Дипломна работа на тема: „Еврозоната- уникален валутен модел и водещ приоритет за българската икономика и политика

Тежестта на отделните валути, влизащи в състава на екюто през март 1995 г. .........................................................................................................14

Изпълнение на Маастрихтските критерии през 1997 г. от тогавашните кандидат- членки..........................................................................20

Първоначален обем на производство на евро от всяка централна банка.....................................................................................................................31

Референтни стойности на България по Маастрихтските критерии преди световната икономическа криза от 2009 г. ...........................................45

СПИСЪК НА ИЗПОЛЗВАНИТЕ СЪКРАЩЕНИЯ

ЕО- Европейска общност

ЕС- Европейски съюз

ЕИО- Европейска икономическа общност

ИВС- Икономически и валутен съюз

ЕК- Европейска комисия

ЕЦБ- Европейска централна банка

СПИСЪК НА ИЗПОЛЗВАНИТЕ СИМВОЛИ

EUR- евро

ECU (European Currency Unit)-екю

ERM II (Exchange Rate Mechanism II)- Валутен механизъм II

Най- грандиозният монетарен експеримент в историята- така единодушно е окачествен процеса по утвърждаване на еврото и изграждане на Еврозоната. За пръв път в съвременната икономическа история 16 държави – нации с различни размери, богатство, традиции, доброволно се отказват от най-ключовия елемент на своя суверенитет – възможността да емитират пари, и се ангажират да споделят отговорността на общия паричен суверенитет. Оценките и мненията за еврото са диамерално противоположни. За противниците му това е краят на нацията като понятие. За привържениците му то е символ на надежда за възвръщане на духа и силата на Стария континент и завоюване на нови конкурентни позиции в световната икономика. Въвеждането на еврото се превърна в най-голямото предизвикателство в края на 20 в, а неговото утвърждаване маркира икономическите процеси през 21 век. За да се стигне до 01.01.1999 г., икономическата интеграция в ЕС напредваше крачка след крачка. Не липсваха нито кризи, нито трудности, но те не попречиха на общия процес. Премина се през Обединението за въглища и стомана, Митническия съюз, определянето на общи правила в аграрната, индустриалната и търговската политика до изграждането на Единен пазар и Еврозоната. Трябваше да се преодолее политическата съпротива във всяка една от страните, защото отказът от един от атрибутите на държавността не е никак лесен. Маастрихският договор със своите строги финансови критерии изглеждаше като че ли непостижим. Със значителните усилия на страните и най-вече на тези от Южна Европа трудностите бяха преодолени. Идеята за единна валута се вписква в естествената логика на нещата. Огромният единен пазар не може дълго да се съвместява с предизвиканите от приспособяванията на валутните курсове сътресения в конкуренцията. Идеята за създаването на монетарно обединена Европа послужи като импулс за консолидиране на основните принципи на пазарната икономика, а така също и за по-голямата ортодоксалност в макроикономическото управление.

Присъединяването на България към ЕС не е самоцел, а средство за постигане на важни национални цели - икономически възход, от който естествено следва и повишаване жизненото равнище. Приемането на еврото е и символ на евроинтеграцията, който може да допринесе за създаването на ново чувство за обща идентичност на българските граждани към Европа.

I. ИСТОРИЯ НА ОБЩИЯ ВАЛУТЕН ПАЗАР В EВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

1.1 Необходимостта обща валутна и икономическа политика в ЕС

Икономическият и валутен съюз представлява напредналa форма на регионална интеграция, включващ обща валутна и икономическа политика. Успешното му изграждане изисква висока степен на хомогенност в две направления- интеграция на политиката и институционална интеграция. Римският договор от 1957 г., с който е създадена Европейската икономическа общност, не съдържа специални разпоредби относно валутната организация на Европейската Общност (EO)  поради две основни причини: 1)  Римският договор предвижда приоритетно създаване на общ пазар;  2) при сключването на Римския договор действа т.нар. Бретън-уудска валутна система, която осигурява функционирането и организацията на международната валутна система. В периода на изграждането на митническия съюз в ЕО не съществуват валутни проблеми. Всъщност, след разпадането на Бретън-уудската система в началото  на 70-те години, изграждането на икономически и валутен съюз на държавите-членки на ЕО става първостепенна цел на  политиката на Общността. Това реално е следващата логична стъпка след изграждането на общ пазар и обща селскостопанска политика .

Създаването на икономически съюз означава, че държавите-членки първоначално координират своята национална икономическа политика, а на следващия етап престават да следват независима икономическа  политика, т.е. икономическата политика е на равнище Европейски съюз (ЕС). Създаването на икономически съюз премахва изкривяванията на свободната конкуренция и  помага  за изграждането на един наистина единен пазар.

Икономическият и валутен съюз се основава на четирите фундаментални принципа на отворения пазар:

• свободна търговия със стоки;

• свободна търговия с услуги;

• свободно движение на капитали;

• свободно движение на работна сила.

Той предполага  един интегриран пазар, в рамките на който пазарната конкуренция води до оптимално разпределение на ресурсите, повишаване на благосъстоянието и  икономически растеж.  Но съществуването на отделни национални парични единици, чиито валутен курс се променя може да наруши интеграционния процес.  Промяната във валутния курс може да доведе до промяна във вноса и износа, съответно в търговския баланс  и други макроикономически променливи, нарушавайки сравнителните преимущества чрез валутните изменения.  Това е една от причините валутната интеграция да е необходим компонент на икономическата интеграция. Същественото е, че в един икономически съюз икономическата политика на една държава членка предизвиква външни влияния върху другите държави членки. Разрешението на проблема е тези външни влияния да станат вътрешни, което обаче е твърде сложно, поради факта, че биха били засегнати трите най-важни инструмента на националната икономическа политика: паричната политика, фискалната политика и политиката по отношение на валутния курс. Сложността произтича от това, че тези политики са основни компоненти на националния суверенитет на държавите. И все пак държавите, които осъществяват валутна интеграция могат да приложат три основни подхода към разширението на този проблем – координиране, хармонизиране и уеднаквяване на политиките, които предизвикват външни влияния. Валутната интеграция със свободно движение на капиталите между държавите членки може да се осъществи по два основни начина:

1. 
   окончателно фиксиране на паритетите на валутния курс и необратима конвертируемост между националните парични единици на държавите членки, управлявани чрез сътрудничество между националните централни банки;
   
2. 
   заместване на националните валути с нова обща парична единица, водеща до интеграция при утправлението на обща централна банка.
   

При втория метод се изисква пълна ангажираност на държавите- членки към целите на валутния съюз, което пък води да загуба на национален суверенитет в тази област. Европейската интеграция има опит с прилагането и на двата метода. Изграждането на валутен съюз преминава през първоначалния етап на поддържане на фиксирани курсове между валутите на държавите-членки и впоследствие въвеждане на единна валута.

Необходимостта от по-значителна валутна интеграция в рамките на ЕИО се проявява по-осезателно в края на 60-те - началото на 70-те години на XX В., след като е създаден Митническият съюз на Общността, а Бретън-уудската валутна система изживява дълбока криза. Бретънуудската система  на фиксирани  валутни курсове, създадена през 1944 г.и контролирана от Международния валутен фонд,  просъществува до 1973г. Тази система гарантира стабилността на валутните курсове в международните икономически отношения на основата на няколко принципа:

• фиксиране на валутните курсове на националните парични единици по отношение на американския долар с допустими граници за колебание от +/-1%;

• конвертируемост на долара в злато с фиксирана цена 35,0875 долара за унция;

• възможност /малко използвана на практика/ за преразглеждане на обменните курсове, свързана с  инфлационни разлики и   конкурентоспособността на икономиките на страните от системата.

В края на 60-те години се появяват първите пукнатини в Бретън-уудската система. Разширяването на разходите на САЩ в чужбина предизвиква нестабилност на международните пазари. В много страни зачестяват кризи на платежния баланс, водещи към спекулативни атаки и девалвации. Крахът на Бретън-уудската система не настъпва внезапно. Направени са опити за нейното спасяване – на 18 декември 1971 г. е сключено споразумение за нови паритети между валутите и границите на колебание по отношение на долара бяха увеличени на +/- 2,25%.  Валутният риск при тази нова ситуация се струва твърде висок на държавите от Европейската общност. Има вероятност да бъдат дестабилизирани две важни области на икономическата интеграция – свободното движение на стоки, малко след въвеждането на митническия съюз през 1968 г. и общата селскостопанска политика, която трудно можеше на бъде приспособена към валутните колебания. На 1 януари 1971г. - само няколко месеца преди окончателното срутване на Бретън-уудската система с обяваването на  15 август 1971г. от американския президент Никсън за премахване на конвертируемостта на долара към златото, шестте страни членки на ЕО лансират програмата за изграждане на икономически и валутен съюз. На международно равнище, Бретън-уудската система завършва своето съществуване през март 1973 г. с преминаването към плаващи валутни курсове. Кризата на международната валутна система прави актуална потребността от създаването на относително самостоятелна регионална валутна система в рамките на Европейската икономическа общност (ЕИО) като първа крачка към евентуалното създаване в бъдеще на широкообхватен икономически и валутен съюз на Общ остта.

През 1969 година Европейската комисия (ЕК) подготвя т.н. доклад Бар, в който бяха обосновани необходимостта и рационалността от създаването на пълен икономически и валутен съюз. През декември същата година  на среща на държавните и правителствените глави на държавите-членки на ЕО е взето решение за ангажирането им в изграждането на икономически и валутен съюз. Създаден е специален комитет под председателството на Пиер Вернер, тогавашен министър- председател на Люксембург със задача да подготви конкретни предложения. Въз основа на предложенията на този комитет, през  1971 година Съветът на министрите приема програма за поетапното изграждане на ИВС. През първия етап (1971-1973 г.) трябва да бъде въведена неограничена вза­имна конвертируемост на националните парични единици на страните участнич­ки, допустимите граници на колебание на взаимните валутни курсове на тези страни трябва да бъдат рязко стеснени, предвижда се се тясна координация на парично-кредитната, фискалната и валутната политика на страните участ­нички спрямо третите държави. През втория етап (1974-1976 г.) е необходимо да бъде по-нататък усъвършен­ствана практиката по хормонизиране на макроикономическата политика на страните участнички, постепенно да бъдат елиминирани взаимните курсови колебания, да се осъществят преход към обща структурна политика на страните участнички и интегриране на техните финансови пазари и т.н. През третия етап (1977-1980 г.) курсовите съотношения между националните парични единици на страните членки трябва да бъдат неотменимо фикси­рани, да бъдат създадени „европейска” парична единица, единна бюджетна система, да се обединят националните централни банки на държавите - членки в обща структура от федерален тип, и т.н. Както става ясно, на този завършващ етап основните типове макроикономическа политика - бюджетната и паричната, е трябвало да бъдат провеждани на равнището на Общността, за което правомо­щията на общностните институции би трябвало да бъдат разширени допълнително. Предвижда се е също така в компетентност на общностните институции да бъдат предадени регионалната и структурната политика, които да се насочат към създаване на условия за балансирано развитие на Общността като цяло. Валутната политика спрямо третите страни също трябва да се про­вежда на общностно равнище .

Заложената в Плана Вернер програма се оказва свръхамбициозна и поради това неизпълнима. На практика са осъществени (в различна степен) само някои от мерките, предвидени за първия етап, а от 1974 г. изпълнението на програмата е преустановено. Крахът на Плана Вернер се обяснява с действието на цялостна система от фактори като неготовността на страните членки да предотстъпят основна част от стопанско-политическия си суверенитетна на наднационални общностни институции, ниска степен на сходство в икономическото развитие на отделните държави и кризисните процеси в световното стопанство през 70-те години на XX век.

Централно място в програмата заема т.н. „змия в тунела”- договореност за сближаване на курсовете на валутите на държавите-членки една към друга, поддържайки съвместно тяхната стойност  по отношение на щатския долар. Програмата предвиждаше и целенасочени усилия за координиране на националните икономически политики . Така програмата имаше за цел успоредното изграждане на икономически и валутен съюз.

От 24 април 1972 г. започва да функционира „змията в тунел”, в чиито механизъм първоначално са включени 6-те страни - членки на Общността. През май 1972 г в „змията” се включват също Великобритания, Дания, Норвегия. „Змията в тунел” предвижда твърде стеснени граници на колебание на взаимните валутни курсове на страните участнички (± 1.125 % спрямо паритетния курс) при допустими пo-широки граници на колебание на пазарния валутен курс на паричните единици на тези страни спрямо американския долар (± 2.25 %). Сумарните взаимни колебания на пазарните валутни курсове на cтраните участнички следователно могат да достигнат до 2,25 % спрямо паритетния курс. При достигане на предвидените граници на колебание (+/-1.125 %) съответните страни са задължени да предприе­мат адекватни мерки (напр. интервенции на валутния пазар или изменения в равнишето на основния лихвен процент и др.), за да възстановят валутното равно­весие. Сумарните колебания на пазарните валутни курсове на страните участ­нички спрямо долара възлизат на -1,5 %. като при достигането на съответна­та гранична точка (2.25 %) компетентните държавни органи отново са задължени да се намесят. След девалвацията на американския долар в началото на 1973 г. и масирания преход към системата на плаващите валутни курсове механизмът на „валутната змии” е преобразуван. С решение на Съвета на минист­рите от март 1973 г. е изоставен „тунела”, т.с. задължението да се поддържат пазарните валутни курсове на паричните единици на страните участнички спря­мо долара (2.25% спрямо паритетния курс) и са запазени относително тесните граници па колебание на взаимните курсови съотношения на валутите, включени в „змията” .

„Валутната змия” изиграва твърде ограничена роля като инструмент на ва­лутната стабилност в рамките на ЕИО поради честите промени в състава на участващите държави (респ. парични единици). Редица страни периодично напус­кат „валутната змия”, след което отново се включват. Това означава, че те ре­дуват режима на фиксирани валутни курсове спрямо страните партньори е ре­жим на плаващите валутни курсове. Такава практика с показателна за различна норма на инфлацията в страните - членки на Общността, и за ниско равнище на координация на тяхната парична политика. Логично при това положение се обо­собяват страни със „силни” валути, каквито са германската марка, холандският гулден, чиито курсове показват тенденция към ревалоризация, и страни с хронич­ни слаби валути, чиито курсове са подложени на силен натиск за девалвация. Не­способността на "валутната змия" да гарантира валутната стабилност в рам­ките на ЕИО в крайна сметка свидетелства за скромния принос за задълбочаването на интеграционния процес в Общността.

Стандартната теория за оптималните валутни зони определя икономически критерии, които членовете на един валутен съюз би трябвало да изпълняват за да се постигнат максимални ползи при минимални разходи. Тези критерии са:

• Критерий за мобилност на работната сила – според този критерий (формулиран от Мундел през 1961 г.) две държави фирмират оптимална валутна зона, ако при криза в едната страна, нейната работна сила свободно може да се придвижва в другата страна;

• Критерий за отвореност на икономиката – според този критерий (формулиран от Мак Кинон през 1963 г.) страните формират оптимална валутна зона, когато те са отворени една към друга в търговска икономическите си връзки. Държавите-членки на ЕС отговарят преди всичко на този критерий за оптимална валутна зона. Този критерий обяснява много добре желанието на присъединяване към валутен съюз на малките отворени икономики, чиито национални валути се използват сравнително рядко в междунардоните икономически отношения;

• Критерий за диверсификация на индустриалните структури – според този критерий (формулиран от Кенен през 1969 г.)  страните формират оптимална валутна зона, ако техните  индустриални структури са диверсифицирани, тъй като евентуална секторна криза би засегнала само една част от техните икономики. Страните, които са силно зависими главно от един индустриален сектор имат интерес да компенсират кризите чрез гъвкавост на валутния курс;

• Критерий за инфлация  - според този критерй (формулиран от Хаберлер и Флеминг в началото на 70-те години),  страните формират оптимална валутна зона, ако разликата в темпа на инфлация между тях е равен на нула. На него съответства един от Маастрихтските критерии .

Обобщени критериите за оптимална валутна зона означават, че страните, които я формират трябва да имат висока степен на икономическа хомогенност. Хомогенността  обичайно се оценява чрез три основни показателя: обем на търговията между държавите участничики, интензивност на мобилността на работна сила и капитали и степен на синхронизация на бизнес цикъла.  Ако тези три показателя имат високи стойности , то може да се заключи, че степента на хомогенност между съответните страни също е висока и че те могат благополучно да изградят валутен съюз. Основният проблем при оценката на хомогенността  всъщност  е, че няма точен ориентир за оценка на стойностите на изброените показатели, за да се вземе правилното решение дали те са високи, нормални или ниски.

Прегледът на тези показатели за държавите членки на ЕС показва следното:
• Обемът на  търговията между държавите членки е висок, което означава, че техните икономики са интегрирани и взаимнодопълващи се. В ЕС отношението между вътреобщностната търговия /взаимната търговия между държавите членки/ и БВП на ЕС е 17 % . Този показател е сравнително висок, но има потенциал за неговото повишаване с въвеждането на еврото;

• Интензивността на движението на капитали между държавите членки е висока. Езиковите и културни различия, обаче, влияят отрицателно въърху интензивността на движение на работната сила, която все още остава сравнително ниска;

• Според изследвания, проведени в ЕС съществува значителна синхронизация  на бизнес цикъла между държавите членки с изключение на Великобритания. Смята се, обаче, че валутният съюз неминуемо ще води до по-голяма синхронизация.

Следователно,  държавите членки на ЕС изпълняват само някои от критериите за оптимална валутна зона.  Това не означава на практика, че те не е трябвало да създават икономически и валутен съюз. Според теорията за оптималните валутни зони, ако критериите не са изпълнени преди създаването на валутния съюз, те постепенно се постигат  по време на неговото функциониране.