Джак канфийлд марк виктор

Торбестата жълта риза

Торбестата жълта риза беше с дълги ръкави, четири извънредно големи джоба, пришити отпред с черен конец и копчета тик-так. Не особено красива, но несъмнено много удобна. Открих я, когато се върнах веднъж у дома за Коледната ваканция, докато бях първи курс в колежа.

Част от удоволствието на ваканциите у дома беше тършуването из мамините вехтории, събирани за дарение на по-малко облагодетелстваните от съдбата. Тя редовно събираше из къщи дрехи, завивки и домакински вещи за раздаване, а събраното винаги се държеше в хартиени торби на пода на килера в предното антре.

Един ден, докато преглеждах мамината колекция, попаднах на тази извънредно голяма жълта риза, поизбеляла и поизносена, но все още в добра форма.

- Точно каквото ми трябва да навличам върху дрехите си по време на часовете по рисуване! - рекох си аз.

-Да не смяташ да обличаш тази вехтория? - възкликна мама, като ме видя да я прибирам в багажа си. - Аз я носех докато бях бременна с брат ти през 1954-а!

- Идеална е за часовете по рисуване, мамо. Благодаря ти!

И я наврях в куфара си преди тя да успее да възрази.

Жълтата риза стана част от колежанския ми гардероб. Много си я обичах. През цялото време докато бях в колежа, тя беше с мен, винаги под ръка да я навлека при всяка по-мръсна работа. Преди да завърша, се наложи да укрепя малко шевовете под мишниците, но в тази вехта дреха имаше още много хляб.

След като се дипломирах, се преместих в Денвър и докато се нанасях още първия ден, бях с ризата. После я обличах в неделя сутрин, докато чистех къщата. Четирите големи джоба отпред - два горни и два на хълбоците - бяха превъзходно място за носене на парцали за прах, препарат за лъскане и политура.

На следващата година се омъжих. Когато забременях, открих жълтата риза, навряна в едно чекмедже, и я носих много, докато бях с големия корем. По време на първата бременност мама и татко, както и всички останали близки, ми липсваха много, защото ние живеехме в Колорадо, а те в Илинойс, но ризата ми припомняше за тяхната обич и закрила. Всеки път, когато се сещах, че мама я е носила, докато е била бременна, се усмихвах и прегръщах ризата.

През 1969-а, след раждането на дъщеря ми, ризата беше най-малко на 15 години. На Коледа сложих кръпка на единия лакът, изпрах я, изгладих я, загънах я в хартия за подаръци и я изпратих на мама. С усмивка пъхнах в един от джобовете бележчица, на която пишеше: „На-дявам се да ти стане. Сигурна съм, че ще ти стои прекрасно!" Когато мама ми писа, за да ми благодари за „истинските" подаръци, каза, че жълтата риза била чудесна. И повече не я спомена.

Другата година тримата със съпруга ми и дъщеря ми се преместихме от Денвър в Сейнт Луис и се отбихме в дома на мама и татко в Рок фолс, щата Илинойс, за да вземем някои стари мебели. Няколко дни по-късно, когато разопаковахме кухненската маса, забелязах нещо жълто, закрепено с тиксо от долната й страна. Ризата! Така се започна.

При следващото ни посещение при нашите тайничко сложих ризата между дюшека и матрака на леглото на мама и татко. Не знам колко време й е било нужно, за да я открие, но близо две години след това я получих обратно.

Дотогава семейството ни се беше увеличило.

Този път точка отбеляза майка ми. Сложила беше ризата под поставката на лампиона в хола, разбирайки прекрасно, че като майка на три дребосъка няма да съм заета всеки ден с чистене и местене на мебели.

Когато най-сетне изрових ризата, я поносих малко, докато освежавах мебелите втора ръка, които бях открила на разни разпродажби. Петната от байц по ризата допълнително обогатиха и без това богатата й история.

За жалост в живота ни също имаше доста петна.

Бракът ми не тръгна добре от самото начало. След няколко опита за брачни консултации, през 1975-а двамата със съпруга ми се разведохме. Аз, заедно с трите деца, се приготвих да се върна да Живея в Илинойс, по-близо до емоционалната подкрепа на роднини и приятели.

Докато опаковах багажа, ме обзе дълбоко чувство на депресия. Питах се дали ще успея да отгледам сама трите си малки деца. Чудех се дали ще си намеря работа. Макар след завършване на католическото училище да не бях чела много Библията, отново я прелистих, за да по-търся в нея утеха. В Посланието на Свети Апостол Павел до ефесяните прочетох следното: „Затуй възползвайте се от всяка частица от Божията ризница, за да устоите на врага, когато той нападне, а когато всичко отмине, вие ще стоите стъпили здраво на крака" .*

Опитах се да си представя себе си, наметната с Божията ризница, но успявах единствено да се видя наметната с жълтата риза. Ами да, разбира се! Нима обичта на майка ми не представлява частица от Божията ризница? Засмях се и си спомних забавлението и топлотата, които през всичките тези години жълтата риза бе внасяла в живота ми. Смелостта ми се възвърна и бъдещето не ми се виждаше толкова несигурно и страшно.

Докато разопаковах багажа в новия ни дом, чувствайки се значително по-добре, умувах как да намеря начин да върна ризата на майка ми. Следващия път, когато й , отидохме на гости, тайничко я пъхнах в най-долното чекмедже на скрина, защото до сезона на пуловерите оставаше още много време.

Междувременно животът ми се разви чудесно. Намерих си работа в радиото, а децата се чувстваха великолепно в новата си среда.

Година по-късно, при внезапен порив за миене на прозорци, открих смачканата жълта риза, скрита в торбата с парцали в килера. На нея обаче имаше добавено нещо

ново. Най-отгоре на единия горен джоб, с ярко зелен конец бяха избродирани следните думи: „АЗ СЪМ РИЗАТА НА ПАТ". Аз не се предавам лесно, затова измъкнах кутията с шевни принадлежности и добавих още няколко букви към надписа.

Сега надписът гордо гласеше „АЗ СЪМ РИЗАТА НА ПАТИНАТА МАЙКА."

За пореден път заздравих разръфаните шефове. След това се възползвах от услугите на Харолд, близък приятел, който ми помогна да я върна на майка ми. Той уреди един негов приятел да й изпрати ризата по пощата от Арлингтън, щата Вирджиния. Вътре приложихме писмо, с което я уведомявахме, че й се присъжда награда за добри дела. Официалното писмо за присъждане на наградата, написано на луксозна бланка и напечатано в гимназията, където Харолд беше помощник-директор, бе адресирано от името на „Института за подпомагане на хора в бедствено положение".

Това беше най-прекрасният миг в живота ми. Бих дала всичко, за да видя лицето на майка си, когато отвори „наградата" и види вътре ризата. Тя, разбира се, не отвори и дума за това.

Точно на Великден следващата година майка ми нанесе своя съкрушителен удар. Влезе в дома ни с царствена осанка, облякла върху празничните си дрехи жълтата Риза, сякаш беше неразделна част от гардероба й.

Вероятно съм стояла със зяпнала уста, но не казах нищо. По време на Великденския тържествен обяд в гърлото ми се зароди неистов смях. Но бях решена да не нарушавам магическата връзка, която ризата беше създала между нас. Сигурна бях, че майка ми ще съблече ризата и ще се опита да я скрие някъде в дома ми, но когато двамата с татко си тръгнаха, тя излезе все още облечена с „АЗ СЪМ РИЗАТА НА ПАТИНАТА МАЙКА" сякаш беше почетна ризница.

Година по-късно, през юни 1978-а, двамата с Харолд се оженихме. в деня на сватбата ни, скрихме колата си в гаража на едни приятели, за да избегнем обичайните номера по този случай. След сватбата, докато съпругът ми караше към

* Сьответният текст в българското издание на Библията, издание на Св. Синод 1995 г., София, е: „Заради това приемете Божието всеоръжие, за да можете се възпротиви в лош ден и, като надвиете всичко, да устоите." Тук е даден точният превод на английския текст, защото авторът поставя ударение върху детайли, които отсъстват в българския превод на Библията. - Бел. Прев.

хотелския апартамент в Уисконсин, където щяхме да прекараме медения си месец, аз посегнах да взема една възглавница, за да си я подложа под главата. Възглавницата ми се стори малко ръбеста. Отворих ципа на калъфката и открих вътре сбатвен подарък, увит в празнична хартия.

Реших, че навярно е подарък от Харолд. Той обаче беше не по-малко изненадан от мен. В кутията открих току-що изгладената жълта риза.

Майка ми знаеше, че ще имам нужжда от ризата, за да ми напомня, че чувството за хумор, подкрепено с обич, е сред най-важните съставки на щастливия брак. В единия от джобовете имаше бележка: „Прочетете Евангелие от Йоана 14:27-29. Обичам и двама ви. Мама."

Същата вечер разлистих Библията, която открих в хотелската стая и прочетох следните редове: „Оставям ви с този дар: мир в душата и сърцето. И мирът, който ви давам, не е крехък като мира, който светът ви дава. Затуй не се тревожете и не се бойте. Помнете каквото ви казах: Отивам си, но ще се върна пак при вас. Ако наистина ме обичате, ще бъдете много щастливи заради мен, защото сега мога да отида при Отца, който е по-велик от мен. Казвам ви тези неща преди да се случат, за да може като се случат, да повярвате в мен."*

Ризата беше последен дар от майка ми.

Три месеца преди сватбата ми тя е знаела, че страда от смъртоносна болест - амиотрофична латерална склероза. Майка ми почина 13 месеца по-късно, на 57 години. Трябва да си призная, че се изкушавах да сложа жълтата риза в ковчега заедно с нея. Но се радвам, че не го направих, защото тя е ярък спомен за изпълнената с обич игра, която двете с нея играхме в продължение на 16 години.

Освен това, голямата ми дъщеря вече е студентка и изучава живопис... а за часовете по рисуване всяка студентка по живопис има нужда от широка жълта риза с големи джобове! ПАТРИСИЯ ЛОРЪНС