Джак канфийлд марк виктор

Подаръкът

- Дядо, моля ти се, ела - молех се аз, знаейки, че няма да дойде.

В бледата светлина, процеждаща се през прашния кухненски прозорец, той седеше сковано на пластмасовия стол с възглавниците, едрите му ръце почиваха върху плота на масата и той гледаше стената някъде зад мен. Дядо ми беше дръпнат, груб, старовремски италианец, с дълга памет за минали обиди, както действителни, така и въображаеми. Когато беше сърдит, отвръщаше само с рязко грухтене. И сега той ми отвърна с такова грухтене, което явно означаваше „не".

- Хайде бе, дядо - молеше се и шестгодишната ми сестричка Кери. - Искам да дойдеш.

С двайсет една години по-малка от мен, тя беше забележително късно допълнение към фамилията.

- Ще ти направя любимите курабийки, специално за теб. Мама каза, че ще ме научи.

- За Бога, заради Деня на Благодарността поне - рекох. - От четири години не си ни идвал на гости за празниците. Не смяташ ли, че е време да забравим миналото?

Той ме изгледа, сините му очи блестяха със същия гняв, който в миналото плашеше цялото семейство. Освен мен. Аз някак си го познавах отвътре. Може би у мен имаше повече от неговата самота, отколкото ми се искаше да си призная, а и същата неспособност за изява на чувствата. Греховете на бащите ще паднат върху синовете, така беше писано, така си и беше. Колко много страдания преживява всеки мъж заради този „дар", докато стане достатъчно голям, за да реши дали

* Съответният текст в българското издание на Библията, издание на Св.Синод 1995 г., София, е: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши. Чухте, че Аз ви рекох: отивам от вас, и пак ще дойда при вас. Да Ме бяхте любили, щяхте да се възрадвате, че рекох, отивам при Отца; защото Моят Отец е по-голям от Мене. И сега ви казах това, преди да се е сбъднало, та, кога се сбъдне, да повярвате." Тук е даден точният превод на английския текст, защото авторът поставя ударение върху детайли, които отсъстват в българския превод на Библията. - Бел. Прев

наистина го желае - тази погрешно разбрана представа за мъжество. В крайна сметка ставаме твърди отвън, безпомощни отвътре - няколкото стъпки, които ме деляха от дядо, можеха да се измерят в светлинни години.

Кери продължаваше да бърбори, опитвайки се да го убеди. Тя нямаше представа колко безнадеждно е положението.

Станах и отидох до прозореца, който гледаше към задния двор. На слабата зимна светлина запустялата градинка изглеждаше леко посивяла, цялата обрасла с бурени и неподрязани лози. Навремето Дядо правеше истински чудеса - Вероятно като компенсация за това, че не може да овладее собствената си природа. Но след смъртта на баба той изостави градината и се затвори още повече.

Обърнах гръб на прозореца и го заразглеждах в сгъстяващия се мрак. От издадената напред брадичка до яките груби ръце, всичко у него носеше белезите на неумолимо суровия му живот: на 13 години започнал работа, унизителен период на безработица по време на икономическата криза в началото на 30-те, десетилетия тежък труд в каменоломната „Трентън". Не особено лек живот.

Целунах го по бузата.

- Трябва да вървим, дядо. Ще дойда да те взема, ако решиш да дойдеш.

Той остана да седи неподвижен като камък, загледан право напред, с лула в устата.

Няколко дни по-късно Кери ме помоли да й кажа адреса на дядо.

- За какво ти е? - попитах.

Тя старателно сгъваше някакво листче, за да го пъхне в син пощенски плик.

- Искам да му изпратя подарък. Сама го направих.Продиктувах и адреса, като спирах на всеки ред, за да може да запише всичко точно. Тя пишеше бавно, стараейки се да оформи всяка буква и цифра красиво и точно. Когато свърши, остави молива и твърдо рече:

- Искам сама да го пусна. Ще ме заведеш ли до пощенската кутия?

- Добре, но по-късно.

- ТрябВа да го пусна още сега. Моля те.

Отидохме да го пуснем.

В Деня на благодарността се събудих късно от великолепния аромат на готвещия се сос за равиоли. Мама готвеше празничния обяд, състоящ се от равиоли, пуйка, броколи, сладки картофи и сос от боровинки, великолепна смесица от италианска и американска традиция.

- Ние сме четирима, Кери - тъкмо казваше тя, когато влязох в кухнята.

Кери тръсна глава.

- Не, мамо, петима сме. Дядо също ще дойде.

- Ех, скъпа - въздъхна мама.

- Ще дойде - твърдо отсече сестричката ми. Знам, че ще дойде.

- Кери, моля ти се, престани. Много добре знаеш, че няма да дойде - рекох аз.

Не ми се искаше денят й да бъде вгорчен от тежко разочарование.

- Джон, остави я на мира! - После се обърна към Кери:- Добре, сложи още един прибор.

В хола влезе и татко. Застана на вратата с ръце в джобовете и се загледа в Кери, която подреждаше масата.

Най-сетне всичко беше готово и седнахме да обядваме. За момент всички млъкнахме. После мама погледна към Кери и каза:

- Струва ми се, че е време да кажем молитвата.Кери?

Сестричката ми погледна към вратата. После стисна зъби, наведе глава и занарежда:

- Благослови, Господи, храната, която се каним да изядем. Благослови и Дядо... и му помогни да побърза благодаря ти, Господи.

Разменихме си погледи, но продължавахме да седим в мълчание, никой не искаше да подчертае отсъствието на дядо и да разочарова Кери като започне да се храни. Часовникът в хола тиктакаше.

Изведнъж някой тихо потропа на вратата. Кери скочи на крака и изтича в антрето. После широко отвори вратата:

-Дядо!

Там стоеше той, облечен в лъскавия си черен костюм - единственият, който притежаваше, притиснал с една ръка черната си филцова шапка към гърдите, а в другата помъкнал голяма кафява хартиена торба.

Няколко месеца след това дядо почина кротко в съня си. Докато разчиствах скрина му с дрехи, намерих син плик със сгънато на две листче. На листчето имаше рисунка на кухненска маса с пет стола. Единият стол беше празен, на другите седяха нарисувани с пръчици вместо ръце и крака, човечета, надписани съответно Мама, Татко, Джони и Кери. До всеки един от четиримата беше нарисувано по едно сърце с начупена линия по средата.