение на десетилетията. Контрола върху прилагането на законите, което според Монтескьо се прилага от законодателната власт, се извършва в много случаи от съдии. На фона на тяхното политическо преплитане с правителството, парламента е в състояние само в незначителна степен да осъществи контрол върху изпълнителната власт, най-вече при административни дейности.

И в други области са възникнали нови форми на разделение на властта. Много съвременни демократични общества са организирани федеративно. Относителната самостоятелност на някои изкуствено възникнали федеративни държави придобива своя смисъл едва през гледна точка на разделението на властта, преди всичко тогава, когато не съществува историческа традиция, която да обоснове държавността. Изграждането на самостоятелна административна единица, състояща се от общини, служи за това, да се раздели концентрираната сила на модерната изпълнителна власт и да се даде възможност за участие на гражданите на повече нива на държавна дейност. Разбира се, тази мрежа от своя страна също е елемент на контрол и взаимен надзор на държавната бюрокрация във федералната държава, в областите и общините. Тя демонстрира ясно и това, как отделни аспекти на разделението на властта служат от една страна на демократизирането, и от друга са мотивирани от него. Чрез такова разделение на властта се създават възможности за участие на гражданите във вземането на важни политически решения.

Разделение на властта чрез избори

Към темата за разделението на властта във всяка демократична държава принадлежи и периодичното избиране на политическите носители на служебни постове. Властта в същото време е ограничена във времето. Това, че американският президент трябва да се яви на избори за преизбиране наред със своите конкуренти, и че в същото време може да бъде преизбиран само веднъж, сериозно ограничава неговата власт. Същото се отнася за изборния период на парламента. Колкото по-кратък е той, толкова по-силна е позицията на общественото мнение и на избирателите. И те имат своя дял в цялостната система на разделението на властта и контрола над властта. Решаващи в този случай могат да бъдат наредбите за извънредни срокове. Властта на една политическа група често се определя според това, колко често трябва или има право да заседава. Една колегия, която се събира веднъж месечно, е много по-силна от тази, която се свиква веднъж в годината. По обратния начин, не на последно място съдебната независимост се гарантира от това, че съдиите като цяло се назначават за цял живот.



Втора част

Кризата в ролята на държавата (лекции стр. 52-60стр.). Социални и икономически предпоставки за образуване на наднационални структури. Защо ЕС е нова политическа институция, а не обикновен съюз? Общи характеристики с националната държава – разлики. Управление без център – реалност или поредната утопия. Политика на процеса.



Заключения

За целта на настоящия материал сме използвали разпределението на властите в съвременната правова или конституционна държава, тъй като в нея те най-ясно са очертани и разграничени, като сме сметнали, че не е необходимо да навлизаме по-задълбочено във формалните форми на държавно управление – република и монархия и да изтъкваме техните характеристики. За целта на нашия материал сме допуснали че на преден план трябва да се изведат преди всичко отношенията между органите на законодателната и изпълнителната власт, които служат и като основен критерий за определяне на видовите форми на управление като сме акцентирали върху интегриращите отношения между централните държавни органи, осъществяващи трите власти. От всичко следва, че вече не съществува догмата на едно строго разделяне на властта на изпълнителна, законодателна и юридическа. В същото време модерната демокрация се стреми да изключи всякакъв монопол на властта. На пет нива тя организира еднаквите и противоречиви позиции на политическите сили: избиратели и обществено мнение, съюзи и партии, парламентът с неговите две камари, изпълнителната власт като правителство и административен апарат, както и съдебната система, участват, дори и в различна степен, във формулирането на политическите решения, тяхното провеждане и контрола над тях. Но всички участващи остават подчинени на основните принципи на конституцията и трябва да спазват наредбите, които са предвидени в нея и се отнасят до тяхната съвместна  работа. Всички редовно трябва да бъдат подлагани на контрол от страна на другите органи. По този начин държавната власт в демократичната държава е ограничена от сложна система от ограничения и мерки. Но защитника на всичко това според идеите на модерната демокрация, е нормата на правовата държавност, над която трябва да стои независим съд.



БИБЛИОГРАФИЯ


1. Материали от международния образователен сървър на UNESCO.

2. Валдемар Бесон/Готхард Яспер, Моделът на модерната демокрация.

3. Основни елементи на свободното държавно устройство, Бон 1990

4. Бойчев Г., Теория на държавата и правото. В съавт., С., 1984.

5. Близнашки Г., Формата на държавата. С., 1999.

6. Лекции по Политика и публична власт на доц. Рашко Рашков








База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница