Дипломна работа на тема: "личностната идентичност философски критерии" Дипломант: Иван Димитров Димитров, фак. №01446



страница2/14
Дата31.08.2016
Размер0.95 Mb.
#7948
ТипДиплом
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14

ХЮМ ЗА ЛИЧНОСТНАТА ИДЕНТИЧНОСТ



Онова, което по същество е най-характерно за Хюмовия възглед за личностната идентичност, е, че той категорично отрича съществуването на такава. Според него, да се приписва идентичност на хората през времето е грешка – личностната идентичност е, чисто и просто, една фикция, защото Аз-овете не устояват като самотъждествени през времето. Така естественият въпрос за това, в какво всъщност се състои личностната идентичност, отпада и единствения проблем, който остава и с решението на който Хюм прилежно се заема, е да се обяснят психологическите причини за съществуването на тази широко разпространена, но погрешна представа, че устояващи (като себетъждествени) през времето личности съществуват. Нещо повече: не само че е погрешно да вярваме в съществуването на идентичността на личности през времето, но и на каквото и да било друго нещо! Защото идеята за идентичност и тъждество, според дефиницията на Хюм, е несъвместима с идеята за промяна: тя е “идея за даден обект, който остава неизменен и непрекъснат в едно предполагаемо изменение от време2. Повечето, ако не и всички неща от ежедневна употреба, животните и растенията, артефакти и други подобни, не успяват да се вместят в тази дефиниция (подобно на хората): и така за Хюм проблемът за погрешното приписване на идентичност на хората през времето е просто част от един по-общ проблем за погрешното приписване на идентичност на променящи се неща изобщо. Това е една много удобна отправна точка, от която ще тръгна, за да изложа възгледите на Хюм.

Идентичност на предмети, животни и растения


Това също е и един много значим за нас момент, защото неговото изясняване е от особена важност за по-късното разбиране на Хюмовия възглед за личностната идентичност, понеже механизмът, чрез който ние погрешно приписваме идентичност на личностите, е същият, който сме свикнали да използваме постоянно в ежедневието си при боравенето ни с предмети или животни. А именно: “...онази идентичност, която приписваме на растенията и животните, ... между нея и идентичността на едно “аз” или на една личност съществува голяма аналогия.”3

Отношението на Хюм към това “приписване” е изгубено при българския превод, но ясно личи в оригинала на английски. В първоизточника на горния цитат, той го характеризира (приписването) с думата “fictitious” – измислен, въображаем, лъжлив, привиден, фиктивен4...

Всички тези твърдения на Хюм са напълно в унисон с онтологията и теорията на познанието, която той гради – което е ясно видно от следния цитат:



И за да оправдаем пред себе си тази абсурдност, ние често измисляме някакъв нов и непредставим принцип, който обединява обектите и пречи на тяхното прекъсване или промяна. Така с цел да отстраним прекъсването, ние си въобразяваме непрекъснато съществуване ..., а за да прикрием промените, прибягваме до идеите за душа, собствено “аз” и субстанция. ...дори когато не образуваме подобна фикция, склонността ни към смесване на идентичността с отношението е толкова силна, че ние сме готови да си въобразим нещо неизвестно и тайнствено, което свързва частите...- и според мен точно по същия начин стоят нещата и с онази тъждественост, която приписваме на животните и растенията. Но дори и когато това не става, ние пак чувстваме силна склонност към смесване на посочените идеи, макар че не сме в състояние да се удовлетворим напълно в това отношение и не намираме нищо непроменимо и непрекъснато, което би оправдало нашата идея за идентичността.”5

Тук Хюм показва колко общ е този принцип, чрез който се появява тази илюзорна вяра в личностната идентичност и идентичността на други променящи се предмети, животни и растения – той е източника на нашата вяра, че изобщо има външен свят. Същият механизъм, който ни кара да при-виждаме нещата като устойчиви, непроменливи и себетъждествени, ни кара и да си измислим и съответните “подложки” за нещата, “душа, аз и субстанция”, които да ги удържат докато нас ни няма да ги възприемаме. Така отчетливо проличава как възгледите на Хюм за личностната идентичност произтичат от неговия по-общ теоретикопознавателен и онтологически скептицизъм. Но как по-точно действа този механизъм, който създава тази илюзорна вяра у нас? За да си отговорим на този въпрос трябва да тръгнем малко по-отдалеч.



В една ранна част на “Трактат...”-а, където той разсъждава “Относно идеите за пространство и време”, Хюм твърди, че времето предполага последователност, т.е. промяна, и че идеята за време или продължителност не може да бъде приложена в истинския и точен смисъл на думата към едно непроменимо нещо: “... идеята за продължителност винаги се извлича от последователността на променливи обекти и никога не може да бъде предадена на ума от нещо стабилно и неизменно6. Ето в това се състои парадоксът на идентичността, който Хюм демонстрира пред нас – за да говорим за неща, които устояват идентични през времето, те трябва да са непроменливи, но не можем да мислим тези неща като устояващи през времето, защото самата идея за течащо време изисква от нас да мислим промяна - “...разглеждането на който и да е обект е недостатъчно, за да се получи идея за тъждество...Единичният обект ни дава идея за единство, но не и за тъждество.”7. Идеята за тъждество, за да е различна от идеята за единство, трябва да предполага продължителност (duration), но продължителността предполага промяна. Следователно, всеки път, когато мислим един непроменлив обект като траещ или имащ продължителност, ние си въобразяваме. Хюм счита точно това – че вярата ни в едно външно тяло, което продължава да съществува дори и когато ние престанем да го възприемаме, е продукт на нашето въображение, а не на сетивата или разума. В “Трактат...”-а той казва , че именно въображението е онова, което неоснователно ни кара да вярваме във валидността на принципа на причина и следствие, и въображението е онова, което ни дава вярата в съществуването на независимия външен свят – защото, ако се замислим, ще видим, че когато приемем за дадено съществуването на едно тяло, ние или вярваме в нещо грешно, или най-малкото, поддържаме мнение, за което нямаме добър довод.

Всички тези Хюмови твърдения за идентичността и другите подобни, които досега разгледахме, имат крайната си обосновка в самите епистемоло-гични възгледи на Хюм, но моята цел сега не е да стигам до край в редицата на аргументите – ако читателят е запознат с познавателния подход на Хюм, ясно ще вижда изводимостта на горните твърдения. Сега единственото нещо, с което ни остана да се занимаем, преди да приключим въпроса за идентичността на предмети, е да видим как точно въображението работи, за да изгради у нас тези илюзорни вярвания? Хюм казва, че онова, което “запалва въображението”8, е фактът, че нашите възприятия имат свързаност (coherence) и непрекъснатост (constancy).

Свързаността на възприятията се проявява в това, че обикновено те се появяват следвайки някаква устойчива схема – видът на ръка, чукаща по вратата, обикновено се свързва със звука на чукане. Тази свързаност е още по-голяма, ако предположим директно възприеманите обекти да имат едно продължаващо съществуване дори и когато престанат да бъдат възприемани, понеже нашето съзнание, веднъж започнало да отчита еднаквостите между нещата, естествено продължава да го прави. Така ние естествено “мислим” нашия опит като опит с непрекъснато-продължаващи обекти.

Непрекъснатостта е даже още по-влиятелна. Тя се състои в големите прилики между възприятията, които ни водят до мнението, че някой обект бива преживяван отново. Ние не сме склонни да приемаме прекъснати усещания като различни (което те всъщност са), а напротив – въз основа на тяхното сходство ги считаме за едно и също. Ние имаме тази склонност, защото тяхното сходство позволява на въображението да преминава от едно нещо на друго с голяма лекота и, възприемайки различни усещания, да ни се струва, че възприемаме един, единствен обект. Така например, ако ние чуваме чукане по вратата, което за момент прекъсва и после пак продължава, ние ще го възприемем като “същото чукане”, въпреки че човекът, който чука, може да е вече съвсем друг. Ключовата роля на въображението се състои в това, че то е това, което запълва интервалите и “дупките” в усещанията така, че ние запазваме едно усещане за пълно и цялостно възприятие.

Да обобщим. В ежедневието си ние приписваме идентичност на растения и животни (както и на планети и планини или реки), дори и когато те продължават да съществуват след поредица от промени, загуба или придобиване на части. Хюм не е съгласен с това, защото неговият възглед е доведен до крайност – тъждествен на себе си може да е само абсолютно непроменлив обект. Той изброява случаите, при които ние сме склонни да приписваме погрешно идентичност на нещата: (1) когато промяната е много малка в сравнение с целия предмет: да си представим, например, че някой махне един бодил от даден розов храст. Ние ще сме доста склонни да твърдим, че това е същият розов храст, въпреки че той е с един бодил по-малко; (2) дори и промяната да е доста голяма, ако е постепенна и незабележима, тя не прекъсва нашата идея за идентичност – ако засадим дъб в двора си и го гледаме всеки ден, въпреки че той ще е доста различен 20 години след засаждането си, за нас той ще е все същият дъб, който е бил засаден, защото няма да сме забелязали хилядите постепенни изменения; (3) ако дори и голяма промяна в частите служи на една единна обща крайна цел, ние сме склонни да толерираме промяната в името на идентичността: така един основно поправен кораб или цялостно ремонтирана къща са все същите за нас; и най-накрая (4) ако самата природа на предмета е промен-лива, ние просто не отчитаме промяната: така една река е винаги същата, колкото и бързо да тече. При всички тези случаи ние погрешно приписваме идентичност, твърди Хюм, защото “преходът на мисълта (въображението) от един обект към следващия е плавен и лесен.”9



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница