Дж. Д. Селинджър По-горе билото, майстори!
Изтегляне 0.71 Mb.
|
|
Тук аз, слава богу, млъкнах. Сърцето ми се беше разтупало като бясно и понеже съм си хипохондрик, помислих си уплашен, че „от такива слова се раждат инфаркти“.* И досега не мога да кажа как реагираха моите гости на това избухване, на този гаден поток от злъч, който излях върху им. Първият звук, който ме сепна, дойде отвън — общопознатият шум от пусната вода. Той идваше от другия край на апартамента. Веднага огледах стаята — погледнах гостите, погледнах около тях, дори през тях. [* Перифразиран стих от „Хамлет“ — Б. пр.] — Къде е старецът? — попитах аз. — Къде е старчето? — Мед да бяха, думите не биха се топили тъй в устата ми. Колкото и да е невероятно, отговори лейтенантът, а не жена му. — Струва ми се, че е в клозета — каза той. Каза го съвсем направо, като че искаше да подчертае, че не е от тези, които се стесняват да говорят за естествените нужди на организма. — Аха — рекох аз. Заоглеждах отново стаята, но някак разсеяно. Не помня, пък и не се мъча да си спомня, дали нарочно избягвах да срещна страшния поглед на придворната. На един стол отсреща забелязах копринения цилиндър на чичото на бащата на булката. За малко не му извиках: „Здравей!“ — Ей сега ще донеса нещо студено за пиене — казах аз. — Минутка само. — Може ли да използвам телефона! — попита ненадейно придворната, когато минавах покрай дивана и спусна крака на пода. — Да… да, разбира се — отвърнах аз. После погледнах мисис Силзбърн и лейтенанта. — Смятам да ви направя по един „Том Колинз“, стига да има лимони. Какво ще кажете? Изненадващо непринуденият отговор на лейтенанта чак ме стресна. — Давайте, давайте! — каза той и потри ръце като стар пияница. Мисис Силзбърн, която в момента разглеждаше снимките на бюрото, се откъсна от тях, за да ми даде своите указания. — Ако ще правите „Том Колинз“, за мен сложете много малко джин. Съвсе-е-ем мъничко, моля ви. Просто капчица, ако това няма да ви затрудни. Колкото и малко време да бе минало, откакто се бяхме укрили от жегата навън, тя вече се беше посъвзела. Може би имаше значение и това, че стоеше почти до вентилационния отвор, от който към нея струеше прохладен въздух. Обещах да й направя питието по неин вкус и я оставих сред малките „знаменитости“ на радиото от началото на трийсетте и дори края на двайсетте години — сенки от моето и Сийморовото детство. По всичко личеше, че лейтенантът също нямаше да скучае в мое отсъствие. Скръстил ръце на гърба, той вече пристъпваше към библиотеката с вид на единствен литературен познавач. Придворната тръгна след мен и се прозина — една бездънна, звучна прозявка, която тя не се опита нито да потисне, нито да прикрие. Когато наближихме спалнята, където стоеше телефонът, от другия край на коридора се зададе чичото на бащата на булката. Лицето му изразяваше същото сурово спокойствие, което така ме измами в колата, но щом ни приближи, тази маска се промени: сега мимиката му изразяваше неговите най-дълбоки почитания и радост. Аз се ухилих до уши и закимах неудържимо с глава. Рядката му побеляла коса беше току-що вчесана — човек би помислил дори току-що умита, сякаш бе открил някъде в другия край на апартамента малка бръснарничка. Когато ни отмина, нещо ме накара да се обърна след него и аз го видях да ми маха ухилен с ръка — все едно, че казваше: „Добър път и връщай се по-скоро.“ Не мога да ви опиша как се зарадвах. — Какво му е на тоя? Сигурно е луд — каза придворната. Отвърнах й, че навярно е права и отворих вратата на спалнята. Придворната се тръшна на едното легло — по-точно казано, на леглото на Сиймор. Телефонът стоеше на нощната масичка до него. Казах й, че незабавно ще й донеса питието. — Не се безпокойте, аз ей сега ще се върна — отговори тя. — Само затворете вратата, моля ви се… Не за друго, а просто не мога да говоря по телефон при отворена врата. Казах, че и аз съм същият и тръгнах да излизам. Но когато стигнах края на пътечката между двете легла, забелязах на прозоречния перваз платнена пътническа чанта. Отначало помислих, че това е моята чанта, пристигнала по някакво чудо сама от гара „Пенсилвания“ до апартамента. После реших, че чантата ще да е на Бу Бу. Пристъпих до нея. Ципът беше отворен и щом хвърлих поглед върху нещата, които бяха най-отгоре, разбрах кой е нейният истински собственик. При по-внимателно вглеждане забелязах върху двете изгладени военни ризи нещо, в което придворната по никакъв начин не би трябвало да надзърне. Извадих го от чантата, пъхнах го под мишница и махнах дружелюбно на придворната, която вече беше сложила пръст на шайбата в очакване да се омета и затворих вратата след себе си. Постоях известно време пред спалнята в благословения покой на коридора и се чудех какво да правя с дневника на Сиймор, който, бързам да кажа това, беше предметът, намерен от мен в чантата. Първата ми творческа мисъл бе да го скрия някъде, докато си отидат гостите. Реших, че ще е най-добре да го занеса в банята и да го пъхна в коша за непрани дрехи. Но като разсъдих повече, измислих друго: да отида в банята, да попрочета тук-таме и едва тогава да го скрия в коша. Този ден — бог е свидетел на това — беше забележителен не само с най-неочаквани знамения и поличби, но и с широко използване на писмената реч като средство за предаване на мисли. Скачаш в препълнена кола и ето че съдбата по своите неведоми пътища се погрижва у теб да се намерят тефтерче и молив, в случай че някой от спътниците ти се окаже глухоням. Промъкваш се в банята и нещо те накарва да се огледаш над мивката, да видиш няма ли там някакви откровения. Години наред ние, седемте деца в нашето семейство, разполагащо само с една баня, имахме малко досадния, но полезен навик да си пишем бележки с парченца сапун върху огледалцето на аптечката. Обикновено тези бележки съдържаха изключително строги наставления, а понякога — и нескрити заплахи: „Бу Бу прибирай си кесето след къпане! Не го захвърляй на пода! Много целувки. Сиймор.“; „Уолт, днес е твой ред да изведеш Ф. и З. из парка. Вчера ги извеждах аз. Познай кой.“; „В сряда е годишнината от сватбата им. Не ходи на кино, не се мотай в радиото след предаването, за да не се набуташ в шамарите! Това се отнася и за теб, Бъди!“; „Мама се оплаква, че Зуи едва не изгълтал разхлабителното. Не оставяй разни вредни неща на мивката, че той може да ги достигне и изгълта!“ Това, разбира се, са примери от нашето детство, но и години по-късно, когато в името на независимостта или каквото щете, се отделихме със Сиймор в отделен апартамент, ние само номинално се бяхме отказали от старите семейни навици. Искам да кажа, че не изхвърляхме неизползваемите вече парченца сапун. И тъй, вмъкнах се в банята и след като заключих внимателно вратата, веднага забелязах някакво послание на огледалото. Но това не беше почеркът на Сиймор, а на сестра ми Бу Бу. Не можех да го сбъркам, защото със сапун или молив, тя пишеше толкова ситно, че човек едва успяваше да разчете написаното. С този почерк никак не й е било трудно да смести на малкото огледало следното послание: „По-горе билото, майстори! Иде женихът — Арес същински — вижте, стърчи над всички мъже.* Целувки. Ървинг Сафо, бивш сценарист в студията «Елизиъм». Бъди много, много, много щастлив със своята красавица Мюриъл! Това е заповед. Аз имам по-висок чин от всички ви.“ [* Стихове от древногръцката поетеса Сафо — „Епиталема“ (фрагмент 100)] Трябва да отбележа, че поради неограниченото влияние, което Сиймор оказваше върху нашите разбирания за поезията, гореспоменатият „сценарист“ беше станал — по едно или друго време — любим автор на всички млади членове на нашето семейство. Прочетох няколко пъти цитата, после седнах на ръба на ваната и разгърнах дневника на Сиймор. По-долу ще ви преведа дума по дума онези страници от дневника, които прочетох, седнал на ръба на ваната. Мисля, че няма да е нередно, ако изпусна отделните дати. Достатъчно е да се каже, че Сиймор е правил всички тези записки, когато беше във форт Монмаут — края на 1941 и началото на 1942, тоест няколко месеца, преди да бъде определен денят на сватбата.
След проверката ни разписаха билетите до полунощ. В седем имах среща с Мюриъл в хотел «Балтимор». Две чашки, два сандвича с риба, после един филм с Грийр Гарсън, който тя пожела да види. Поглеждах я няколко пъти в тъмното, докато синът на Гарсън губеше въздушния бой. Устата й — отворена. Тя — цялата погълната, тревожна. Пълно сливане между нея и тази метроголдуинмайеровска трагедия. Изпитвах и радост, и някакъв тревожен трепет. Как я обичам, как ми е нужно нейното чисто сърце! Тя ме погледна, когато децата от филма донесоха котето да го покажат на майка си. М. беше възхитена от котето и искаше и аз да му се възхищавам. Дори в тъмното почувствах нейната отчужденост в този миг — така става винаги, когато не се възхищавам автоматично от това, от което се възхищава тя. По-късно в бюфета на гарата ме попита: «Кажи, не беше ли миличко това коте?» Тя вече не употребява думата «фино». Кога успях да я наплаша толкова, че да промени речника си? Какъвто съм досадник, взех да й обяснявам как Р. X. Блайт определя понятието сантименталност: сантиментален е онзи човек, който се отнася към някое същество с по-голяма нежност, отколкото се отнася бог. Казах (каква сентенция!), че бог сигурно обича котетата, но вероятно без ботушки на краката, както ги показват в цветните филми. Той е оставил тази подробност на творческото виждане на сценаристите. М. се позамисли и уж се съгласи с мен, но тази «мъдрост» не й се поправи особено. Тя седеше, бъркаше питието си и явно се чувстваше отчуждена от мен. Тревожи се, когато усеща, че любовта и към мен ту напира, ту се отдръпва, ту се появява, ту изчезва. Съмнява се в нейната реалност просто защото тази любов не винаги и носи онова приятно усещане, което носи едно коте. Бог е свидетел колко ми е мъчно. Как човек успява да окаля с думите си всичко на тоя свят!“
След обеда мисис Федър предложи да слушаме детската програма по радиото. Нейната пристрастеност към това предаване, носталгията й по дните, когато в него участвахме ние с Бъди, ме карат да се чувствам неудобно. Тази вечер програмата се предаваше, представете си, от някаква военна база край Сан Диего. Прекалено педантични въпроси и отговори. Гласът на Франи звучеше, като че е хремава. Макар да имаше вид, че му се спи, Зуи беше в стихията си. Конферансието им зададе въпрос за жилищното строителство, а момиченцето на Бърк каза, че ненавижда еднакви къщи — имаше предвид дългите, редици еднотипни жилища. Зуи пък каза, че те са много приятни. Той поясни, че би било страшно приятно да се прибереш у дома и да се окаже, че си влязъл в друга къща, да вечеряш с други хора, да си легнеш в друго легло, а на сутринта да целунеш всички за довиждане, смятайки, че това е твоето семейство. Той добави, че дори му се иска всички хора в света да си приличат напълно. Тогава срещнеш ли някого, ще си мислиш, че това е жена ти или майка ти, или баща ти и хората непрекъснато ще се прегръщат и целуват, и това би било «много приятно». Цялата вечер се чувствах непоносимо щастлив. Докато седяхме в гостната, непрекъснато се възхищавах от непринудените отношения между Мюриъл и майка й. Те познават взаимно своите слабости, особено слабостите при водене на разговор, и си дават знаци с очи. Мисис Федър предупреждава с поглед Мюриъл, когато тя не проявява достатъчно «литературен» вкус в разговора, а Мюриъл следи да не би майка и да избие в многословие и високопарни думи. Когато заспорят, няма опасност да стигнат до разрив, защото те са Майка и Дъщеря. Това е такова удивително и прекрасно явление. Но има мигове, когато ми се иска мистър Федър да взема по-живо участие в разговора. Понякога просто се нуждая от него, защото прекрачвайки прага на техния дом, в някои случаи ми се струва, че влизам в някакъв светски метох на две жени, в който цари вечен безпорядък. Понякога, преди да си тръгна, изпитвам странното чувство, че М. и майка й са натъпкали джобовете ми с разни шишенца, червила, пудри, мрежи за коса, препарати против изпотяване и тъй нататък. И съм им безкрайно благодарен за тези невидими подаръци, само че не зная какво да правя, с тях.“ „Днес не ни разписаха билетите веднага след вечерна проверка, защото някой изтърва карабината си, когато ни инспектираше гостуващият на поделението английски генерал. Изпуснах влака в 5:52 и закъснях цял час за срещата с Мюриъл. Вечеряхме в китайския ресторант на Седемдесет и осма. Цялата вечер Мюриъл е нервна, готова да се разплаче — очевидно е разтревожена и уплашена. Майка й смята, че аз съм шизофреничен тип. Изглежда, тя е говорила за мен със своя психоаналитик и той се е съгласил с нейното мнение. Мисис Федър накарала Мюриъл да провери тактично дали в нашето семейство няма психично болни. Предполагам, че Мюриъл, каквато си е наивна, й е казала от какво са белезите на китките ми. Бедната ми, сладка рожба! Но от думите на Мюриъл разбрах, че не това тревожи майка й, а нещо друго. Особено три неща. За едното ще премълча — не е за пред хора. Другото е, че в мен положително имало нещо ненормално, щом досега не съм прелъстил Мюриъл. И третото: от няколко дни мисис Федър нямала мира, защото една вечер казах, че бих искал да съм мъртва котка. На вечерята миналата седмица тя ме попита какво смятам да правя след като изкарам военната служба. Дали изобщо ще се върна към преподавателската работа. Дали няма да отида пак в радиото, сега вече като коментатор? Отговорих й, че според мен войната никога няма да свърши, но ако все пак един ден настъпи мир, бих искал да бъда мъртва котка. Мисис Федър реши, че това е шега. Някаква много тънка шега. Както ми предаде Мюриъл, тя ме мисли за много тънък в шегите. И явно е взела моите напълно сериозни думи за такава шега, която трябва да се приеме с лек, звучен смях. Но този смях отвлече вниманието ми и аз забравих да й обясня какво исках да кажа. Едва тази вечер обясних на Мюриъл, че в една легенда на будистката секта Зен се разказва как запитали някакъв мъдрец кое е най-ценното нещо на света и той отговорил: мъртвата котка, защото тя няма цена. Мюриъл се успокои, но аз забелязах, че гори от нетърпение да се прибере в къщи, за да увери майка си в пълната безобидност на моите думи. Тя ме изпрати с таксито до гарата. Беше толкова мила, а и настроението и се подобри. Мъчеше се да ме научи да се усмихвам, като разтегляше устните ми с пръсти. Господи, толкова съм щастлив с нея! Дано и тя да е така щастлива с мен. Аз гледам да бъда забавен, а на нея, изглежда, и харесват лицето ми, ръцете ми, врата ми и тя с гордост разказва на приятелките си, че е сгодена за Били Блек — този, който години наред участваше в програмата «Какво умно дете». Струва ми се, че към мен я влече едновременно и майчинско, и чисто женско чувство. Но все пак аз не мога да й дам истинско щастие. Господи, помогни ми! Единствената ми утеха — тъжна утеха — е в това, че моята любима храни неизменна, непоколебима любов към самия брачен институт. В нея има някакъв първичен стремеж да свие свое гнездо. Това, което тя очаква от брака, е колкото смешно, толкова и трогателно. Мечтае например силно почерняла от слънцето да пристъпи към администратора на някой луксозен хотел и да попита: «Мъжът ми взе ли вече писмата?» Мечтае да купува завеси за прозорци. Мечтае да си купи дрехи за бременна жена. Мечтае — съзнателно или не — да напусне къщата на родителите си, въпреки че е толкова привързана към майка си. Мечтае да има деца — хубави деца, които да приличат на нея, а не на мен. И мисля, че мечтае всяка година да отваря своята кутия с украшения за елха, а не кутията на майка си. Днес получих много смешно писмо от Бъди — писал го е непосредствено след дежурството по кухня. Пиша за Мюриъл, а все си мисля за Бъди. Той би я презирал, ако знае какви са нейните съображения за женитба, които вече описах. Но нима всичко това заслужава презрение? В известно отношение може би да и все пак тези неща ми се струват толкова човешки и толкова хубави, че когато пиша за тях, се вълнувам дълбоко. Майка и също няма да му се понрави. Тя винаги счита своето мнение за най-правилно, а Бъди не може да понася такива хора. Не съм сигурен дали Бъди би могъл да разбере какво представлява тя всъщност — човек, лишен завинаги от всякакво разбиране и всякакъв вкус към главните насоки в поезията, която прониква навред, навред. Такъв човек и да умре — загуба няма, а тя живее, тича по деликатесните магазини, ходи при своя психоаналитик, изгълтва всяка вечер по един роман, стяга се с корсети, прави какво ли не за здравето и благополучието на Мюриъл. Обичам Мюриъл. Според мен тя е изключително смело момиче.“ „Днес цялата рота е без отпуска. Цял час чаках ред за телефона в канцеларията. На Мюриъл сякаш и олекна, като й казах, че няма да се видим тази вечер. Това хем ме учудва малко, хем ме възхищава. Всяко друго момиче, ако има съображения да прекара вечерта без годеника си, би казало поне, че му е много мъчно и така нататък. А Мюриъл каза само: «О, така ли?» Как боготворя нейната непосредственост, нейната невероятна честност! Как разчитам на тази честност!“ „Часът е 3:30 през нощта. Седя в стаята на дежурния. Не можех да заспя, затова намъкнах шинела върху пижамата си и дойдох тук. Дежурен е Ал Аспези. Той заспа на пода. Разреши ми да стоя тук, ако се обаждам вместо него на телефона. Каква вечер беше само! На вечерята у мисис Федър дойде и нейният психоаналитик и ме разпитва до към 11:30. На моменти много ловко, много хитро. Един-два пъти дори се хванах на уловките му. Очевидно той е стар поклонник на мен и Бъди. Интересуваше го — лично, и професионално — защо на шестнайсет години са ме свалили от програмата. Той лично слушал предаването за Линкълн, но останал с впечатление, че съм казал в ефира, че гетисбъргската реч на Линкълн е «вредна за деца». Нищо подобно. Обясних му, че съм изразил мнение, че е вредно за децата да учат наизуст тази реч в училище. Освен това той останал с впечатление, че съм окачествил тази реч като нечестна. Обясних му, че съм казал съвсем друго: при Гетисбърг са били убити и ранени 51 112 души и ако някой иска да държи реч по случай годишнината от това събитие, той просто трябва да пристъпи напред, да размаха юмрук към множеството и да си отиде — разбира се, ако е абсолютно честен човек. Той не ми възрази, но изглежда, реши, че в мен има някакъв болезнен стремеж към съвършенство. Говори ми надълго и нашироко, при това много умно, за достойнствата на простия, несъвършен живот, за това, че човек трябва да приема своите и чуждите слабости. Съгласен съм с него, но само теоретически. Самият аз ще се боря цял живот за търпимост, защото тя е залог за оздравяване, залог за едно съвсем реално, завидно щастие. Следван безкористно, това е всъщност пътят на Дао — безсъмнено най-високият път. Но, за да достигне такива висоти, взискателният човек би трябвало да се откаже от поезията, да отиде отвъд поезията. Защото той не би могъл да се научи или да си наложи да обича абстрактно лошата поезия, камо ли да я поставя на едно равнище с хубавата. Такъв човек ще трябва изобщо да се откаже от поезията. И добавих, че това никак не е лесно. Доктор Симс каза, че поставям много стриктно въпроса — така можел да говори само човек, който търси съвършенство във всичко. Нима съм можел да отрека това? Очевидно мисис Федър му е разказала историята за деветте шева на Шарлота. Може би беше необмислено от моя страна, че споменах на Мюриъл за тази отдавнашна история. Тя бърза да каже всяко нещо на майка си. Непременно би трябвало да протестирам срещу това, но не мога. М., горкото момиче, ме чува само тогава, когато и майка й слуша моите думи. Но нямах намерение да обсъждам със Симс историята с шевовете на Шарлота. Във всеки случай не на чашка.“ „Тази вечер, макар и с половин уста, обещах на Мюриъл на гарата, че в близките дни ще отида на психоаналитик. Симс беше казал, че лекарят на нашата база е много добър. Очевидно той и мисис Федър са имали един-два разговора на тази тема. Но защо това не ме дразни? Дори никак. Странно. Дори ме стопля някак — кой знае защо. Тъщите винаги са ми били симпатични все пак, включително стереотипните тъщи от хумористичните вестници. И освен това нищо няма да загубя, ако отида на психоаналитик. Още повече че в армията това е безплатно. Мюриъл ме обича, но не ме ли ремонтират малко, тя никога не ще се почувства интимна с мен, свободна, безгрижна. Ако отида някога на психоаналитик, дано той има предвидливостта да извика на консулт и дерматолог. Специалист по екземи на ръце. Защото по ръцете ми остават белези от съприкосновението с някои хора. Веднъж в парка, когато още возехме Франи в количка, сложих ръка на мъхестото й теменце и, изглежда, съм я задържал прекалено дълго. Друг случай: бяхме отишли със Зуи на кино на Седемдесет и втора улица, където гледахме някакъв страшен филм. Зуи беше тогава шест-седемгодишен и се скри под стола, за да не гледа една страшна сцена. Аз сложих ръка на главата му. От някои глави, от коси с определен цвят и определена структура, ми остават незаличими следи. Веднъж пред радиото Шарлота побягна от мен и аз я хванах за рокличката, за да я спра, да я задържа до себе си. Жълта басмяна рокличка, която много обичах, защото й беше прекалено дълга. И досега имам лимоненожълто петно на дясната си длан. Боже мой, ако наистина съм някакъв патологичен случай, сигурно съм пираноик в обратен смисъл. Подозирам, че хората ме преследват и заговорничат срещу мен, за да ме направят щастлив.“ Помня, че затворих дневника — по-точно захлопнах го — на думата „щастлив“. Поседях така още няколко минути, стиснал дневника под мишница, докато си дадох сметка, че от дългото седене ръбът на ваната започва да ме убива. Когато станах, забелязах, че съм толкова мокър от пот, сякаш излизах от ваната, а не бях седял на ръба. Вдигнах капака на коша за непрани дрехи и почти със злоба запратих дневника на Сиймор на дъното, където се валяха чаршафи и калъфки за възглавници. След това по липса на по-добра, по-конструктивна идея седнах отново на ръба на ваната. Една-две минути гледах посланието на Бу Бу върху огледалото на аптечката, после станах и излизайки от банята, така тръшнах вратата, като че със сила можех да затворя завинаги това помещение. Следващата спирка беше кухнята. За щастие в нея се влизаше направо от коридора, тъй че не стана нужда да минавам през дневната покрай гостите. Щом затворих вратата след себе си, свалих си палтото, тоест куртката, и я хвърлих на масата. Имах чувството, че свалянето на куртката е изчерпало всичките ми сили, та постоях тъй по фланелка минута-две, за да си почина, преди да се заема с херкулесовската задача — приготвянето на коктейла. После, сякаш от страх, че някакво невидимо око ме следи през стената, започнах бързо да отварям вратите на шкафовете и хладилника, за да търся необходимите неща за коктейла. Имаше подръка всичко и след няколко минути приготвих цяла кана „Том Колинз“. Взех пет чаши и започнах да търся поднос, но това се оказа толкова трудна и бавна работа, че накрая вече попъшквах при отварянето и затварянето на разните врати и вратички. Облякох пак куртката и тъкмо когато излизах с подноса с каната и чашите, над главата ми светна въображаема електрическа крушка — така карикатуристите показват, че в главата на даден герой е пробляснала някаква много мъдра мисъл. Оставих подноса на пода, върнах се до шкафчето с напитките и извадих начената бутилка уиски. Взех чаша и без много да му мисля си налях най-малко четири пръста уиски. После хвърлих бърз критичен поглед на чашата и като същински герой от каубойски филм я гаврътнах на един дъх. Нека си призная, че и сега потръпвам при спомена за този миг. Вярно, че бях само на двадесет и три години и постъпих тъй, както би постъпило при подобни обстоятелства всяко просто двадесет и три годишно здравеняче. Но не това е важното. Работата е там, че аз не съм пияч. Две-три глътки уиски са достатъчни, за да ми призлее или да почна да търся еретици сред присъстващите. А случвало се е от една чашка да ставам труп. Каталог: biblioteka biblioteka -> Българските малцинства и тяхното образование след 1989 Г biblioteka -> Предговор към второто издание biblioteka -> Толерантност в действие янка Р. Тоцева tolerance in action biblioteka -> Стратегия правила структура на играта biblioteka -> Характеристика на ученика biblioteka -> Библиотека „А. Златанов” biblioteka -> Анализ на престъпността в нрб през 1988 год Изтегляне 0.71 Mb. Сподели с приятели:
|