МАТЕРИАЛНИ КРИТЕРИИ ЗА ЛИЧНОСТНА ИДЕНТИЧНОСТ

МАТЕРИАЛНИ КРИТЕРИИ ЗА ЛИЧНОСТНА ИДЕНТИЧНОСТ

Преди да започнем да разглеждаме самите критерии поотделно, бих искал да кажа няколко думи, с които да обоснова валидността на това, което ще правим.

Предполагам, че вече у читателя се е оформило известно разбиране за това какъв е проблемът с личностната идентичност. Ние можем най-грубо да го формулираме като опит да се открие кое е онова нещо, което остава едно и също през годините и прави даден човек да е себе си през хода на целия му живот. Защото ако “идентичност” се разбира като “еднаквост” или “също-ст” и това се противопоставя на “различност”, то ясно е, че през моя живот аз се променям – след време е различно не само моето тяло, но и моите черти от характера, планове за бъдещето, желания, страхове, мнения и т.н., но когато приятели ме срещнат дори и след половин век раздяла, те ме (раз)познават. Как? Проблемът за намирането на критерий за личностната идентичност се свежда до отговор на това “Как?” – Как, след като всичко ми е различно, съм останал същия?

Вярата, че такъв критерий съществува, се опира на две хипотези, които са скрито заложени във всеки възможен отговор. Първата е, че не е вярно, че идеята за идентичност е несъвместима с идеята за промяна. Както видяхме при Хюм, ако възприемем обратния възглед, това би ни обрекло на бездействие и би ни спряло да търсим какъвто и да е критерий, защото е безсмислено. Всички неща се променят постоянно – ако ние не забелязваме някаква промяна, това може да е от несъвършенството на нашите сетива или защото не сме слезли на достатъчно подробно ниво: всички неща се променят на ниво елементарни частици, например, електрони се движат, атоми трептят и т.н. И тогава, подобно на Кратил, изпаднали в безизходицата на абсолютния релативизъм, ние бихме твърдели, че неща, идентични на себе си през времето, не би имало никъде – всички неща биха били идентични само на самите себе си и то само за миг: в следващата секунда всяко нещо няма да е същото, а вече друго. Но да бъдеш същия не означава да бъдеш еднакъв със себе си във всички моменти и ситуации – един работещ критерий за личностна идентичност ще си дава сметка за динамиката на времето и ще търси онова, което остава устойчиво отвъд промените у всеки човек.

Втората хипотеза е, че всеки индивид се диференцира от външния свят като интегрирана и уникална цялост. Самият факт на идентифициране означава, че ние “о-различаваме”, “от-личаваме”, “раз-познаваме” нещо, като такова, каквото то е, сред потока и общата картина на впечатленията. Или така както “първото основно свойство на живота е, че той се огражда от средата”²⁶ така и личността има граници и критериите за личностна идентичност се опитват да ги открият. В повечето случаи това става чрез разглеждане на гранични ситуации и анализ на това къде изчезва или съответно се появява личността, защото не винаги границите на индивида са и граници на неговата личност. Възможно ли е, например, аз да не съм самостоятелна личност, защото нямам никакви намерения, желания и вярвания, касаещи само мен самия, а за да взема и най-елементарното решение се допитвам до съпругата си и, ако и с нея е така, не сме ли ние едно семейство от двама души, но една личност. Или пък обратният случай на раздвояване на личността, където в едно тяло могат да се намерят две или няколко личности. Всеки критерий изначално приема за дадено, че личността, каквото и да е тя, е някаква цялост, “от-граничена” от другото, което тя не е, и затова е възможно нейното изучаване с оглед на частите и и търсене на онова, което е константно и я прави именно тази личност във времето или пространството...

Телесният критерий²⁷

За да изясня критерия малко повече ще използвам един пример от научната фантастика – за в бъдеще често ще прибягваме до този прийом, защото той е доста полезен в споровете за личностна идентичност, тъй като можем да си представим доста изчистено гранични ситуации, в които да тестваме критериите, които разглеждаме. И така, нека си представим, че науката е успяла да напредне дотам, че да създаде уред, с който да сме способни да разградим на съставните му елементарни частици всяко нещо, към което го насочим. Но заедно с това, тя също е създала и противоположния уред, който да “прави” тела от налични атоми. Ако ние насочим и двата уреда към един и същи предмет/човек (при телесния критерий това не е от значение) и натиснем копчетата и на двата едновременно, тогава за някаква многомилионна част от секундата ние бихме “дезинтегрирали” и после веднага “сглобили” отново същия предмет. Въпреки че нашите сетива няма да са отчели нищо такова, а колкото и да го разглеждаме, няма да открием никаква разлика в предмета – той ще си е там същия до последната пукнатина или точка, според телесния критерий това няма да е същия предмет, защото в съществуването му има пространствено-времево прекъсване³⁰. Тази “дупка” в съществуването на тялото на предмета означава, че новополученият предмет е нещо съвършено ново в света, колкото и да прилича на каквото и да било съществуващо преди това и ние нямаме основание да го идентифицираме с никой по-ранен предмет. Това прекъсване в съществуването на предмета ни дава основание да твърдим, че след това се появява напълно нов предмет, защото е прекъсната и каузалната връзка между двете “състояния” на предмета – нищо в новия не е било следствие на нещо, или е имало причината си, у стария. Това се отнася със същата сила и за всеки друг възможен критерий за личностна идентичност и е необходимо условие на всички по-нататък разгледани критерии.

Има и нещо друго интересно за този критерий. Ако, например, аз се върна в сградата на началното си училище и се изкача на тавана, където са складирани старите чинове, как мога да позная кой е бил точно моят чин? Естествено, аз ще имам някакви спомени, долу-горе, за големина и форма: ще знам, например, че не е от онези по-широки чинове, които докараха след като завърших първи клас, но все пак това не е достатъчно да го (раз)позная. Обаче, веднага щом видя в долния ляв ъгъл надписа “Д+И=ВНЛ”, написан с несигурния ми първолашки почерк, аз ще съм готов да се закълна, че точно този и никой друг не е моя първи чин. Защо ще съм толкова сигурен? Ами, защото е крайно невероятно някой друг да е написал със същия почерк по абсолютно същия начин абсолютно същото нещо на абсолютно същото място върху друг чин! Колкото и да ме убеждават, че не е този, защото му е отчупено парче от ъгъла и има голямо мастилено петно, а моят чин бил цял и без петно, аз на никого няма да повярвам, защото аз ще знам най-добре.

Какво се оказва? – че онова, заради което съм толкова сигурен в правотата си за този чин, е един негов случайно придобит признак, нямащ нищо общо с онова, което е субстанциално за чина. Следователно, когато прилагаме телесния критерий, ние няма да имаме голяма полза, ако се придържаме към същностните характеристики на онова, което идентифицираме (набора от качества, които правят едно тяло да е това тяло), а напротив, бихме успели, само ако работим с някакви акцидентални свойства на тялото (набора от качества, които правят едно тяло да е точно това тяло, а не друго). Някои биха възразили, че това е нормално, тъй като първите са характеристики на вида, а вторите са характеристики на индивида, а това, какъв вид е едно тяло, е голяма част от неговата идентичност (че става дума за реката Искър, а не за кучето Искър, например), но все пак си остава недостатък на този критерий, че има нужда от случайно придобитите белези, за да работи успешно.

Телесният критерий има и други слабости. Както видяхме при примера с чина, аз съм склонен да вярвам, че това е моят чин, дори и като виждам известни “телесни” промени у него – счупен ъгъл или мастилено петно. Оказва се, че някои акцидентални свойства са “по-акцидентални” от други и ние лесно пропускаме да ги отчетем. Ако някой подстриже косата си, например, ние пак бихме го познали – “...не може да е тя: тя има друга прическа!... Но не – тя е!! Това е нейната походка!” (друг акцидентален белег)... Следователно ние сме склонни да толерираме определени промени в тялото и все още да продължаваме да твърдим, че това е същият човек. Ако след автомобилна катастрофа се наложи да ми се ампутира и последващо, присади ръка на друг човек, по всяка вероятност, когато се прибера в къщи, любимият човек ще продължи да ме обича. Ако в резултат на нова катастрофа се прибера с новоприсадени крака, сърце и други органи и части, на любимия, може би ще му е по-трудно, но може и да продължи да ме обича. Но ако се прибера с ново лице, усмивка и т.н., любимият ще има проблем, защото може да е изчезнал човекът, когото е обичал: аз вече ще съм друг. Понякога дори и да съм в друго тяло, любимият би ме обичал, но понякога дори и малка промяна в тялото е достатъчна за да изчезне любовта...

Тук телесният критерий се сблъсква с трудността на парадокса на купчината със зърно³¹: невъзможно е да се открие границата, която ние прокарваме, за да определим един човек като “същ” или “друг”. Защото колкото повече се опитваме да уточним отговора си и да намерим граница, вглеждайки се в частите на тялото и опитвайки се да определим кое е от значение и кое – не, толкова повече то ни убягва, разпада се и изчезва, като Времето на Августин³².

За правилното разбиране на телесния критерий следва да добавим едно последно уточняване. Той не изисква от нещата да задържат същия “материал”, от който са направени през време на целия си живот. Например, артефактите могат да бъдат поправяни или “закърпвани”, а пък живите организми по необходимост са въвлечени в една постоянна обмяна на веществата с околната среда и може да се окаже, че една амеба, например, 20 дена по-късно е съставена от напълно “нови” органели и “материал”, но тя все пак е същата, защото съществуването и е пространствено-времево непрекъснато...

Широко разпространен, използван в множество философски дискусии пример, е историята с кораба на Тезей: Тезей имал кораб, който имал нужда от основен ремонт. Той го изтеглил на сушата за година и започнал да го поправя, така че в края се оказало, че всяка греда, всяка дъска и всички гвоздеи били сменени. Пита се, това корабът на Тезей ли е или не? Според телесния критерий – да, защото подмяната е станала постепенно и на части, без нито за миг да прекъсва съществуването на “кораба на Тезей” – през цялото време е имало един обект, който да може да бъде посочен като отговор на въпроса “Кой е корабът на Тезей?”. Това, че новите части са били прикрепяни към стари, е осигурило пространствено-времевата, а с това и каузалната непрекъснатост. От същата гледна точка телесният критерий щеше да даде отрицателен отговор, ако Тезей беше взел същите нови части, от които е изграден в края кораба му и ги беше сглобил отделно. Тогава, по времето на строежа, когато старият му кораб е бил негоден за плаване, а новият – все още не готов, е имало два обекта, които са можели да бъдат посочени като отговор на въпроса “Кой е корабът на Тезей?”, или по-точно, не са били отговор на този въпрос: единия вече не е, а другия още не е, но тях ги е имало едновременно, като две отделни обособени цялости.

Тук за първи път се сблъскваме със случай на синхронна идентичност – два кандидата за идентичност по едно и също време, за разлика от диахронната идентичност – идентичност, която се приписва в два различни момента от времето. Телесният критерий е безпомощен, когато става дума за синхронна идентичност. Да разгледаме, например, случая на клетъчно делене на една амеба – в края, като резултат, имаме две амеби, които са с еднаква ДНК и, да приемем, по всякакъв друг начин еднакви; или както казва Парфит (един от най-известните изследователи на проблема за личностната идентичност), те са качествено идентични: така, както две билярдни топки са абсолютно сходни³³. Коя от двете амеби-“деца” може да се счита за истинския продължител на амебата-“родител”? Можем да кажем, че между тялото на амебата-дете А и тялото на амебата-родител има пространствено-времева непрекъснатост, но това важи и за тялото на амебата-дете Б...

Амеба А Амеба Б

телесна непрекъснатост телесна непрекъснатост

Въпреки че именно телесният критерий за личностна идентичност е, който ние използваме в ежедневието, той не е придобил голяма популярност сред философите. Обаче, в опитите да се открие къде точно в тялото се намира Азът има една част, която е привлякла значително внимание.